Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (4)

4.

Найкис седеше в градината на наетата вила и се опитваше да преглътне… закуската си. Закуска трябваше да е, предвид че беше сутрин. Сутрин. Коя?

Минали бяха, колко, два дни? Два дни, откакто беше довела Аделис тук, вкопчил ръце в седлото си. Не плачеше, но затрудненото му накъсано дишане беше почти толкова страшно, ако не и повече. Половината й прислуга беше избягала след визитата на губернаторските стражи и поради липса на друг избор, Найкис помоли охраняващите ги войници да качат брат й до спалнята му на втория етаж и да го сложат в леглото. Противно й беше, че се налага да го докосват. Изгонила ги беше от вилата при първа възможност, без да им благодари, но един още стоеше на пост при предния вход, а друг — при стената отзад.

След това беше започнал кошмарът. Тя изми с гъба брат си, облече го в чиста ленена дреха, придума го да хапне нещо, накара го да пие. Той не й съдействаше особено. Неведнъж го беше виждала в лошо настроение, изтощен, объркан или гневен, много по-често заради нещо в армията или в императорския двор, отколкото заради нея. Но никога не го беше виждала прекършен.

Градината беше прекрасна сега, рано сутрин. Вода ромолеше като песен през хитроумните каменни канали, захранвани от малкия поток, който я беше накарал да се влюби в старата къща преди половин година, когато Аделис я помоли да го последва в Патос на новото му назначение. Перголата, която засенчваше малката маса и столовете, беше полазена от лози, чиито листа се множаха сякаш ежечасно, а зелените реси на бъдещи гроздове надничаха срамежливо между тях. Пчели жужаха сред цветята. В другия край, където подправките растяха като пощурели, една окъпана от роса паяжина грееше като наниз перли, изпуснат пътьом от някое привидение. Цялата градина излъчваше вълшебство, ведрост, покой, неподвластни на човешките проблеми.

Тази сутрин обаче лъжовната й красота жилеше Найкис като обида.

Тя изяде и втората половинка от свареното яйце, като го прокара насила с хапка хляб, а хляба прокара с глътка студен чай. След закуската трябваше да се върне в стаята на Аделис и да се опита за пореден път да отлепи превръзката от лицето му. Той надаваше писък, щом Найкис я докоснеше, а последния път дори замахна… слепешката, разбира се, и я удари с цялата си сила, нещо, което не беше правил от детството им. Само че тогава цялата му сила не можеше да се сравнява със сегашната. Найкис потърка внимателно синината на бузата си, после скри лице в шепи.

Не можеше да плаче. Нито да спи. Нито да се храни. Нито да диша…

„Овладей се. Време е да идеш при него.“

Вдигна очи и видя насреща й да седи привидение.

Толкова се изненада, че дори не се стресна, а само го зяпна с отворена уста.

Първата й мисъл беше, че не е нито мъж, нито жена, а нещо… ефирно. Очи сини като лятно море. Удивително светла коса, прибрана на възел отзад, само дето тънки кичурчета се измъкваха непокорно, улавяха слънчевите лъчи и се превръщаха в рехав ореол. А и никой човек не би трябвало да има такава кожа, бяла като мляко.

Найкис тръсна глава да прогони фантазиите. Определено беше мъж. Погледът й се плъзна по дългото му тяло. Жилести ръце с дълги пръсти, твърде големи и силни, за да са женски, с изрязани и педантично чисти нокти. Стъпалата му в сандалите също бяха твърде дълги, за да са на жена, гърдите — твърде плоски, ханшът — твърде тесен. Вдигна отново поглед към лицето и откри там необяснимо радостна усмивка и здрави бели зъби.

Облечен беше с туника от небоядисан лен без ръкави, дълга до коленете и стегната с колан на тънкия кръст, а отгоре й — елек в тъмнозелено, който напомняше облеклото на дякон към ордена на Майката.

С тих и дружелюбен глас привидението попита:

— Мадам Катаи, нали?

Тя преглътна и откри с известно затруднение гласа си, сдобил се с острите нотки на тревога:

— Как влезе тук? Има стражи. — Не толкова да спират онези, които влизат и излизат, колкото да следят и докладват кой го прави.

— Сигурно са били в почивка. Защото не видях нито един.

— Слугите ми е трябвало да те спрат.

— Слуги също не видях — каза той, сякаш се извиняваше за нещо.

Виж, това можеше да го повярва, помисли си тя укоризнено.

— Простете, че ви стреснах — каза той със същия тон.

„Че ме шашна.“

— Аз съм майстор Пенрик. Лекар съм.

Тя го изгледа.

— Чирак Пенрик — може би. Едва ли си на повече от двайсет и една. Или по-малко.

— На трийсет съм, мадам, уверявам ви.

Значи бяха на еднаква възраст, само дето тя се чувстваше на сто тази сутрин.

— Давам ти най-много двайсет и пет.

Той махна с ръка.

— Нека са двайсет и пет тогава, щом предпочитате.

— А онова за „майстора“?

— Остава ми само последната клетва — каза той и усмивката му стана жална.

— Хм.

— Като оставим настрана квалификацията ми, неколцина от другарите на брат ви събраха пари и ме наеха да се погрижа за него. По причини, които вероятно ще разберете по-добре от мен, те изрично пожелаха да останат анонимни. — Той вдигна русите си вежди, а тя се намръщи. Естествено, че ще искат да останат анонимни. — Така или иначе, таксата ми е платена и ето ме тук.

— За колко време?

Той вдигна рамене.

— За колкото е необходимо. — Махна към голямата чанта в краката си. — Нося си нещата и един кат дрехи. — След миг призна: — Може и да не съм известен лечител. Но май само аз можех да дойда… И разбирам от изгаряния.

Последното наклони везните в негова полза, понеже я тласна към опасните плитчини на крехката надежда. Погледът й се спря на чистите му пръсти с изрязани нокти. Сигурно би могла да се довери на тези ръце, но можеше ли да се довери на него? Нямаше вяра на този внезапно появил се непознат, нямаше вяра на никого, но беше толкова зверски уморена…

Младежът, изглежда, прочете нещо по лицето й или в приведените рамене, защото продължи:

— Трябва да прегледам генерала възможно най-скоро. Много съжалявам, че не можах да дойда по-рано.

— Ела с мен. — Тя се надигна с усилие и го поведе към къщата. — Но вече не е генерал. — Започнала бе да мрази самия звук на тази предателска… предадена… военна титла, която брат й ценеше толкова високо.

— Как да го наричам тогава?

— Арисайдия. Предполагам. — Не предложи на този Пенрик да нарича брат й Аделис.

Докато мъкнеше чантата си по стълбите след нея, той попита:

— Говори ли?

— Малко.

— И какво казва?

Найкис спря пред вратата на брат си и изгледа намръщено лекаря.

— „Моля те, позволи ми да умра“.

Той се поколеба, после каза тихо:

— Разбирам.

Когато тя отвори вратата, младежът си пое дълбоко дъх, раздвижи рамене, при което Найкис отново смъкна предполагаемата му възраст, и влезе след нея.

Аделис не беше помръднал — лежеше както Найкис го беше оставила преди закуска. Тя погледна кухненския прислужник, когото беше оставила при него, и попита:

— Някаква промяна?

Момчето поклати глава.

— Не, госпожо.

— Връщай се в кухнята.

Русият лекар вдигна ръка.

— Като отидеш там, сложи тенджера с вода да заври, после я остави настрана да поизстине. И после още една, по същия начин. Ще ни трябва много.

— Водата, която остана от чая ми, би трябвало вече да е изстинала — каза Найкис.

— Добре. Донеси я. — Майстор Пенрик кимна и момчето излезе, като хвърли любопитен поглед през рамо.

Найкис отиде при леглото и хвана ръката на Аделис. Напрежението в нея й подсказа, че брат й не спи.

— Аделис. Водя ти лекар. Майстор Пенрик. — Младежът сам се беше довел, но Аделис едва ли щеше да приеме добре тази новина.

Под парцала, увит около главата му в онзи ужасен първи ден, Аделис раздвижи устни и изръмжа:

— Не го искам. Да се маха.

Найкис трепна, но само толкова. Задържа за миг ръка над мръсната импровизирана превръзка.

— Сигурна съм, че трябва да махнем това нещо, но се е залепило за кожата му. Камериерката ми твърди, че трябва да го дръпнем силно, но аз не й позволих.

Аделис се сгърчи в леглото и размаха юмрук.

— Онази дъртофела с двете леви ръце! Тук ли е? Разкарай я!

— Шш, шш. Не е тук. Повече няма да я пусна при теб, обещавам.

— Гледай да си изпълниш обещанието — изсъска той и утихна.

Пенрик мина от другата страна на леглото, плъзна ръце над превръзката и се изкашля тихо.

— В защита на жената ще кажа, че има една процедура, свързана с премахването на мъртва тъкан, която включва… нещо подобно. Вероятно е виждала да се прави, но не е доразбрала. За нашия случай не е подходяща обаче. — Гласът му стана заядлив. — Ако онази глупачка го беше направила, щеше да му изтръгне клепачите.

Найкис и Пенрик едновременно си затиснаха устите с ръце, тя — за да не повърне закуската си, той — сякаш да върне назад грубите си думи. Аделис се размърда и изпъшка. Пенрик се намръщи с раздразнение, което не му отиваше, и побърза да добави:

— Съжалявам! Простете! — И хвърли извинителен поглед на Найкис. — Изгарянията са нещо много неприятно, няма да лъжа. Мразя ги.

Тихо сумтене откъм леглото.

Пенрик плъзна поглед по едрия мъж под завивките.

— Какво му давате?

— Маков сироп. Но е на свършване. — Аделис мразеше опиата, но този път се беше съгласил да го вземе. Явно не успокояваше болката достатъчно, за да заспи, но поне го укротяваше — лежеше в угнетено мълчание, вместо да крещи и да се дърпа. Укротяваше го поне достатъчно, за да не стане от леглото и да си навреди сам.

— Аз имам. Добре ще е да му дадем малко, преди да започна.

Лекарят разчисти място на умивалника, отвори чантата си, постла една покривка и подреди отгоре й нещата си като по конец, което само по себе си поуспокои малко Найкис. Най-напред отмери сироп в малка съдинка с чучурче, после повдигна главата на Аделис и изля течността в устата му, като погали гърлото му с пръст, за да предизвика преглъщане. Движенията му бяха нежни, но твърди и уверени, като на човек, който знае какво прави. Внимателен беше, но без грам колебание.

Момчето от кухнята донесе водата. Пенрик подложи пешкир под главата на Аделис и започна да омокря превръзката.

— Ще мине известно време, докато омекне — каза той, — след това ще е лесно. И обещавам, че кожата му няма да пострада.

По-тихо сумтене.

Звучеше някак твърде оптимистично, но Найкис копнееше да повярва на думите му, затова не каза нищо. Седна, като не изпускаше от поглед младежа, който не изпускаше от поглед брат й. След миг-два главата й клюмна, тя се стресна и я вдигна рязко. Не толкова от любопитство, колкото за да не заспи, попита:

— От северния полуостров ли си? Говорът ти е малко особен.

Той се поколеба, после се усмихна.

— Майка ми беше оттам. Баща ми беше лесовник, от страната отвъд другата планина, на югоизток оттук.

— Виждала съм мъже като теб в императорската гвардия в Тасалон. Уж били от островите в замръзналото южно море. Свирепи воини, така съм чувала, но с лоши маниери на трапезата. — Е, не точно като него, защото той изобщо не приличаше на свиреп воин. Но някои от онези гиганти бяха светли като странния младеж, макар и не чак толкова… толкова… такива.

— Моите маниери са съвсем приемливи, уверявам ви.

— Къде си учил медицина?

— В Розиндом. В Лесовете.

Тя вдигна вежди.

— Чувала съм за него! Прочут университет, нали? — Крехката й надежда надигна главица, въпреки песимизма й.

Той я погледна с изненада.

— Не подозирах, че седонийците знаят много за родината на баща ми.

— Живяла съм в столицата и на морски пристанища. Виждала съм хора от други страни. Като теб.

Усмивката му стана някак напрегната.

— Щом казвате.

Накрая, след като приключи с водата и маслата, младежът извади от куфара си остри ножици и сряза превръзката при слепоочията на Аделис, и от двете страни на лицето му. Махна задната част на превръзката, сложи я настрани и положи главата на Аделис обратно върху покритата с пешкир възглавница. Аделис простена от страх.

— Не е нужно да гледате — каза й Пенрик през рамо.

— Ще остана.

— Хванете му ръцете тогава.

Тя застана от другата страна на леглото.

— За утеха?

Младежът вдигна ръка и бръсна с пръст синината на бузата й.

— За да не ме удари.

Тя се усмихна несмело и хвана ръцете на брат си. Той стисна нейните трескаво.

Пенрик си пое дъх, хвана превръзката от двете страни и внимателно я повдигна. Мръсното парче плат се отдели от лицето на Аделис с лекота, като сухо листо, без да откъсне нищо. Съвсем нищо.

При вида на раните отдолу Найкис преглътна шумно.

Големи мехури от тънка като мембрана кожа, пълни с течност, покриваха горната половина от лицето и се гърчеха. Клепачите бяха най-зле — стърчаха от очните ямки като кръгли мехури. Бяло и подуто се редуваше с червено и розово. За разлика от Найкис, която се дръпна инстинктивно, Пенрик се наведе напред, забил поглед в унищожените очи на пациента, сякаш можеше да види вътре в черепа му. Но не каза нищо, само изсумтя.

Хвана ръцете на Аделис, който посягаше да пипне лицето си, и ги дръпна силно надолу — първият рязък жест, който Найкис го виждаше да прави.

— Не. Не пипай. Лежи по гръб. Тази кожа е тънка като сапунен мехур. Трябва да съхраним мехурите възможно най-дълго. Може да не ти се вярва, но те те защитават.

Аделис изохка, но се подчини.

Яркосините очи на лекаря й се сториха отнесени, сякаш в главата му се блъскаха разнопосочни мисли.

— Ако питате мен, мадам Катаи, най-неотложното в момента е да си починете. Аз ще остана при брат ви. Вие ще ме смените довечера. — И я дари със слънчева усмивка.

— По-късно ще ви донеса храна, и на двамата. Или ще пратя слуга да я донесе.

— Би било чудесно. — Той си затананика тихо, сякаш обмисляше нещо, после каза: — Явно ще остана тук няколко дни и ще е добре да помислим как да обясним присъствието ми на прислугата. Предлагам да им кажете, че сте ме наели за камериер на брат си. Това ще ми даде голяма свобода на действие, а и не е много далече от истината.

Найкис не смяташе, че дори политическите врагове на брат й биха възразили Аделис да получи медицински грижи, без значение колко неочаквано и странно се е появил лекарят, но после си спомни, че сред предишната й прислуга е имало поне един шпионин, така че кимна и каза:

— Добре.

Излезе да се разпореди в кухнята. Трябваше да приготвят и малката допълнителна спалня. Не мислеше, че ще може да заспи, но щом стигна до стаята си от другата страна на атриума и седна на леглото, изведнъж се почувства олекнала, сякаш цяла волска каруца, с все вола, е била свалена от плещите й.

Още плачеше от облекчение, когато сънят я надви.

 

 

Върна се в стаята на брат си по залез. Когато открехна вратата, майстор Пенрик скочи с пръст на устните и се хвърли към прага да я пресрещне. Стисна я за ръцете и ги разтърси като отдавна изгубен роднина. Пръстите му пареха като от треска. Широката му усмивка беше почти налудничава.

— Заспа, истинско чудо. Като се събуди, нека пие вода. И да не си пипа лицето. Ще се върна да отмеря следващата доза маков сироп.

Миг по-късно Найкис се зачуди дали и той не е опитал от сиропа, защото младежът хукна по стълбите и извика през рамо:

— Простете, ама сега трябва спешно да убия няколко плъха.

— Какво?

— Мишки? И мишките стават, ама трябва да са повечко. — Хукна не към предната врата, а към задния вход, и гласът му утихна: — Все трябва да има нещо безполезно, дето обикаля квартала. Улично куче би било идеално в момента, пръстите да си оближеш. Сладки господарю боже господи Копеле, дай ни нещо…

Тя примигна, затвори уста, поклати глава и влезе в стаята.

Докато седеше сред сгъстяващите се сенки и гледаше как гърдите на Аделис се повдигат и спадат бавно под завивките, реши, че изобщо не я интересува колко странен е русият младеж, щом може да направи така, че брат й да спи спокойно.