Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (17)

17.

Призори Пен и другите двама мъже отидоха в стаята на жените — за закуска и Боша да довърши попълването на документите. Багажът беше готов, но Найкис извади храмовите ширити на Пен от лекарската му чанта и ги погледна колебливо.

— Митничарите може да претърсят багажа ни. Дали да не ги скрием другаде, Пен?

Пен въздъхна и ги взе.

— Май е по-добре да ги оставя тук. Ще ми дадат други, когато се приберем у дома. — И кога беше започнал да мисли за Орбас като за свой дом? Точно за Орбас! — В момента е по-важно да скрием, че съм храмов магьосник, а не да доказваме обратното.

Боша повдигна здравия край на устата си в подобие на усмивка и каза:

— Дай ми ги за секунда. — Пен му ги подаде с известна неохота и Боша взе да оглежда специфичния им възел. После дръпна оттук-оттам със сръчните си пръсти и панделката се разпадна на един дълъг ширит. — Мадам Катаи, бихте ли седнали тук? — И посочи високото столче.

Найкис изпълни молбата му и изви любопитно очи. Боша взе четката от куфара и се зае с косата й. Идрене се приближи да види какво прави евнухът. След няколко минути косата на Найкис вече бе вдигната в сложна прическа от черни къдри, придържани от храмовия ширит на Пен в ролята на обикновена панделка.

— О, колко хубаво стана! — възкликна Идрене. „Права е“, помисли си Пен.

Найкис се усмихна и посегна предпазливо към прическата, сякаш очакваше косата да се разсипе между пръстите й, но нищо такова не се случи.

— Много умно, майстор Боша. Благодаря!

— А аз ви моля да насърчите генерал Арисайдия в намеренията му към лейди Танар, мадам Катаи.

— Значи го одобрявате за нея? — Усмивката й не се промени, но Пен можеше да се закълне, че Найкис е наострила слух да улови и най-малкия нюанс в отговора на въпроса си. Защото при Боша нюанси да искаш. А и мнението му по въпроса тежеше много повече от очевидното.

— Мнозина душат около нея и повечето са неподходящи — каза той и потри тила си под бялата плитка. — А напоследък се е запалила да изучава навигация по звездите. Един от морските капитани на лейди Ксаре й дава уроци и двамата висят с часове на покрива всеки път, когато човекът дойде в имението да докладва за курса си. Ако Танар не се омъжи за брат ви или за друг достоен мъж и не насочи енергията си към отглеждането на деца, следващата й страст, опасявам се, ще е я прати на някой от корабите на лейди Ксаре да чиракува за офицер. А ако старата дама се запъне, лейди Танар като нищо ще избяга и ще стане пиратска кралица.

Това вероятно беше шега, помисли си Пен. Вероятно. При Боша беше трудно да се прецени. Както и при Танар, като си помислиш.

Найкис се усмихна широко.

— Пиратските кралици държат ли секретари?

— Дано не се наложи да науча от първа ръка отговора на този въпрос. — А после усмивката му се стопи. — Макар че всяко раждане крие рискове, които дори аз не мога да предвидя. Може би бурното море ще е по-безопасно за нея.

Идрене каза нежно:

— Не е по силите ни да защитим никого от живота, приятелю. Колкото и да ни се иска. — И насочи поглед към децата си.

Устните му се разтеглиха в изражение, което Пен не би нарекъл усмивка.

— Това не ми пречи да опитам.

А после стана време за раздяла, щедро придружена от сълзи, когато дойде ред Идрене и Найкис да напрегръщат смутения, но доволен Икос. Пен потисна завистта си. Така де, жените щяха да останат на неговите грижи все пак.

„Дано грижите ми се окажат достатъчни.“ Нарами багажа и тръгна след тях към стълбището.

 

 

Синьото седонийско небе белееше от рехава мъгла. Ако това вещаеше някаква промяна в хубавото време, тя едва ли щеше да настъпи толкова скоро, че да провали заминаването им.

Белите чайки се надвикваха с моряците и докерите по двата кея. Разтоварени сандъци със стока чакаха някой да ги отнесе към складовете. Неколцина мъже се суетяха около току-що пристигнала каруца, сваляха дълги керамични съдове с вино от сламеното им легло и ги мъкнеха към близкия кей. Други прехвърляха в ръчна количка медни кюлчета, покрити със зеленикава патина, под която прозираше характерният червеникав цвят на метала. Икос наблюдаваше всичко това с професионален интерес. Двамата с Боша, който най-после беше свалил шапката си, седяха на един нисък зид, уж убиват времето и зяпат пристанищния спектакъл.

— Изминах толкова път — скръбно каза Пен, — а така и не видях великия Тасалон.

— Понеже най-вероятно бихме го видели само през решетките на имперски затвор — каза Идрене, — хич недей да съжаляваш.

— Да — въздъхна Пен.

Тримата наближаваха митническата барака. Идрене стискаше документите им. Найкис вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх.

По калдъръма зад тях изчаткаха копита, Пенрик се завъртя… и замръзна.

Мъж с униформата на имперски куриер тъкмо слизаше от запенения си кон. Върза юздите му за един кол и обходи с бдителен поглед пристана и корабите. Обърна се да извади от дисагите кожена папка за документи и тръгна целенасочено към бараката на митничарите.

— Усмихвайте се и не изпадайте в паника — измърмори Пен през зъби, когато Найкис и Идрене се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му и също застинаха. — Аз ще се погрижа за това.

Найкис стисна ръката на Идрене. Да й вдъхне увереност? Да потърси увереност?

„Това ще ни струва скъпо“ — предупреди го бдително Дез. Информира го по-скоро. Не беше опит да го разубеди.

„Не толкова, колкото ако се провалим“ — отвърна той.

„Мда.“

„Зрение, Дез.“

Пен остави багажа на земята и тръгна да пресрещне куриера, като нагласи на лицето си любезна усмивка. Странната, омайваща, разноцветна гледка към есенцията на човешка душа, скрита в корубата на материалното тяло, бавно се фокусира пред вътрешния му взор.

— О, господин офицер! — извика той и вибрациите на шаманската принуда се вляха послушно в гласа му. Докоснаха куриера като пипала, насочени към силното му чувство за дълг. Мъжът обърна рязко глава към Пен, намръщи се, но все пак спря.

— Добрутро — продължи Пен. — От Гуза ли идвате?

Усети утвърдителния отговор да се завихря в душата на куриера, макар мъжът да изръмжа заядливо:

— Защо питаш?

— Мисля, че искате да видя този документ — измърка Пен и протегна ръка, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Мъжът тръсна глава, като да прогони досадно насекомо, после бавно отвори папката. — Трябва да предадете този документ на мен.

Куриерът извади някакъв лист, изправи гръб и му го подаде. Пен го взе, плъзна бързо поглед по първия параграф — стандартен бюрократичен текст на седонийската администрация, без съмнение, — и се зачете в същинската част на документа, описание на Идрене, почти същото като онова, което младият моряк им беше изрецитирал предния ден. Официална заповед за задържане, адресирана до митническите власти.

Пен скри документа зад гърба си и го подпали. Листът се разсипа на пепел, преди да е стигнал до земята.

— Предадохте спешното съобщение на митническия служител — продължи Пен, като вкопаваше думите и съпровождащата ги принуда дълбоко в мишената си. Пипалата се впиха като куки, като жадни смукала в духа на офицера и Пен примижа. Понякога принудата приличаше на животинче, на отвратителен паразит, който смуче живот от жертвата си, за да удължи своя. Истинските шамани можеха да създадат принуда, която държи със седмици. Пен се надяваше на един ден. — Изпълнихте дълга си. А сега трябва да се погрижите за верния си кон. — Принудата хващаше най-добре, когато е в съгласие с естествените склонности на обекта. — А после идете да изпиете кана вино. Заслужили сте го. Предадохте съобщението в Акилаксио, както ви бе наредено. — После поздрави куриера по военному и той отвърна по същия начин, въпреки леко кръстосаните си очи.

Като мигаше често-често, мъжът се върна при коня си, развърза го и го поведе към улицата. Скоро колебливата му крачка стана по-стабилна, гърбът му се изправи уверено. Изобщо не погледна назад. Вероятно носеше още преписи на заповедта, които да предаде в другите градчета по пътя си, но за Пен те бяха без значение.

Все така седнали на ниския зид, Боша и Икос завъртяха тревожно глави след куриера. Без да поглежда към тях, Пен размаха ръка в знак че всичко е наред и могат да дишат спокойно. Надяваше се, че са разтълкували жеста му правилно.

Е, не всичко беше наред. Промяната на спомените влизаше в противоречие не само със свободната воля, а разбъркваше самата есенция на душата, намеса, която граничеше със светотатство. Добрите намерения и дори добрите резултати бяха валидни теологически аргументи само до някаква степен. Пен се надяваше, че не е преминал границата на приемливото. Надяваше се, а не се молеше, защото отдавна беше решил да не занимава боговете с въпроси, чиито отговори не държи да чуе.

Усети първите капки кръв. Смръкна силно с надежда да я преглътне.

— Сега трябва да се скрия някъде за минутка — каза на жените. — Бързо.

Найкис реагира моментално, явно спомнила си номера, който Пен беше извъртял на свещените кучета в манастира на Лимнос. Пусна ръката на Идрене, стисна неговата и го повлече към натрупаните сандъци. Носът му вече кървеше сериозно, солената течност се стичаше и навън, и навътре, давеше го. Сълзи потекоха от очите му. Пен затисна устата си с другата ръка да заглуши кашлицата. Шепата му се напълни с кръв. Двамата свърнаха зад сандъците и Пен се свлече на ръце и колене. Не спираше да кашля. Червени пръски оцапаха калдъръма. Още и още.

И още. Превит на две от спазмите, Пен взе да се чуди дали е възможно да се удави със собствената си кръв. Като нищо, предвид че не успяваше да си поеме дъх. Още един риск, който да включи в дългия списък…

— На Майката сълзите, Пен! — ахна Найкис с ръце на раменете му. — Предния път не беше и наполовина толкова зле.

А после уплашеният глас на Идрене:

— Ама той умира ли?

Погледнато отстрани, сигурно изглеждаше страшно. Все едно си повръща белите дробове на кървави хапки. Което, да признаем, звучеше доста по-драматично в сравнение с „тече ми кръв от носа“. Пен изхъхри и поклати глава.

— Грозна магия — успя да каже между два спазъма. — Висока цена. Това Дез го мрази много. — Шаманската магия беше чужда за демоните на хаоса и Пен подозираше, че тялото му плаща безбожна цена всеки път, когато той посегне към нея. Почти все едно хаосът и кръвта са монети от две различни царства и сарафът прибира безобразна комисиона за обмяната им.

„Да направя нещо? — попита разтревожено Дез. — Има пристанищни плъхове…“

„Недей.“ Опитът да отклони или да отложи физическата разплата за шаманска принуда с помощта на горна магия, насочена към потискане на симптомите, водеше до някои неприятни странични ефекти на по-късен етап. Които бяха за предпочитане пред смъртта, разбира се, но иначе беше по-добре да плати дълга си наведнъж. Не беше толкова зле, просто изглеждаше страшно.

Загледа се в разплисканата по камънака кръв. Чаша, чаша и половина. Добре де, беше си страшничко. Но спазматичната кашлица вече затихваше, дробовете му поемаха въздух що-годе нормално, а кървенето от носа намаляваше. Позволи на Найкис да го придърпа в прегръдките си и вдигна лице да я погледне с жална усмивка.

Би трябвало да й обясни, че не умира, а просто му тече кръв от носа, но пък скутът й беше толкова мек…

„Симулант“ — изпръхтя Дез.

„Защо, ще ме издадеш ли?“

„Никога.“ Щом тревогата на Дездемона беше преминала в ирония, значи не го заплашваше нищо сериозно. „Наслади се на момента. Като мен, впрочем.“

„Предпочитам да не мисля за това, Дез. Разсейва ме.“

„Както искаш.“

— На Копелето зъбите, цялата тая кръв негова ли е? — чу се гласът на Икос, твърде близо до ушите на Пен.

— Нали трябваше да стоиш настрана от нас — каза Пен и поотвори очи. — И двамата. — Боша стърчеше на пост в края на купчината сандъци. Пен добави към Икос: — Това, между другото, се случва, когато окажа принуда на някого против волята му. Сам виждаш, че не съм въздействал по този начин на дяконката вчера.

— Хм — каза Икос и лицето му изчезна от полезрението на Пен.

— Да тръгна ли след онзи куриер и да реша окончателно проблема? — попита Боша.

Наистина ли предлагаше да убие горкия младеж? „Ами да, точно това предлага! — доволно възкликна Дез. — Какъв услужлив човек.“ Пен побърза да обясни, че принудата е напълно достатъчна и отменя необходимостта от по-нататъшна намеса. След кратко обмисляне Боша сякаш прие уверенията му.

Икос се върна. Беше намокрил ризата си в морето и я бутна мълчаливо в ръцете на Пен.

— Много зле ли изглеждам? — попита той.

Найкис кимна, все така гушнала го крепко в скута си.

— Нека се почистя тогава. Иначе току-виж не ме пуснали на борда от страх, че съм заразно болен. Хич няма и да питат магьосник ли съм, или не. — Понеже ризата беше на Икос и имаше спешна нужда от пране дори без неговия принос, Пен поизбърса с нея кръвта от лицето и ръцете си — успял бе да опази туниката си почти непокътната, — после я даде на Найкис да довърши започнатото.

„Единият ти дава ризата от гърба си — пропя Дез, — а другият ти предлага помощта си да заровите труповете. Май си имаш нови приятели, Пен!“

„Тихо“ — помисли си в отговор той. Беше права, разбира се. Приятели, а може би дори шурей и… каквато там непонятна полуроднинска роля се паднеше на Боша. Дали Идрене си даваше сметка, че покрай евентуалната си снаха може да се сдобие и с евнух в домочадието си?

„Най-вероятно — каза Дез. — Изглежда умна като дъщеря си.“

Пен се усмихна и остави Икос и Найкис да го изправят на крака. Вдиша дълбоко няколко пъти и световъртежът утихна.

Изчакаха още минутка Пен да дойде на себе си, после тримата кандидат-пътници продължиха към митническата барака, а Икос и Боша останаха да дебнат при сандъците. Решили бяха Идрене, като самоуверена войнишка вдовица — макар че тази сутрин покойният й съпруг беше напълно фиктивен, — да представи документите им на чиновника. Изчакаха с престорено безразличие да разровят багажа им, който очевидно не съдържаше контрабандни стоки. Чиновникът прояви известен интерес към лекарската чанта, но се задоволи с обяснението на Пен, че е студент по медицина.

После дойде време да минат по кея към подвижното мостче на саонийския кораб и да се качат на борда, подканяни от нетърпеливите моряци. Три мачти, забеляза с одобрение Пен. Този кораб беше дори по-голям от търговския, с който той беше пътувал от Лоди за Патос преди няма и четири месеца. Наистина ли беше толкова скоро? Това щеше да е второто му пътуване по море. Дали и то щеше да промени живота му като първото?