Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (12)

12.

Найкис водеше майка си през синкавия сумрак на коридора, а благословията на богинята още кипеше във вените й като пенливо вино. Напомни си строго, че опиянението на това чувство не бива да я заслепява за опасностите, защото противното би означавало да вземе повече, отколкото й е било предложено. Ала на устните й току избиваше безпричинна усмивка.

Идрене смъкна зелените очила на носа си и погледна над тях.

— Как изобщо вижда през тези стъкла?

— Навън ще е по-добре. Целта им е да защитават очите от слънцето — прошепна Найкис. — Макар че Пен може да вижда и на тъмно. Едно от полезните му умения.

Идрене погледна през рамо към вратата на стаята си. Външното резе току-що бе щракнало, очевидно без чужда помощ.

— Трябва да ми разкажеш повече за този странен млад мъж.

— Непременно — обеща Найкис. — Веднага щом стигнем на сигурно място. Засега не говори с никого, освен в краен случай. Вървим с умерено темпо, без да бързаме и без да се мотаем. Пен каза… а може да беше и Рухия… да вървим така, сякаш ни чакат за вечеря в селската кръчма и не искаме да закъсняваме.

— Коя е Ру… Ох, няма значение. Ще ми кажеш по-късно.

Найкис я преведе по обратния път, без грешните завои. В двора със свещения извор имаше група поклоннички и дяконката им обясняваше нещо. От жената с четирите щерки бяха останали само локви около коритото, които съхнеха бавно под шарената следобедна сянка. Минаха на бърз ход покрай гоблена. Идрене хвърли кос поглед на последната сцена и вдигна ръка да докосне бродерията.

— Хм. Добре, че не Аделис е дошъл да ме спасява.

В предния двор Найкис спря да ги отпише в книгата за гости, а кучетата подушиха безразлично Идрене, преди да се скупчат около нейните крака. Грапавите им езичета я гъделичкаха през сандалите. Може да беше утайка от принудата на Пен или пък кучетата долавяха уханието на богинята, но така или иначе се разскимтяха разочаровано, когато Найкис излезе.

Минаха по подвижния мост под кротките погледи на мъжете, които го охраняваха. Това не беше краят на бягството им, напомни си Найкис, а само първият му етап, нищо че щом стъпиха на камънака от другата страна на моста, Идрене си отдъхна с облекчение.

Веднага щом потеглиха надолу по серпантините на планинския път Идрене нагласи очилата си и взе да се оглежда, прикривайки напрежението си. Обратният път се стори на Найкис много по-дълъг от пътя на идване. Илюзия, без съмнение. Цялата източна половина на острова вече тънеше в собствената си сянка, когато най-после видяха Боша.

Евнухът стана и ги поздрави с любезен поклон, но не докосна с ръка сърцето си. Явно този особен жест беше запазен само за Танар и лейди Ксаре.

Докато Идрене мигаше объркано насреща му, както вероятно правеха всички при първата си среща с албиноса, Найкис побърза да ги запознае.

— Майко, това е майстор Суракос Боша, секретарят на лейди Танар. Той ни помага с любезното съгласие на лейди Ксаре.

— Мадам Гардики. За мен е удоволствие — отвърна той със спокойния глас и ясната интонация на образован човек и Найкис отново се зачуди за произхода му.

— О. — Майка й се отпусна. — Да, разбира се! Аделис ми е споменавал за вас в писмата си от Тасалон, майстор Боша. — И добави към Найкис: — Не че пишеше често. Сигурна съм, че пръстите му не са били счупени, макар че и да бяха, пак би могъл да продиктува два реда на някой писар.

— Знам, че ти е писал от Патос. Аз го накарах.

— А, това обяснява нещата. Благодаря ти, мила.

Боша вдигна поглед към високия хълм и смалените от разстоянието сини покриви на манастира, които отразяваха последните лъчи на слънцето. Още колко време щеше да мине преди тъмничарките да занесат вечеря на затворничката?

— Трябва да се махнем от острова без бавене. Всичко друго може да почака — каза той.

— Да — съгласи се Идрене.

Боша нарами багажа им и двете жени тръгнаха след него към кея.

Когато лодката най-сетне отплува от брега, тримата се умълчаха. Всичко, което си кажеха, щеше да стигне до ушите на спътниците им. Светлината на късния следобед беше отслабнала, но все още бе твърде ярка за Боша, който смъкна шапката над очите си и потърси малкото сянка, която предлагаше палубата. Екипажът си вършеше работата с бодри подвиквания, такелажът скърцаше, вълните се плискаха, а Найкис и Идрене се държаха мълчаливо за ръце.

Найкис се питаше какъв е обхватът на благословията, дарена й от Пролетната дама. Само в рамките на манастира? На острова? Или, по думите на Пенрик, обхващаше целия свят?

Зареяла поглед по вълните и бялата им светлина, която Пенрик харесваше толкова много, Найкис се замисли за него. След онзи миг на смирен екстаз в двора с извора реакцията на Пен, така непосредствена и искрена, я беше удивила не по-малко от случилото се по време на молитвата. Беше му заявила право в лицето, че е била докосната от богиня, пък било то и само за миг.

„И той ми повярва.“

Ако не беше… Найкис пак щеше да знае. „Но той ми повярва!“ Близост, по-интимна и от целувка.

И не просто й беше повярвал… усетил го беше, знаел бе още преди Найкис да му каже. Смятала бе, че го е опознала до дъно. Така де, можеше да изреди всички предишни ездачки на Дездемона по име и в правилния ред, поназнайваше нещичко и за биографиите им, но… Какви ли други загадки се криеха в пренаселената му руса глава? „Ако го оставиш да отплава за Адрия, никога няма да разбереш, това е сигурно.“ Найкис въздъхна.

Ако не се броеше една пътничка, на която й прилоша и едва не падна през борда, преди едно момиче от екипажа да я дръпне навреме, пътуването мина без инциденти. Щом стъпи на брега, Найкис погледна назад към далечния силует на Лимнос, тъмна буца на фона на светлия залез. Успял ли беше Пен да заблуди тъмничарките, или манастирът вече жужеше като разбунен кошер и всички търсеха липсващата затворничка? И ако беше така, измъкнал ли се беше Пен, или го бяха хвърлили под стража в някое подземие? Е, успял беше да се измъкне дори от бутилковата килия, напомни си Найкис. Това, уви, не й помогна особено.

— Дали да не вземем ние част от багажа? — предложи Идрене, докато Боша награбваше нещата им.

— Не, мадам. Ще ида да докарам каруцата. Вие по-добре купете храна и вода. Ще ви чакам в края на селото, при южния крайбрежен път. — Погледна на запад. — Предпочитам да тръгнем преди мръкване.

Макар че нощта щеше да ги настигне много преди Акилаксио, а луната беше едва в първа четвърт и нямаше да им бъде от полза. Акилаксио беше укрепено градче с крепостни стени и портите му се заключваха нощем. Значи или трябваше да се молят на стражите, или да изчакат навън новия ден.

Уличните продавачи в Гуза бяха опразнили сергиите си, затова Найкис се върна в хана, където бяха отседнали предната вечер. Наложи се да плати безбожна сума за кошница храна, докато Идрене я чакаше на една пейка отвън. Но две жени със сини шалове и уморена крачка след дългия ден на поклонничество явно бяха обичайна гледка в пристанищното селце.

С Боша пристигнаха почти едновременно на уговореното място в края на селото, където улицата преливаше в по-широк път, а къщите постепенно се разреждаха. Евнухът скочи от капрата и им помогна да се качат отзад. Каруцата беше малка и открита, с подвижен гюрук от намаслен плат, и возеше меко. Боша, все така с шапка на главата, не вече да го пази от слънцето, а да скрива бялата му коса, се върна на капрата, цъкна с език като опитен каруцар и конят на лейди Ксаре потегли в тръс. Найкис и Идрене се отпуснаха на тапицираната седалка и въздъхнаха облекчено.

— Не мога да повярвам, че правим това — каза Идрене.

— Аз вече съм го правила, с Аделис и Пенрик, и пак ми е странно.

Идрене се обърна да я погледне, вече без да крие тревогата си.

— Разкажи ми всичко!

— Първо ти.

— Ха. Е, подозирам, че моят разказ ще е по-кратък. — Ръката й се сви в юмрук върху коляното. — Беше пълна изненада. Един ден отряд имперски войници просто се изсипа пред къщата ми. Тропаха по вратата и викаха. Казаха, че имат заповед за ареста ми, но не и къде отивам. Може и да не са знаели. Едва ми остана време да си събера малко багаж и да освободя прислугата. Войничетата се държаха що-годе прилично, може би сянката на баща ти им вдъхваше страх от боговете, но все пак обърнаха къщата нагоре с краката да търсят документи и кореспонденция. Добре, че в нотариата има копия на най-важните ми документи.

— Същото стана и в Патос, когато хората на губернатора дойдоха във вилата, след като задържали Аделис в казармите — каза Найкис. — Конфискуваха всяка хартийка в къщата, включително старите писма от Каймис. Направо побеснях. Но не откраднаха нищо ценно и не изнасилиха никого, дори слугините. Е, повечето така или иначе напуснаха веднага след обиска. Не мога да ги виня.

Идрене кимна.

— Мога само да гадая какво е останало от дома ми. Три седмици са много време. Имам чувството, че ако бяха опожарили къщата пред очите ми, сега нямаше да се тормозя толкова. Поне нямаше да се чудя какво е станало.

Найкис я погледна изненадано. Смятала бе, че майка й е силно привързана към къщата, която бе делила с Флорина, както охлюв е привързан към черупката си.

— Чудя се дали пак ще видя някога вещите си — продължи Идрене. — Ако се задържим в Орбас, къщата със сигурност ще бъде разграбена, конфискувана и продадена. — Свъси вежди. — Както и да е. След това ме довлякоха на тоя проклет остров и три седмици висях в килията и зяпах морето… не е за вярване, че преди го обичах толкова. И никой нищо не ми казваше. Така че разказвай, хайде.

Боша беше с гръб към тях, но ако можеше да върти ушите си като коня, реши Найкис, сега те със сигурност щяха да са обърнати назад. А и Танар веднъж се беше похвалила, че секретарят й имал отлична памет.

Започна разказа си с ареста на Аделис и продължи до благополучното им пристигане в Орбас, като се впусна в много повече подробности, отколкото пред Танар. Получи се доста объркано, защото майка й постоянно задаваше въпроси, които я караха да губи нишката. По някое време си даде сметка, че и при самата нея, а не само при Танар, „Аделис“ не е най-често споменаваното мъжко име. Претупа набързо престоя им в Соси, където Пенрик беше разкрил някои свои неочаквани умения. Спря се по-подробно на магическия двубой с другия магьосник и колко се беше уплашила за сърцето му. Премълча колко се беше уплашила, когато магията му срина половината хълм.

— Бедничкият, как само го е посрещнала Седония! — вметна Идрене. — Първо му чупят главата, после го хвърлят в бутилкова килия, а сетне и това!

— Може да насочва целебните си способности навътре — обясни Найкис. — За щастие. Е, Дездемона го прави всъщност. Тя много държи на него. — Една от основните причини за накъсания характер на разказа й бяха несръчните опити да обясни на майка си за Дездемона. Но пък тя беше демон на хаоса, така че…

Залезът се отразяваше в морската повърхност вдясно от тях и осветяваше пътя достатъчно в проточилия се сумрак. Боша спря под едно дърво и седна на капрата с лице към тях, докато Найкис подреждаше храната от кошницата. Идрене се поинтересува любезно за здравето на лейди Танар и лейди Ксаре, а Боша любезно я увери, че и двете са добре, сякаш седяха в изискана трапезария, а не край безлюден път в средата на нищото.

— Дано един ден имаме възможност да се запознаем — въздъхна Идрене.

— Лейди Танар много ще ти допадне — каза Найкис. — Както и ти на нея. Щом стигнем в Орбас, ще й пиша, за да знае, че сме добре.

— Искрено ви умолявам да не го правите, мадам Катаи! — каза Боша. — И така опасността е голяма. С нахални ухажори мога да се справя. Пазя лейди Танар от тях, пазех и лейди Ксаре, когато тя ме нае малко след като овдовя. Но императорското правителство не ми е по силите.

Найкис се замисли за изреченото и премълчаното, докато дъвчеше бавно една сушена кайсия.

— Мислех, че богатството на лейди Ксаре й осигурява известна защита. — Или Боша беше защитата, която богатството беше купило? „Не…“ Лейди Ксаре със сигурност се отплащаше щедро за услугите му, но лоялност като неговата не се купуваше с пари.

Боша се поотпусна и добави:

— Богатство като нейното е нож с две остриета. Мъжете нямат нищо против да се оженят за богата жена, ако могат, но са готови на всякакви мерзости, за да сложат ръка на богатството й, ако не могат. Едно обвинение в държавна измяна, без значение колкото е фалшиво, може лесно да лиши набедения от цялото му имущество.

— Както моят син се е убедил от личен опит — каза Идрене. — При това беше генерал.

— Навремето вярвах, че чинът му е достатъчно висок да пази и него, и лейди Танар — каза Боша, — но събитията в Патос доказаха, че съм грешал, щом могат да ослепят човек заради едно фалшифицирано писмо.

— Просветен Пенрик искрено съжалява за това — вметна Найкис. Принудила се бе да разкрие адрийския му произход на майка си, а следователно и на Боша, защото противното би оставило в разказа й големи бели петна. — Писмото, което е носел от Адрия, е било съвсем истинско и добронамерено, но враговете на Аделис са му го отнели още на пристанището в Патос. Пенрик смята, че техен агент го е следил през цялото време.

— Нищо чудно — каза Боша. — Въпросното писмо им е свършило чудесна работа, но предвид документите, които са иззели от домовете ви, лесно са щели да изфабрикуват нещо също толкова смъртоносно. Когато работех в тасалонските канцеларии, такива неща се постигаха с шест реда текст.

Найкис вдигна вежди.

— Не знаех, че си работил в имперската администрация.

Той сви рамене.

— Почти осем години. Не е тайна. Но кариерата ми се разви при управлението на предишния император и умря заедно с него.

— И също толкова насилствено? — попита с интерес Идрене.

— Само защото баща ми реши да подкрепи един от другите претенденти. Иначе сигурно щях да оцелея след смяната на властта. — Намръщи се. — Татко ме повика да се върна у дома и аз направих грешката да го послушам — точно преди да се появят войниците на бъдещия император. Лош ден. Цяло чудо е, че не ме убиха. Това ме излекува от амбициите ми.

Ако се съдеше по изопнатото й лице, Идрене лесно можеше да запълни празнините в лаконичния му разказ. Найкис направи няколко бързи сметки наум.

— Тогава ли си постъпил на служба при лейди Ксаре?

— Да, тогава. Успях да избягам от фиаското… — последната дума Найкис си преведе като „клане“ — в семейното имение и се скрих за през нощта в градината на Ксаре. В къщичката на дървото. По-късно научих, че е на лейди Танар. Изобщо не приличаше на къщичка на дърво, поне според момчешките представи. Имаше си мънички мебели и прочие. Реших, че ми се привижда заради треската. А по-късно наистина ме втресе сериозно. — Плъзна поглед по смълчаната си публика и след кратко колебание добави: — Когато лейди Танар ме намери там на следващия ден, й се примолих да ме скрие. Уж е някаква игра. А тя взе че хареса идеята и се вживя с ентусиазъм, който… с който не знаех какво да правя. Тайно ми донесе храна, вода, превръзки. — Вдигна ръка към лявата страна на устата си. — Лекарката ми беше шестгодишна и не беше хващала игла в ръце. Но се постара. Още помня съсредоточеното й личице, когато се наведе над мен да ме зашие. Няма да ви описвам процедурата. — Усмивката му премина в гримаса. — Ръчичките й бяха в кръв до китките. Травмиращо преживяване за едно дете, сериозно. Но по онова време мислите ми бяха заети с друго. Всъщност това беше първото, на което я научих. Как да зашива рани. А тя се учеше бързо, много бързо. Това зададе на бъдещите ни отношения тон, който аз… върху който аз така и не успях да си върна контрола. — Вдигна очи и ги погледна със смутена усмивка. — Та това е моята единствена бойна история, от началото до края.

„Как ли пък не“, помисли си Найкис. Можеше да се хване на бас, че не е нито единствената, нито я е разказал от началото до края, макар тя очевидно да бележеше повратна точка в живота му.

— А ето че седя тук и я разказвам на генералска вдовица. Сигурен съм, че помните добре онзи период. И сте видели по-лоши неща.

— Не. — Идрене поклати глава. — Просто повече.

Той се поколеба, после кимна в знак на неизречена благодарност.

— Какво стана с къщичката на дървото? — не се сдържа Найкис.

— А. Играта не можеше да продължи дълго, разбира се. След десетина дни треската ми се влоши дотам, че лейди Танар се уплашила и решила да потърси помощ. Обърнала се към майка си, за щастие. Слугите най-вероятно биха ме предали на войниците. Или това, или щяха да ме изхвърлят на улицата. Лейди Ксаре решила друго. Останах тайно в къщата, докато се възстановя. После намерих начин да им бъда полезен и тя реши да ме задържи.

Толкова полезен, че живееше там вече четиринайсет години?

— Лейди Ксаре е поела голям риск — изтъкна Идрене. Каза го както хората отбелязват неоспорим факт, а не като лично мнение.

Боша разпери ръце.

— Мина време и столицата се успокои. Скоро забравиха за мен. Семейството ми не беше от висшия ешелон. Нито един от по-големите ми братя не оцеля, за да представлява заплаха за нечие болно въображение. А и аз не бих могъл да подновя рода така или иначе.

Това беше основата причина евнусите да бъдат предпочитани за високите постове в имперската бюрокрация — не биха могли да поставят интересите на несъществуващите си деца пред интересите на империята. И въпреки това надпреварата между родовете не стихваше, семействата кастрираха някои по-малък свой син и го уреждаха на подходящ пост в администрацията с надеждата един ден да помогне на брат или племенник. Дали и родителите на Боша не бяха постъпили по този начин със своя странен син? Ако е било така, значи сметките им бяха излезли криви.

— Баща ми живя още известно време. Помня, че това ми донесе радост. — Устните му се разтеглиха в усмивка остра като отровен кинжал. — Живя достатъчно, за да разбере, че аз съм единственият останал му син.

Млъкна и слезе от капрата да впрегне коня за следващия етап от пътуването.

Което повдигаше друг въпрос, който Найкис не би могла да зададе — Боша сам ли беше избрал кастрацията като вход към бъдеща кариера на висш чиновник? Или беше отстъпил пред натиска на семейство с твърде много синове, които да си оспорват наследството? Защото и това се случваше понякога.

„Не — помисли си тя, замислена над разказа му. — Няма да питам.“

 

 

Звездите мъждукаха над тях, но пътят тънеше в сенки. Движеха се много бавно, като на моменти конят се дърпаше уплашено и отказваше да продължи. Тогава Боша слизаше от капрата и го повеждаше за юздата, като му говореше тихо и успокоително. Найкис знаеше, че ярката дневна светлина е мъчение за албиноса. Дали това не се компенсираше от добро нощно зрение? Дано.

Ако не друго, поне се отдалечаваха все повече от Лимнос. Което не значеше, че се движат в правилната посока, защото тепърва трябваше да се върнат с кораб на север, за да заобиколят седонийския полуостров и да стигнат до Орбас. Ако се наложеше да отплават без Пенрик, как щяха да го уведомят на кой кораб са се качили, без да го изложат на риск?

И не беше ли по принцип рискът за него твърде голям? Пенрик твърдеше, че ще се справи, но сигурно беше бил също толкова уверен в способностите си и преди да се озове в бутилковата килия. Силите му бяха удивителни, но не всемогъщи, а и Найкис знаеше от опит, че дори той може да бъде надвит с изненада или от твърде многоброен противник. Въображението й започваше да рисува различни ситуации, всяка следваща по-страшна и странна от предишната. И малко вероятни, напомни си строго тя. Пен нямаше да се размаже на скалите, да се удави в морето, нито войници да го пребият толкова жестоко, че сините му очи да почервенеят от кръв. Той притежаваше умения. Знаеше номера. Имаше Дездемона.

Твърде малко хора знаеха колко ценна е тази хубава руса глава и точно в това беше проблемът. Колко незаменима. Мисълта как го убиват пътни разбойници, които нямат представа какво са унищожили, беше непоносима.

Защо въображението й нямаше ръчка за заприщване като воден шлюз? Тази кошмарна градина нямаше нужда от напояване.

Нощта стана хладна. Найкис се облегна на рамото на майка си и двете се сгушиха зиморничаво. Бяха уморени, и то не само физически. Конят пристъпваше предпазливо по пътя, а Найкис започна да се пита дали не е разменила една златна монета за друга.