Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (7)

7.

Не беше лесно да изкарат Арисайдия от леглото. Той явно си даваше сметка, че това е първата хлъзгава крачка към решението да остане жив, вместо да се държи за смъртта — несъмнено желана, — както гладно дете стиска комат хляб. Но световъртежът му, след като все пак се изправи, не беше по-лош от този на всеки, останал седмица на легло, а когато вдиша и разкърши рамене, стана ясно, че естествената сила на тялото му не се е повлияла много от преживяното. Все още изпитваше болка, но Пен бе успял да намали дозата на опиата му по-бързо от очакваното и доскоро заваленият и накъсан говор на Арисайдия отстъпваше пред по-членоразделна и смислена реч. Пък макар тя да се ограничаваше предимно до ругатни.

Пен го изведе в галерията на втория етаж около двата атриума, предния и централния, благодарение на които вилата се къпеше в щедра светлина и чист въздух, за разлика от къщите в далечните планински кантони, където дори прозорците имаха капаци. Тук падаше ли изобщо сняг?

Арисайдия вървеше опипом покрай стената, Пен предвидливо бе застанал откъм парапета на галерията. Почти беше сигурен, че пациентът му няма да се хвърли през парапета в опит да довърши делото на своите врагове. Почти. Едно на ръка, това би съсипало прекрасния мозаечен под на къщата, и второ — височината не беше голяма и резултатът можеше да се окаже разочароващ за кандидат-самоубиеца. И така, двамата вървяха под ръка като приятели, излезли на следобедна разходка.

За да отвлече Арисайдия от мрачните мисли, Пенрик се хвана за първото, което му дойде наум:

— Вярно ли е, че със сестра ти сте близнаци?

Получи се — Арисайдия почти се засмя.

— Често се шегувахме с това, ние двамата и майките ни, когато пораснахме достатъчно, за да разберем, че случаят ни е необикновен. Ако беше възможно жена да роди деца от двама различни бащи в един и същи ден, никой не би се поколебал да ги нарече близнаци. Защо да не е същото при деца от две майки и общ баща?

Стигнаха до ъгъл, където стената свършваше. Свободната ръка на Арисайдия се поколеба, после се сви в юмрук и той бавно я смъкна покрай тялото си. Единствено лекият натиск върху ръката на Пен издаде страха, който бившият генерал се опитваше да скрие.

— Съпругата и наложницата често са яростни врагове в домакинството на един мъж, но нашите майки бяха повече като бойни другари. Баща ни беше притиснат по фланговете от противник с числено превъзходство, но пък имаше здравия разум да се предаде без бой. След смъртта му те продължиха да живеят заедно, като си деляха поравно храната, скръбта и задачите.

„Дали не са споделяли и едно легло, питам се аз“ — вметна жизнерадостно Дез. Пен стисна решително устни, от страх че демонът му ще продължи да плещи на същата тема, и бързо попита:

— А бяха ли близки по възраст или по кръв, или нещо друго от този род?

— Ни най-малко. Майката на Найкис беше с двайсет години по-млада от моята. Майка ми и баща ми явно дълго са правили опити да имат дете… разбрах за помятанията й години след като татко почина. Били готови на всичко за детенце. А после, сякаш боговете си направили майтап с тях, изведнъж се появили две едновременно. Така и не разбрахме кого следва да обвиняваме — Майката или Копелето.

Найкис излезе в централния атриум, носеше нещо. Вдигна поглед, чула гласовете им. Устните й се разтвориха и силно вълнение огря лицето й, като ги видя да вървят. Пен беше предположил правилно — ставаше много хубава, когато се усмихнеше. При мисълта, че усмивката е резултат от неговите усилия, усети приятно пърхане в стомаха си. А после същият този стомах се върза на възел — как ли щеше да изглежда лицето й, когато научеше цялата история за участието на Пен в братовото й нещастие? Поведе Арисайдия обратно към стаята му под съпровода на бързите й стъпки по стълбата.

Докато помагаше на нетърпеливия си пациент да седне в леглото — с видимо по-изправен гръб отпреди, — Пен се вгледа в лицето му. Мехурите се бяха свили значително, сбръчкани като балони с изпуснат въздух, а спукалите се заздравяваха чисто от ръбовете навътре. По краищата си клепачите му бяха сребристи от влага… богове, колко плъхове бяха умрели, преди тези слъзни канали да се отворят отново! Уви, все още не беше ясно дали деликатните ириси ще се възстановят. Колкото до лещите, те най-вероятно щяха да образуват пердета и така да сменят един вид слепота с друг. Чувал бе за страховита операция, която правели експериментално в Дартака — изрязвали повредените от перде лещи и заменяли функцията им с помощта на стъклени очила, — но не знаеше каква е успеваемостта на процедурата, а и, на Копелето сълзите, как би могъл човек да легне на операционната маса и доброволно да подложи очите си на ножа? Което го наведе на мисълта как ли са държали или вързали Арисайдия, за да излеят врящия оцет в очите му… след което положи сериозни усилия да спре да мисли.

Клепачите на пациента все още бяха твърде отекли, за да се отворят, но скоро и това щеше да стане. Скоро Пен щеше да научи какъв е резултатът от работата му. И което беше по-важно — щеше да го научи и Арисайдия. Пенрик нямаше представа как ще реагира бившият генерал. Едва ли щеше да е кротко обаче.

Найкис влезе и протегна ръка.

— Това дали ще свърши работа? Стара маскарадна маска. Лесно ще свалим клюна, струва ми се. Аделис се беше предрешил на гарван. Току-що върнал се от бойното поле, така каза, което навремето ми се стори проява на твърде черен, дори нездрав хумор. — Замисли се за миг — Или е било стрела, насочена от армията към бюрократите. Ако е така, значи намекът им е убягнал.

— И толкова по-добре, предполагам — каза Арисайдия, като обърна глава по посока на гласа й, явно спомнил си маската, за която говореше сестра му. — Но тогава бях млад и гневен.

Пенрик взе маската и я обърна, за да я огледа от вътрешната страна. Направена беше да покрива горната половина на лицето и формата й до голяма степен съвпадаше с изгорената площ. Лесно щяха да й прикачат подплата от марля, която да се сменя ежедневно, било суха, било напоена с вода или масла, според конкретните нужди. От гледна точка на Арисайдия, маската щеше да скрива обезобразеното му лице от враждебни очи, но още по-важно, от гледна точка на Пен, щеше да попречи на самия пациент да открие преждевременно, преди процесът да е приключил, какво прави Пенрик с лицето му.

Какво ще правим след това, беше попитала Найкис. Пен все още не знаеше как да отговори на този въпрос, но проблемът скоро щеше да застигне и тримата, проблем, за който Найкис дори не подозираше.

Обърна маската. Отпред беше от черна кожа, скроена и съшита елегантно, със залепени тук-там черни пера, малко оръфани и чупливи от дългия престой в някоя ракла за багаж.

— А вие с какъв костюм бяхте? — обърна се той към Найкис. — На лебед? — Бяло в контраст с драматичното черно на брат си?

Тя се засмя.

— Аз ли? Не! Дори по онова време имах достатъчно здрав разум. Бях сова. Една доста по-закръглена птица. — Махна с ръка към тялото си, което наистина напомняше по-скоро за сова, отколкото за лебед. Ако питаха Пен, снагата й изглеждаше възхитително мека, не че би посмял да го каже на глас.

— Птицата на мъдростта — подхвърли Арисайдия. Сянка на усмивка разтегли устните му. — Помня. Сигурно съм те съсипал от майтапи.

— О, да.

— Глупав гарван.

Обзет от любопитство, Пен вдигна маската пред лицето на Арисайдия. И примигна.

— Леле-мале — каза Дез. Пен бързо затвори уста, преди демонът да е добавил още нещо.

Сега, когато маската скриваше от погледа грозните белези и позволяваше на въображението да възстанови вида му отпреди, мъжът изглеждаше… не точно красив, но впечатляващ и силен. Пен и преди беше срещал такива хора, рядко. Излъчване, което и най-добрият скулптор не би могъл да улови, защото не идваше от линиите и формите. Но когато видиш такова огряно от душата лице, то задържа погледа ти като магнит. Гарвановата маска само подсилваше ефекта.

„А, не! Да не си посмял да отместиш поглед! — настоя Дез. — От дни те търпим да заглеждаш скришом закръгления задник на сестра му, така че сега бъди така добър да ни угодиш. Той няма да възрази.“

Този спор го бяха водили и преди, най-вече в обществените бани, където Пен ходеше да се изкъпе. Седем дванайсети от Дездемона намираха тези места за очарователни по друга, по-неприлична причина, макар че към тях, много интересно, не спадаше отпечатъкът на куртизанката Мира. Тя знаеше за не толкова практичните предназначения на общите бани неща, за които Пенрик би могъл единствено да гадае, освен когато тя внезапно не решеше да му ги сподели, без да го пита иска ли да знае, или не. Похотта не й въздействаше, по професионални причини. Част от сестринството в главата на Пен беше склонна да се кокори — той можеше да се закълне, че Рухия е най-запалената зяпачка, — което, понеже използваха за целта очите на Пен, на няколко пъти го беше поставяло в крайно неприятни ситуации — било бой, било неприлични предложения от други мъже в банята. А веднъж и двете едновременно.

„Неприличните предложения щеше да ги получаваш и без нас — възрази Дездемона. — За това не носим вина.“

Пенрик остави маската настрани, решително.

— Ще свърши работа — каза той на Найкис, като я гледаше само в лицето. — Благодаря.

Жената го възнагради с още една мимолетна усмивка, като луна, пробила облаците за миг.

Малко по-късно Найкис слезе в кухнята да се погрижи за следващото ядене, а Пен се зае да пригоди карнавалната маска за нуждите си. Решил, че приятният разговор за семейното минало е обезоръжил Арисайдия достатъчно, той събра кураж да му зададе някои по-щекотливи въпроси. Трябваше да ги зададе сега, преди възстановеното зрение на пациента да го лиши от убеждението, че тайните му вече нямат значение. „А обвиняваш мен, че съм безжалостна“ — изсумтя Дез. Вече бяха казали на Арисайдия за анонимните му доброжелатели от армията, чиито имена Пен категорично беше отказал да разкрие поради простичката причина че въпросните доброжелатели не съществуваха. Сдържаност, която имаше допълнителния плюс, че го представя като честен човек с висок морал. Пен реши да прибегне още веднъж до същия номер.

— Твоите приятели, онези, които ме наеха да ти помогна, изглеждаха много разстроени от слуховете за ареста ти — подхвана той. — Някои от тези слухове ги вбесяваха, други по-скоро ги тревожеха. Чудех се какво мислиш ти за обвиненията, дали си усетил, че ти кроят шапката, или всичко е дошло изневиделица. — Определено беше бил изненадан, иначе щеше да избяга или да предприеме други контрамерки.

— Не беше… изневиделица — бавно каза Арисайдия. Протегна ръка с дланта нагоре, сякаш отмерваше някаква невидима заплаха. — Обвиненията и контраобвиненията, слуховете и клеветите са запазена марка на тасалонския двор, където хората се боричкат за всяко предимство и се домогват всячески до императора. Смятах, че тук, в Патос, най-после съм се измъкнал от онази отровна атмосфера.

— Знаеш ли кои са враговете ти?

В смеха на Арисайдия нямаше веселие.

— Цял списък мога да направя. Макар че в този случай най-голямата опасност навярно са били приятелите ми.

— Ъъ… не разбирам? — каза Пен и този път нямаше нужда да се преструва на несведущ.

— При последната си кампания Западната армия не получи очакваното съдействие от Тасалон. Трябваше да се молим за продоволствие и подкрепления, заплатите на войниците закъсняваха… При офанзивните кампании армията сама си осигурява заплащането от военната плячка на вражеска територия. Но ние бяхме в отбрана и на своя земя. На грабежите се гледаше с лошо око, пострадалите засипваха правителството с жалби. Провинилите се биваха наказвани, което само по себе си пораждаше напрежение. При някои от сблъсъците организацията ни не беше по-добра от тази на диваците, с които се сражавахме, и това водеше до поражения. Като цяло, победата ни беше плод на отчаяние. Армията винаги се оплаква, че не получава достатъчна компенсация за усилията си, но този път оплакванията имаха реално основание, мърморенето в палатките и казармите се подхранваше само и придоби грозни отсенки. В армията винаги има хора, които са убедени, че успеят ли да заменят човека на императорския трон със свой, това ще реши всичките им проблеми.

— И е имало такива опити, ако се съди по историческите хроники, които съм чел. — А Пен беше чел доста такива, повече, отколкото би признал. Не че можеше да се има голямо доверие на авторите им. — И понякога са се увенчавали с успех.

Арисайдия се намръщи.

— Преди десетина години и дори преди пет щях да повярвам с цялото си сърце, че е достатъчно на трона да седне подходящият човек и това ще поправи всички несправедливости. Но както и ти каза, това вече е правено и не е довело до никакви съществени промени. Познавам императорския двор от първа ръка и знам срещу какво сме изправени. Проблемът не е само в корупцията сред царедворците, макар че такава си имаме в изобилие. Данъчната система е истинска каша. Епидемиите, които избухват спорадично, са отворили дупки в тъканта на страната. Недостигът на средства понякога се компенсира от успешни завоевателни кампании, но като теглиш чертата, всяко следващо поколение губи повече територия, отколкото завоюва. Реформите срещат решителната съпротива на всички, които смятат, че промените ще се случат за тяхна сметка. Включително и в армията, между другото. Да изправиш един човек, без значение колко честен е той и колко добри са намеренията му, срещу всичко това… и после да го критикуваш заради неминуемия му провал… — Бившият генерал поклати глава. — Петимата богове да не дават аз да се озова в тази роля, само дето, уви, сред моите офицери имаше такива, които бяха на друго мнение. И не се задоволиха само да мърморят. Явно изтеклата половин година и преместването ми в Патос са се оказали недостатъчно разстояние да ме спасят от възхищението им. И от реакцията, която то породи.

Арисайдия също не споменаваше имена, забеляза Пен, макар и по различни причини от неговите. В настоящото му състояние това едва ли беше плод на пресметливост, а по-скоро на навик. Интересен навик, като си помислиш.

— И не си писал на дука на Адрия, за да… за да увеличиш това разстояние? Имаше и такъв слух. — Пенрик беше държал писмото в ръка, в кабинета на дука, и го беше прочел с очите си. Канцлерството на Адрия беше майстор на фалшификатите, както в разкриването, така и в създаването им, но онова писмо беше написано от писар и подписано лично от Арисайдия. Дукът беше споделил с Пен притесненията си относно различните възможности и по тази причина му беше възложил най-напред да разпита дискретно генерала. И ако се окаже, че Арисайдия няма нищо общо с изложената в писмото идея, да му я внуши въпреки това.

— Адрия!? Абсурд. Защо ми е да преговарям с Адрия? Техните морски търговци са си чиста проба пирати. Плъхове с кораби, които гризат бреговете ни. — Арисайдия стисна зъби. От това клепачите му се опънаха и той изохка от болка. Въздъхна и се сгуши под завивките. Умората явно го надвиваше.

Е, това не вещаеше нищо добро за резервния план на Пенрик. Започнал бе да се пита дали ако успее да възстанови зрението на Арисайдия, той не би се съгласил все пак да избяга на изток. Не че идеята дукът да насъска Арисайдия срещу Карпагамо, страна, която никога не беше сторила на Пен нищо лошо, можеше да мине за богоугодна мисия, но политиката по принцип не беше такава, което не пречеше на храма да се бърка в нея. Ако си беше останал в Мартенмост, Пен нямаше да се забърка в политиката. Уви, в даден момент си беше дал сметка, че не може да остане в Мартенмост, без да рискува здравия си разум, а архисвещеният на Адрия му беше предложил пост, който не включваше задължения към ордена на Майката.

„Ала ето че отново практикувам медицина срещу волята си. Колко ли се смее Копелето?“

Оставаше и въпросът кой в Седония беше фалшифицирал онова писмо — дукът беше напълно убеден, че писмото идва оттук. Класически капан, види се. Зловреден и в намерението си, и в резултатите. Може би Велка го беше донесъл… или най-малкото лично беше ескортирал отговора, отговор от плът и кръв, и го беше доставил директно в правилните грешни ръце, които явно го бяха очаквали в готовност.

Хм, не би имал нищо против да прекара известно време насаме с този тип. Беше му теологически забранено да убива с магията си, но съществуваха други възможности. Многобройни. Вече определено разбираше защо лекарите-магьосници са най-строго контролираните представители на храмовото магьосничество.

Дездемона не можеше да оближе своите устни, но можеше да оближе неговите. Което го извади рязко от кръвожадните мисли. Нетърпеливото й вълнение премина и тя каза с въздишка: „Не ме изкушавай“. Пен нямаше представа коя от всичките го е прошепнала.