Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (6)

6.

Докато чакаха мъжете да се върнат с багажа, Танар седна пред тоалетката и се зае, доста несръчно, да развали прическата си.

— Да ти помогна? — попита Найкис и застана зад нея.

— О, би ли го направила? Обикновено ми помага Сура, но сега ти си тук и той едва ли ще влезе.

— С удоволствие. — Найкис започна да вади от косата й перлените фиби и да ги пуска в една покрита с красив емайл купичка, която Танар придърпа към нея. Младата жена наклони огледалото на дървената му рамка, за да вижда Найкис в него, и поизправи рамене.

— Радвам се да видя, че си добре. Жалко, че трябваше да се случи нещо толкова ужасно, за да се върнеш тук. Аделис единствен сред ухажорите ми се оказа достатъчно умен да ми предложи сестра.

Найкис се усмихна поласкана. След като се бяха запознали покрай Аделис, Танар бързо бе свикнал да се допитва до нея — по-голяма с цяло десетилетие и омъжена, макар и овдовяла впоследствие — по всички въпроси, свързани с мъжете и жените в спалнята. След време Найкис стигна до извода, че любопитството на Танар не е предизвикано от липса на информация по тази интимна тема. Младата жена просто събираше данни от всички възможни източници, подготвяйки се за пътуването си през живота, така както Пенрик беше изучил картите на дук Джарго, преди да напуснат Вилнок. Найкис бе отговаряла на въпросите й откровено и подробно, както би предпочела да отговорят на нея, и девойката бе оценила високо съдействието й.

— Аделис… — подхвана отново Танар, предпазливо. — Знаеш ли дали той още държи на мен? Писах му няколко пъти, след като замина на война, но не получих отговор.

— Аделис си и е такъв — успокои я Найкис, докато разплиташе кестенявите плитки. — Не пише и на мен, докато е на бойното поле, но знам, че пази писмата ми. — Които се бяха изгубили сега, заедно с всичко останало. — Изпратиха го в Патос веднага след русилийската кампания, дори не го върнаха в столицата, за да отпразнува победата си. А после новите му задължения го погълнаха. Мисля, че още тогава е усетил нещо нередно. А ако е подозирал, че го чакат неприятности, не би допуснал да въвлече и теб.

Танар се намръщи.

— Боя се, че може да съм се въвлякла в това и без негова помощ. Работата е там, че племенникът на министър Метани, лорд Бордан, също ме ухажваше, при това доста настойчиво.

Аделис смяташе, че именно предвожданата от Метани клика от заговорници в непосредствена близост до императора е уредила падението му чрез наполовина фалшифицираната му кореспонденция с дука на Адрия. Наполовина, защото писмото на Аделис до Адрия беше фалшиво, но отговорът, стигнал до алчните ръце на враговете му, беше уличаващо истински.

— Ужасна мисъл — продължи Танар, — но признавам, че щом чух какво е сполетяло Аделис в Патос, започнах да се чудя дали не е заговор, който цели да го разкара от пътя на лорд Бордан. — Вдигна питащ поглед към Найкис в огледалото.

Найкис се замисли над думите й. Страх и вина пробягаха по лицето на девойката.

— Може и това да е било фактор — каза накрая колебливо, — но със сигурност не е бил единственият. Аделис и Метани отдавна имаха търкания в императорския двор, а последната победа срещу русилийците направи Аделис изключително популярен сред военните. Според мен именно това е станало причина за заговора. Не познавам лорд Бордан, но ти гарантирам, че Метани го е страх повече от потенциални узурпатори, прицелили се в императорския трон, отколкото от съперниците в любовния живот на племенника му. — Въображаем узурпатор, проклет да е. Преживели бяха целия този ужас заради клевети и безпочвен страх. — Второто може да е било най-много допълнителен бонус, от тяхна гледна точка. — Метани несъмнено би се поблазнил от перспективата богатството на Танар да се влее в семейството му.

Танар се замисли, после кимна бавно. Намерила бе повече облекчение в искрения отговор, отколкото в някакво утешително, но празно отрицание. Нищо чудно, че Найкис я харесваше. Дали и Аделис беше оценил по достойнство характера на Танар, а не само красотата й?

— Този лорд Бордан още ли ти досажда? — Найкис взе една четка от тоалетката и почна да реши Танар.

Танар нацупи устни.

— И не е единственият. Доскоро мама успяваше да ги държи настрана в ролята си на моя настойница, но тази година навърших пълнолетие и досадниците знаят, че решението зависи от мен. Няма да повярваш какви номера въртят, за да ме хванат насаме и да ми се обяснят в любов. Сура направо не може да ги понася. — Презрителното й пухтене премина в доволно мъркане, когато Найкис, разчесала възлите в косата й, започна да я реши с бавни движения. — О, правиш го почти като Сура.

Не беше голяма рядкост кастрираният секретар на една дама да поема част от задълженията на личната й камериерка. Доста по-странен беше сутрешният навик на Танар да реши и сплита неговата коса — Найкис ги беше видяла да го правят при последното си гостуване с нощувка в имението. Вероятно тази традиция беше отломка от времето, когато шестгодишната тиранична принцеска е възприемала новия си възпитател едновременно като другарче в игрите, голяма кукла и търпелив роб. Другите невинни интимности сигурно бяха отпаднали една по една с годините, за което Боша, според Найкис, съжаляваше мълчаливо.

— Нима никой от другите ти ухажори не те изкушава?

Танар сви рамене.

— Признавам, че брат ти беше първият мъж, който ми въздейства по този начин.

— Е, нещата се промениха драматично и в твърде неприятна посока — каза Найкис неохотно, но и честно. — Ще мине много време, докато Аделис възстанови богатството си, ако изобщо успее. Ти си вързана за Седония заради своите имоти, а той дори границата не може да прекоси.

— Политиката се променя — възрази Танар и стисна инатливо устни. — Мога да си позволя да чакам.

— А искаш ли той да чака? Да му кажа ли? — Найкис се поколеба, ръцете й разресваха механично косата на девойката. — Толкова много ли го обичаш?

След миг Танар отвърна с искреност на искреността й:

— Не съм сигурна. Ако оставим настрана хубавата поезия като празни приказки за романтични момичета, истината е, че не знам какво е любовта. Искам Аделис да е добре. Мисълта, че може да го ранят или убият, ме плаши. Когато научихме за ослепяването му… — Потръпна. — Когато научихме, плаках толкова, че чак Сура се притесни. Е, проявих достатъчно здрав разум да не показвам тревогата си пред външни хора, естествено. — Тръсна глава при този неприятен спомен.

След още няколко движения на четката добави тихо:

— За известно време, преди Патос, се изкушавах да използвам Аделис като тояга, с която да разгонвам другите ухажори. Понеже го „чакам“, разбираш ме. Но после реших, че е рисковано, че мога да му навлека неприятности. Защото наемните убийци минават границите много по-лесно от войска.

Найкис въздъхна. Не можеше да възрази на казаното, но все пак изтъкна:

— Предвид рисковете на професията му това не би трябвало да е основната ти тревога. — А после, след кратко замисляне, каза: — Силната любов май не е препоръчителна за войнишките съпруги.

Танар потърси погледа й в огледалото и попита направо:

— Още ли ти липсва Каймис?

Найкис си пое дъх. Толкова много спомени, и добри, и лоши. По някаква причина добрите й причиняваха повече болка от лошите, затова предпочиташе да заключи всичко в една и съща кутия.

— Вече не толкова. Настоящето измества миналото с мъничко всеки ден.

На вратата се почука. Танар стана да вземе куфара на Найкис от ръцете на своя секретар и му пожела с усмивка лека нощ. Двете жени използваха поред умивалника, после облякоха нощниците си. Голямото легло на Танар зовеше Найкис непреодолимо след усилния път и тя се тръшна на мекия дюшек, докато Танар гасеше свещите.

Танар каза в мрака:

— Този твой водач, Пенрик… Дъщерята да ме благослови, наистина привлекателен млад мъж. Не бях виждала коса и очи като неговите, освен сред императорските гвардейци от южния остров, но той е много по-красив от тях.

— Не е толкова млад — каза Найкис. — На трийсет е. — „И е благословен не от Дъщерята, а от Копелето. Теологически казано. Може би това обяснява всичко…“

— Сериозно? Значи сте връстници? — попита Танар и се замисли. После я подкачи шепнешком: — Ти харесваш ли го?

Найкис само изхъмка.

— Защото си вдовица, а това те прави свободна — добави Танар. — А и едва ли има непреодолима социална бариера между вас. — Завистлива въздишка. — Мисля, че той те харесва. И че можеш да го имаш, ако поискаш — продължи да я тормози младата жена през смях. — Знаеш ли достатъчно за миналото му?

— Едно-друго.

Танар я смушка с лакът.

— Разказвай, хайде.

— Не е редно. Историята си е негова. — История, която започваше със: „Той е шпионинът, донесъл фаталното писмо от дука на Адрия“, минаваше през: „Освен това е храмов магьосник, в чиято глава живеят десет жени“ и стигаше до: „Може да повали цял взвод само с поглед“, информация, която майстор Боша никак нямаше да хареса. Освен това беше лекар с почти чудодейни способности, но изгубил желанието си да практикува; учен, знаещ цял куп езици и достатъчно уважаван, за да привлече вниманието на дук Джарго. И мъж далече, далече от дома. — Сложно е.

Танар изсумтя разочаровано, но не настоя повече. След малко обаче каза:

— Жалко, че така и не успях да се запозная с мадам Гардики. Аделис искаше да я покани в Тасалон, за да се запознаем, но после го изпратиха да се бие с русилийците. А след това… знаеш.

— Е. Не знам да е имал такива планове за друга жена. Мисля, че мама би те харесала.

Танар изсумтя доволно.

— Дали ще можем да я измъкнем, как мислиш? — продължи Найкис. Толкова много неизвестни имаше по пътя им, толкова неща можеха да се объркат. Боша беше уцелил проблема право в десетката. „А после се случва чудо.“

„Не.“ Щяха да съберат информация и да намерят начин. Някак. Стъпка по стъпка. Найкис не можеше да прави чудеса, но знаеше, че може да направи необходимото.

Изглежда, Танар също се колебаеше между утешителните думи и искреността. Найкис така и не разбра кое от двете е избрала девойката, но думите й прозвучаха уверено:

— Сура ще знае как.

Найкис остави казаното без коментар. Напоследък поставяше надеждата пред здравия разум, иначе как би стигнала толкова далеч? Лежеше в мрака. Накрая каза, било като надежда, било като молитва:

— И аз винаги съм искала да имам сестра.

— Ами нека направим нещо по въпроса — тихичко отговори Танар.