Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (14)

14.

Близо до Акилаксио майстор Боша намери друго местенце на завет, където да скрият каруцата и да изчакат зората. Успяха да подремнат, но само толкова. Пак по-добре от нищо. Преценил беше времето добре, помисли си Найкис, защото минаха през градските порти рано сутринта, когато стражите бяха заети с притока от фермери, подкарали стоката си към градските пазарища. Навалицата погълна тримата пътници и това напълно компенсира досадните часове на изчакване.

Не личеше стражите да си отварят очите за жени на средна възраст. Ако всичко беше минало според плана на Пенрик, сигурно тъмничарките току-що бяха открили, че Идрене вече не е на Лимнос.

Но не биваше да приема, че всичко е минало по план, каза си Найкис.

И все пак трябваше да прецени вариантите — най-добрия и най-лошия. Ако бяха открили бягството на закуска, щеше да мине известно време, докато претърсят манастира, а после и острова. Щяха да вдигнат тревога, разбира се, но новината трябваше да премине същата водна бариера, която бяха прекосили те през нощта. Тъмничарките на министър Метани щяха да пратят писмо до Тасалон с молба за указания, но вероятно щяха да го отложат малко с надеждата докладът им да включва и новината, че бегълката е заловена. Тоест, щяха да минат дни, преди преследването да стигне до Акилаксио. Това беше добрият вариант.

Найкис трябваше да се тревожи за лошия. Ако бяха хванали Пен снощи, военен куриер би могъл да стигне до пристана в Гуза броени часове след тях. Макар че новината за бягството явно не ги беше изпреварила, иначе в Акилаксио щяха да ги посрещнат различно. Ако бяха заловили Пен… всъщност Найкис не знаеше за кого да се тревожи в този случай — за него или за Лимнос. Но дори магьосниците не можеха да излетят от прозорец или да прелетят проток.

Виковете на чайки и миризмата на сол й подсказаха, че наближават пристанището, и Найкис проточи врат да го зърне. По-голямо и по-пълно с хора и плавателни съдове от пристана в Гуза, по-малко от онова в Патос и несравнимо по-малко от пристанищния комплекс в Тасалон, истински лабиринт от кейове, складове и корабни мачти. Два кея в по-дълбока вода позволяваха директно товарене и разтоварване на корабите, дейност, която вече кипеше около няколкото закотвени кораба. Пристанището беше достатъчно голямо, за да си има митнически служители на пълен работен ден. Те следяха предимно за контрабанда и данъчни злоупотреби, но със сигурност получаваха и изчерпателни списъци с издирваните бегълци и закононарушители.

Изглежда, Боша също не познаваше градчето, но все пак откри една чиста на вид странноприемница близо до пристанището и ги заведе там да наемат стая, където да си починат далече от любопитни погледи. Вървеше на крачка след тях като примерен слуга и качи багажа им в стаята, като не обели и дума, преди да затвори вратата.

— Ще ида да потърся място за коня и каруцата — каза той, — после ще видя какво може да предложи пристанището. Нося документи, които да попълним, след като намеря кораб. — Извади някакви листа изпод туниката си. — Помислете под какви имена и самоличности искате да пътувате. И не излизайте от стаята, преди да се върна. Ще пратя някоя слугиня да ви донесе храна.

— Благодаря ви, майстор Боша — каза Идрене, в знак че е разбрала и одобрява плана му, а той кимна и излезе.

Найкис отиде да надникне през прозореца, който гледаше към покривите на града, повечето плоски и пълни с простряно пране, саксии с подправки и други полезни неща. После взе документите. Вече имаха подписи и печати… да, част от богатството на лейди Ксаре идваше от корабоплаване, значи документите едва ли бяха фалшиви. Макар че Боша със сигурност би могъл да фалшифицира такива неща при нужда.

После двете се възползваха от възможността да се измият и да хапнат, както и — като бивши офицерски съпруги, запознати до болка с предизвикателствата на войнишкия живот — да приготвят оскъдния си багаж за бързо потегляне с минимално предизвестие. Чак след това можеха да си позволят кратка дрямка, която да компенсира безсънната нощ.

Идрене огледа с интерес лекарската чанта на Пенрик.

— Добре е заредена. Не мога да повярвам, че онзи младеж наистина е лекар.

— Такъв е, ако не броиш последната клетва. Душиш ли, майко?

— Разбира се. — Тя вдигна ширитите на Пен, които беше изровила от дъното на чантата, и ги огледа без иронията на Боша. — И наистина е храмов магьосник. Не самоук. Самоуките може да са опасни. Храмовите — не толкова. И какво, значи се ухажвате, казваш?

— Той каза, че ме ухажва. Аз не съм казвала, че го ухажвам. — Дръпна ширитите от ръката на майка си и ги върна на мястото им.

— Мислех, че искаш да се омъжиш повторно. Нали затова Аделис те покани при него в Патос? Да се срещнеш с подходящи мъже? Или така поне ми го обяснихте на мен.

— Да, но той ме запозна само с армейски офицери, а аз не исках да поема отново по този път.

— И каза ли това на Аделис?

— Не… точно. Не исках да го обезкуражавам. Той наистина се опитваше да помогне.

— А и така си имала повод да отидеш в Патос — каза с усмивка Идрене. Седна на леглото и потупа мястото до себе си. Найкис вдигна рамене и седна неохотно.

— Това ти го казваш.

— Но е вярно, нали?

— Да — призна Найкис. — И добре, че бях там, предвид какво се случи с Аделис.

— Да… — каза Идрене и усмивката й изчезна. — Било е ужасно, знам, но се радвам, че си била до него. Без теб щеше да е още по-зле за Аделис. Е, този твой Пенрик няма нищо общо с войниклъка. Наистина ли те е помолил да се омъжиш за него?

— Да.

— И ти не си се съгласила? Защо? Има някакъв скрит дефект на характера?

— Не е… скрит. Просто сложен. Дошъл е в Седония по заръка на адрийския дук, но реално е подчинен на тамошния архисвещен. Или той трябва да си навлече куп проблеми с надеждата да предоговори храмовите си клетви, или аз трябва да ида с него в Адрия. А аз не искам да ходя там, макар той да твърди, че лесно ще ме научи на езика им.

— О. Да. Логично е той да знае адрийски. Но не е родом оттам, нали?

— Да, не е. От Кантоните е, от някакво малко планинско градче. Но е получил образованието си в Лесовете. Говори лесовнишки, адрийски, седонийски, дартакийски, ибрийски, рокнарийски и… не знам още колко езика. Има репутацията на голям учен.

Идрене кимна замислено.

— Вярно е, че цял живот се местя от гарнизон на гарнизон и от лагер на лагер, първо покрай моя баща, а после и покрай твоя. В това отношение армията има своите недостатъци. И сега не бих искала да се преместя в Орбас, ако ти ще заминеш за Адрия.

— Ако правилно съм разбрала предложението му, Пенрик иска от мен да живея като птица във въздуха.

— Ергенски начин на мислене. Е, решението е лесно, ако питаш мен. Или ще остане в Орбас заради теб и ще ти даде къща като сватбен подарък, или, ако не иска или не може, прав му път.

— Майко! Няма да се продам на този мъж!

Гласът на майка й охладня едва доловимо.

— Важното е да не се продадеш евтино. А ако сделката не ти харесва, може би проблемът е другаде, а не къде ще живеете.

— Мм. — Това беше на път да се превърне в един от онези разговори с майка й. За миг Найкис съжали, че изобщо са го започнали. „Или не.“ Само допреди ден съществуваше реалният шанс повече никога да не разговаря с майка си.

Идрене сниши глас.

— Да знаеш, че бижутата на Флорина са в една кутия, зазидана в стената от западната страна на старото й писалище. Там никой не би се сетил да ги търси. Хората обикновено ровят в мазето за такива неща. С Флорина се разбрахме, че бижутата ще са за теб, като втора зестра, когато се омъжиш повторно. Ако се върнеш в къщата преди мен, вземи ги. Омъжена или не!

— Добре, майко — каза Найкис смутено. Флорина имаше забележителни бижута, някои останали от собствената й зестра, други подарък от съпруга й, чиято щедрост бе расла заедно с чина и богатството му. И при най-скромна оценка тези бижута можеха да й купят прилична къща, че и да остане нещичко настрана.

— Това означава, че имаш и друг вариант. При това по-надежден от женитбата. Защо не изпратиш своя магьосник да ти ги донесе? Като герой от приказка, който трябва да изпълни трудна задача, за да спечели принцесата.

— Той не е мой… а и не искам да рискува живота си с трето пътуване до Седония! — възмути се тя, при което майка й се усмихна широко.

— Такаа… Значи не искаш да ходиш в Адрия, но вече установихме, че просветен Пенрик ти е по-скъп от пълна кутия с бижута. Или от къща. Е, това е някакво начало. Какво друго?

Найкис въздъхна и отвърна с неохота:

— Да се омъжа за него означава да се събера и с Дездемона. Тя винаги ще е в главата му. По-близка от съпруга. Интимни отношения, които дори не мога да си представя.

Майка й вдигна рамене.

— Много жени се научават да делят съпруга си с друга. Е, повечето други жени не са демони на хаоса, вярно. Понякога се получава добре, друг път — зле, а най-често е нещо по средата. Аз, за щастие, извадих късмет.

— А ти как се реши?… Да отидеш при татко?

— След няколко дълги и откровени разговора, за начало.

— И той те е убедил?

— О, петимата богове да не дават, изобщо не съм говорила с генерала! Би било чиста загуба на време. Говорих с Флорина. — Идрене махна с ръка. — Която беше умна и опитна жена още тогава и това много помогна. — Измери Найкис с поглед. — Ти… ти, изглежда, приемаш този демон като личност. Или набор от личности. Жена, при всички случаи. Тя може ли да говори?

— Да. Но трябва да използва устата на Пенрик, с негово разрешение. Така че няма как да говоря с нея насаме. Той винаги е с нея и тя винаги е с него. Ще бъде с нас и в леглото, ако позволиш да изтъкна.

— О, хм, да. Така нещата наистина стават много лични… — За облекчение на Найкис, майка й не задълба по темата. Само добави бодро: — От друга страна, поне няма да му роди наследници, които да се съревновават с вашите деца.

Найкис стисна зъби.

Само че мисълта така или иначе пусна корени в главата й. Ако проблемът й беше с демона, може би точно с демона трябваше да говори? Разговор, който по необходимост щеше да включва трима. Или четиринайсет.

„Но не е невъзможно.“ А и вече беше виждала Пенрик да преодолява невъзможни неща.

„Говорих с богиня. Един демон едва ли е по-страховит.“

Това беше най-странната мисъл, спохождала я през тази пълна със странни неща седмица. Като семе, което пуска бавни израстъци надолу в земята и нагоре в небето. Найкис го остави засега в нежния мрак.

— Така, значи без Адрия, по-добър от бижута и ще трябва да спиш с демон на хаоса. Макар че, като те слушам, май двете се спогаждате добре. А и тя е изцелила Аделис, нали така? — Изглежда, тази част от разказа на Найкис в най-голяма степен бе помогнала на Идрене да приеме странните аспекти на Пенрик.

— Двамата заедно го изцериха. Ако разбирам правилно, когато лекуват, работят в екип, като впряг.

— Удивителен впряг, ако питаш мен. Друго?

Найкис отклони поглед. Задълбали бяха в най-интимните й страхове, така че защо да не разтовари всичко, до дъно?

— Знаеш, че с Каймис така и не си родихме дете. Все се питам дали вината не е била у мен… И дали няма да обрека Пен на бездетие.

Идрене изсумтя по своя си начин.

— Флорина би могла да ти каже много по въпроса. Знам колко мъчителна може да бъде тази тревога, но поне при теб решението е на една ръка разстояние. Пенрик е лекар и сигурно би могъл лесно да установи истинската причина. Храмът къта своите магове лечители като вода в пустинята, а ти разполагаш с един от тях само за себе си.

— Майко! — викна Найкис и усети как страните й се сгорещяват. — Не мога да поискам от него да… да прегледа интимните ми части!

— Защо не? Той едва ли ще възрази. Нито като лекар, нито като мъж. Какво, казваш, че още не си го пробвала в леглото? На твое място отдавна да съм го направила.

— Да, това всички го знаем — въздъхна Найкис. — И съм сигурна, че Икос ти е благодарен. — Сръга майка си с лакът. Тази жена умееше да я вбесява като никой друг. — Не знам дали имам твоя кураж. Или каквото там ти е помогнало да издържиш изпитанията. Свирепа решителност или нещо друго.

Идрене се изкиска.

— Икос се превърна в прекрасен човек. Така че резултатът, както виждаш, е добър. На моменти ми беше трудно, признавам, съжалявала съм за много неща в живота си, но не и за Икос, за него — никога. Погледни го така. Или страховете ти са оправдани и малко креватна гимнастика ще остане без последствия, или не са, и всичко се урежда в твоя полза. Или се боиш, че просветен Пенрик ще побегне при новината, че ще става баща?

— Не. За това съм сигурна. Може би дори иска да има дете.

— Още нещо, за което не сте говорили? Списъкът взе да става дълъг, Найкис.

Тя се намръщи упорито.

— Би означавало да заложа целия си живот на Пен. Вече направих това с Каймис. А той взе, че умря. — Гневната безпомощност от онази загуба още я заливаше като вълна всеки път, когато направеше грешката да си спомни.

— О. — Усмивката на Идрене стана тъжна. — Знам отговора на това. Свърши чудесна работа на Флорина. И на баща ти. И на бащата на Икос, впрочем.

Найкис я погледна.

— Сериозно? И какъв е отговорът?

Идрене почука по челото й в жест на благословия, но не съвсем. А после каза с нетипично спокоен глас:

— Отговорът е да умреш първа.