Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (1)

1.

Библиотеката на дукския дворец във Вилнок беше чудесна. Просторен осмоъгълник с остъклен таван и безброй рафтове, пълни със свитъци и книги. Изобилие от светлина се изливаше върху масата в центъра. Тишината ухаеше на мастило и хартия, на време и мисли. Пенрик седеше на централната маса и гледаше невиждащо ценния свитък, разтворен пред него.

Въздъхна и извади писмото от вътрешния джоб на бялата си туника, разгъна го и го прочете за пореден път. Връчено му бе същата сутрин от висшия свещен на ордена на Копелето във Вилнок. Какво, надяваше се, че съдържанието му се е променило междувременно? Редовете, написани собственоръчно от господаря му, архисвещения на Адрия, се брояха на пръсти. Изреченията — кратки и сопнати. Нареждащи му, за трети път, предвид че мисията му да доведе генерал Арисайдия в Адрия очевидно се е провалила, да спре да се мотае в Орбас и да потегли незабавно за Лоди и храмовите си задължения там.

Пенрик беше написал до този висш свещенослужител цели три писма, в които намекваше за възможни причини, които да удължат престоя му във Вилнок, и дори за дипломатическа мисия, която е готов да изпълнява в двора на Орбас за неопределен срок. Напразно. Не беше споменал и дума, разбира се, за истинската причина да отлага заминаването си, защото тя, без съмнение, щеше да се посрещне още по-зле.

„Найкис.“

Или, по-точно, овдовялата мадам Катаи, сестрата на младия генерал и отскоро придворна дама на дукската щерка. Позиция, която не й оставяла време, според собствените й думи, за празни приказки. Нито за празни флиртове. Или не с него поне.

Боговете знаеха дали някой друг царедворец не е привлякъл вече вниманието й. И дали тя не е привлякла нечие внимание. Да, по-скоро второто. В момента вдовицата нямаше друга зестра освен закръглената си красота, която я превръщаше в мишена на празни флиртове, а не на сериозно ухажване, макар че и двете представи го влудяваха еднакво. А дори и съмнителната защита на бедността нямаше да продължи дълго. Братът и сестрата се бяха появили в двора на дука само с дрехите на гърба си, но генералът, когото дукът вече бе изпратил по задачи в новото му качество на пълководец, нямаше да остане задълго безпаричен.

„О, тя още проявява интерес към теб“ — обади се Дездемона в противовес на мрачните му мисли.

„Така твърдиш ти — отвърна той. — Но аз не го виждам.“

Двестагодишният храмов демон, който живееше в Пенрик и го превръщаше в магьосник, беше силно повлиян от характера и преживяванията на десетте жени, които го бяха носили преди него. Доскоро Пен смяташе, че това му дава скрито предимство в отношенията му с противоположния пол, но този път явно удряше на камък.

„Много си нетърпелив“ — смъмри го Дез.

„А ти си много стара“ — заяде се той. Не беше най-благоразумната мисъл, но и да искаше, не би могъл да скрие нищо от Дез. „Забравила си какво е.“

„Помня много повече от теб, повярвай ми — не остана длъжна тя. — Е, вярно е, че досега не бяхме виждали този танц от гледната точка на мъжа. Макар че, да ти кажа, все е нелепо, откъдето и да го погледнеш.“

Търпелив, нетърпелив, обнадежден или безнадежден, и със сигурност нелеп, копнежът му едва ли щеше да има значение, ако се наложеше да го овърже като куп мръсни дрехи наред с всичко останало и още утре да го хвърли през борда на някой отплаващ кораб. Или направо сам да скочи в морето и да се приключи веднъж и завинаги.

„Ставаш мелодраматичен.“

„Я марш. Остави ме да страдам на спокойствие.“ Направи поредното усилие да се съсредоточи върху древния седонийски текст пред себе си.

Би трябвало вече да си събира багажа, вместо да виси тук. Лесна работа, предвид че и той беше пристигнал в Орбас само с дрехите на гърба си, ако не се броеше лекарската чанта и костюмът на меднокосата куртизанка Мира. Сора Мира, чийто остър ум и професионални умения ги бяха измъкнали с лекота от последното препятствие по пътя им към границата. Мира беше петата, притежавала демона му, преди един век. Вдигна ръка към косата си. Къната се беше измила почти напълно от бледорусите му кичури, но Найкис още не беше превъзмогнала Мира.

Още? Или никога?

Дездемона, с цялата си сложност, щеше да е част от него до деня на смъртта му. Като храмов свещен, той беше длъжен да се грижи за своя демон на хаоса. Лекторите в семинарията бяха дали ясно да се разбере, че всички постъпки на демоните са в крайна сметка отговорност на техните ездачи. А покрай Дездемона Пен беше наследил двестагодишен опит, натрупан по време на десет съвсем различни живота. (Дванайсет, ако се брояха лъвицата и кобилата.) Да отрече това беше като да отрече себе си.

Което не означаваше, че не трябва да държи на къса юзда най-скандалните части от наследството си. Всеки мъж си има тайни в края на краищата.

„Уф!“ Той изскърца със зъби и нагласи без нужда тежестите, които държаха свитъка отворен.

Чу се тихо трополене на сандали и леко почукване. Пенрик вдигна поглед от ръкописа. Сякаш призована от собствените му мисли, като привидение, макар че магията правеше това само в детските приказки, Найкис стоеше на входа към задната стаичка. Пенрик овладя с усилие ахването си.

Облечена беше със скромна лятна рокля по седонийската мода, свободна ленена дреха, стегната с колан в кръста, широките ръкави — събрани на китките. Тъмнозелена по вдовишки в началото, сега роклята беше избеляла от носене и пране до неутралния цвят на морска вода. Дрехите на Найкис бяха сбрани набързо от раклите на другите придворни дами, точно както бялата туника и панталони на Пенрик бяха взети назаем от палатата на Копелето, където му бяха отпуснали и стая, докато трае престоят му.

Черните къдрици на Найкис бяха вдигнати нагоре с бродирани панделки. Тъмните й очи бяха невероятни. Стискаше някакъв лист.

— Просветен Пенрик.

Официалната титла, с която Найкис се обръщаше към него, откакто бяха пристигнали в Орбас, бе заменила предишното „Пен“ от бягството им през Седония и той всеки път я усещаше като плесница. Изправи се любезно и отвърна в нейния тон:

— Мадам Катаи. Какво има?

Тя го стрелна с притеснен поглед, сякаш въпросът му не беше риторична любезност, а някаква неразрешима загадка. Сърцето му ускори хода си от любопитство.

— Току-що получих това писмо. — Размаха листа и тръгна с бърза крачка към него. — Адресирано е до Аделис, но преди да тръгне, той ме направи изпълнител на делата си.

Това задължение Найкис беше поемала и преди за своя брат. Предвид рисковете на професията му тази й роля лесно можеше да се превърне в изпълнител на завещание и беше знак за доверието помежду им.

— Но засяга и мен — продължи тя, — макар да е очевидно, че той е истинската мишена. — Прехапа устни и тикна листа в ръката му. Явно искаше Пен да го прочете. Писмото беше чисто и неомачкано, значи беше пристигнало в плик, помисли си той.

Взе го и без особени усилия пренебрегна угризението, че не е редно да чете личната кореспонденция на генерал Арисайдия. Както и официалната му кореспонденция, в този ред на мисли.

Почеркът беше дребен, но четлив, нямаше подпис, нито адресат, ако не се броеше обръщението. „На онзи с жълтите рози“ вероятно говореше нещо на Найкис, но не и на Пен. Той зачете нататък:

„Редно е да знаете, че във втората нощ от пълната луна… — значи преди няма и седмица, пресметна Пен, — дамата на вашето приятелче по люлка бе докарана при извора в Лимнос от ордена на онзи, който ви сервира туршията. Там я пазят слугите му. Понеже целта е повече от ясна, дано това стигне до вас преди други неприятни изненади, ако слуховете за местоположението ви се окажат верни.

Ще се опитаме да научим още. Искрено ваши в нужда и в надежда.“

— Така — каза Пен. — Значи шест езика, но това ще трябва да ми го преведеш.

Тя кимна.

— Познавам почерка. Писал го е майстор Боша, секретарят евнух на лейди Танар.

— А тези двама са?…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Преди две години Аделис се опитваше да ухажва лейди Танар, докато бяхме в Тасалон и преди да го пратят на границата заради русилийските набези. След това го прехвърлиха в гарнизона в Патос, а после… е, знаеш какво нещастие ни сполетя там. Аделис ме помоли да се сприятеля с лейди Танар и двете си гостувахме няколко пъти.

— Значи жълтите рози са свързани с ухажването? Някакъв подарък от Аделис?

Тя кимна енергично и къдриците на тила й подскочиха.

— Сигурно е добър знак, че помни за розите след две години, но какво означава останалото? — попита Пен.

— „Онзи, който ви сервира туршията“ явно се отнася за министър Метани, който е наредил Аделис да бъде ослепен с врял оцет. Лимнос е остров близо до Тасалон. Там орденът на Дъщерята има нещо като манастир за благородни девойки, които искат да се оттеглят от света и да й посветят девството си. Пак там се оттеглят и възрастни жени, които са служили цял живот на ордена.

— Отново от благородно потекло, предполагам?

— Не винаги. По-скоро жени, които са се издигнали високо в йерархията на ордена. Използват манастира и за друго… — Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Като дискретен затвор за благороднички, които императорът е отвлякъл като залог срещу техни бунтовни роднини. Ако може да се вярва на писмото, държат там майка ми.

— О — промълви Пен.

— Богове, вярвах, че нашите неприятности няма да я засегнат. Все пак не е майка на Аделис, нито е от благородно потекло. Повечето хора не знаят колко близки бяха двамата. Някой се е разприказвал и това е стигнало до императорския двор.

— Освен ако онзи Метани не се хваща за сламки.

— Възможно е, но вече едва ли има значение.

Найкис и Аделис настояваха, че са близнаци, родени в един и същи ден от две различни майки и един баща, с аргумента, че ако са имали двама бащи и една майка, всички биха ги смятали за близнаци. Първият брак на стария генерал Арисайдия за благородничка с връзки в императорския двор дълги години останал бездетен, докато той не си взел втора съпруга или наложница — Пен не беше наясно с тази част от седонийските нрави, — и по каприз на съдбата, или странна проява на хумор от страна на Майката и Копелето, не се сдобил с две новородени наведнъж. Обикновено жените в такова домакинство си съперничат ожесточено, но майките на Найкис и Аделис явно се бяха харесали и бяха продължили да живеят заедно дори след смъртта на съпруга си, когато децата били почти пълнолетни. По думите на Найкис, когато първата жена на стария генерал починала преди две години, майка й скърбяла повече за нея, отколкото за общия им съпруг.

С други думи, враговете на Аделис в императорския двор не бяха имали голям избор на заложници, с които да го притиснат.

— И какво мислят дукесата и дукът по този въпрос?

— Не знам. Дойдох първо при теб.

Пен се почувства повече разтревожен, отколкото поласкан.

— И защо?

Тя впи очи в неговите.

— Ти си магьосник. Измъкна ни с Аделис от Седония. Избягал си от бутилкова килия, а това никой никога не го е правил. Вярвам, че можеш да спасиш и майка ми.

Пенрик преглътна първия си импулс да възрази, че изброените от Найкис подвизи са били плод на чист късмет и не могат да бъдат повторени.

— Трябва да занесем писмото на дук Джарго. Една заплаха срещу лоялността на новия му генерал определено го касае.

— Да. — Тя стисна ръце до побеляване. — Ние нямаме никакви възможности, но той би могъл да помогне, ако реши.

За какви възможности говореше Найкис, запита се Пен и изтръпна. Може би Джарго щеше да я вразуми? Остави свитъка на масата, а собственото си писмо от тази сутрин сгъна и прибра в джоба си.

— Това какво е? — попита Найкис и посочи писмото.

— О — отвърна Пен, — нищо важно. Хайде да идем при дука.

Излязоха заедно от библиотеката и по-късите стъпки на Найкис за пръв път изпревариха дългата крачка на Пен.