Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (10)

10.

— Трябва да се яздим по-бързо — каза Аделис, макар че предвид начина, по който бе отпуснал брадичка върху рамото на Найкис, умората го надвиваше така, както надвиваше и двойно натоварения им кон. Отдалечили се бяха на десетина мили от Патос.

Движението тук беше много по-рехаво, отколкото в околностите на града, където си бяха пробивали път между волски каруци със строителни материали, натоварени със зеленчуци за пазарите магарета, животни, които стопаните им водеха при касапина, носилки и файтони, чиито кочияши крещяха „варда!“ и нагло разбутваха всички. Минаха покрай бригада, която поправяше пътя, и нецензурните подвиквания на мъжете към двете самотни пътнички едва не разбиха самообладанието на Аделис, който взе да ръмжи и да посяга към меча си, а скоро след това се разминаха с войнишки взвод, което го накара да сгърби рамене и да сведе глава, като мижеше косо изпод качулката в опит да различи емблемата на полка им и нашивките на офицера.

Тук, далече от града, виждаха само от време на време някоя и друга талига или свинар с поверениците му. Слънцето биеше косо над провинциалния пейзаж и обливаше с мека светлина малките чифлици и големите вили покрай речните брегове, лозята и трептящото сиво-зелено на маслиновите горички по склоновете, а скалистите планини бавно отстъпваха пред шубраци, кози и овце.

— Движим се по-бързо от твоята армия.

— Всичко се движи по-бързо от която да било армия — отвърна той. Старото негодувание раздвижи кръвта във вените му и той най-после се поизправи.

— Как е там, отзад? — попита Найкис, после добави след кратко колебание: — Как са очите ти, виждаш ли?

— Ами… размазано е. Различавам цветовете. Но светлината ме дразни и очите ми сълзят. А това твое наметало е много дебело.

— Да, знам. — Радваше се, че не го носи тя. Преди време бе вярвала, че вдовишкото зелено ще я предпази от нежелано внимание, но явно имаше и такива мъже, които смятаха, че цветът я бележи като лесна мишена. Найкис бързо се научи да отблъсква без излишна любезност предложенията им и да брани личното си пространство. Е, тогава можеше да разчита на ранга и репутацията на Аделис в ролята на мълчалив отбранителен гарнизон. Вече не. — Закъде бързаме всъщност? — добави тя.

— Мисля по въпроса.

Тя каза предпазливо:

— Чудех се дали да не тръгнем към къщата на мама. — А пътят, по който се движеха, не водеше натам.

— Богове пет, не.

Найкис погледна през рамо и видя очакваната гримаса.

— Най-напред там ще ни потърсят, а ако майка ти ни приюти, само ще си навлече неприятности. — След малко добави: — Но ти би могла да отидеш при нея и да ти се размине, ако си сама.

Найкис отговори на последното с дългото и намусено мълчание, което то заслужаваше. Аделис явно усети подтекста, защото изсумтя тихо и не каза нищо повече.

Вече часове наред той ту криеше лице в гърба й със затворени очи, за да им даде почивка, ту се оглеждаше, за да изпробва възроденото си зрение, сякаш се боеше да не изчезне отново. Тя прекъсна този цикъл с въпрос:

— Ти подозираше ли, че майстор Пенрик има свръхестествени способности? Тоест, преди онова, което той направи в градината?

— Ами… изглеждаше ми съвсем нормален, като за лекар. Често ми правеше масаж на главата, уж да облекчи главоболието ми, и имаше ефект. Не знам. — Замълча, потънал в мисли. — Може да е излъгал. За успеха на лечението имам предвид. Може би не съм бил чак толкова зле.

— Не. Видях лицето ти, когато Пенрик свали първата превръзка, онази от затвора. Много беше зле, повярвай ми. — „Зле, че и отгоре.“

Аделис добави без очевидна връзка с досегашния им разговор:

— Не очаквах, че изглежда така. Мислех, че е по-възрастен, а не такова сукалче. — Огледа се отново и Найкис усети как застива зад гърба й.

— Преследвачи? — попита тя. Дали можеха да отбият от пътя и да се скрият някъде?

— В известен смисъл.

Тя се изправи на стремената да погледне и бързо се отпусна при вида на самотния ездач, чийто кон вдигаше светла пушилка от прах по пътя, който се точеше успоредно на павираното армейско шосе. След още няколко минути майстор Пенрик ги настигна, потен и задъхан като коня си. Лицето му беше порозовяло под селската сламена шапка.

— О, добре. Настигнах ви.

— Щом е било толкова лесно за теб — каза Аделис, — значи ще е лесно и за тях.

— А, едва ли. Ще мине време, докато се ориентират какво е станало. А и аз знаех по кой път да поема. — Усмихна се весело, но в замяна получи само изпълнени с подозрение погледи. — Но вече знаят с какво си имат работа в мое лице, което е, хм… неприятно. Следващия път ще дойдат подготвени.

— Не си ги убил — каза Аделис. Не беше въпрос. — Оставил си свидетели.

— Е, противното би било проблем. Или би предпочел да бях убил камериерката и портиера, плюс стражарите? А кухненският помощник? Перачката? Хлапето на касапина? А аптекарят? За него какво ще кажеш?

Аделис се навъси и отклони смутено поглед.

— Спокойно — каза Пенрик. — Да няма никакви свидетели е добре, но и многото свидетели също вършат работа, защото винаги си противоречат. Или това, или стигат до консенсус, който обслужва собствените им нужди и рядко има нещо общо с видяното.

— Подпали ли вилата? — попита Найкис: мислеше си за прекрасния си стан, който беше останал във вилата заедно с много други съставни части на живота й.

— Какво? О. Не.

— Е, онзи как се казва, последно? Велка или Тепелен?

— Ха, забравих да го попитам. Но беше същият, който… — Пенрик млъкна, усмихна се и махна с ръка все едно прогонва досадно насекомо.

— Който какво? — попита Аделис.

— Няма значение. Но ми каза, че работи за някой си министър Метани. Това име говори ли ти нещо?

Аделис сви рамене.

— Метани? Да, изглежда логично.

Пенрик май се разочарова от тази кротка реакция.

— Явно не си изненадан.

— Не особено. Неведнъж сме били на противоположни позиции в двора през последните две години.

— А да си го настъпвал по мазола? В личен смисъл тоест. Да си злословил срещу майка му, да си му крал пантофите, да си озлочестил козата му?

Аделис се изкашля.

— Може и да съм казвал някои необмислени неща. От време на време.

Найкис изсумтя, после погледна косо странния рус мъж.

— Значи наистина си магьосник? — И беше ли наистина лекар всъщност? — Защо ни последва?

Той вдигна ръка и я разклати.

— По няколко причини. Най-вече защото не съм довършил лечението на брат ти. Дразнещо е да си на крачка от планираното и да те прекъснат толкова грубо.

Аделис се изсмя, кратко и сардонично.

Пенрик се обърна да го погледне и добави:

— Освен това обещах на Дез, че ще се опитам да възстановя веждите ти. Тя настоя.

— Дез? — попита Аделис, като изпревари Найкис, която отвори уста да зададе същия въпрос.

— Дездемона, моят демон. Май е крайно време да ви запозная, предвид че тя вече от седмица живее с вас, чрез мен. — Погледна ги с надежда. — Нали знаете, че човек става магьосник, когато се сдобие с демон на хаоса?

Найкис вярваше, че е прикрила реакцията си добре, но явно не беше, защото конят им не би се дръпнал от коня на Пенрик по своя воля. Аделис попита напрегнато:

— Той… демонът… взел ли е връх? Чувал съм, че това е голям риск при самоуките магьосници.

— Не, категорично. Тоест, да, има такава опасност, но не и в нашия случай.

— Откъде знаеш? — попита Аделис. — Така де… ние откъде да знаем? Личи ли си по нещо?

— Магьосник или магьосница, чийто демон е взел връх, се държи много по-хаотично… Непоследователно.

Дълго мълчание. И два еднакви вперени погледа.

Пенрик сякаш се засегна.

— Е, стига де! Знам, че Дез пробива от време на време. И двамата сте я чували да говори. С моя глас, разбира се. Би било много грубо да я държа под ключ постоянно.

Аделис каза бавно:

— И ти… споделяш тялото си със… с това неестествено създание?

— Двамата си споделяме всичко, да. Връзката е много интимна.

Аделис изглеждаше отвратен, а Пен определено се обиди от реакцията му. Найкис побърза да вметне:

— А на мен ми се струва съвсем естествено. Като между майка и нероденото й дете. И ние с теб, Аделис, сме споделяли чуждо тяло и кръв, преди да се родим.

— Явно за мъжете е по-трудно да разберат — промърмори Аделис.

Пенрик допря палец до устните си и се поклони лекичко, както си седеше на коня.

— Има си и добрите страни. Както… сам видя. — И подчерта играта на думи с усмивка.

Найкис се опита да намали напрежението:

— Офицерите на Аделис знаеха ли, че си магьосник, когато те наеха да го лекуваш?

— Мм, не точно. Между другото, знаете ли дали сме близо до по-голям град? В село или малко градче ще привличаме внимание. А и ми се иска да намерим някой тих и чист хан, за да подновя довечера лечението на очите ти, Аделис.

— Доара е на седем-осем мили — каза Найкис. — До залез трябва да сме там.

— Идеално. Хем ще се отървем от тези уличаващи ни коне.

— Имаш план за това? — попита с недоверие Аделис.

— О, да.

 

 

Вече се стъмваше и наближаваха Доара. Майстор Пенрик ги накара да свърнат от пътя към прикритието на една рехава горичка и да слязат от конете.

— Мисля, че ако искаме да объркаме преследвачите си, е най-добре да пратим конете в конюшнята им, вместо да ги натирим и някой да ги намери тук.

Докато Аделис смъкваше прикрепената към седлото ножница, Пенрик свали юздата на своя кон и почна да го чеше по челото и да му нашепва нещо на незнаен език. После върза юздата за седлото и каза:

— Преди време прекарах година в Изтокдом, столицата на Лесовете, и учих шаманска магия в Кралското общество на шаманите. Изкуството на убеждаването е чуждо на демоните, но все пак се научихме да го имитираме. Истински шаман може да наложи принуда, която да трае със седмици или месеци. Аз го мога най-много за няколко часа. Е, това все пак е само кон и принудата съвпада със собственото му желание, така че би трябвало да се получи.

Повтори тайнственото си изпълнение и с другия кон, после ги натири с дружеско плясване по хълбоците.

— Хайде, изчезвайте. — Конете се поколебаха за миг, после хукнаха в тръс обратно по пътя. — А. — Пенрик се преви в кръста и впери очи в земята. Големи червени капки паднаха от носа му върху сухата пръст.

— Тече ти кръв — каза притеснено Найкис, като се чудеше дали да не извади някакъв парцал от торбата с багажа си. Не носеше парцали обаче, значи трябваше да жертва някоя от малкото си дрехи.

— Да — каза задавено той. — Не се плаши. След малко ще спре. Магьосниците плащат за магията, когато е горна, чрез увеличен хаос. Шаманите плащат с кръв. Чието изтичане, ако питате мен, също е форма на хаос. С шаман Инглис се опитахме да стигнем до някакво заключение по въпроса… — Вдигна очи да провери реакцията им. Найкис се наведе напред с протегната ръка, макар че нямаше представа как би могла да помогне. Аделис се беше отдръпнал до едно дърво и стискаше юмруци. — А, разбъбрих се. Ще прощавате. Със същия успех можех да ви говоря и на лесовнишки. Няма значение.

Кървенето намаля и спря. Пенрик вдигна ръка да изтрие горната си устна, изправи гръб и се усмихна по-скоро по навик.

— Хайде да намерим странноприемница. Поуморих се, а сигурно и вие.

 

 

Майстор Пенрик се спазари за две съседни стаи в един хан на малка уличка в Доара, докато Аделис стоеше настрани с наведена глава и се преструваше на едра неразговорлива вдовица. Скритият под наметалото меч добавяше старческа гърбица към изпълнението му. Веднага щом вратата след тях се затвори, той захвърли наметалото и съблече роклята на Найкис, като псуваше под нос. Найкис събра от пода наруганите си дрехи и се въздържа от коментар. Под претекст, че овдовялата майка на работодателката му е болна, Пенрик беше помолил да им донесат вечерята в стаите. Вечерята пристигна след малко и тримата се нахраниха почти без да проронят дума.

След като раздигаха малката маса, Пенрик извади медицинските пособия от лекарската си чанта и се обърна със сериозна физиономия към Аделис. Най-напред изчисти внимателно мръсотията, полепнала по лицето на пациента — мазилото, потта и прахта от пътя се бяха спекли като маска. Аделис току потръпваше, и едва ли само от болка, помисли си Найкис.

Пенрик явно бе стигнал до същото заключение, защото каза с усмивка:

— О, стига. Вече седмица ти помагам с нощното гърне. Имаше ми доверие в мрака, значи можеш да ми вярваш и на светло.

Аделис изсумтя, но повече не трепна, докато магьосникът обработваше лицето му. По някое време каза:

— Ти си самоук магьосник.

— Нещо такова.

— С талант да лекуваш.

— Нещо такова — повтори Пенрик с още по-сух глас.

— Изобщо не си лекар.

— Вече обясних, че не съм положил клетвите. Малко е… сложно. И няма отношение към настоящата ми задача.

Найкис, която ги наблюдаваше с интерес, каза:

— Бих искала да разбера.

Пенрик се поколеба, после сви рамене.

— Две от предишните ездачки на демона ми… притежателки ако щете… са били храмови лекарки. Знанията им преминаха към мен така, както и майчиният им език. А и аз понаучих нещо, след като се сдобих с Дездемона. Новопридобито знание, което тя на свой ред ще предаде на следващия си ездач, когато аз умра, което си е странна мисъл, признавам. Но пък е по-полезно от това да си дух, защото низвергнатите души за нищо не стават. Повечето дори не говорят.

При последните му думи, добавени без реална връзка с темата на разговора, Найкис примигна. Аделис отвори подпухналите си клепачи.

— Опитвал си се да говориш с духове? — не се сдържа Найкис.

— Няколко пъти. На пръв поглед би трябвало да са полезни източници на информация, да дадат отговори на много въпроси, като се започне с „Кой те уби?“, само че много рядко го правят. — Застанал зад Аделис, Пенрик разпери пръсти над главата му и замълча, но не и преди да стрелне Найкис с бегла усмивка, която явно трябваше да я успокои.

— Защо наричаш това… защо говориш за това създание на хаоса като за жена?

— И десетте предишни ездачки на Дездемона са били жени. Дори лъвицата и кобилата са били женски, тях все се чудя дали да ги броя, но все едно. Лъвицата и кобилата са й били първите и се е случило точно тук, между другото, в Седония. С времето, а говорим за двеста години, всичко това се е сляло в нещо като конгломерат, съставна личност, която аз нарекох Дездемона. — Погледът му се отнесе. — Първият ти подарък за мен, Пенрик. Но не и последният.

Найкис, уловила леката промяна в мелодиката на гласа му, се разкъсваше между страх и болезнено любопитство. Май Пенрик не за пръв път говореше от чуждо име.

— Мога ли… възможно ли е да говоря с нея? Директно?

Пенрик я зяпна с изненада над главата на брат й.

— Рядко са ни отправяли такава молба. — Кривна устни. — Защо не всъщност?

Найкис преглътна, погледна го в очите и пробва:

— Здравей… Дездемона.

Усмивката на Пенрик се разшири.

— Здрасти, Найкис.

— Значи… значи ти наистина живееш в майстор Пенрик? Като… затворничка?

— По-точно като дванайсет затворнички. Такава ни е природата.

— И от колко време си, ъъ… там? — Беше абсурдно, все едно пита нова съседка кога се е нанесла в съседната къща.

— Откакто той спря да помогне на предишната ми господарка, просветена Рухия, която се почувства зле на един път в Кантоните и почина. Тогава той беше на деветнайсет. Рухия го прие като последната благословия на Копелето. А ние… ние решихме, че трябва да научим още за болните сърца.

— Тоест от колко време сте заедно?

— Единайсет, дванайсет години? — Майстор Пенрик… или демонът?… махна с ръка, сякаш да каже, че няма значение.

За да е сигурна, че младежът не си прави майтап за нейна сметка, Найкис трябваше да зададе въпрос, на който само демонът знае отговора, обаче не се сещаше за нищо. „Харесва ли ти да си демон? Пенрик добър господар ли е? Какво е да живееш двеста години?“ Да не споменаваме друг интересен въпрос — какво е да си била жена, а после да станеш мъж? И мислеха ли изобщо демоните по този начин? Пробва с нещо, чийто отговор изглеждаше по-лесен:

— Защо майстор Пенрик… защо Пенрик не е истински лекар?

Физиономията му се изопна като от кратка вътрешна борба, после той… или тя?… отвърна:

— Добър въпрос, дете, но нямам право да ти отговоря. А ако някога Пен реши да ти отговори, ще знаеш, че си спечелила доверието му. — Гласът му стана по-остър: — Мисля, че това е достатъчно, Дез.

Аделис, който все така седеше с вдървен гръб, завъртя очи, доколкото му беше възможно, сякаш да каже, че дълбоко се съмнява в това театро и че сестра му е глупачка да се връзва. Найкис се загледа в дългите пръсти, които масажираха леко скалпа на Аделис, и се запита дали не става свидетел на някаква деликатна магия, случваща се в момента. Ако се съдеше по вглъбения поглед на Пенрик, нищо чудно.

Оказа се, че Аделис също има въпрос към магьосника:

— Можеш ли да убиваш с магията на демона?

Пенрик се намръщи… да, Пенрик беше, а не Дездемона. Щеше ли да се научи да ги различава, както свикваш да различаваш еднояйчни близнаци?

— Не.

— Да се биеш?

— Донякъде, с ограничения. Да не мислиш, че всичките стражари, които се опитаха да те арестуват тази сутрин, са се спънали в собствените си крака?

— А ако противниците ти са повече, отколкото можеш да надвиеш?

— Бягството винаги е първият ми избор. Вторият е да ги обезоръжа и тогава да си плюя на петите. Както стана днес.

— А ако си в капан и не можеш да избягаш? Ако трябва да убиеш, за да се спасиш?

Пенрик свъси вежди.

— Ти си убивал в битка, нали?

Аделис кимна рязко.

— А иначе? Убивал ли си беззащитен човек?

Аделис вдигна рамене.

— Случва се на бойното поле, след сражението. Проява на милост към тежко ранен войник. Не е точно убийство. Грозно е и няма нищо общо с героизма, но понякога се налага.

Пенрик се замисли, после кимна и каза:

— Сигурно си прав. Но всяка смърт, без значение как е настъпила, отваря врата към боговете. Ако аз умра, душата ми ще отиде при моя бог, стига Той да ме приеме, разбира се. Но ако Дездемона убие, било по моя заповед или защото е взела връх, нейният свещен Господар ще я откъсне от мен през вратата, отворила се със смъртта на жертвата, и двестата години живот и натрупани знания за миг ще се разсипят в безформен хаос. Което е по-лошо от това да опожариш велика библиотека. Затова моите сметки никога не включват само „аз или той“. А аз или той, или тя. Разбираш ли?

— Не.

— Добре, представи си… знам ли, представи си, че Найкис е твоят демон. И ако убиеш, на практика ще убиеш и нея. Сега разбираш ли?

Аделис кимна неохотно.

— Може би. Разбирам, че ще загубиш способностите си.

— Да, и затова бягам.

Аделис, изтощен до смърт, изпухтя недоверчиво, но повече не възрази.

Живна за малко, когато Пенрик се опита да му сложи маската, подплатена с чиста напоена с мехлем марля за през нощта.

— Ако искаш клепачите ти да оздравеят, ще ме слушаш — каза строго Пенрик и нагласи маската на лицето му. Този път успя да наложи волята си над Аделис, но Найкис не мислеше, че това ще продължи още дълго. Младежът разчисти, прибра нещата си в чантата, обърна се и добави: — Излизам за малко.

— Защо? И в Патос излизаше всяка вечер и вече се питах…

— А. — Той спря на прага. — Не е голяма загадка, ако помниш какво ти казах за цената на горната магия. Лечението създава ред, а той поражда същото количество уравновесяващ хаос в мен и трябва да го излея някъде. Колкото по-ефективно се освобождавам от него, толкова повече горна магия мога да приложа, без да пострадам.

— Чакай. Значи това… лечението, което провеждаш, е опасно за самия теб?

— Не непременно — каза ведро той, излезе и почти затръшна вратата.

— Не непременно — повтори тя, едновременно объркана и ядосана. — Що за отговор е това!

— Ако още не си забелязала, че този тип е хлъзгав като риба — подхвърли сухо Аделис от леглото си, — значи е крайно време да си отвориш очите. Освен това е луд за връзване.

— Рибите — отвърна Найкис с вирната брадичка — не можеш да ги вържеш. — Не беше особено остроумно, нито затапващо, но се оказа добра последна реплика, преди да си отиде в стаята.