Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пенрик и Дездемона (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Penric’s Mission, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Лоис Макмастър Бюджолд

Заглавие: Пенрик — Магьосникът от Шалион

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.12.2018

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-894-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8111

История

  1. — Добавяне

2.

Среднощните сенки в градския съд, където по съвместителство се помещаваше и затворът, изнервяха Найкис до крайност. Тя се уви още по-плътно с тъмнозеления си плащ и ускори тихи крачки след тъмничаря, когото беше подкупила, за да я пусне при брат й. Тъмничарят щеше да направи повече… или да види по-малко… ако планът й се увенчаеше с успех.

Мъжът я поведе нагоре по каменна стълба и оттам по галерията на третия етаж с изглед към вътрешния двор. В нощната тишина проскърцващите под стъпките им дъски звучаха като писъци, а не като мише цвъртене. На това ниво нямаше влажни и тъмни затворнически килии, а само редица малки стаи, които спокойно можеха да минат за канцеларии, ако не бяха тежките заключени врати с тесни зарешетени прозорчета.

Найкис се опита да прецени какъв е политическият контекст на този вид задържане — по-строго от домашния арест, но и много по-леко от онези зандани в старата пристанищна крепост. Може би беше продиктувано от предпазливост. Ако се бяха опитали да задържат младия генерал близо до казармите или в крайбрежната крепост, той отдавна щеше да е получил помощ. Макар да беше поел командването на тукашния гарнизон едва преди половин година, брат й започваше да печели сърцата на хората си, ако не заради друго, то защото държеше да им се плаща редовно.

Макар че по време на стълкновенията по югозападната граница войниците го бяха следвали и за много по-малко. Както беше казал веднъж Аделис, победата е най-доброто заплащане, което един офицер може да даде на хората си. И обратното.

Забележителна военна кампания с хитри маневри и неочаквани атаки, така я описваха хората, тактика, която беше отблъснала русилийския набег въпреки почти двойното числено превъзходство на противника. Тактика на ум и дрисък (или както я наричаше Аделис, дизентерия, пратена им директно от Копелето). В един по-справедлив свят, във всяка друга страна, усилията му щяха да бъдат възнаградени с повишение. А не с продиктувано от политически страхове полуизгнание в малък провинциален гарнизон. Въпросните политически страхове безспорно бяха подсилени от кръвната му връзка с императорското семейство по майчина линия, нищо че не един и двама успешни армейски генерали преди него бяха направили политическа кариера, без да имат такива връзки. Не бе доловила у Аделис и намек за такива амбиции, а го познаваше от деня на раждането им.

Тъмничарят надникна през прозорчето на вратата. Не почука в среднощната тишина, а само повика тихичко:

— Генерал Арисайдия? Имате посетител.

После подаде на Найкис засенчения фенер, отключи вратата и й направи път да влезе, но не си тръгна, а остана на пост в галерията.

Аделис, само по широка риза и стегнат с върви панталон, седеше на нара, присвил очи от внезапната светлина. Когато Найкис остави фенера на една масичка и отметна качулката си, той скочи на босите си крака да я прегърне. Силата, с която я стисна, беше мълчаливо признание за тревогата му. Тя го стисна на свой ред, после го отблъсна на ръка разстояние да огледа лицето и ръцете му за белези от изтезания. Имаше синини, да, но не като от мъчения, а като онези, които човек получава при упражнения с меч.

Явно събрал мислите си след първоначалното вълнение, Аделис я отблъсна на свой ред, но без да сваля ръце от раменете й, и каза през зъби:

— Какво правиш тук по това време? И защо изобщо си тук? Богове пет, Найкис! Молих се да проявиш здрав разум и да не се забъркваш във всичко това!

— „Всичко това“ ми се натресе само. В деня на ареста ти губернаторът прати хора да претърсят къщата ми. Взеха всичките ти писма до мен, както и старите писма от Каймис, само боговете знаят защо са им… направо побеснях.

Той стисна зъби.

— Нараниха ли те?

Найкис поклати глава.

— Само ме изблъскаха, когато възразих.

Въпреки всичко ъгълчетата на устните му се кривнаха нагоре.

— А ти нарани ли ги?

— Боговете са ми свидетели, че опитах — въздъхна тя. — Набиха слугите и преобърнаха къщата. Изкъртиха подовите дъски и ламперията, съсипаха мебелите, особено в твоята стая. Извадиха дрехите от раклите и зарязаха всичко на пода. Явно търсеха нещо, не знам какво, но поне не откраднаха нищо ценно и не изнасилиха никого. Е, впоследствие установихме, че липсват няколко дреболии, но това можеше да се очаква. — Спря да си поеме дъх. — Аделис, как се стигна дотук? Открих единствено, че те обвиняват в заговор за държавна измяна с Адрия, което е пълна глупост.

Той поклати глава.

— Кълна се, че не знам. Казаха, че са конфискували кореспонденцията ми с дука на Адрия и са задържали агента му, но аз никога не съм имал контакти в Адрия. Не ми позволиха да видя доказателствата, казаха, че са изпратени по куриер към Тасалон преди дни и че заповедта за ареста ми била резултат от това. И да е имало писма, не е задължително да са истински.

— Смяташ, че са ги изфабрикували, за да ти заложат капан?

— Възможно е.

Тя вдигна решително ръка.

— По-късно. Ще говорим по-късно. Облечи се и си събери нещата. Трябва да те измъкнем оттук без бавене.

— Какво? — Вместо да я послуша, той направи крачка назад и я зяпна невярващо. — Найкис, това да не е някакъв малоумен план за бягство?

— Да — каза тя троснато. Нямаше да губи време в спорове за недоизречената обида. — Побързай!

Но той само поклати глава.

— Това е лоша идея.

— Да останеш тук е още по-лоша.

— Не е приятно, да, но не мога да избягам като някой дребен крадец. Това само ще потвърди вината ми в очите на обвинителите… в очите на императора.

— Защо, вярваш, че още не са те осъдили, така ли?

— Не е имало процес, нито изслушване.

— Кога си станал толкова наивен?

Той се усмихна тъжно.

— Не избягах от четири хиляди крещящи русилийски диваци, няма да избягам и от това.

— Те те атакуваха фронтално. Това сега е засада в гръб. И в тъмното.

— О, русилийците и това опитаха.

Тя се намръщи, гневна и безпомощна.

— Какъв тогава е планът ти?

— Да отстоявам своето. Да свидетелствам в съда. Да кажа истината, както винаги.

— А ако това вече е без значение?

— Не съм извършил държавна измяна, нито преди, нито ще го направя някога. В съда имам не само врагове, а и приятели.

— Защити се, добре, но от някое по-безопасно място!

— Няма по-безопасно място, поне в рамките на империята. А ако избягам, фалшивото обвинение ще изглежда истинско.

Тя облегна глава на рамото му; беше толкова ядосана, че й идеше да захапе ризата му.

— Аделис. Трябва да го направим сега, тази нощ. Втори шанс няма да имаме. Похарчих всичките си пари за подкупи, за да стигна дотук. И да купя коне. Подкупните служители не връщат взетите пари.

Брат й седна на леглото, досущ скала — твърд и неподвижен. Инат. Предаваше се в семейството. Ако беше довела със себе си четирима яки мъже, беше го фраснала по главата и го бяха изнесли в чувал, можеше и да се получи. Но когато брат й направеше тази физиономия, нищо по-малко от горното не можеше да го помръдне. При други обстоятелства се беше възхищавала на тази му черта, но не и когато работеше срещу нейните планове.

— Трябва да си тръгнеш — каза той. — И да стоиш настрана. Със сигурност те наблюдават, но не си достатъчна заплаха сама по себе си, за да ти вдигнат мерника без провокация. В името на всички богове и богини, заради мен, моля те да не им даваш повод.

— И какво, да не правя нищо, така ли? Да се свия като заек, над който кръжи орел?

— Би било добре като за начало, да. — Той прокара пръсти през тъмната си рошава коса, после ги стисна в юмруци на коленете си. — Моля те да не се забъркваш в неща, които не са ти по силите. Като това сега. Нали не искаме враговете ми да осъзнаят, че могат да ме манипулират чрез теб?

Сълзи се стичаха по страните й, омразни сълзи на безсилие.

— Проклети да са всички мъже и тяхната гордост, и алчността им, и завистта им, и… и идиотизмът им. — „И страхът им.“

Той се ухили насреща й, кафявите му очи се присвиха.

— А, това вече е моята Найкис.

Не би могла да се разпищи. Не би могла дори да се развика. Още десетина минути разгорещен спор на нисък глас не постигнаха нищо. Трябвало беше да специализира обсадни стратегии, помисли си тя.

Боговете знаеха докога щяха да спорят, ако уплашеният тъмничар не ги беше прекъснал. Открехна вратата и изсъска:

— Стига толкова. Мадам Катаи, излизайте вече. Повече не мога да стоя отпред.

Аделис я буташе, тъмничарят я теглеше и накрая Найкис отново се озова в мрака навън.

Тъмничарят я поведе обратно по стълбите. През страничната колонада към задния вход.

Където ги чакаха шестима стражари и един старши капитан.

Не я беше предал тъмничарят — и той се разтрепери, когато го задържаха. Свалиха капака на още един фенер и мракът отстъпи.

— Къде е той? — попита един от стражите, явно смутен.

Капитанът пристъпи напред. Притисната до стената, Найкис свали качулката си и вдигна брадичка. Възражения, увъртания и откровени лъжи се надпреварваха да излязат от устата й, всичките смълчани от страха. „Чакай. Не казвай нищо.“

— Мадам Катаи — каза капитанът. — Каква среща в този късен час!

Странно, но иронията му й помогна да се овладее. Този тип явно предпочиташе да говори, а не да раздава юмруци. Или поне да говори, преди да започне с юмруците.

— Ако някой тук бе проявил обикновената човешка любезност да ме пусне при брат ми денем, щях да се възползвам. Не ми беше оставен друг избор.

Капитанът стрелна с поглед тъмничаря и той се сви като попарен.

— Виждам.

— Не го винете. Разплаках се и той ме съжали. — Което си беше вярно, макар и непълно. Подозираше, че капитанът не е от мъжете, които се трогват от женските сълзи, но ако решеше, че е било просто посещение на загрижена сестра, а не опит за бягство, тъмничарят можеше да се отърве с по-леко наказание.

— И къде е брат ви?

— Където са го заключили вашите хора. Несправедливо. — Устните й се извиха в нещо, което едва ли можеше да мине за усмивка. — Той вярва, че Бащата на зимата ще му помогне да докаже невинността си.

Капитанът изсумтя, но все пак се дръпна настрани, каза нещо на двама от хората си и те тръгнаха на бегом. След няколко минути се върнаха да докладват:

— Генералът е в килията си, сър.

Капитанът я погледна с известно смущение. Дали не бе очаквал да я хване в крачка? После каза:

— Заловихме слугата ви с конете, между другото. Доста багаж за вечерна разходка в града, не мислите ли?

Не беше като да ги е оставила пред портите на затвора. Значи я бяха шпионирали… тоест шпионирали я бяха по-ефективно от очакваното. Макар че никой, който познаваше отблизо генерала и неговата овдовяла сестра, не би останал твърде изненадан от поведението й, само че колцина в Патос ги познаваха добре? Тя се беше оттеглила от обществения живот по свой избор и рядко посещаваше брат си в лагера, а той, от своя страна, уважаваше уединението й.

Значи беше предадена от самото начало — или отпреди началото дори.

Мълчанието й явно не беше част от разговора, който капитанът си беше представял, и той се отказа от опитите си да измъкне нещо с приказки. Смени тежката ирония със строгост.

— Усилията ви да помогнете на брат си са разбираеми, мадам, но безсмислени. Ако се върнете тук утре по обед, ще ви предадем генерала доброволно, без никакви пречки. Всъщност… — Той я измери с поглед, присвил очи. — Всъщност дори ще ви изпратим до дома ви и ще ви охраняваме през остатъка от нощта. А утре ще ви придружим до затвора. Просто за всеки случай. — След миг добави: — Ще задържим конете обаче.

— Ще го пуснат, значи? — Вълнението, опиянило я в първия миг, увехна в гърдите й. Не се съмняваше, че Аделис е невинен, поне за онова, в което го обвиняваха. Но думите на капитана можеха да означават и друго — че брат й ще бъде екзекутиран тази нощ или на сутринта и че в знак на милост императорът е наредил тялото му да бъде върнато на семейството, тоест на нея, и да бъде погребано както му е редът, вместо да го увесят на градските порти като нагледен урок на други кандидат-предатели. Капитанът очевидно знаеше какво предстои. И жалостта по лицето му я изплаши много повече от строгостта.

Той не отговори на въпроса, а само даде знак на хората си да я обградят. Поеха в група по лъкатушните улици на Патос.

Значи и двамата бяха били прави, и тя, и Аделис. Жалкият й план за бягство се бе оказал обречен на провал. А неговият отказ да избяга беше ужасна, ужасна грешка.

 

 

По обед на следващия ден войниците дойдоха, както беше обещал капитанът, и я ескортираха по обратния път до същия заден вход на градския затвор.

Капитанът излезе, видя ги и се намръщи.

— Подранили сте. Нека изчака тук. Вие, тримата, елате с мен. — Обърна се с една кратка дума към Найкис: — Изчакайте.

И те зачакаха, като пристъпваха от крак на крак. Никой не говореше с нея, не говореха и помежду си, никакви празни приказки, казармени шеги или мърморене. Нито я обиждаха, нито я окуражаваха. Неестественото мълчание се проточи. Тя усещаше как главата й пулсира, сякаш са я увесили за краката и всичката й кръв се е стекла надолу.

Един от войниците се върна. Водеше оседлан кон, от онези, които Найкис беше наела и които вече смяташе за изгубени след събитията снощи. Новодошлият също зачака, безмълвен като коня, който само пръхтеше и гонеше мухите по хълбоците си с опашка.

Тишината внезапно бе нарушена от ужасен, нечовешки вик, най-страшния, който Найкис беше чувала. Макар и заглушен донякъде от стените, той се издигна пронизително, после изведнъж секна, после започна отново. Накрая спря отведнъж, сякаш разраненото гърло, от което излизаше, е било смазано или прерязано. Конят тръсна глава и заудря с копито по земята.

Не можеше да е гласът на Аделис… нали? Дори когато падна от понито и си счупи ръката, едва десетгодишен, той само изохка, и толкова. Сигурно бе крещял някой крадец с пета присъда, комуто са отрязали ръката. Понякога тези наказания се изпълняваха тук, помисли си тя. „Моля, моля, нека е някой крадец…“

Войниците вече не я поглеждаха, не се стрелкаха взаимно с погледи, не се правеха на разсеяни. Вместо това до един си гледаха в краката. Страх ли ги беше? Кой не би се уплашил от онзи ужасен вик? Самата тя бе ужасена, цялото й тяло трепереше като под напора на зимен вятър, макар да беше плувнала в пот.

Не. Не е страх, осъзна тя, друго е. „Срамуват се.“

След време някакви силуети препречиха светлината под колонадата към вътрешния двор — двама мъже водеха трети, който се препъваше между тях. „Аделис?“ Не беше труп на носилка, да, но облекчението й се стопи за секунди. Фигурата й беше позната, но не и сгърбената, смалена стойка. Мъжът залиташе приведен, като да беше пиян.

Едва когато се приближиха Найкис видя светлата превръзка около главата му и разбра защо властите са решили да оставят гениалния генерал на грижите на сестра му, вместо да го държат под ключ.

„О, богове, о, богове, о, богове, богове… Ослепили са го!“