Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (16)

16.

Найкис се събуди от почукване на вратата и скочи. Слава на боговете, беше Боша. Тя хвърли бърз поглед през прозореца да се ориентира за часа, докато Идрене присядаше на ръба на леглото и се прозяваше, а Боша сваляше шапката си и сядаше на едно столче. Беше късно следобед. Наистина ли бяха спали толкова дълго? До залез оставаха най-много два часа.

— Какво открихте? — попита Идрене.

Боша направи физиономия.

— Нищо полезно засега. Три от корабите в пристанището потеглят в друга посока, един не е подходящ за жени без ескорт, а последният е от флотилията на Ксаре. Сами разбирате защо не мога да ви кача на него, а и следващата му спирка е Тасалон, където не бива да ви виждат.

Идрене кимна. Найкис не знаеше да се тревожи ли, или да си отдъхне. Добре би било да потеглят възможно най-скоро, но едно забавяне би позволило да Пен да ги настигне. Ако не го беше сполетяло нещо ужасно, разбира се…

— Още колко можем да изчакаме — попита Идрене, — преди да се откажем от пътя по море и да поемем на изток по суша? И бихте ли могли да ни откарате до някой от основните пътища, където да наемем карета и да сменяме конете?

— Не е невъзможно — каза Боша, макар че идеята очевидно не му допадаше. — Само че заповедта за задържането ви ще стигне до границите преди вас. Целият ни план зависи от бързината.

И наистина, единствената им надежда беше да надбягат преследвачите. Ако потерята ги настигнеше, всяка съпротива, без Пенрик, беше обречена на провал, а дори и с него нямаше гаранция, че ще се измъкнат.

— С този отлив ще отплават три кораба — продължи Боша. — Доколкото разбирам, в пристанището на Акилаксио всеки ден хвърлят котва по пет-шест кораба да разтоварят или натоварят. Има и два по-малки, които пристават редовно. — Говореше за местни съдове, които пътуваха между градчетата и островите в тази част на крайбрежието. — Но те няма да ви свършат работа.

Никаква, помисли си Найкис. Само щяха да ги изложат на същите рискове във всяко пристанище по пътя си и да ги забавят допълнително.

Идрене разтърка подпухналите си от съня очи.

— Нека изчакаме до утре сутрин. Току-виж се появил подходящ кораб. Ако не, ще поговорим пак и ще решим какво да правим. — Стана да се наплиска с вода от умивалника, после отиде да погледне през прозореца. — Да ви кажа, до гуша ми дойде от малки стаи. Чувствам се като в капан.

Боша кимна с разбиране, после тримата се заеха да попълнят документите. Албиносът умееше да променя почерка си, забеляза Найкис. На вратата се почука отново. Боша остави перото и вдигна глава.

— Сигурно е вечерята — каза той и стана да отвори. Посегна дискретно към ножа на колана си.

Но не слугиня влетя през прага. А Пенрик.

И…

— Икос! — писна Идрене, хукна през стаята и се увеси на врата му. Той я прегърна.

— Значи е било вярно!…

— Не викайте — казаха в хор Пенрик и Боша.

Боша измери с поглед непознатия и обърна въпросително глава към Пенрик, който сви рамене, затвори вратата и каза:

— Брат. Другият брат.

— О! Строителят на мостове? Но как?…

— И за мен беше изненада, уверявам те.

Колкото до Пенрик, цветовете му отново се бяха променили. Косата му беше пясъчно кафява и сплъстена от сол, а лицето и ръцете му — избелели на петна като от кожно заболяване. Дрехите си бяха неговите, но доста по-мръсни.

Икос, и на вид, и на мирис, приличаше на човек, който се прибира след много дълъг ден на тежък физически труд, с набола четина, изгорял от слънцето нос и втвърдени от засъхнала пот дрехи. Найкис въпреки това го прегърна, а Пен ги погледна… завистливо? После тя отстъпи назад, защото Идрене напираше да прегърне отново сина си. Не че и Найкис не изпитваше желание да продължи с прегръдките — ръцете буквално я сърбяха да награби Пенрик, да се увери, че той наистина е тук, от плът и кръв. Но и очите й щяха да свършат работа, предвид многобройната компания. За миг й се прииска компанията да беше някъде другаде.

Идрене бълваше въпрос след въпрос:

— Какви ги вършиш, момче, трябвало е да стоиш далече от мен, вие двамата защо сте заедно и как стигнахте тук?

— С рибарска лодка — отвърна Икос, избрал да отговори на най-лесния въпрос. — От Лимнос.

— Тревожех се как ще влезем в Акилаксио незабелязано — вметна Пенрик, — но явно две големи риби тон са достатъчно извинение да хвърлиш котва навсякъде, без да ти задават въпроси. Уловихме ги по пътя. Изглеждат още по-големи в малка лодка, грамадни направо. Уплаших се, че ще ни потопят. Бях виждал такива само на пазарите в Лоди, но там не се мятаха.

— Спрели сте за риболов? — попита Идрене и вдигна вежди.

— Не — отвърна Икос. — Не спряхме. Рибите сами скочиха в лодката и издъхнаха в краката ни. Усмихнати.

Това… о, не беше шега. Нито сарказъм. Найкис и преди беше виждала тази ококорена физиономия по хорските лица, все едно са ги ударили с мокър парцал. Е, не с парцал, а с Пенрик.

— Момчетата останаха да продадат рибата — продължи Икос, — а ние тръгнахме напосоки из градчето, докато той не ви намери.

— Не беше напосоки — възрази Пенрик, — имаше си логика. Някаква. Какво стана с вас, разказвайте!

Скоро всички се настаниха — Идрене и Найкис на ръба на леглото, Пенрик на столчето, а Икос в краката на майка си, която току го галеше по главата, — и започнаха да разказват един през друг патилата си. Боша се беше облегнал на стената със скръстени ръце и слушаше мълчаливо, на моменти с изострено внимание. Май не му стана приятно, когато Пен разказа за срещата си със сестра му Хекат и за даденото обещание, че Боша ще й обясни всичко при следващото си посещение.

— Прецених, че рискът е малък — добави Пен, което не оправи нещата.

Боша се оттласна от стената да отвори на слугинята, взе подноса с вечерята и поръча още храна, съвсем предвидливо, защото двамата мъже се нахвърлиха на подноса като вълци.

Втората порция храна бе доставена и изядена още преди Пенрик и Икос да стигнат до края на разказа си. Версиите им бяха оплетени и често противоречиви, а многобройните въпроси на Идрене не помагаха.

— Като ви слушам, направо ми се иска да се бях повозила на онази твоя машина, Икос — каза тя. — Звучи страхотно. Може някой ден да ме качиш.

Икос се ухили, а Пенрик потърка брадичката си и измърмори нещо нечленоразделно.

Найкис разказа историята от своята гледна точка, като пропусна да спомене само особеното си преживяване в двора със свещения извор. Пен не понечи да поправи пропуска й, с което си спечели мълчаливата й признателност. Накрая Найкис се обърна към Икос.

— Значи още разполагаш с онази лодка, така ли?

Той поклати глава.

— Лодката не е моя, а и с нея не може да се стигне до Орбас.

Пен се почеса по главата и се намръщи.

— Честно казано, искам да намеря баня, преди да съм се качил на каквото и да било. После ще наобиколя пристанището да видя какво ново е пристигнало.

Найкис се отпусна в леглото, разкъсвана между екстаз и подновени страхове. Последните й се струваха неоснователни. Така де, предвид тревогите й, докато Пенрик го нямаше, появата му би трябвало да успокои страховете й. Сигурно така се чувства човек, когато залага всичко на последния зар. Този тип вълнения явно не й бяха по вкуса.

Стъмваше се. Найкис кършеше ръце от тревога, а Идрене крачеше напред-назад и Боша гледаше да не й се пречка. Пенрик и Икос най-после се върнаха, значително по-чисти.

Щом затвори вратата, Пенрик, с блеснали очи, избълва на един дъх:

— Има два нови кораба в пристанището. Единият е рокнарийски…

Хорово потръпване.

— … но другият е от Саон. Почти е натоварил и скоро ще отплава. Няма да мине през Орбас, но ще спре при островите на Карпагамо, а оттам лесно ще хванем нещо до Орбас.

— Ти знаеш ли саонийски? — попита Найкис.

— О, да, той всъщност е бащиният ми език. Джуралд е саонийско име. А да не забравяме и просветена Амберейн, една от ездачките на Дез преди мен. Човекът, с когото говорих на кораба, ме взе за свой сънародник. Не го поправих. Има време за това. Както и да е, разполагат с няколко каюти, които дават под наем на независими търговци. Само една беше свободна и я запазих. Все ще е по-просторно, отколкото в карета. Още една можело да се освободи по пътя. Потеглят с отлива утре заран.

— Веднага ли тръгваме? — попита Идрене, готова да нарами багажа.

Пен поклати глава.

— Митницата вече е затворила. Ще се качим на кораба утре.

— Това може да се окаже проблем — каза Боша.

— Да. — Пен прехапа устна. — Но всички пътници минават през митницата, а ние трябва да изиграем ролите си докрай.

Явно нямаха друг избор, освен да се примирят с поредното забавяне, помисли си умърлушено Найкис. По всичко личеше, че я чака още една безсънна нощ.

Пен беше наел стая от другата страна на коридора за тримата мъже, но Икос поостана още при Идрене и Найкис. Трябвало да поеме новия си обект още преди две седмици, но бригадата му щяла да се справи и без него в началото. Разбраха се да си вземат довиждане на следващия ден, в странноприемницата, после Икос и Боша да ги последват на разстояние до пристанището и да изчакат, докато корабът не отплава.

Говориха си още дълго, докато Икос не започна да клюма. Накрая майка му го прати да си ляга с целувка, каквато той не беше получавал от четиригодишен. И двамата се усмихваха щастливо. Найкис често си мислеше, че след дългата пауза отношенията на Икос с майка им са станали някак по-простички, а не по-сложни, поне в сравнение с нейните. Не би трябвало да му завижда за това, нали?