Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (13)

13.

Дез усети жените в коридора още преди Пен да е чул завъртането на ключа в бравата. Сви се на топка в леглото с лице към стената и покрита глава, досущ отчаяна от съдбата си затворничка. Точно така бяха заварили Идрене всъщност.

Надяваше се, че няма да се стигне до принуда. Не беше лесно да въздействаш на три обекта едновременно, а и хората, за разлика от животните, помнеха какво е станало, след като принудата се разсееше.

— Мадам Гардики? — Гласът на посветената не беше груб, дори напротив. Другите две му се сториха отегчени, но и бдителни. — Вечерята ви.

Гласът на Идрене беше топъл алт. Пен отне по-острите нотки на своя баритон и заби лице във възглавницата.

— Остави я на масата. Ще хапна по-късно. — И след добре обмислена пауза добави неохотно: — Благодаря.

Чу как жената оставя новата табла и взема старата, налива вода за пиене в каната и изхвърля съдържанието на нощното гърне. Стъпки по посока на вратата, после предпазливият глас на посветената:

— Ще ви трябва ли нещо друго, мадам?

Пен поклати глава във възглавницата.

— Богинята да ви благослови — каза жената и излезе заедно с мълчаливите си придружителки.

„О, определено ме е благословила!“ — помисли си Пен, когато бравата изщрака отново. Това беше основната цел на опасния маскарад — да спечели половин ден преднина за Идрене и Найкис. Тъмничарките нямаше да се върнат до сутринта, най-много да надникнат по някое време за нощна проверка. В този случай Дез би могла да разяде бравата с ръжда, за да ги забави, а той би могъл да… Не, това с ръждясалата брава не беше добра идея, защото щеше да заключи и него. Абсурдно би било да се скрие под леглото, разбира се — първо тям щяха да проверят. Гардеробите и раклите биха били също толкова безпредметни, ако ги имаше.

Пен отиде при прозорчето в дебелия зид и погледна навън. Няколко златни платна бързаха към пристана на Гуза под косите лъчи на залязващото слънце. Дали Найкис не пътуваше с някоя от тези гемии, или вече беше слязла на брега?

Прозорецът имаше дървени капаци от вътрешната страна да спират течението. Заменяха ли ги с пергамент или стъкло през зимата? Ако не, значи малката стая тънеше в почти пълен мрак през една четвърт от годината. Прозорецът беше тесен, но Пен все пак би могъл да се промуши през него. Вмъкна рамене в каменния отвор и подаде глава навън.

Плъзна поглед по широкия залив, погледна към брега от другата страна на тъмнеещия проток, а после и надолу, към далечния наниз от остри скали и пенестата бяла дантела на прибоя. Дори за опитен катерач пропастта беше колкото впечатляваща, толкова и страховита. Най-долу се виждаше тънка като косъм гънка, вероятно началото на молитвените стъпала. Горният край на изсечените в скалите стъпала беше на шейсетина стъпки под прозореца. Пен потръпна.

Проточи врат да погледне вляво и вдясно от себе си. Различи тъмните силуети на другите издълбани в скалата прозорци на този етаж. Нямаше корнизи, первази, нищо, което да използва. И толкова по-добре. Изкушението да се измъкне по този път като нищо щеше да го размаже върху скалите долу. Изви врат и огледа изпъкналите балкони на горния кат. От тях го деляха двайсетина стъпки. Човек с кука за катерене и самоубийствена нагласа сигурно би се въодушевил, но Пен не си беше донесъл нито едното, нито другото.

Пътят му за бягство явно щеше да започне с коридора пред стаята. Опасните молитвени стъпала все трябваше да стигат до нивото на манастирския комплекс, някъде вляво от настоящата му позиция. Със сигурност не водеха към строго охранявания вход при подвижното мостче, който се падаше от другата страна. Значи имаше поне още един вход към манастира, за онези смели и отчаяни поклоннички, поели нагоре по трудния път. Въпросната задна вратичка със сигурност беше заключена и залостена за през нощта, но не би представлявала проблем при излизане, дори и без помощта на магия.

Измъкнеше ли се оттам, трябваше да слезе по всичките две хиляди стъпала в безлунната нощ. Но пък той виждаше в тъмното, благодарение на Дез, благословена да е. А и едва ли щеше да се разминава пълзешком с поклоннички по завоите.

Окуражен от така начертания план, Пен си изми ръцете, седна и изяде вечерята на мадам Гардики. Беше по-добра от храната в старата столова от дните му в семинарията, вероятно същата, с която вечеряха служителките на ордена. Е, порцията можеше да е и по-голяма. Пен отопи старателно чинията си, после претърси набързо стаята, но намери само торбичка бадеми, които извади методично от черупките им и изяде за десерт.

Рано беше да привежда в изпълнение плана си за бягство — в комплекса със сигурност имаше твърде много будни жени. Пен извади своите дрехи от торбата и ги облече, после използва четката на мадам Гардики да среши черната си коса и да я върже на нормална опашка. Събра малкото й вещи и ги прибра в торбата. Може би щеше да има възможност да й ги върне. По-късно щеше да навлече роклята й върху своите дрехи, за да наподоби женски силует в очите на всеки, който би могъл да го зърне по тъмните коридори.

Оставаше да реши какво да прави с шала на Идрене. Погледна към прозореца — дали да не го пусне през него? Когато го намереха на скалите долу, тъмничарките имаше да се чудят избягала затворничка ли да търсят, или тялото на самоубийца, отнесено от отлива, теория, подкрепена от заключената врата на килията. Би било отлична диверсия.

Доволен, Пен изпи две чаши вода, така че нуждата от нощното гърне да го събуди навреме, после легна да подремне.

 

 

Някой го викаше.

„Буд… е… съб… се… събуди… се!“

„Дез?…“

Тежка ръка го стисна за рамото и Пен замръзна. Трескаво се опита да измисли нещо, да скочи рязко например… Или някаква магия. Или и двете.

„Крайно време беше!“ — извика Дез.

А после разтревожен мъжки глас близо до ухото му:

— Майко?…

Гласът не му беше познат. Определено не беше гласът на Аделис. Пен си пое дъх и каза с лице към стената:

— Ти, по метода на изключването, трябва да си Икос Родоа.

Човекът, тъмен силует в мрака, ахна и инстинктивно се дръпна. Смътната светлина на звездите и отраженията им в морската повърхност очертаваха прозореца, но кажи-речи нищо друго. Мъжът се сливаше със сенките, но не и миризмата му, помисли си Пен, миризма на изсъхнала пот след дълъг работен ден. „Светлина, Дез.“

Нощното му зрение, безцветно, но ясно, му показа едър мъж с широки плещи, тъмна коса и кръгло лице, което сигурно би било приятно за окото, ако не беше така намръщено. Мъжът измъкна нож от колана си, но после се поколеба, сигурно защото не виждаше противника си в мрака.

Без да е докрай сигурен какво ще стане, след като Икос се ориентира с негова помощ, Пен каза:

— Аз съм приятел. Само не викай. — И запали от разстояние двете свещи на умивалника. Внезапната жълтеникава светлина ги удари в очите и двамата примижаха едновременно. Острието на ножа отразяваше пламъчетата.

Защо всички седонийци, които срещаше, се опитваха да го намушкат за поздрав? Пен бавно се обърна, седна на ръба на леглото и разпери ръце.

— Ти не си майка ми!

Пен преглътна няколко напиращи остроумия. Не му беше сега времето.

— Мадам Гардики избяга днес. През деня, тоест. Усилията ти са достойни за възхищение, но и закъснели. — Чакай. Вратата… вратата още беше заключена. Тази шокираща мисъл най-после продуха сънения му мозък и той добави остро: — Как, в името на петимата богове, си влязъл тук?

Мъжът посочи мълчаливо прозореца.

Пен скочи и отиде да погледне. Видя истинска мрежа от въжета, лебедки и две висящи примки, които приличаха на люлки от плат. Вдигна поглед към четирите дълги въжета, вързани за балкона отгоре. Надолу повече не погледна, от уважение към стомаха си.

— Уф! Ясно. Ти си строител. На мостове. — И се дръпна от прозореца.

— А кой си ти, в ада на Копелето да се продъниш дано? — настоя Икос.

„Защо ли пък да не се върна там?“ — измърмори Дез, напрегната и объркана също като Пен.

— Казвам се Пенрик и… помагам на Найкис да спаси майка си.

При името на Найкис тъмните очи на мъжа трепнаха — или така поне се стори на Пен.

— Защо?

Простичкият отговор беше свършил работа преди и имаше предимството на истината.

— Ами… ухажвам я.

— О. — Икос прибра ножа и вдигна ръката си, истинска лапа, да почеше гъстата си късо подстригана коса. — Време беше някой да го направи. — Присви очи. — Имаш ли представа за какво е всичко това? Преди няколко седмици се отбих да видя мама, но съседите казаха, че е арестувана, а генерал Арисайдия бил ослепен в Патос. Стори ми се нелепо, че са я задържали, щом Аделис така или иначе е бил вече извън играта, но все пак я проследих дотук. Мина още седмица, докато измисля как да я измъкна.

Пен отвърна на въпросителния му поглед:

— Зрението на Аделис се възстанови и двамата с Найкис избягаха в Орбас.

— Ха! Че то това си е чудо! И обяснява много неща. Онези малоумници в тасалонския двор вече със сигурност имат заклет враг.

Пен остана впечатлен от бързината, с която Икос навърза политическите елементи в тази сложна история. Но пък той беше седониец от главата до петите.

Икос се огледа навъсено.

— Това вода ли е? — Отиде при умивалника и пи директно от каната на дълги жадни глътки, после втренчи озадачен поглед в свещите.

Пен побърза да пренасочи вниманието му.

— Този твой план. Къде щеше да заведеш мадам Гардики, след като я измъкнеш оттук? — И наистина ли беше възнамерявал да я пренесе с това страховито приспособление, като тежка греда, която вдигат на строеж?

— Не бих могъл да я заведа вкъщи, защото ще дойдат да я търсят. Рано или късно. Нито да я скрия при работниците си, по същата причина. Мислех да я пратя при едни приятели в Тригони. Пред две години построих мост там.

Това звучеше що-годе разумно, въпреки празнината между въжетата, провиснали от балкон на Лимнос, и реакцията на нищо неподозиращите „приятели“ в графство Тригони. Не изглеждаше по-неосъществимо от плановете на Пен обаче. Два плана, всеки със своите достойнства… докато не се бяха сблъскали челно.

И сега възникваше проблем. Два проблема.

Явно и Икос мислеше в същата посока. Сложи юмруци на кръста си и измери Пен с поглед.

— Зет, а?

Пен също го изгледа, в опит да установи роднинската си връзка със седониеца, и леко му се зави свят.

— От нея зависи.

— Значи ще ми се сърди, ако те зарежа тук. Майка също ще има какво да каже по въпроса, предполагам. — Въздъхна като мъж, когото жените тормозят на общо основание. Много традиционно. И не докрай искрено май. Предвид че беше дошъл тук с цената на много усилия и без никой да го е молил.

Имаха само една рокля, а и тя едва ли щеше да стане на Икос, който беше по-нисък и по-широкоплещест от Пен. Значи Пен трябваше да преведе и двамата през комплекса по най-бързия и тих начин, с риск да се вдигне голяма врява, ако налетят на някоя от обитателките. Може би Икос знаеше къде е задната вратичка към молитвените стълби.

— По-добре да тръгваме — каза Пен.

— Аха — съгласи се неохотно строителят.

Пен тръгна към вратата. Икос тръгна към прозореца.

После и двамата спряха.

— Къде отиваш? — попита Икос и посочи към морето. — Изходът е оттук.

— Искаш да… изкараш и двама ни с това твое, ъъ, приспособление? — попита Пен, а Дез буквално изсъска: „Аз на това нещо не се качвам!“. Пен примижа.

— Защо не? Така щях да изведа майка. Издържа двойно по-голяма тежест. Пробвах го. — Потърка наболата си брада. — Какво има? Страх те е от високо?

— Не бих казал — отвърна Пен, докато Дез ломотеше: „Не, не, не!“ — Но наистина е много високо. — Казваха, че човек виждал целия си живот в миговете преди смъртта. Ако това беше вярно и Пен паднеше от тази височина, значи имаше шанс да види всичките тринайсет живота — своя и онези на Дез.

Икос сви рамене.

— Както аз виждам нещата, щом падане от десет метра ще те убие, няма значение дали ще паднеш от десет или от сто.

— Разумен аргумент. — „Не, не е! Лудост е!“

Пен надникна през прозореца да огледа отново приспособлението. Двете люлки явно бяха предназначени за сядане, а системата от макари беше твърде сложна за ума му. Устройството обаче със сигурност беше плод на гениален ум. Дез излъчи убийствени мисли по повод нескритото му любопитство.

Пен вдигна поглед към хоризонта да се ориентира за часа и вдиша рязко. Звездите на изток вече се топяха пред сивия светлик на зората. Отдръпна се от прозореца и каза:

— Много по-късно е, отколкото предполагах. Всъщност вече рано.

— Стълбите не ме изненадаха, но придвижването под балконите отне повече време от предвиденото — каза Икос. — Може би сега ще стане по-бързо. — Поколеба се. — Или по-бавно, заради по-голямата тежест.

— Май ще е по-добре да опитаме по моя начин.

— И какъв е той?

— Да се промъкнем.

Икос го изгледа презрително.

— И как ще излезеш през вратата? — Кратка пауза, после: — И как си влязъл в стаята всъщност?

— Разбирам от ключалки.

— Е, и аз не бих се затруднил, ако си носех колана с инструментите. Обаче го оставих, понеже е тежък. — Присви очи. — Откъде да знам, че в коридора не ме чакат войници?

— Няма никого. Все още. А и ако беше капан, войниците щяха да те чакат от тази страна на вратата и вече да са те овързали.

Дълга пауза на размисъл.

— Моят начин ми харесва повече.

Как да спечели доверието на Икос за три минути, щом три месеца не му бяха стигнали да спечели сестра му? Пен пое дъх и вдигна ръце.

— Хубаво. Нека е по твоя начин. Само побързай.

„Не!“ — извика Дез. Пен взе синия шал, смачка го на топка и го метна през прозореца под озадачения поглед на Икос. Замисли се за торбата с багажа. Ако искаше да инсценира самоубийство, личните вещи на затворничката трябваше да останат в стаята, нали така? Грабна торбата и започна да връща нещата, които беше прибрал. Торбата и роклята набута под дюшека.

— Така, готов съм да…

Ключалката изщрака. Пен завъртя глава и блокира бравата с ръжда преди Дез да се е развикала отново.

— Току-що ни свърши времето — прошепна той. — Хайде. — Вдигна пръст пред устните си. Някой вече тропаше по вратата.

Икос се провря през прозореца. Пен погледна назад. От другата страна на вратата по-едрата от двете тъмничарки се опитваше да завърти големия железен ключ. Пен му добави мъничко ръжда и се ухили доволно, когато ключът се счупи в ключалката. Ругатните, които последваха, категорично не прилягаха на дама, която се намира в манастир на Дъщерята. А и изобщо на дама.

Пен добави още малко ръжда, така че отчупеният край на ключа да се заклещи в бравата. Е, накрая сигурно щяха да го извадят с помощта на чук и длето, дрелка и лост. Или брадва.

Икос се оттласна с крака и изчезна. Пен се провря след него да види какво става. Увил една ръка около въжето, строителят провря крака през примката, нагласи я под задника си, изправи гръб и рамене и стисна с другата си ръка макарата. Завъртя се шеметно около оста си, уви ръка около второто висящо въже и бутна люлката към Пен.

— Не е трудно — прошепна му. — Пъхни се в примката, а другото остави на мен. Не можеш да ми помогнеш, но се постарай да не ми пречиш.

Пен повтори процедурата. Дез пищеше в ухото му. Той стисна с все сили висящите въжета.

Рядко повишаваше глас на демона си, но този път го направи. „Дез, няма връщане. Успокой се и овладей хаоса си, докато не ти кажа друго!“

Дез изскимтя тихичко и се сви на малка нещастна топка в гърдите му. Щеше да се цупи дни наред, ако Пен не измислеше начин да я умилостиви. Процес, от който Дездемона щеше да се възползва всячески, след като дойдеше на себе си. Подаръците за извинение, предназначени за нематериална личност, изискваха сериозна изобретателност.

В случай че оцелееха. Е… в случай че той оцелееше.

„Не искам да свърша в грозен строител — изпищя тя. — Или в делфин.“

„Не е грозен. Мъжествен и корав по-скоро.“ Колкото до делфините, които лудуваха някъде далече под него, тях Пен предпочете да не поглежда.

Икос започна да дърпа въжетата едно след друго, в последователност, която разбираше само той. Рязкото залюляване на люлката при всяко дръпване правеше неприятни неща със стомаха на Пен, но истината бе, че бавно и методично двамата започнаха да се издигат нагоре.

Докато минаваха покрай прозореца на горния етаж, този над стаята на мадам Гардики, Пен затаи дъх. Ами ако някоя ранобудна дяконка или посветена решеше точно сега да погледне към издигащото се слънце? И вместо това видеше издигащ се мъж? Пен би могъл да заглуши виковете й, както беше постъпил с мастифите на Ксаре, но щом той го намираше за нередно, богинята щеше да е на същото мнение.

Ако не друго, поне беше спестил на мадам Гардики това изпитание. Освен ако Идрене не си падаше по въжени люлки над бездънна пропаст. Трудно му беше да прецени след краткото им познанство. Е, жената със сигурност би се зарадвала, че вижда сина си и колко умело се справя той с макарите и въжетата. Едва ли обаче би се зарадвала толкова на риска, който е поел.

Пен се завъртя към морето. Тънката червена линия на изгрева отвъд седонийския материк бавно изяждаше сивия цвят на небето. При други обстоятелства гледката щеше да е наслада за очите. Сега обаче Пен копнееше за мрака на нощта.

Вертикалното издигане спря точно под балконите и Икос подхвана сложен танц с макарите и лебедките — изпъваше три от въжетата и отпускаше четвъртото, откачаше го от напречната греда отзад и го закачаше отпред, и така отново и отново. Придвижваха се на север под изтъняващите сенки с мъчително бавна скорост. Икос, увиснал в люлката си над Пен, дишаше тежко. Пен току поглеждаше към края на фасадата в опит да прецени имат ли шанс да надбягат изгряващото слънце, предвид скоростта си на силно разтревожени, но и крайно предпазливи плужеци.

Тъмничарките бая щяха да се озорят с вратата. Най-напред трябваше да извадят отчупеното парче от ключа, уж лесна задача, която щеше да се окаже трудна заради ръждата, която буквално беше споила парчето към ключалката. Щом си дадяха сметка, че им трябват инструменти, щяха да се разтичат да търсят необходимото, но инструментите не се валяха по коридорите, значи трябваше да събудят жените, които държаха ключа за съответния килер или работилница. Пантите бяха от вътрешната страна на вратата, недостъпни отвън, иначе Пен щеше да направи ръжда и по тях. Самата врата беше от дебели дъбови дъски, които можеха да се разбият само с брадва. Или с таран. Едва след като влезеха в стаята тъмничарките щяха да разберат, че затворничката е избягала… или се е самоубила… и да вдигнат тревога. Далечният звук от разбиване на дървена врата с брадва щеше да е знакът, че на Пен и Икос им остава много малко време.

Късче в червено и златно изникна над далечните хълмове, после порасна в полумесец, в топка, а накрая стана толкова ярко, че изгаряше очите. Границата на сините сенки върху склона в ниското се отдръпваше като отлив. Иззад дебелите зидове на манастира долитаха тихи женски гласове. Химн зазвуча в някой от вътрешните дворове на комплекса, ехтящ и зловещ заради разстоянието. Още не се чуваха удари на брадва по дърво.

Икос продължаваше да се труди неуморно. Пенрик, спомнил си, че е свещен, и за да не е съвсем безполезен товар, започна да се моли. В тазсутрешното му обръщение към боговете нямаше и помен от рутина.

Вътре в него Дездемона пъшкаше ли, пъшкаше. Пен усещаше как хаосът в нея се бунтува, долавяше растящия натиск като напрежението в болен стомах миг преди разстроеният орган да изхвърли струйно съдържанието си. „Демонът ми страда от морска болест.“ Само това му липсваше в момента — Дездемона да повърне безформен хаос право във въжетата, които ги държаха над дълбоката пропаст. Или другаде в непосредствена близост. Пен се заозърта трескаво, досущ болногледачка, която търси кофа.

Спря се на три чайки, яхнали утринния бриз и оглеждащи балконите за някоя огризка. Дали дамите от ордена им подхвърляха къшеи хляб, които птиците да ловят във въздуха? Чайките си бяха боклукчии по природа, истинска напаст, и се смятаха свещени за Копелето, единствения бог, склонен да ги приеме под крилото си. А вредителите на Копелето по правило бяха приемлива жертва.

„Добре, Дез — помисли си с раздразнение той. — Разрешавам ти една чайка. Само една.“

Прилив на благодарност, после хаосът застигна една от птиците, кръжаща над балкона, под който се придвижваха в момента Икос и Пен. Чу се силно изпукване и чайката се взриви в дъжд от пера, кръв и кости, които бързо се разсипаха на прах. Пен примижа.

Доста хаос беше това. Явно Дез наистина се беше чувствала зле. „Сега по-добре ли си?“

Отговорът, ако беше изречен на глас, щеше да наподобява враждебния звук, който издава приятел, докато виси превит през парапета на кораб, след като току-що е принесъл закуската си в жертва.

Икос вдигна рязко глава да погледне през процепите между дъските, но успя да стисне зъби, преди да е възкликнал.

Откъм отворената врата на балкона се чу стреснат женски глас:

— Какво?

Друг, по-тих глас, се обади от вътрешността на стаята:

— Хекат, идваш ли?

— Ей сега. Ти тръгвай.

Звук от затворена врата. После проскърцване на дъски току над главите им. Пен и Икос замръзнаха.

Жената, със сините дрехи на дяконка, се наведе през парапета да улови едно подето от ветреца перо. Разтри го между пръстите си. Погледна нагоре. Погледна надолу.

Двамата мъже отвърнаха на погледа й през процепите между дъските. Икос пробва с дружелюбна усмивка. Резултатът беше плачевен — заприлича на пътен разбойник, който се радва на възможността да резне нечие гърло.

Дяконката беше на средна възраст. Колко жени на име Хекат можеше да има в манастира? Десетки, като си помислиш. Жената не беше албинос. Но в изящните черти на лицето й сякаш се долавяше известна прилика с Боша — освен ако на Пен не му се привиждаше от страх, — точно както грубото лице на Икос напомняше за меките черти на Найкис. Дез не беше във форма и Пен не посмя да прещипе гласните струни на жената от страх да не я осакати необратимо. Затова, когато дяконката отвори уста да извика, реши да заложи на друго.

Потупа два пъти устните си с палец, погледна право в кафявото око, което виждаше между дъските, и каза:

— Суракос.

Устата се затвори бавно, но пък погледът стана още по-втренчен.

Икос завъртя глава и зяпна Пен с израз на пълно недоумение. Пен вдигна предупредително ръка, преди онзи да се е разприказвал.

— Какво общо има Сура с това? — прошепна жената и махна с ръка да обхване налудничавата система от въжета и двамата мъже, увиснали под балкона й.

— Ще ми трябва най-малко час да обясня с подробности. — Час, с който не разполагаха. — Но ви обещавам, че когато дойде за рождения ви ден през есента, майстор Боша ще ви разкаже всичко. На спокойствие и след като опасността за самия него е отминала.

Така. Ежегодните гостувания на Боша за рождения ден на сестра му бяха лична информация, известна само на онези, които познаваха албиноса. Но дали щеше да е достатъчно, за да притъпи подозрителността на сестра му?

— А защо не е безопасно сега? — попита тя.

Е, поне беше успял да отклони вниманието й от тяхното богохулно присъствие в женския манастир.

— Столична политика.

Жената примижа, после изсумтя:

— О, богове! Пак ли?

— Нищо лошо няма да му се случи, ако си мълчите за видяното. Освен пред Дамата на пролетта. На своята богиня може да се молите свободно. Няма да се изненадам, ако ви каже добра дума за нас.

Сега вече в окото проблесна възмущение.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че имате… един вид божествено одобрение за тази каскада?

Пен знаеше, че имат, или поне че Найкис е получила такова, но му се стори неразумно да подлага на изпитание боговете. Или дяконката.

— Нищо не твърдя. Сура ще ви разкаже всичко.

Жената изгърби рамене и потри отново перото в ръката си.

— Ще разкаже той, къде ще иде — измърмори тя и Пен разбра, че са се отървали, и даде знак на Икос да продължи.

Седониецът го стрелна с поглед, който казваше, че Суракос няма да е единственият, който ще дава обяснения, после се зае отново с въжетата и куките. Хекат отиде да надзърне в празното пространство между своя балкон и следващия, който беше и последният в редицата, слава на боговете.

— Това е най-странното нещо, което съм виждала — каза тя. — Защо изобщо го правите?

— В момента ли? За да изведем двама мъже от място, където нямат работа, по възможно най-експедитивния начин. И с най-искрени извинения, повярвайте ми.

— Видяхте ли онази чайка?

— Каква чайка? — попита невинно Пенрик.

Жената го изгледа убийствено. Точно така го поглеждаше преди години и главната готвачка в имението Джуралд точно преди Пен да признае участието си в изчезването на някой липсващ сладкиш. После готвачката го перваше през ухото и мушваше още едно парче сладкиш в ръката му, преди да го натири от кухнята.

— Сура и това ли ще ми обясни?

— Ако го видя, непременно ще му заръчам да ви каже — обеща Пен.

Залюляха се извън полезрението й, като я оставиха да се взира в перото от чайката.

Стигнаха до последния балкон и там стана ясно какъв е планът на Икос за последния етап — спускането към молитвените стъпала. Планът, оказа се, надминаваше и най-лошите очаквания на Пен. Идеята беше Икос да отпусне въжето му и да го залюлее на него като махало, така че Пен да „заобиколи“ с люлеене двайсетината стъпки изпъкнала скала до стъпалата за поклонничките, преди те да се скрият от поглед на път към задната вратичка, която до неотдавна беше част от собствения му план за бягство.

— Спокойно, няма страшно — прошепна строителят на мостове. — Само гледай да не се изхлузиш твърде рано от люлката. Иначе ще трябва да пробваме пак.

Пен успя на третия път. Дездемона врещеше, че искала още една чайка, но той й изшътка да си наляга парцалите.

Последва напрегната пауза, докато Икос висеше под балкона и се занимаваше с въжетата и куките на зловещото си приспособление. Следвайки дадените му инструкции, Пен откачи своята люлка от двойното въже и закачи куката му за един шарнирен болт, набит в скалната стена. Въжето се опъна и Икос се спусна по него с все нещата си. После строителят разкачи всичко и нави с опитни движения въжетата, докато и последното не се изниза от основата на балкона, заличавайки всяка следа от придвижването им. Накрая Икос успя да измъкне и шарнирния болт. Остана само анонимна четвъртита дупка. И да имаше други такива дупки в скалата, Пен не ги видя.

После се забавиха още, докато Икос скатае грижливо нещата си в стегнато и възтежко руло. Сигурно точно в този вид бе донесъл приспособлението си дотук и после го беше сглобил в мрака. На Пен му идеше да грабне всичко от ръцете на Икос и да го метне в морето, но Рухия успя да надвика многогласните врясъци на Дез в главата му и заяви, че било по-добре да не оставят излишни улики. До същия извод явно бе стигнал и строителят на мостове.

Икос плъзна за последно поглед по балконите, после се намръщи на Пен.

— Сладкодумен си, като гледам.

— Влиза в служебната ми характеристика.

— Държа да чуя повечко за тази твоя характеристика, когато остане време.

— Дано имаш такава възможност.

Пен се замисли за всичко, което Икос беше свършил за последната нощ. И през последните седмици всъщност. Толкова търпение и труд, а накрая дори не бе могъл да зарадва майка си. Пен метна поглед към първото от двете хиляди стъпала и предложи:

— Искаш ли аз да нося въжетата?

Икос изпухтя и го погледна с вдигнати вежди.

— Щом искаш.

Преизпълнен с благочестиво покаяние, Пен метна на гърба си навитото на руло приспособление, въжета и разни метални джаджи с общо тегло петнайсетина килограма. Тъкмо тръгваше пред Икос, когато чу тихото хрущене на брадва по дърво откъм един далечен прозорец.

Хвърли последен поглед нагоре и зърна Хекат да гледа към тях, опряла ръце на балконския парапет. Пен направи свещения знак с отчетливи движения и потупа два пъти устни за сбогом.

Тя опря пръсти до челото си в отговор, а Пен си помисли, че брат й май не е единственият член на семейството с изразен вкус към иронията.