Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (16)

16.

Найкис стискаше здраво Пенрик, чийто брътвеж беше прелял в членоразделно, но безсмислено мърморене, и гледаше как Аделис се движи методично надолу по склона. Слънцето се беше оттеглило зад възвишенията, но небето още пазеше спомена за светлината му и само тук-там звезди подаваха главици, а сухата земя тънеше в синьо без сенки. Аделис беше прогонил двамата мечоносци, единствените, запазили достатъчно самообладание след свлачището. Но и техният кураж се изчерпи бързо-бързо след няколко срещи с меча му и двамцата побягнаха благоразумно след другарите си. Найкис си отдъхна.

Аделис спря при някакъв неясен силует в края на свлачището. Приглушени гласове, уплашен вик, звук от влажно съприкосновение. Тишина. Найкис потръпна, вдиша и отклони поглед.

Пенрик се сгърчи в скута й.

— Какво беше това? Не убива ранените, нали? Трябва да го спра…

— Не. Само един, струва ми се. Не мърдай. Много ли е зле сърцето ти?

Той се отпусна.

— Не твърде зле, мисля. — Гласът на вътрешния му близнак го прекъсна задъхано: — Едва не го убиха. Щеше да е мъртъв, ако не бях аз. Дез! — последното дойде от Пен, който затръшна решително челюсти.

Получаваше по-ясен отговор от демон на хаоса, отколкото от мъж? „Нищо ново под слънцето, уви.“

— Дездемона, какво става? Кажи ми истината!

Пенрик стисна зъби, но после отстъпи, и в преносния, и в буквалния смисъл.

— Онзи трижди проклет свещен на Копелето се опита да разкъса сърцето му със забранена магия. Овладях нещата на първо време, но Пен трябва да лежи поне седмица. На легло.

Найкис плъзна поглед по здрачните възвишения, където легла категорично липсваха, и въздъхна.

— Онова, онази магия… това нормално ли е?

— Не — каза Дездемона или по-скоро двамата едновременно, после едната му ръка се вдигна несмело да докосне лицето й. — Никой не може да разбива сърцето ми освен теб, совичке.

Тя затаи дъх, но преди да се продължили с тази обещаваща размяна на реплики, Аделис тръгна нагоре. Спря малко под тях да погледне припадналия и наполовина заровен в камънака магьосник, после се наведе да избърше меча си в широкия ръкав на бялата му дреха и го прибра в ножницата. Стигна до Найкис и остави на земята два лъка и колчан със стрели. Изпухтя уморено, седна до тях и обхвана с поглед странното бойно поле.

Пенрик се надигна на лакът.

— Какво стана? Става?…

— Сержантът, двама стрелци и двама от другите избягаха. Двамата ранени — също. Останалите са затрупани. Един-двама може и да се измъкнат без чужда помощ и после да изровят другите. Предполагам, че рано или късно другарите им ще се върнат да им помогнат. Конете скъсаха поводите си и избягаха, подплашени от свлачището, което, предполагам, е било твое дело. Един си е счупил врата при падането. И по-добре. Ако си беше счупил краката, щеше да отвори работа някому. Не на нас обаче. Ние трябва да продължим.

Пенрик свъси вежди.

— А Велка?

Аделис сви рамене.

— Два пъти се опита да ме убие. Три пъти, ако каквото казваш е вярно. Реших да не му давам шанс за четвърти опит.

— О. — Пенрик се отпусна и направи свещения знак. — Съжалявам, че… че не намерих начин да му помогна.

— Е, сега е проблем на своя бог. А ти не се разпростирай извън чергата си, ако обичаш.

— Това всъщност е един много разумен теологически довод.

— Върши работа и в армията.

— А. — Пенрик се поколеба. — Разбра ли как е истинското му име?

— Не попитах. Хич не ме интересуваше, да ти кажа.

— Вижда ми се странно да убиеш човек, без дори да му знаеш името.

— А на мен ми се вижда в реда на нещата. — Аделис разкърши рамене. — Макар че в неговия случай може и да разберем по-нататък. Важното е, че сега, когато отсякохме главата, тялото ще се гърчи в конвулсии. Ще минат няколко дни, докато се изровят и слязат в ниското за помощ. Там ще трябва да отговарят на въпроси и прочие. Освен ако този — той кимна надолу към белеещото се тяло на патоския магьосник — не дойде на себе си по-рано от очакваното. Което сигурно е възможно, предвид че си има демон.

Пенрик, който се беше отпуснал в гостоприемния скут на Найкис, се надигна отново.

— Трябва да помогна на ранените…

— Не, не трябва — каза Найкис и го бутна обратно.

— Права е. А и аз няма да помогна — вметна Дездемона. — В момента имам други приоритети. Ако приятелите им се върнат да ги изровят, никой няма да умре.

— Съгласен съм с демона — каза Аделис, което беше неочаквано в много отношения, не на последно място защото беше познал чии са думите, излезли от устата на Пенрик. — Кълна се, че това нещо има повече здрав разум от теб. Може да си учен и прочие, ама иначе си глупак.

Значеше ли това, че Аделис вече не отхвърля така категорично историята, която Пен им беше разказал? Малка стъпка към доверието, но все пак стъпка. Найкис наведе глава и се усмихна.

— За двеста години всяко създание ще научи много — отстъпи с треперлив глас Пенрик.

Аделис взе единия лък и го опъна за проба.

— Каза, че можеш да изстрелваш горящи стрели, магьоснико. А обикновени можеш ли?

— Обикновено — да. Не и в момента обаче.

Аделис подаде лъка на Найкис.

— Пробвай да опънеш тетивата.

Седнала на земята, тя пое несръчно лъка, изви се, опъна тетивата и се намръщи.

— Трудно е, но за една-две стрели може и да успея. — Протегна се и остави лъка при другия.

— Тогава ще вземем и двата. — Аделис се обърна да погледне нагоре. — Не знам още колко остава по стръмното, но ако минем през теснината преди да се мръкне съвсем, ще можем да си починем там, докато чакаме луната да изгрее.

Найкис прехапа устна. Как се връзваше това с препоръката на Дездемона за пълната почивка, необходима на Пен? Май никак.

Купчината светли дрехи в ниското се размърда и простена.

Този път Пенрик се надигна решително.

— Помогнете ми. Трябва да занесем вода на този, иначе няма да изкара до сутринта. Важно е, повярвайте ми.

— Проблемът с прескачащия демон? — попита Аделис, твърде уморен да се заяжда.

— И това също. Макар че този тип не заслужава да задържи своя.

Найкис помогна на Пен да се изправи. Хързулнаха се няколко метра надолу и клекнаха до затрупания с камъни магьосник.

Пенрик отпуши малкия мях, изля малко вода върху главата на мъжа и я втри в косата му.

— Ще трябва да го охладя по трудния начин. Изглежда ми твърде замаян, за да се отърве сам от хаоса… Хайде, просветен Кайрато. — И плесна магьосника по брадатата буза. — Събуди се. Трябва да пиеш вода. — И наведе меха към устата му.

Кайрато преглътна, задави се, изплю половината и дойде на себе си. Понечи да се надигне, но без успех.

— Спри да се дърпаш — каза Пенрик и сложи твърда ръка на рамото му. — Само ще се сгорещиш още. Нямам много време…

Гласът на Кайрато изтъня от страх.

— Нищо няма да ти кажа!

— Това е добре, защото искам от теб само да слушаш — каза Пенрик.

— Безопасно ли е? — попита разтревожено Найкис. — Ами ако се опита да те убие?

— Нащрек съм, така че няма страшно… Така де. Но ти по-добре се дръпни.

Найкис се отдръпна малко и се огледа за някой по-голям камък, готова да фрасне още веднъж Кайрато по главата при първото внезапно движение. Макар че не онези движения, които тя можеше да види, а другите, невидимите, криеха истинската опасност. За тях трябваше да разчита на Пенрик и Дездемона. Което се оказа… неочаквано лесно.

Кайрато премести поглед от нея към Пенрик.

— Битката свърши — уведоми го Пенрик. — Вие загубихте. Смятай, че си се предал.

Кайрато каза завалено:

— Не, не съм. — Събра кураж и продължи: — Този път ти се размина, но орденът на Копелето ще те намери.

— Което никак няма да е трудно, защото работя за въпросния орден. И за белия бог.

Кайрато успя да се подсмихне самодоволно.

— Кой си ти да говориш за белия бог? Да не би да си го виждал?

— Веднъж, преди десетина години. Единайсет. Такова нещо човек не забравя. — Сви рамене. — Нито демон. Можеш да ми викаш просветен… Инкогнито засега, макар че ако пак се срещнем при по-нормални обстоятелства, обещавам да ти се представя както му е редът.

Кайрато очевидно не вярваше и на една негова дума. Или по-скоро… предпочиташе да не вярва, защото отричането не беше толкова страшно. Много интересно. Найкис ги гледаше занемяла.

— Нямам много време — повтори Пенрик, — но трябва да си поговорим за твоя демон и как се държиш с него. Поведението ти е теологически неправилно… а също грубо и жестоко — последното дойде от другия източник, реши Найкис, — освен това е христоматиен пример за лошо управление, честно. Демонът ти е подарък от бога и от храма, безценна възможност за взаимен растеж, а не зверче, което да потискаш и заробиш. За него ти си образец и ментор, единственият родител, което стихийно създание като демона може да има. Като стопанин на храмов демон ти си длъжен да го предадеш нататък в края на живота си по-добър, отколкото си го получил, а не съсипан от собствения ти егоизъм и пренебрежение, нито, както стана преди малко, от страх, лоша преценка и паника. — Пенрик махна с ръка. — Макар да признавам, че са те подвели.

Уплашеният поглед на Кайрато бавно преливаше в пълно недоумение. „О, това е добре — помисли си Найкис. — Значи не съм само аз.“ Явно и обучените в храма намираха Пенрик за загадка.

— Не знам как ще оправиш нещата със своя демон и дали въобще ще успееш — продължи той, — но може да опиташ с разкаяние, молитва и медитация, като за начало. Прошката едва ли ще му е по силите, докато не стане по твоите сили, а за опрощение ще трябва да се обърнеш към по-висша инстанция. Предлагам ти обаче, като един вид първа стъпка, която ще е полезна и за по-нататъшните ви отношения, да му дадеш хубаво име. — Пенрик поизправи гръб и се усмихна бодро на заровения свещен. В отговор Кайрато направи пореден опит да се измъкне от каменния си затвор, отново без успех. Не, не да се измъкне от затвора, а да се отдалечи от Пенрик.

— Ти си луд — изграчи брадатият свещен.

— Брат ми казва, че е луд за връзване по три — вметна дружески Найкис от мястото си. — Но също е просветен свещен, от най-умните, и има много мъдър демон. По-добре се вслушай в думите му.

Кайрато изграчи:

— Демонът е взел връх! — После се вгледа в Пенрик и очите му се кръстосаха. — Не… но е чудовищно плътен. Реших, че е взел надмощие. — Гласът му изтъня отново: — Защо не е взел връх?

— Точно това се опитвам да ти обясня — каза търпеливо Пенрик. — Така, а сега за името. Сещаш ли се за някое, което ти харесва? — Погледна обнадеждено магьосника, който започваше да хъхри. Пенрик свъси вежди и го накара да изпие още глътка вода.

После изражението му се вглъби.

— Дез, някакви идеи как да кръстим този млад демон? — Пауза. — Това е нелепо. — Още една пауза. — А това е неприлично. — И още една. — Не, няма да го кръстим на мен. — Въздъхна и се обърна към Найкис. — Мадам Катаи? Кажи някое хубаво седонийско име.

„Найкис, когато ти го произнасяш.“

— Ресийн? Куна? Саранде?

— Дез — каза Пенрик, — демонът на просветен Кайрато има ли предпочитания? Не? — Изгледа намръщено Кайрато. — Сериозно, от колко време си заедно с това бедно създание? От вчера? Та то дори име не може да си избере!

После се замисли, но не задълго, и изправи отново гръб.

— Добре. — Направи свещения знак и посегна да сложи ръка върху челото на другия магьосник. Успя на втория път, защото онзи се дърпаше. — В името на белия бог те благославям и те кръщавам Куна. Доста импровизирано като за кръщене — добави той към Найкис, — но двете с Дез сте пълнолетни и ставате за свидетели, така че трябва да свърши работа.

Понеже Кайрато вече не се дърпаше, нито правеше друго, освен да лежи, замаян от топлинния удар и не по-малко от голямата доза Пенрик, Найкис остави магьосниците да си говорят, тоест единият да чете конско, а другият да слуша сащисано, и тръгна нагоре по склона. Аделис тъкмо беше приключил с багажа им.

— Той млъква ли някога изобщо? — мрачно, но не твърде, попита Аделис.

— Мисля, че когато е уморен, говори повече. Но пък тогава е склонен да бръщолеви несвързано. — Събра няколко здрави стрели, паднали наоколо, и ги прибра при другите в колчана.

Пенрик най-после приключи с лекцията си, направи свещения знак над затрупания наполовина магьосник, потупа два пъти с палец устните си и се изкатери… е, допълзя при тях и се просна по гръб на земята, задъхан. Аделис се загледа в гърдите му, които се повдигаха и спадаха твърде бързо, и поклати глава.

— Мда. Виждам къде е проблемът.

— Да го прихванем от двете страни? — предложи Найкис.

— Не, по-добре ти вземи храната, водата, лъковете и… да, меча ми.

— А чантата му?

— Както прецениш. Аз ще нося твоя рус глупак. Нека това е закъснелият ти подарък за Деня на Копелето, сестричке.

— А, да, последния път пропусна подаръка, нали?

— По онова време бях зает с война, което твоят бог без съмнение ще разбере. Насмалко да посветя битката на Него.

Пенрик се опита да спори, но загуби с три срещу един гласа и накрая склони Аделис да го носи на гръб. Коленете на Аделис се подгънаха малко в първия момент и той изсумтя:

— По-тежък е, отколкото изглежда!

— Сигурен съм, че ще мога и… — започна Пенрик, на което Найкис и Аделис отвърнаха в хор:

— Млъкни, Пенрик.

Найкис си помисли, че ако можеше, Дездемона би казала същото.

Сенките в дефилето тъмнееха виолетови. Неравният терен би бил труден за катерене дори без багаж. Найкис и Аделис мълчаха задъхано, за разлика от Пен, който дрънкаше нещо на лесовнишки — млъкна чак когато Аделис заплаши, че ще го метне обратно по нанадолнището. Магьосникът отпусна глава на рамото му и настана тишина, пропита с шумовете на настъпващата нощ — насекоми, един гласовит славей, хрущенето на камънак под краката им, тихото пърхане на някой и друг прилеп. Към края на лъкатушното дефиле една сова прелетя на десетина стъпки над главите им, разперила криле в тишината, и Найкис зърна бялата усмивка, с която Пенрик я изпрати.

Хрумна й един въпрос. За щастие имаше кой да й отговори.

— Дездемона — каза тя, — ако Пенрик беше загинал… — каква ужасна мисъл — и ти беше принудена да скочиш, къде щеше да отидеш? Ако е вярно, че демоните винаги избират най-силния човек, значи щеше да избереш Аделис, нали?

Аделис се спъна, после спря да нагласи по-удобно Пен и продължи напред. Беше твърде тъмно Найкис да види изражението му, но лесно можеше да си го представи — физиономия на най-дълбок смут.

— Не, дете — отвърна Дездемона. — Щях да избера теб.

При тези думи Аделис спря рязко. Найкис направи същото.

— Мен! Защо?

— С Пенрик сме заедно вече от единайсет години и личността му е оставила дълбок отпечатък. Не бихме могли да изберем друг.

Пенрик издиша шумно и сапфирените му очи се разшириха, но като никога не каза нищо.

След още миг продължиха нагоре.

Не се чуваха звуци на потеря.

Според мнозина всяка молитва към Копелето беше покана за беля, но ако питаха Найкис, една благодарствена молитва за даровете му би била съвсем на място в момента. Излезли бяха на по-равна пътечка и тя намери сили да затананика стар хвалебствен химн.

— Може ли по-високо? — помоли я Пенрик от гърба на Аделис. — Не съм го чувал на седонийски.

Тя погледна нагоре и установи, че нанагорнището е свършило. Теренът пред тях се спускаше в кадифен мрак. На стотина мили по-нататък се издигаше отново като черно одеяло, метнато на хоризонта в обещание за Орбас.

— Стига толкова — изпухтя Аделис и положи товара си на земята. Намериха си удобни за сядане камъни под звездното небе. Найкис им даде меха да пийнат вода.

После поизправи гръб и запя древните думи, за които я беше помолил магьосникът. Аделис се включи с басовия си глас. Не го беше правил от години, от детството им, когато пееха в храмовия хор, преди… преди всичко. Пенрик пригласяше доволно, а после, по настоятелна молба на Найкис, изпя химн на родния си лесовнишки, със задъхан, но иначе изненадващо кадифен баритон.

Думите му галеха слуха й странно и сладко и така, обменяйки мистерии, те посрещнаха луната с песен.