Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (6)

6.

През следващите няколко дни домакинството на Найкис претърпя промени. Безопасността им се крепеше на ръба на нож, между упоритото безразличие на губернатора и каквато там столична клика — а Найкис се досещаше кои са вероятните заговорници — беше подхлъзнала брат й толкова жестоко. Сигурно чакаха с нетърпение вести за смъртта му, било от шок, било от инфекция или отчаяние. Нямаше да им се получи. Макар че едно дълго и мълчаливо възстановяване, последвано от отшелнически живот в някое религиозно или светско убежище, вероятно би послужило на целите им в не по-малка степен. Оттук нататък Аделис щеше да носи затвора със себе си, при това без да струва и пукната пара на империята.

Не се опита да наеме нови слуги на мястото на онези, които се бяха пръснали след ареста. Питаше се кога другите ще си дадат сметка колко малко пари са й останали и също ще си тръгнат. Е, с изключение на камериерката, градинаря-портиер и момчето от кухнята, които беше получила заедно с вилата като част от мебелировката и които щяха да останат дори след като настоящите обитатели си тръгнат. Което щеше да стане… кога? Аделис беше предплатил наема за половин година, срок, който изтичаше след няколко седмици. Сигурно това беше и единствената причина хазаинът още да не е изгонил политически опасните си наематели — те така или иначе щяха да напуснат имота му скоро.

Не че която и да било жена би могла да прави планове за домакинството си, когато няма абсолютно никаква представа с какви ресурси ще разполага в непосредствено бъдеще. Е, би могла да предположи. Без съмнение офицерската заплата на Аделис вече беше спряна, а цялото му имущество, наследено от майка му и общия им баща, щеше да бъде конфискувано. Дали тасалонската имперска бюрокрация щеше да му отнеме всичко, или щеше да му остави някаква жалка издръжка? Щяха ли да конфискуват остатъка от нейната зестра и да спрат вдовишката й пенсия, която армията й плащаше като бивш работодател на Каймис? Би било като ястреб да се върне за мишчица, след като е отнесъл в гнездото си тлъст заек.

Фактът, че никой не идваше да ги посети, беше красноречив сам по себе си. Някои от старите колеги на Аделис от Западната армия сигурно биха събрали куража да дойдат, но бяха останали далече след последното му назначение. Колкото до новите… е, сигурно не биваше да ги съди толкова строго, все пак бяха изпратили този изключителен (пък било то и изключително странен) лекар да се погрижи за бившия им началник.

Двамата с майстор Пенрик бързо си бяха разпределили работата около брат й. Лекарят спеше на дюшек на пода, точно като камериер, и пазеше Аделис нощем. Найкис го отменяше два пъти на ден — следобед, когато той си почиваше в градината или излизаше да попълни медицинските си запаси, и след вечеря, когато младежът изчезваше по тайнствени, но явно неотложни задачи. Найкис можеше да се закълне, че веднъж го бе видяла да се връща през прозореца на Аделис, но в това нямаше никакъв смисъл, затова просто реши, че е сгрешила и няма смисъл да се товари и с това. Питаше се какви ли други професионални задължения е зарязал майстор Пенрик, за да стои така неотлъчно до пациента си.

Понеже готвачката беше сред дезертьорите, а камериерката се оказа толкова несръчна в кухнята, колкото и край леглото на болния, Найкис сама се зае с готвенето, не на последно място защото не искаше да повери другиму храната на Аделис. Петимата богове й бяха свидетели, че беше натрупала богат опит в приготвянето на такава храна за Каймис през онази последна и наистина тежка година. Накрая успя да изкара лекаря за обяд под любимата си пергола, с надеждата да измъкне от него искрени сведения за състоянието на Аделис на място, където брат й няма да го чува.

След като донесоха таблите и каните, Найкис освободи кухненския помощник и седна с уморена въздишка, като се взираше унило в чинията си: имаше чувството, че е забравила как да се храни. Майстор Пенрик й наля разредено вино и остави каната с усмивка, която не отстъпваше на слънчевите лъчи, които си играеха с косата му.

Докато Найкис обмисляше първия си въпрос, той каза:

— Забелязах зеленото ви наметало, окачено в атриума, мадам Катаи. Наскоро ли сте овдовели? — Изглеждаше готов да й изкаже съболезнованията си.

Тъмнозелено като за вдовица, да, и това беше единственото, което я свързваше с Майката на лятото. За жалост.

— Не бих казала. Каймис почина преди четири години. — Понеже любопитството в погледа му не угасна, Найкис добави: — Той беше колега на брат ми, нещо като негов ментор, когато Аделис беше млад офицер. Аделис смяташе, че му дължи много.

Русите му вежди се вдигнаха.

— И вие сте платили дълга му?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Майките ни вече бяха овдовели и имаха финансови затруднения, затова Аделис сметна, че ще е добре да ме представи на свестен мъж, комуто вярва. Преди десет години всички ние бяхме по-млади и бързахме да вземем максимума от живота. Ще ми се да бях… — Поколеба се. Но да разговаря с този кротък хубав мъж й беше така лесно, а и той все пак беше лекар, нали? По всичко личеше, че наистина е такъв, нищо че не беше положил, според собствените му думи, последната клетва. — Ще ми се да бях родила деца на Каймис. И досега не знам дали е било заради здравословен проблем, при мен или при него, или защото често го пращаха на границата. Аделис направи и невъзможното да го върне при мен, когато го раниха и осакатиха, сякаш можех да оправя някак онова, което войната беше унищожила. Опитах се да спася живота му, но това само удължи смъртта му. Към края си ме проклинаше. Разбирах, че е прав, но не можех да се откажа.

За пръв път говореше толкова откровено за ужасната последна година на Каймис — със сигурност не би могла да признае нещо такова пред брат си, — но Пенрик само кимна и каза:

— Разбирам.

Едно простичко „разбирам“. Само толкова. Не е нещо, заради което да се разревеш на масата. Тя преглътна с усилие. И добави смутено:

— Предполагам, че като лекар… — недозавършил, но все пак, — си виждал и други такива случаи. Безуспешните, обречени опити да запазиш живота на любим човек.

Прибулването в светлите му очи може да беше отражение на шарената сянка, но не и трепването на раменете, което той побърза да прелее в друг, по-неутрален жест. Найкис прокле езика си… или ума си, или деня. Или живота си. След миг усмивката се върна на лицето му и толкова много приличаше на предишните, че тя се запита дали обичайната му ухилена физиономия не е маска. Но после той каза нещо, което беше отговор на страховете й, а не на думите й… откъде се беше досетил?

— Аделис ще живее. Днес планирам да го вдигна от леглото. Отначало няма ми благодари, имайте предвид.

— Наистина? — ахна Найкис.

— Наистина. Той е силен и здрав. Би стигнал дотук и без чужда помощ. Не толкова бързо, може би, но иначе…

„Дотук“ в сравнение с какво? Но младежът размаха вилицата си и добави:

— Хапнете, мадам. — И последва собствения си съвет. Хранеше се с нескрито удоволствие. Въпреки слабата си снага имаше завиден апетит, от онзи апетит, който намекваше, че още помни гладните студентски години.

— Имате добра готвачка. Жалко ще е, ако пренебрегнете изкуството й.

Найкис отвори уста да обясни, че тя е готвачката, после осъзна, че почти-майстор Пенрик със сигурност е забелязал това. Усмихна се за миг напук на всичко и последва примера му. След няколко хапки и глътка от разреденото вино каза:

— Точно затова Аделис ме накара да дойда в Патос. Да ме запознае с подходящ мъж, друг офицер, този път по-възрастен и по-богат. Хубаво ми беше тук, но нямах сърце да му кажа, че усилията му са напразни, че повече никога няма да се омъжа за военен. Снощи си говорихме и той, идиотът му с идиот, ми се извини. Явно смята, че ако се е бил постарал повече да ми намери съпруг, новото ми семейство е щяло да ме защити от… — тя махна с ръка, — от всичко това. Без значение как би се почувствал хипотетичният ми съпруг, когато се разбере, че зет му е обвинен в държавна измяна. Или какво би станало, ако откажеше да пусне в дома си Аделис, когато го доведа на прага му ослепен. Това не бих могла да го кажа на Аделис, но фактът, че втората женитба ми се размина, е като… Сещам се как самият той описва чувството да се разминеш на косъм с арбалетна стрела — не знаеш от какво си се отървал, докато не приключи.

Пенрик се почеса по главата и се усмихна.

— Това мога да го разбера. И вие ли?

— Какво?

Той се изкашля.

— Нищо.

Настроението й се помрачи.

— Цялата тази лудост ми е омразна. Но все си мисля какво би било за Аделис, ако си нямаше никого тук, в този далечен пристанищен град. — Щяха ли мъчителите му да го зарежат ослепен на улицата? Случвало се беше с други предатели. — Непрекъснато ме е страх, но и не бих искала да съм никъде другаде.

— Страх ви е? — Веждите му се вдигнаха. — Най-лошото вече отмина, уверявам ви.

Беше неин ред да вдигне мълчаливо рамене под тежестта на опасенията си.

— Да умреш е лесно. Да оцелееш е трудно. Това го научих покрай Каймис. — И нищо чудно, че се сещаше толкова често за покойния си съпруг напоследък, като рана, която се е отворила отново. — Какво ще правим след това?

— Този въпрос… — Пенрик се облегна назад, без усмивка. — Този въпрос е много добър, мадам Катаи. — А после измърмори под нос: — Крайно време беше някой да го зададе, Пен. — Тръсна глава, сякаш да я прочисти, и продължи: — Което ми напомня… Ако успеем да вдигнем Арисайдия от леглото, ще е добре да измислим някаква защитна маска за горната половина на лицето му, която лесно да слагаме и сваляме. От вътрешната й страна трябва да прикрепим марля, която да напоявам редовно с билкови масла… марлята също трябва да се сменя лесно.

— Може и да имам нещо, което ще свърши работа. Ще го потърся и ще ви го донеса.

Той кимна.

Неусетно, докато си говореха, Найкис беше опразнила чинията си. Допи виното си и се загледа в младия лекар. И изведнъж стигна до решението, че е редно да го предупреди.

— Възможно е в домакинството ми да има шпионин.

Той се задави с виното, изкашля се и изтри устни със салфетката.

— О? — изкряка, после се изкашля още веднъж и каза с нормален глас: — Какво ви навежда на тази мисъл?

— В нощта преди да ослепят Аделис бях организирала бягството му. Купих коне и ги скрих заедно с един слуга близо до затвора. Оказа се напразно, защото Аделис отказа да тръгне с мен. С което не постигна нищо, както вече знаем, но, така или иначе, конете и слугата ми бяха разкрити още преди аз да изляза от килията, а на изхода на затвора чакаха войници. Дори не си направиха труда да ме арестуват. Но някой е разбрал за плана ми и ме е издал. Не е бил тъмничарят, когото подкупих. Оттогава не съм виждала слугата, комуто бях поверила конете, значи може да е бил той или някой от другите, които се разбягаха. Или някой от онези, които останаха. Не знам.

— Разбирам. Сигурно е много неприятно за вас.

— Влудяващо е, но в началото имах други, много по-неотложни тревоги. — Изгледа го намръщено. — Не знам дали всичко това няма да се отрази и на вас, майстор Пенрик. Може би и вие, като мен, сте твърде малка мишка за апетитите им. Но не искам да пострадате, задето сте ни помогнали. Така че, знам ли… да бъдете по-внимателен?

— Още преди да дойда знаех в какво се забърквам — каза любезно той. — Повече или по-малко.

— И все пак.

Пенрик махна с ръка.

— Права сте. Обещавам да се държа като една много кротка и незабележима мишчица.

„Точно това няма как да стане“ — помисли си тя. Но поне беше опитала.