Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (12)

12.

Напрегнато и уморено мълчание тегнеше в каретата, подчертано от подвикванията на конярите, тропота и цвиленето, докато сменяха конете след първите петнайсет мили. Слуга им продаде халби разредена бира, която Найкис изпи поради липса на по-добро питие, после се отбиха поред в клозета на конюшнята. Тя издебна момент, когато лекарят… магьосникът… просветен и заклет в храма свещен Пенрик (богове!) не можеше да ги чуе и дръпна Аделис под едно дърво, което хвърляше сянка над двора.

— Отхвърли предложението на Адрия, това го разбирам, но случайно да си забелязал, че от нас единствен Пенрик има пари?

— Мислех, че ти имаш. — Самият той беше изхвърчал от вилата само със сестрините си дрехи на гърба.

— Колкото за една нощувка в хан и храна за няколко дни. Не толкова, че да ни стигнат до Орбас. И ако наистина отиваме там, Пенрик трябва да е извънмерно щедър, за да ни плати пътуването до Скирос. — Щяха да продължат и през нощта, за да увеличат преднината си пред преследвачите, което би опразнило допълнително кесията му.

— Плаща го с парите на секретар Пригос, но иначе — да. Няма да е лесно да вземем кесията на магьосника.

— И да се отплатим за щедростта му, като го ограбим? — сопна се Найкис. — А и той може да бъде полезен по други начини. — Фактът, че е служил на принцеси, архисвещени и дукове, говореше за висока социална позиция, с която Пенрик явно предпочиташе да не се хвали. — Категоричен си, че не искаш да работиш за Адрия…

Смехът му беше кратък и горчив.

— Знам само няколко думи на адрийски, става ми лошо на кораб, а и не искам тези морски плъхове да ме използват срещу Седония, както несъмнено ще се опитат рано или късно, нищо че уж имали сметки за уреждане с Карпагамо. — И добави с по-тих глас, сякаш засрамен от надеждата: — Ако отида в Орбас, след време може да се помиря с Тасалон и да се върна. Отида ли в Адрия, изгарям всички мостове след себе си.

Найкис се замисли над думите му.

— Нещо много неприятно трябва да се случи на министър Метани и кликата му, за да се върнеш в Седония.

Зъбите на Аделис блеснаха хищнически под съсипаната горна половина на лицето му.

— Вероятно.

Найкис си пое дълбоко дъх.

— А какво ще кажеш да обърнем нещата? Да убедим Пенрик да дойде в Орбас? Да премине на служба при тамошния дук? — „При нас?“

— Аз още се чудя как да се отървем от него. Вече отказах да работя за неговия дук и той като нищо може да ни предаде.

— Това е точно толкова вероятно, колкото художник да подпали шедьовъра си. Може да не го казва на глас, но явно много се гордее с постигнатото. За очите ти говоря. — И се гордееше с право. Ако не знаеше, че е дело на магия, Найкис би го нарекла чудо.

— Найкис, той е адрийски шпионин. Сам го призна!

— Пенрик е много повече обикновен шпионин.

— Ти сигурна ли си, че го искаш за Орбас? — изсумтя Аделис.

Тя се намръщи. Дано поне не се беше изчервила.

— Започнах да го харесвам, вярно е. Той просто е… различен. Чудат, но и мил.

— Ама аз само се пошегувах. — Аделис присви очи, явно застигнат от ново подозрение. — Той да не те е притеснил нещо? Нали не се е опитвал да… да те съблазни с магия или нещо такова?

Найкис се разсмя.

— Едва ли ще му е необходима магия за това, но иначе — не. — Сигурно би могла да добави и едно „уви“.

Само че Аделис се досети и без да му го казва.

— От всички…! Запознах те с куп почтени офицери, а ти точиш лиги по някакъв чужденец, някакъв малък, дребен…

— По-висок е от теб — изтъкна Найкис, докато брат й търсеше дума, с която да довърши описанието на Пенрик. Е, една дума определено нямаше да е достатъчна за тази цел. Необходими бяха много думи.

— Добре де, кльощав тогава, и постоянно се хили, лъже… носи демон на хаоса в себе си! Ти би ли разбрала, ако ти е направил нещо? Аз не бих!

— Значи вероятно не ми прави нищо. Не ми е направил нищо. Нито преди, нито сега. — В тази тревога ли се коренеше антипатията на Аделис? Или антипатията прикриваше тревогата му? Найкис си пое дъх да овладее яда си. — Мисля, че и двамата виждаме съвсем определено какво направи Пенрик за теб. Това все би трябвало да означава нещо. — Трябваше да признае, че магията на Пенрик, поради факта че е невидима, наистина може да притесни човек. Как да се защитиш срещу атака, която не виждаш? Но Аделис рядко се инатеше като магаре на мост пред очевидното, стига да му го посочиш. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че Тасалон съвсем неотдавна ти даде нагледен урок до какво водят въображаемите заплахи.

Последното сякаш наистина стигна до него и той отстъпи с една своя си, малка аделиска педя, която при друг би се равнявала на цял аршин.

— Просто смятам, че този тип може да бъде опасен. За теб.

Найкис скръсти ръце и кривна глава при това откровено двуличие.

— Значи не е трябвало да ме учиш да не се страхувам от опасни мъже, нали?

Аделис беше достатъчно умен да не нагази в тези плаващи пясъци, но после се набута в други по своя воля и с думите:

— Мислех, че ще завиждаш на мъж, който е по-хубав от тебе.

— Защо, ти завиждаш ли? Сериозно, Аделис! — А после мярна въпросния мъж да заобикаля покрай обора и неохотно си призна, че в думите на брат й има известна истина. Не за завистта, разбира се, защото тя би била безсмислена като да завиждаш на слънцето. — Шш, тихо, идва.

Качиха се отново в каретата и потеглиха в стабилен, разумен тръс, който щеше да им спечели преднина, без да преумори конете.

Няколко мили по-нататък ги изпревари галопиращ куриер с униформа на провинциалната администрация. Пенрик надникна през прозореца и се намръщи. Минути по-късно конят се върна в бърз тръс, като току подритваше, уплашен от свляклото се на корема му седло, следван на разстояние от задъхания и ругаещ куриер. Аделис проточи врат да погледне след тях, когато се разминаха за втори път.

— Това твое дело ли е? — попита той Пенрик.

— Да — въздъхна той. — Макар че едва ли ще е от голяма полза.

Аделис потропа с пръсти по рамката на прозорчето.

— Не ми харесва да съм в капана на пътя.

Пенрик вдигна рамене.

— Мисля, че имаме поне един ден сигурна преднина. Гарантирам, че Велка още не е в състояние да язди. А дори след като дойде на себе си и ако иска да преследва мен, ще трябва да помоли патоския храм за магьосник. Ако храмовете в Седония са като онези, които познавам, значи няма да си строшат краката от бързане, за да му угодят. Макар че ако ме сметнат за самоук магьосник, може и да се отнесат сериозно към молбата на Велка. Контролът на този вид магьосничество е тяхно задължение, което няма нищо общо с политиката.

— Щом ние можахме да намерим карета, същото ще направи и Велка — каза Аделис. — Със или без магьосник.

— Хм.

— Значи не си го осакатил необратимо. — Явно смяташе, че Пенрик е трябвало да направи поне това, щом статутът му на храмов свещен забранява убийството чрез магия.

— Да.

— И защо не?

— Най-простичкият отговор би бил… за да избегна натрупването на теологична вина върху самите нас — каза Пенрик и се намръщи. — Разбирам накъде биеш с въпросите си, Арисайдия. Всяка армия се опитва да издои храма за магьосници, без значение колко малобройни сме ние. Няма да кажа, че началниците ни никога не отстъпват пред молбите на военните, но истината е, че накрая винаги някой съжалява. Обикновено магьосникът. Това е добре позната опасност.

Аделис изхъмка на свой ред. У Найкис се оформяше впечатлението, че зад всяко решение на магьосника се крие дисциплина и строг кодекс, скрити правила, които на нея й убягваха. Дотам, че започваше да се пита дали не е по-възрастен от трийсетте години, които си приписваше.

От друга страна, не биваше да забравя за Дездемона, която беше на повече от двеста. Беше измамно лесно, но и погрешно, да не включва в сметката постоянния спътник на Пенрик. А после се запита как ли изглежда всичко това от гледната точка на демона.

При третата спирка за смяна на конете хапнаха топло ядене в кръчмата към конюшнята, после пак се наместиха в каретата за поредния преход. Напрежението от сутринта постепенно се отля, първо защото Найкис не желаеше да има нищо общо, и второ, защото Пенрик седеше отпуснат като чувал и само се усмихваше дружески. Когато магьосникът предложи да убият времето с лечебна процедура, Аделис се поколеба.

— Ами ако се закълна, че ще работя само върху веждите ти? — попита Пенрик.

— А аз откъде да знам какво правиш изобщо, на Копелето преизподнята? — възрази Аделис, макар неохотата му да се топеше.

— Какво е усещането? — попита го Найкис, обзета от любопитство.

Аделис вдигна рамене и призна:

— Успокоително по странен начин. В повечето случаи.

— Има много време до следващата спирка — изтъкна Найкис и Аделис се остави да го убедят. Смениха си местата и двамата мъже, след няколко несръчни опита, успяха да се нагласят така, че ръцете на Пенрик да имат достъп до главата на Аделис. В резултат дългите крака на магьосника бяха сякаш навсякъде, а стъпалата му се озоваха почти в скута на Найкис.

След известно време очите на Аделис се притвориха.

— Той заспа ли? — прошепна Найкис.

— Не — изръмжа Аделис, а Пенрик се подсмихна. Значи не беше смъкнал гарда си чак толкова. Само дето много скоро Аделис заприлича на отпуснат чувал, а Пенрик се напрегна и по челото му изби пот.

Щом спряха за поредната смяна, Пенрик каза:

— Налага се да пообиколя обора. Няма да се бавя. И да не тръгнете без мен.

Найкис изчака мъничко, после слезе и тръгна след него.

В обора беше хладно и тъмно, и някак приятно с всичките тези коне, които отмаряха в отделенията си. Найкис мярна тънкия силует на Пенрик да се изнизва през вратата в дъното.

Последва го и се озова при голяма купчина конска тор. Острата миризма насищаше въздуха заедно с жуженето на хиляди мухи, което… което внезапно изчезна. С все мухите. Пенрик стоеше облегнат на стената със скръстени ръце, намръщен.

— Какво правиш?

— Хаосът, който се поражда при лечението, трябва да отиде някъде, а смъртта е най-ефикасното средство. Убиването на мухи, бълхи или други паразити, които са подопечни на Копелето, се смята за теологически приемлива жертва. Повечето топлокръвни животни са подопечни на Сина, но има няколко изключения. Плъхове, мишки и други създания, които са се превърнали във вредители. По-големият Брат на моя бог май ми дължи една-две услуги, но знае ли се. Затова — мухи. Досадно е, но пък винаги ги има в изобилие.

Това вероятно беше най-странният разговор, който беше водила в живота си, но… не я изплаши. Найкис се облегна на стената до него и също скръсти ръце в мълчаливо предложение да му прави компания. Той я погледна и се усмихна.

— Но никога хора. — Тази мисъл й действаше успокояващо.

Усмивката му се стопи.

— Е…

Тя го погледна с неизречен въпрос в очите.

— Не съвсем никога. Защото Копелето е богът на изключенията все пак, както и син на Майка си. На най-високите си нива медицинското магьосничество допуска изключения. Не от вида „той или аз“, за които говореше брат ти, така че не му казвай. Ще се развълнува и ще търси под вола теле. Когато трябва да избираш между два живота или един срещу нито един… — Замълча, без да довърши.

Найкис остави мълчанието си отворено, готово да бъде запълнено с думи по негов избор. Или с друго мълчание. За нищо на света не би го притиснала. Би било като да притиснеш твърде силно стъкло.

— А след това лекарят цяла нощ лежи проснат в храма, моли се за знак и получава мълчание. Точно тази молитва не бих я пожелал никому.

— Аз… — Наистина ли можеше да каже „разбирам“? Промени го на: — Съжалявам.

Дворът тънеше в мъртвешка тишина.

Той си пое дълбоко дъх.

— Аз също.

После се оттласна от стената с дежурната си усмивка и двамата хлътнаха обратно в обора.

И какво по-точно знаеше този така разсеян на вид и така младолик човек за „най-високите нива на медицинското магьосничество“?

Започваше да подозира, че отговорът вероятно е „всичко“.

Което влачеше след себе си като лодка мрежа друг въпрос. „Как?“

 

 

В късния следобед равнините на провинция Патос постепенно отстъпиха пред нанагорнищата на хълмиста земя и това веднага се отрази на скоростта им. Найкис се успокояваше с мисълта, че неравният терен ще забави в не по-малка степен и преследвачите им. Принудиха се да платят прескъпо за трети чифт коне към впряга, за да прехвърлят най-високия проход.

Магьосникът, явно притеснен, че скоро ще се раздели с пациента си, редуваше лечебни процедури с разходки при всяка спирка — плетеше крака и изчезваше зад някоя постройка да се отърве от хаоса по своя си начин. Покрай тясната карета и честите процедури Найкис започна да си дава сметка, че лечението има ефект не само върху Аделис, но и върху Пенрик. „То буквално го изцежда.“

Най-после свободен да говори за занятието си, Пенрик не спираше да го прави. Не приличаше толкова на шпионин, колкото на притеснен учен с любима тема и запленена публика. Найкис се зачуди дали не е от онези хора, които говорят повече, а не по-малко, когато са уморени. Дори Аделис, въпреки всичките си резерви, отстъпи пред растящото си любопитство, макар че неговите въпроси към магьосника упорито се въртяха около военните приложения на изкуството му.

Не, никой не можел да събере взвод от магьосници. Демоните не се търпели един друг и точно затова магьосниците били единаци. Не, магьосниците не се различавали значително по силата си, защото всички били ограничени от количеството хаос, което човешкото тяло можело да понесе, без да пострада, и да изхвърли наведнъж. Разликите в уменията се дължали най-вече на хитростта и ефикасността, които нараствали с годините и опита. Неефективната употреба на магията пораждала, покрай другите неща, и топлина, а несръчният магьосник можел да припадне от прегряване или (крива усмивка) дори да се пръсне като препечена наденица, кой знае? Найкис не беше сигурна дали вярва на последното, а ако се съдеше по физиономията на Аделис, същото важеше и за него. Ако онова с наденицата било вярно, побърза да добави Пенрик, значи никой не бил оцелял да го докладва, така че нямало доказателства по разбираеми причини.

Не (жална въздишка), никой магьосник не можел да изстрелва огнени топки от пръстите си. И двамата мъже изглеждаха еднакво разочаровани от тази неспособност.

— Макар че аз съм доста добър в изстрелването на горящи стрели — добави Пенрик. — Но това е лъкометство, а не магия.

Не, не и не — така започваше отговорът на всеки следващ въпрос, зададен от Аделис и неизменно свързан с бойните приложения на магията по принцип и в лицето на този магьосник в частност.

Накрая Найкис започна да се чуди как тези категорични отрицания се връзват с бога на изключенията. Хлъзгав като риба, наистина.

Нейните въпроси като че ли даваха повече плод. Да, магьосници-лекари се срещали рядко. Само най-кротките и опитомени храмови демони, култивирани в продължение на няколко свои живота — добре де, не „свои“ животи, а на просветените си ездачи, — бивали прехвърляни в лекар с медицинско образование и голям опит. Да, двеста години била необичайна възраст за демон. Повечето нови стихийни създания не оцелявали дълго в материалния свят, прогонвани по бързата процедура от нарочен светец към ордена на Копелето или в резултат на някаква злополука. Колкото по-дълго оцелеел един демон, толкова по-вероятно било да вземе надмощие над ездача си и да овладее тялото му, а без сдържащата дисциплина на магьосника естественият за демона хаос излизал на сцената и сеел разрушение. Да, демоните възприемали личностните характеристики на своите ездачи, за добро или за лошо. Предвид какви били някои хора, това можело да свърши много зле и било изключително несправедливо, че не ездачът, а демонът бивал обречен на пълно унищожение, озове ли се в ръцете на своя бог.

Найкис не беше сигурна дали последното, изречено с такова ожесточение, идва от Пенрик или от Дездемона.

Когато нощта ги настигна в друсащата карета, дори приказливият Пенрик потъна в изтощено мълчание. Аделис си надяна стоическата физиономия на войник в поход. Найкис клюмаше уморено.

С Аделис се редуваха да служат за възглавница на другия и дремваха на пресекулки. Пенрик се сгъваше на седалката си ту насам, ту натам, и всяка позиция изглеждаше по-неудобна от предишната. Накрая вдигна крака и ги подпря на тавана, за да изпъне горната половина на тялото си.

Найкис сигурно би могла да осигури някакви елементарни удобства, одеяла, възглавнички и други такива неща, ако бягството им беше планирано и тайно, а не тази импровизирана каша с потеря по петите. „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим.“ Така гласеше старата поговорка, а конете за смяна щяха да са друго неизпълнимо желание щом стигнеха в Скирос.

Където щяха да са на края на силите си, на парите си, на времето… на всичко.

 

 

Стигнаха Скирос по здрач на следващия ден. Найкис слезе схваната от каретата и се зачуди дали и Пенрик се е чувствал така, когато се е измъкнал от бутилковата килия. В старата странноприемница беше останала само една свободна стая, но пък имаше вода да се измият и легло, макар и твърдо, в което да се строполят. Ханджията довлече тънък натъпкан с вълна дюшек и го остави на пода. Пенрик се намръщи и набързо отстрани проблема с пълзящото му и хапещо население, а за всеки случай прокара ръка и над леглото, което Найкис и Аделис си поделиха. Пенрик легна на дюшека. Сините очи на Пенрик бяха помътнели от умора, а стоицизмът на Аделис сдаваше багажа. Опасно беше да се бавят, да, но повече не можеха да отлагат почивката. Имаха нужда от сън.

Късно през нощта Найкис се събуди и видя Пенрик да намята горната си дреха — и тримата си бяха легнали облечени — и да се измъква на пръсти в сенките. Аделис хъркаше. Дали магьосникът не беше решил да тръгне за Адрия посред нощ? Възможно ли бе да планира някакво закъсняло предателство? Силно разтревожена, Найкис нахлузи обувките си, наметна плаща си и го последва.

Той излезе тихо през вратата на странноприемницата. Найкис изчака мъничко и също излезе, притисна гръб към стената и се огледа къде е. Зърна го под слабата светлина на луната, вдигна качулката си и тръгна след него.

Пенрик пресече един павиран площад и изчезна под колонадата на храма отсреща. Найкис изчака да чуе второто изскърцване на тежката врата, после се затича да го настигне. Какво търсеше той в храма?

Беше оставил вратата открехната. Найкис я отвори без звук и хлътна в сенките. Луната, почти пълна, изливаше светлика си право в свещения атриум и скъсяваше синята сянка на огнения амвон. Няколко червени въглена още светеха в пепелта. Очите й се нагодиха и Найкис видя Пенрик да обикаля от олтар на олтар. Правеше свещения знак, отваряше кутиите с приношения, които би трябвало да са заключени, и прехвърляше монетите в кесията си. Което обясняваше как е финансирал начинанията си след бягството от бутилковата килия, ако не се броеше преджобването на провинциални бюрократи. Пропусна кутията за приношения на Майката, макар да направи свещения знак и да сведе глава като пред другите олтари.

При кутията на Копелето промърмори под нос:

— Хм. Тук явно те обичат повече. — Взе парите, но вместо само да се поклони, падна на колене пред олтара с бялата покривка. Вдигна ръце с длани нагоре в молитва, а минутка по-късно се просна на плочките с разперени ръце в знак на най-дълбоко смирение. Или в резултат от смъртна умора.

Възцари се пълна тишина. Но не за дълго, оказа се, защото след малко Найкис го чу да мърмори:

— Кого заблуждавам, мой най-любезни или най-жестоки господарю. Ти никога не ми отговаряш. — Гласът му стана кисел. — Само глупак може да привлича вниманието му. Хич не ни трябва. Сериозно.

Найкис не би искала да прекъсва молитва, но това звучеше повече като спор. Приближи се и седна с кръстосани крака до… лекаря, магьосника, свещения? В кое от многобройните си качества се беше проснал в такова безнадеждно смирение?

Той се претърколи по гръб и я стрелна с усмивка. Не изглеждаше изненадан.

— Здрасти, Найкис. Дошла си да се помолиш?

— Може би.

Пенрик кимна към олтара с бялата покривка.

— Той е и твой бог, нали? Май те чух да казваш нещо такова, докато още бяхме в Патос.

— Понеже никой от другите не отговаря на молитвите ми, да.

— Моите съболезнования.

Не беше сигурна как да разбира това.

— Исках да говоря с теб. Хрумна ми друга идея, докато пътувахме.

— О?

— Вместо Аделис да идва с теб в Адрия, което той няма да направи, защо ти не дойдеш с нас в Орбас?

Пенрик издаде тих звук, който не й подсказа какво мисли за предложението й — беше по-скоро като охкането на човек, когото са ударили с юмрук в корема. После магьосникът свъси вежди.

— Арисайдия одобрява ли тази твоя идея?

— Сигурна съм, че ще мога да го убедя — каза Найкис, без да е докрай убедена в думите си. — Щом се установим там, Аделис ще ти помогне да си намериш добра служба. Може би дори като придворен магьосник.

— Дукът сигурно си има придворен магьосник. Точно така изгубих последната си служба. Когато принцесата-архисвещена Люен внезапно почина, заместницата й си доведе свой доверен магьосник от Изтокдом. Предложих да остана, без да се бъркам в делата им, като безмълвна мишчица сред книгите си… даже не бях завършил последния си превод… но явно никой не вярваше, че в двореца има място за два демона на хаоса. Дори и самите демони.

Чакай, последното не беше ли изречено с другия му глас? Пенрик продължи да разказва спомените си, вперил поглед в нощното небе, ограничено от отвора над вечния огън.

— Постараха се всячески да ме прехвърлят към ордена на Майката в Мартенмост, който, за разлика от двореца, даваше мило и драго да ме получи. Идеално, нали? Всички са доволни, без мен. Никой не бива да погребва две майки за една година.

Найкис едва не си изкълчи врата, толкова бързо се обърна да го погледне.

— Какво?

Той махна с ръка да пропъди боговете знаеха какво.

— Принцеса Люен ми беше като втора майка. Истинската ми майка почина малко след нея, у дома, в Джуралд. Не бях нито при едната, нито при другата, когато умряха. Не знам дали това е благословия, или проклятие.

— Съжалявам. — Почувства се като последната глупачка заради тъпата дума, но той отново махна с ръка, този път в знак, че разбира и приема. Найкис направи опит да върне разговора към първоначалната му тема: — Ако не придворен магьосник, дукът на Орбас със сигурност ще се радва да те направи придворен лекар. — Щеше да му се моли, научеше ли какво е направил за Аделис.

Спокойно и бавно Пенрик каза:

— По-скоро бих умрял. — Усмивката му стана някак особена.

Найкис поизправи гръб и събра кураж.

— Питах се защо човек с твоите очевидни… изключителни умения не се препитава като лекар. Мисля, че знам защо.

— Сериозно? Кажи ми. — В тона му звънтеше ирония, но не от злобните. Нищо злобно нямаше в него.

— Изгубил си пациент. Някой важен за теб може би. — Дали не е била онази негова принцеса? Майка му? — Дал си всичко от себе си да помогнеш, но не си успял и това е разбило сърцето ти. Затова не искаш да продължиш. — Опита се да прецени реакцията му. Прекалила ли беше? Дали нямаше да се разгневи на любопитството й, да се засегне?

Най-малко бе очаквала силния му смях, който избухна и след миг секна. „Луд за връзване“, беше казал Аделис. Дали нямаше да се окаже прав?

— Де да беше това. — Пенрик се протегна на твърдия под, вдигна ръце и ги подложи под главата си, примижал към луната, която обливаше светлото му лице с меката си топлина и го превръщаше в статуя от сняг. — Пробвай по три на седмица. Понякога и по повече.

— Какво?

— Е, това е място за изповеди, нали? А и след утре едва ли ще се видим повече, така че… защо не? Като да сцепиш цирей… и също толкова грозно и очарователно като онова, дето излиза от него, дааа. Току-виж ми се отразило добре.

„Луд за оковаване?“ Найкис прехапа устни.

— Всичко започна добре. Щастлив бях с научните си занимания в двора на принцесата-архисвещена. Но бях превел записките на просветена Рухия върху приложението на магията в медицината и така орденът на Майката в Мартенмост разбра, че две от предишните ездачки на Дездемона са били лекарки. Принцесата държеше да се развивам, аз също, затова се зарадвах, когато тя ме прати в болницата да стажувам. Да се уча, да чиракувам, ако щеш. Само дето знанията на просветена Амберейн и просветена Хелвия изведнъж се пробудиха в мен и аз започнах колкото да уча, толкова и да преподавам. Не че всеки нов пациент не е урок за лекаря си и така цял живот. Приятно ми беше да преподавам анатомия. Излекувах няколко трудни случая. Работата е там, че всичко зависи от терена, върху който работиш. Ако бяха ослепили брат ти с нажежено желязо, нямаше да остане много, върху което да въздействам с уменията си. Но погледнато отвън, за никого не беше ясно защо понякога успявах, а друг път — не. Болницата все повече разчиташе на мен, защото, в крайна сметка, понякога се получаваше. Защо да не опитаме, един вид. Бях много натоварен, но все още се справях, а после принцесата почина и аз изгубих защитник, без дори да съм подозирал, че имам такъв. Работата е там, че орденът ме „щадеше“ само за най-тежките случаи. Не ми възлагаха да церя възпален нокът или глисти. Не ми отпускаха едничка лесна победа. Само най-тежките наранявания и болести, отново и отново, всеки божи ден. Някои оздравяваха, но повечето умираха. Когато усетих, че съм започнал, всяка сутрин на път към болницата, да мисля как най-ефективно… е, това вече няма значение.

— За мен има — осмели се да каже Найкис.

Посребрените му от луната вежди се вдигнаха.

— Защо? Добре де. Обещах да се изповядам докрай, нали така. Тук, на колене… е, проснат на пода пред своя бог. Не че Той вече не знае всичко. — Снежна усмивка, призрачна почти. — Та когато осъзнах, че всеки ден на път към болницата обмислям начини, по които един магьосник би могъл да се самоубие — което не е лесно, между другото, ако демонът му не е съгласен, — та тогава стигнах до извода, че е време да се откажа. Подадох молба към архисвещения на Адрия да ме назначи като преводач или за друга научна работа към храма и сложих край на кариерата си като лекар в Мартенмост. Пътят на север през планините беше много приятен. Имах чувството, че съм се измъкнал на косъм.

Найкис пробва с приятелско мълчание. Алтернативата беше да се разплаче от ужас или да възрази разгорещено, а това със сигурност нямаше да помогне. Колко далеч беше стигнало това „обмисляне“? „На бас, че Дездемона би могла да ми каже.“

Пенрик продължи:

— И така разбрах каква е разликата между умение и призвание. Да имаш призвание без умение е трагедия, която всеки може да разбере. Обратното… е по-трудно за разбиране.

— О. Аз… да. — Пое си дъх и го предизвика: — Много бих искала да чуя версията на Дездемона, между другото.

Явно го стресна. Очите му се разшириха и след миг той каза колебливо:

— Сигурно… бихме могли да го уредим.

Вече познаваше кога вътрешният му близнак изплува на повърхността — нещо в лицето му се променяше.

Демонът каза:

— Ха. Ако питаш нас, за всичко са виновни началниците му. Амберейн и Хелвия са се учили в най-великите центрове на медицинското изкуство в Саон и Дартака за времето си, където уменията и ограниченията им са били преценени и приети и никой не е злоупотребявал с тях. Изостаналият Мартенмост разбра, че е извадил невиждан късмет с Пенрик, потри ръце и се опита да го издои почти до смърт. Също като алчен жокей, който изкарва първокласно жребче на пистата твърде рано и го съсипва. А моят глупак се товареше ли, товареше, вместо да им откаже или да си плюе на петите, докато не се озовахме на един хълм по зазоряване, състезавайки се дали аз ще мога да затворя вените му по-бързо, отколкото той може да ги реже, което определено не е моята представа за начина, по който всеки от нас да си хване пътя.

— Не беше наистина — възрази той с нещо като възмущение. — Наблизо имаше пропаст, ако си спомняш. А както си изтъквала неведнъж, дори ти не можеш да летиш.

— За щастие, той припадна, преди да е спечелил състезанието. За останалото платиха малко свлачище и един нещастен елен, а когато Пенрик се събуди, двамата си поговорихме.

Разказът на Пенрик може и да приличаше на смирена изповед, но този на Дездемона тежеше от гняв.

— И понеже не може да отказва, се озовахме в бутилкова килия в Патос, вместо да си седим в приятен кабинет в Лоди с изглед към канала. Едно му трябва на него — строг началник, който да отказва на него. — Гласът му захитря, а очите му се извърнаха към Найкис. — Жена, която има опит с глупави мъже, дето си търсят белята, също може да свърши работа.

— Дез! — Шашнат, Пенрик се надигна и седна.

— Какво, не аз зяпам скришом задника й от цели две седмици. Направи нещо по въпроса.

Заради светлината не стана ясно дали се е изчервил, но страните му сякаш поруменяха.

Найкис преглътна. Разбираше накъде бие демонът. Не беше първото неприлично предложение, което получаваше, но определено беше най-странното. И най-малко обидното, впрочем.

— Опит имам — тихо каза тя. — Но не мога да се похваля с особен успех.

— Струваше си да опитам — беше отговорът. Неясно чий.

— Наистина си струваше. — Сега вече гласът беше неговият. Той се обърна да я погледне, очите му — сребърни в сенките и неразгадаеми.

— Имам контрапредложение. Защо не дойдеш в Адрия с мен? Нека Аделис продължи сам към Орбас. Смятам, че вече може да се справи.

Тя се отдръпна.

— Не бих могла да го направя. Не мога да го зарежа…

— Той те е зарязвал, за да води войните си, колко пъти? Да пътува сам може да е по-безопасно и със сигурност ще е по-бързо.

— Твоят дук не иска мен. — Сърцето й се разтупка.

— Не съм казвал, че те иска дукът. — Думите му прозвучаха задъхано.

— Така ще се превърна в заложница, която да използват срещу брат ми.

Гласът му утихна.

— Не това имах предвид.

— Но ще се случи. Неизбежно е. Така стоят нещата.

— О. — Той се отпусна отново на пода, вперил поглед в луната. — Бих могъл да те защитя…

— Вече видяхме колко непостижима е защитата, когато собственият ти суверен се обърне срещу теб.

— Сигурно си права.

Предложението му беше най-милото и най-жестокото, което бе получавала — като да дадеш ръкавици на безрък крадец или цветя на гладуваща жена. Тя му го върна:

— Можем да отидем в Орбас.

Той обърна рязко лице, сякаш да избегне стрела.

— Всичките ми книги са в Адрия. Така поне се надявам.

— Непрежалими заложници?

— В известен смисъл. Което говори нещо за мен, боя се. Нещо тъжно.

Тя се замисли над странния му аргумент.

— И в Орбас има книги. Казват, че дукът имал хубава библиотека. Книги, които не си чел. Може би дори такива, за които не си чувал. — Осъзна, че не е отхвърлил предложението й за Орбас, поне не толкова категорично, колкото Аделис беше отхвърлил Адрия. Дори хлъзгавите риби понякога падат в мрежите…

Той се подсмихна.

— Птицата на мъдростта. Мадам Сова. Прав беше брат ти.

Да, и в тази връзка — какво щеше да стане, ако Аделис се събуди преди да са се върнали?

— Трябва да се връщаме. Ако си приключил тук.

Той се огледа замислено.

— Понеже никой не говори, освен нас, явно съм приключил.

Изправи се пъргаво и й подаде ръка да й помогне да стане.