Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (9)

9.

Пенрик се втурна обратно в къщата, като мислеше трескаво за всички неща, които трябваше да овладее. „Твърде много са.“ В добавка към натрапниците, които лежаха под перголата, и старшия секретар, който продължаваше да скимти, камериерката и портиерът се бяха скрили в една стая на втория етаж, а кухненският помощник беше изчезнал. Е, първо най-спешните неща, за другите — ако остане време, после — дим да го няма.

Събра всички оръжия, като не забрави и ножа на секретаря, при когото се позабави, колкото да му опразни кесията. След това поднови натиска върху подбраните нерви на пленниците, така че да си лежат безсловесни още известно време. Едва ли някой би оценил по достойнство колко деликатно и умно се беше справил, жертвите му — най-малко от всички, но той определено се гордееше със себе си. „Добра работа.“

„Щеше да ми е много по-лесно да разкъсам всички онези нерви — оплака се Дез — и тогава нямаше да се тревожим, че ще станат и ще тръгнат след нас.“

Което си беше вярно, но под теологична възбрана. Пенрик изхвърли наръча наточена стомана в дупката на нужника в дъното на градината и се върна при перголата. Войниците лежаха сгърчени и стенеха. Един смелчак посегна несръчно към глезена му, докато Пен го прескачаше, но не уцели. Пен сграбчи за туниката Велка-Тепелен-Някой-си — реши, че ще го нарича за себе си Велка — и го повлече към къщата. Твърде много хора бяха видели изпълненията му дотук. Следващият разговор трябваше да се проведе на четири очи.

При предния атриум имаше нещо като просторен килер, достатъчно далече от градината, за да не ги чува никой. Пенрик остави Велка по гръб на пода, седна на корема му и докосна с палец устните си — това беше молитвата му за късмет. Неговият бог, спомни си той, отговаряше и за добрия късмет, и за лошия. Наведе се напред между сгънатите си в коленете крака, усмихна се и каза:

— Удавен, викаш.

Дез изръмжа на глас, спомнила си преживяното.

— Тъмничарите докладваха, че си се удавил в килията и са изхвърлили трупа ти в морето — каза Велка през зъби. — Черепът ти беше счупен. Трябва да си мъртъв. Двойно!

— А Арисайдия трябва да е сляп, мда. Колко много загадки.

— Никаква загадка няма. Ти си избягал, а онези глупаци са излъгали, за да прикрият провала си и да избегнат наказание.

— Е, това е едно възможно обяснение. Но няма ли да е по-интересно, ако са казали истината?

Велка го изгледа яростно. Явно нямаше да се разприказва от страх, уви. Нито по друга причина.

— Толкова много неща мога да ти направя — размечта се Пен. — Да ти отнема слуха, както направихте вие с мен в онази ужасна килия… — Наведе се напред и сложи ръце върху ушите на Велка, после ги премести върху очите му. — Или зрението, както вие ме хвърлихте в мрак. — Седна отново с длани върху коленете си. — Кой ти е господарят?

— А твоят кой е? — попита на свой ред Велка. — Дукът на Адрия?

— Не бих казал. Той само ме е взел назаем, един вид. А когато заемеш от приятел ценна книга, не е редно да я захвърлиш с лека ръка в кенефа. Но стига за това. — Хрумна му, че ако от Адрия са отправили запитване за изчезването му, вероятно са получили в отговор официалната версия и докато не се върне лично да я опровергае, ще го смятат за мъртъв. „На Копелето сълзите, какво ще стане с книгите ми?“

„Пен, той научава от този разговор повече от теб — оплака се Дез. — Съсредоточи се!“

— Така че кое да е? Ушите? — Пен ги плесна, но без да причини нараняване. Опита се да наподоби отегчено-отвратената физиономия на Велка, когато негодникът бе вдигнал нож да ослепи повторно Арисайдия, като едновременно с това се съсредоточаваше за деликатната задача да притисне най-изящните нерви в тялото, без да го повреди необратимо. Подозираше, че погледнат отстрани, прилича на човек със запек. — Или… — прокара ръка над лявото око на Велка и се прицели внимателно в невидимата си мишена… щрак, — … и другото ти око?

Писъкът на Велка прозвуча съвсем искрено. Въпреки болката, която блокираше движенията му, той почна да се мята под Пен и да върти глава, което подсети Пен за Арисайдия и врящия оцет. Надяваше се и Велка да мисли за същото. Наведе се отново и изсъска:

— Кой ти дава заповеди?

— Министър Метани — изломоти Велка.

Метани беше сред най-приближените на императора и произхождаше от високопоставено и богато семейство, спомни си Пен от прочетеното и чутото в Адрия. Не се сещаше обаче дали и Метани, като други, доброволно или не чак толкова доброволно се е подложил на кастрация, за да спечели доверието на императора.

— И защо му е да съсипва най-добрия генерал на своя император? На мен това ми прилича на държавна измяна. Да не говорим, че е непростимо прахосничество на талант.

— Арисайдия беше опасен за всички ни — изхриптя Велка. — Прекалено независим. Прекалено харизматичен. Превърна се в притегателен център на военни конспирации. Не можахме да проникнем в заговорите, които целяха да го издигнат, затова създадохме своя конспирация, която да постигне същия резултат.

Което, като си помислиш… Пен вече беше чул от Арисайдия. Представлението му буксуваше на място. Дали онова, дето генералът бил прекалено „независим“, не означаваше, че е отказал да им играе по свирката?

— А не ви ли хрумна, че не откривате връзка между него и конспираторите, защото няма такава? Че не унищожавате един нелоялен човек, а създавате такъв?

— И да не е бил предател, скоро щеше да стане — озъби се Велка. — И тогава щяхме да го спрем още по-трудно и на по-висока цена.

Е, този тип поне вярваше искрено в мисията си, реши Пен. Не беше цинично оръдие на своя циничен господар, поне не съвсем.

„Но е достатъчно циничен — каза Дез. — Шпионите са такива по необходимост.“

„Ти би трябвало да го знаеш, предполагам. Рухия.“

„Туше.“ Дез му се изплези и утихна.

— Освен това — добави с яд Пен, — ако не се отнасяхте толкова зле с войниците си, те нямаше да се оглеждат за някой нещастник, когото да набучат на байрак и да тръгнат след него, за да отвоюват с оръжие своето. Проблемът е бая дълбок и не мисля, че Арисайдия има нещо общо с него. Просто, просто… въпрос на лошо управление от ваша страна. Което се обръща да ви захапе за задника. Ако бяхте положили и наполовина толкова усилия да решите истинските проблеми, щяхте да се справите с недоволните генерали по най-лесния начин, като предотвратите недоволството им, вместо да ги ослепявате един по един и напосоки. Вие сте не просто зли. Нещо по-лошо, вие сте неефективни.

Велка го зяпаше с едното си виждащо око, шашнат дотам, че даже забрави да мрънка.

— Тебе защо те изпратиха в Седония, наистина?

— И аз започвам да се чудя — призна намусено Пен. Ако го бяха пратили да го играе духовен наставник на Велка, значи Някой си правеше адски безвкусна шега. Което не правеше подобен сценарий по-малко вероятен.

Сети се и за неочакваното съкровище, което беше намерил в кутията за приношения на Бащата в онзи квартален храм. „Дали пък дукът на Адрия не е единственият, който ме е взел назаем?“ Това подозрение беше едновременно насърчително и ужасяващо.

Бащата не беше богът на Пенрик, но дали не беше на Велка?

— Деца имаш ли? — попита той, после, когато Велка трепна, побърза да добави: — Не, не ми казвай. Не искам да знам.

Отмъщението изкушаваше, но не беше в неговите правомощия.

„Не разбирам защо не — каза Дез. — Арисайдия беше готов да ги избие всичките и да не остави свидетели.“ Думите й бяха придружени с усещане за неохотно възхищение. Не твърде неохотно всъщност.

„Знаеш, че ние не можем така.“

„Аз не мога да го направя с магията ни. Ти би могъл, с дясната си ръка, само че изхвърли всички мечове в кенефа.“

Пенрик реши да не й обръща внимание. Поизправи рамене и се замисли за едночленното си паство.

— Времето ми е кратко, такава ще е и проповедта ми — каза накрая. — Когато човек стане свидетел на божествено чудо, не се чуди как да го развали. — Посегна с дълъг пръст и почука Велка между очите. Той се дръпна инстинктивно. Всъщност прищипването на очния му нерв беше резултат от трудна, опасна и натрупваща неизразходен хаос горна магия, но това Велка нямаше нужда да го знае. Макар че, предвид произхода на Дездемона, онова с божественото чудо си беше отчасти вярно. — Затова ме приеми като пратеник не на дука, а на една по-висша сила, и запомни от мене едно. Да използваш машината на правосъдието, за да извършиш несправедливост, е най-голямата обида към Бащата на зимата.

Притисна палец към челото на Велка, в центъра. Както знаеше от личен опит в планините на детството си, измръзването изгаряше не по-малко от огъня. Сегашната му задача беше много по-фина от онова с ледения блок в килията, но не можеше да се сравнява по сложност с нещата, които правеше вече цяла седмица. Вдигна палеца си и отдолу останаха тънички замръзнали линии във формата на стилизирана снежинка сред червения оток на измръзнала плът. С времето отокът щеше да спадне, но дамгата върху челото на Велка щеше да остане — първо червена, после бяла.

Не можеше да се сравнява с белезите, които Арисайдия щеше да носи до края на живота си. Но сигурно щеше да свърши работа като красноречиво напомняне.

Пен се изправи, взе кесията на Велка да прави компания на онази, която беше конфискувал от старшия секретар на провинцията, и изведнъж се почувства много уморен. Време беше да тръгва.

„Крайно време“ — съгласи се Дез.

Докато вървеше към вратата, Велка се сгърчи на пода и извика:

— Самоук магьоснико! Ти си луд!

„Хубавата ти проповед май беше нахалост, просветен Пенрик“ — каза Дез, без да крие колко й е забавно.

Пен направи още две стъпки с мисълта да вземе лекарската си чанта и да продължи към коня, който чакаше вързан на улицата, но после изведнъж се завъртя. Подаде глава през прага на килера и викна:

— Не съм самоук магьосник. А вашата правителствена политика е тъпа!

Още беснееше вътрешно, когато излезе на улицата. С периферното си зрение видя момчето от кухнята — връщаше се на бегом, следвано от задъхана потеря стражари. Което отговори на въпроса кой беше шпионинът сред слугите на мадам Катаи, реши Пен, твърде късно, за да има някаква реална полза. Пришпори коня си в бърз тръс и сви зад ъгъла, преди да са го видели.