Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (3)

3.

По обед на следващия ден Пенрик и Найкис се качиха на малка карета, за да потеглят на запад. Тук разстоянието между двата бряга на полуострова беше под триста мили по права линия, но дори старите седонийски военни пътища от времето, когато Орбас е бил провинция на империята, не бяха нито прави, нито равни. Скоро впрягът премина от бърз тръс към усилно теглене по нанагорнищата и също толкова предпазливо спускане, ако не и по-предпазливо, по стръмните нанадолнища, където дървените спирачки на каретата скърцаха жално от триенето. И все пак беше много по-бързо, отколкото пеша, и много по-удобно, отколкото с мулета. Колкото маларията е по-добра от шарката, мислеше си Пен, докато каретата се тресеше и подскачаше под тях.

Пен бутна с крак лекарската си чанта, която се беше хързулнала по пода. Беше я заредил добре с всичко необходимо, макар че нямаше никакво желание да упражнява медицинските си познания.

„О, отдавна няма нужда да се упражняваш в това, момче“ — измърмори Дез окуражително, но и както винаги язвително, и Пен както винаги се подсмихна.

Найкис още се чувстваше напрегната в компанията на Пен, смущение, допълнително влошено от необходимостта да прибегне до помощта му. Не я беше виждал толкова отчаяна от първата им среща в градината на патоската вила, когато Найкис се бореше с възмущението от несправедливото наказание, наложено на брат й. Сега очевидно използваше трополенето на каретата като извинение да не подхване разговор. Явно не беше мигнала предната нощ, защото се сгуши на своята седалка след първата смяна на конете и задряма въпреки шума и друсането.

Вратът й беше извит под ужасен ъгъл и след като я гледа минута-две, Пен се премести до нея в ролята на човешка възглавница. Найкис се размърда, после се сви с глава върху бедрото му и измърмори нещо, което Пен разтълкува като благодарност. Плъзна ръка на кръста й, за да я крепи, и скоро усети, че тя потъва в дълбок сън. Местеше поглед от костеливия пейзаж през прозореца към некостеливата жена в скута си. Найкис беше безгранично вярна на онези, които смяташе за свои — брат си, майка си. Пен нямаше представа как би могъл да се намърда в този така кратък списък. С усилие, което никога нямаше да бъде оценено, той се сдържа да не зарови пръсти в разрошените й черни и лъскави къдрици.

Когато каретата спря за нова смяна и острите гласове на конярчетата отекнаха отвън, Найкис най-после се размърда, протегна се доволно и издаде очарователен мъркащ звук. Полежа още миг така, стиснала бедрото на Пен като истинска възглавница, после, уви, реалността я настигна с гръм и трясък. Тя скочи с вик, фрасна пътьом с глава Пен по брадичката и се сви в другия край на седалката.

— Ох — оплака се тихо той и разтърка брадичката си. Найкис го гледаше ококорено и Пен побърза да обясни: — Заспа. Стори ми се, че ти е неудобно, и…

— О — каза тя, възвърнала донякъде самообладанието си, и също потърка главата си. — Извинявай. Сънувах нещо.

— Няма проблем.

Слязоха за дежурното посещение в клозета на крайпътния хан, разтъпкаха се из двора и изпиха по чаша вино. Когато отново се качиха в каретата, Найкис изглеждаше спокойна и освежена.

— Така и не уточнихме ролите си. Като какви ще се представяме този път? — попита тя, докато се настаняваха за следващия етап от пътуването. — Трудно ще минем за брат и сестра. — Погледна със съмнение светлата му кожа и руса коса, които нямаха нищо общо с нейните топли теракотени седонийски цветове, после опъна една избягала от кока й черна къдрица и я погледна многозначително, преди да я пусне. — Дори и за братовчеди не ставаме. А предпочитам да не сме съпруг и съпруга.

— Да — сухо отбеляза Пен. — Това вече ми го каза веднъж.

Тя прехапа устна и се изчерви.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — въздъхна той. Да дразни Найкис беше забавно, но сега определено не беше моментът. — Нещо простичко? Най-простичкото е да не даваме обяснения. Хората сами ще си ги измислят.

— Точно от това се боя — каза тя.

— Ако ти не се притесняваш, и те няма да се чудят. Просто минаваме пътьом. Да съм ти съпруг би ми дало неоспоримо право да те защитавам, но и охранител би свършило работа в повечето случаи. — Поколеба се. — Както винаги, най-добре да не споменаваме занятието ми. На никого. Дори и на приятелите ти в Тасалон, освен в краен случай. — Ширитите му на храмов магьосник бяха скрити на дъното на лекарската чанта, а бели дрехи изобщо не носеше. Ако се стигнеше до претърсване на багажа им, претърсващият най-вероятно щеше да се сблъска със способностите на Пен по по-пряк начин.

Замисли се за неизвестните по пътя им. Беше прегледал картите на дука с намерението да планира сегашния им маршрут много по-внимателно от предишния, но как да планира неизвестните човешки величини?

— Този майстор Боша, за когото говориш — каза той. — Секретарят кастрат. Той роб ли е? — И евнусите, и робството бяха седонийски традиции, непознати в родината на Пен, планинска земя на дребни земевладелци, които с пот си изкарваха прехраната от почва почти толкова камениста, макар и по-влажна и по-студена от седонийската.

— Нищо подобно! — отвърна Найкис, явно изненадана от въпроса му. — Макар че служи на семейство Ксаре от много време. Откакто Танар е била на шест, така ми каза веднъж тя, а сега е на двайсет, значи поне от четиринайсет години.

Пен направи няколко исторически сметки наум.

— Значи горе-долу от времето, когато сегашният император е завзел властта. — С кръвопролитие, но пък това беше друга седонийска традиция. — Има ли някаква връзка между двете неща?

— Не знам нищо за семейството на Суракос Боша. Помня, че онази година в столицата цареше голям хаос. — Найкис смръщи замислено вежди. — Не мисля, че е от ниско потекло. Личи си, че е получил добро образование. Може да е бил от онези млади мъже, които приемат кастрацията доброволно, за да подобрят шансовете си за кариера в имперската бюрокрация, не знам.

Пен положи усилия да не си опипа чатала.

— Чак такова отдаване на кариерата не мога да разбера. Макар че в лодийския храм има певци, които също са избрали кастрацията доброволно в името на своето изкуство и своя бог. Мъжки сопрана. На два пъти съм ги чувал да пеят. Незабравимо. Виж, тяхното призвание не бих оспорил. — Защото песента, като дар от чист дух, се считаше за най-подходящото приношение към боговете.

Найкис кимна.

— Някои правят това и в Тасалон. Но не и Боша. Той не е сопрано. — Впери неразгадаем поглед в Пен. — Мислех го за най-странния мъж на света, докато не срещнах теб.

Пен се изкашля и се въздържа от повече въпроси по тази тема.

Уви, Найкис продължи и без негова помощ:

— Но все още е най-светлият човек, когото познавам, дори в сравнение с теб. Истински албинос. Като бял заек или бял кон.

„Бял скопец по-скоро — измърмори Дез, самата невинност по бели гащи. — Чудя се кой ли го язди.“

„Каква проява на лош вкус, Дез. — Или беше Мира? — Млъкни, трябва да чуя това.“

— Косата му е чисто бяла. Нощем кожата му изглежда избелена като луната, макар че денем е по-скоро розова. Горкият гледа да не стои на слънце, защото изгаря по-лошо и от теб. — Изгледа го замислено. — Дали хората в твоята родина не са отчасти албиноси?

— Доколкото знам, не — каза Пен. — Появяват се истински албиноси от време на време, но се считат за рядкост, точно като тук. Макар че опасността да изгорят от слънцето е значително по-малка.

Опита се да си представи мъж, доволен от синекурния пост на личен секретар на млада дама. Сигурно е дебел… чувал бе, че кастратите напълняват с възрастта… боязлив, нервак. Странен. Е, щеше да му вземе мярката, щом се запознаеха.

— Какво друго можеш да ми кажеш за лейди Танар? — продължи с въпросите той. Защото предстоеше да заложат не само мисията си, а и живота си на нейното доброжелателство и способността й да им помогне. — Ще се обърне ли към майка си за съвет и съдействие? Лейди Ксаре одобряваше ли ухажването на Аделис? Или ще побърза да сложи край на щеркиното си милосърдие, ако разбере в какво се опитваме да я замесим? — Защото мисията им не беше момичешка лудория, а нещо опасно, което граничеше с държавна измяна. С всичките жестоки седонийски наказания, приложими към такова обвинение.

Найкис стисна разтревожено устни.

— Това решение ще трябва да го вземе Танар. Срещала съм се с майка й само веднъж. Отдавна е вдовица и живее уединено, рядко напуска имението си. Стои настрана от императорския двор, макар че той й се полага по ранг и потекло. Ако съм разбрала правилно, управлява активно финансовите си дела с помощта на цял куп доверени служители. Обучава и Танар, защото тя е единствената й наследничка, което ми се струва много по-смислено, отколкото да я учи на бродерия. — Замълча, сякаш обмисляше последните си думи. — Танар е на същото мнение, между другото.

— А Аделис?

— Не мисля, че Аделис се е замислял за това, нали никога не е бил войнишка съпруга. — За разлика от овдовялата Найкис? — Но Танар би се справила отлично с управлението на собственото му немалко имущество. — Свъси вежди. — Преди да му отнемат всичко. — След още една кратка пауза добави: — Другата ни майка, майката на Аделис, правеше същото за баща ни.

Понеже Пенрик можеше да натовари всичките си земни притежания на гърба на шест мулета — както вече се бе случвало, впрочем, — този вид управленски умения му бяха непознати. Сигурно приличаха на задълженията, поети от по-големия му брат Ролш в имението Джуралд, но умножени по пет. Или по петдесет по-скоро.

Започваше да се пита дали не е по-добре да заобиколят отдалече тези непроверени съюзници и да се отправят директно към острова. Някак.

„Помощта на местните никога не е излишна — промърмори Дез, а може би и самата Рухия. — Което не значи, че трябва да я приемаш на доверие.“

Всичко това в случай че майката на Найкис наистина беше на Лимнос и цялата тази история не беше капан от самото начало.

„Ако е капан — ведро каза Дез, — значи е бил заложен за Аделис. Не за нас.“

Изглежда, Дез, за разлика от него, не изпитваше страх от мисълта да се върнат в Седония. Е, един демон не може да бъде убит все пак, не точно. „Казваш, че аз ще бъда нещо като изненада?“

„О, Пен. Ти си изненада винаги.“