Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (5)

5.

Пенрик прецени в мрака разстоянието от съседския покрив до зида на градината, скочи и приклекна върху стената да помисли. Сънените стражи явно бяха инструктирани да вардят входа на вилата и портата в задната стена и точно това правеха. Онзи отзад се беше свил на топка с гръб към определения му вход и похъркваше.

Прилеп се мярна на фона на звездите, но Пен го остави на мира, защото тялото му вече се бе охладило. В този квартал извън градските стени не се намираха големите и агресивни плъхове, които обикаляха пристанището на стада, но точно тази нощ Пен нямаше желание да се връща там. Дез беше оставила диря от унищожение сред по-дребните вредители в обсега си, но при толкова хаос, от който да се отърве, насекомите не си заслужаваха вниманието. Бунищата по дворовете им бяха осигурили известно количество топлокръвна плячка, включително няколко дребни градски плъха и нещо като таралеж. На Пен му стана съвестно за краставата пълна с глисти улична котка, но в онзи момент бяха прегрели опасно, а и някой трябваше да отърве бедното животинче от мъките му.

— Очи — промърмори Пен. — Толкова са малки. Защо това трябва да поражда повече хаос, отколкото да създадем ледена платформа няколко пъти по-тежка от собственото ми тегло?

Демонът му не можеше да сумти, така че вероятно беше изсумтял той, преди Дез да отвърне:

— Това вероятно е най-сложната горна магия, която си опитвал досега. Ледът беше голям, но прост. А откаченото нещо, което ни накара да направим, е сложно.

Първоначалният му план, продиктуван най-вече от егоистични подбуди, беше простичък — да направи необходимото, та Арисайдия да оцелее след ослепяването, и така да спести на съвестта си тежестта на още една нежелана смърт. Едва когато прегледа пациента, фокусирал в максимална степен всички възприятия на Дез, Пен установи, че дъната на очите му, с цялата си умопомрачителна деликатност, са непокътнати. И така най-неочаквано безнадеждното се беше превърнало в нещо много, много сложно.

Първата му задача беше да премахне началните адхезии — наранените клепачи на Арисайдия се опитваха да прораснат в попарените очни ябълки. После отстрани част от отока, като подпомогна уменията си с тинктура от беладона. Вля максималното възможно количество горна магия в тялото на бившия генерал, включвайки я към собствените му способности за възстановяване, но този канал беше тесен и външната помощ трябваше да се дозира внимателно, иначе можеше да доведе до обратния ефект. Беше като да спасяваш умиращ от жажда човек, като му даваш да пие вода с чаена лъжичка, и така цял ден.

Оцеляването на Арисайдия вече не беше под въпрос, а вероятно и никога не беше било. Пациентът му беше над средния ръст, атлетичен и в чудесна форма, и очевидно в добро здраве преди да го сполети това нещастие. Лицето, ръцете и краката му бяха с привлекателния тухлено-червеникав цвят на повечето мъже по тези ширни, макар онези части от тялото му, които рядко виждаха слънце, да бяха с по-светлия цвят на сестра му. Острите му черти, като грубо изсечен гранит, при нея отекваха в изящно огладен мрамор; и двамата бяха със среднощно черни коси, неговата — подстригана късо, нейната — прибрана назад и къдреща се по раменете. Какъв ли цвят бяха били очите му? Би могъл да попита мадам Катаи, но не искаше да я стресира допълнително.

В тази връзка…

— Сдържай се в присъствието на сестра му, Дез, моля те. Вече е достатъчно разстроена.

Дез изсумтя.

„Ти си достатъчно деликатен за всички ни. Твърде деликатен, както съм имала повод да изтъкна и преди.“

„Ти пък си кръвожаден демон на хаоса“ — върна й го Пен.

Остана с впечатлението за доволно мъркане.

„Знаеш ли, че понякога се чудя как изобщо си оцелял, преди да се съберем.“

„Аз, от своя страна, често се чудя как оцелявам след това.“

Погледна към сенките под перголата, където за пръв път беше видял мадам Катаи рано сутринта, почти от същото място, където клечеше сега. В нея имаше нещо от атлетичното здраве на брат й, макар и приятно закръглено по женски, но извън това всичко в нея, и лицето, и стойката дори, излъчваха най-дълбоко отчаяние. „Сигурно е много хубава, когато се усмихва.“

Дез отвърна сардонично: „А когато не се усмихва каква е?“.

Пенрик се замисли над гатанката.

— Сърцераздирателна. Струва ми се.

Дез наистина ли се стресна?

„О, Пен, недей. Това не е нито времето, нито мястото за поредното ти безплодно влюбване. Изобщо не би трябвало да сме тук. А на път за Адрия.“

— Знам… — въздъхна Пен. Помисли си за мъжа в леглото на втория етаж, чийто живот неволно беше съсипал, защото не бе успял да опази поверените му писма. Не… поправи се той, загледан в перголата. Явно беше съсипал два живота.

„Не можеш да виниш само себе си за Арисайдия. И други ти помогнаха, експертно.“

„За това си права.“ Растящото подозрение, че са го използвали, не му даваше мира. Но кой и къде, в тази каша от обстоятелства?

— Кого бих могъл да попитам за враговете на Арисайдия? Кой би могъл да знае? — И отговори сам на въпроса си, изпреварвайки Дез: — Самият той, разбира се. Стига да започне да говори, вместо само да стене. — Вече беше сигурен, че и това ще стане, че въпросът е „кога“, а не „дали“. Все пак пациентите вярваха сляпо на своите лекари.

Дез мълчеше и ако имаше устни, щеше да ги е стиснала. След малко все пак подхвърли: „Знам, че нямаш заповеди от храма за тази работа. Не усещам и божествена намеса. С други думи, сам си, Пен. Замисли се колко голяма е крачката от независим агент до ренегат.“

Или, по-скоро, колко на брой малки хлъзгави крачки. А Дез не можеше да го спре, не би се опитала, макар че не се свенеше да му задава неудобни въпроси.

— Дали да не се помоля на своя бог за напътствие?

Умълчаха се; всеки мислеше за петия бог от своя си ъгъл.

„Какво ще правиш, ако получиш напътствие и то не ти хареса?“

— Май ще е по-добре да изчакам той сам да се свърже с мен.

Дез потръпна. „Сигурно си мислиш, че това е смешна шега.“

Устните му се разтеглиха в нещо като истинска усмивка, после Пен скочи от стената.