Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (15)

15.

Свечеряваше се. Горите оредяха в шубрак, чифлиците отстъпиха на кошари, а пътят се стесни в лъкатушна камениста пътека. При един завой Пен налетя на ездач, който водеше два оседлани коня в обратната посока.

Ездачът спря и го зяпна.

— Богове пет, човече, някой ти е дал Свинчо? И ти още си на седлото?

Явно насреща му се кокореше не друг, а конярят от малката конюшня, който вероятно съвместяваше и длъжността на водач през проходите, реши Пен.

— Така ли се казва? Отива му. Имахме няколко спора по пътя, но засега аз побеждавам. Я ми кажи, да не си придружавал току-що един мъж и съпругата му? Накъде отидоха?

— Ами, да. Рекох им, че няма начин да минат през проходите преди мръкнало и че ще е по-добре да пренощуват под някой заслон и да продължат на сутринта, ама не чуват. Тъй че, каквото си намерят, тяхно си е и заслужено. Продължихме докъдето може да се стигне на кон, после те ме пратиха да си ходя.

Пен си отдъхна. Беше на правилния път, слава на боговете.

— Далече ли са? Трябва да ги настигна.

— Ами, миля някъде.

Пен кимна в знак на благодарност и облекчение.

— А, да не забравя… Зад мен идват войници, които конфискуват коне за армията. Ако не искаш да се прибираш пешком, по-добре скрий конете си някъде встрани от пътя и изчакай да те подминат.

— О! — Мъжът се хвана на въдицата. — Благодарско!

— Такова… — каза Пен, сръган от чувствителната си съвест. Щом така или иначе скоро щеше да трябва да продължи пеша… — Искаш ли и този, да го върнеш в конюшнята?

Конярят се ухили.

— А, не. Нека армията му се порадва.

След което всеки продължи в своята посока.

И наистина, след още миля по хлъзгавия сипей, който подхождаше повече на магаре, отколкото на уморен и нервен кон, пътеката стигна до изсечени в скалата стъпала, които се стесняваха до обрасло с храсти дефиле. Пен с облекчение различи движение на високото — две фигури, едната със зелено наметало.

Обърна се да погледне назад и облекчението му се преля в тревога. В долината долу, в колона по един, се придвижваха войници на коне. Преброи ги… да, всичките тринайсет. Бялото петънце показваше, че Велка е помъкнал и магьосника си. Пен вдиша през зъби. Конят, провесил глава от изтощение, направи последен и не особено сърцат опит да го захапе, докато Пен вадеше багажа си от дисагите, преди да му свали юздата и да го натири.

Взе чантата и торбата и пое по нанагорнището. След няколко минути Найкис погледна назад, видя го и дръпна брат си за ръкава. След кратък спор двамата седнаха на камъните да го изчакат. Изглеждаха на края на силите си, но решени да продължат. Арисайдия, естествено, носеше меча си.

Пенрик се довлече до тях, разклати торбата и изхриптя:

— Забравихте манджата. И разни други неща.

Арисайдия изръмжа, но Найкис изглеждаше предпазливо доволна.

— След като Аделис… — започна тя, после се поправи в движение: — След като те оставихме в Скирос, мислехме, че ще продължиш към Адрия. Решил си да тръгнеш след нас?

Усмивката й, заключи Пен, компенсираше злия кон, а донякъде дори и брат й. Нямаше смисъл да пита чия е била идеята да го зарежат.

— Не точно. Само че няма и час след като изчезнахте Велка и взвод войници пристигнаха в градчето. С карети, точно както предположи ти — добави Пен и кимна на Арисайдия, който продължаваше да му се блещи. — На няколко мили след нас са.

Найкис си пое рязко дъх. Брат й се намръщи още повече.

По взаимно и мълчаливо съгласие тримата оставиха различията си за по-късно. Арисайдия плъзна поглед по терена и го спря за дълго върху стесняващото се дефиле.

— Значи продължаваме нагоре. Може да има пещера.

— В която да се скрием? Велка си води магьосник. Така че идеята е лоша — предупреди го Пен.

— Хм. — Поне предупреждението Арисайдия прие, без да спори. — Предпочитам да не влизам в капан, от който няма излизане.

— И аз — каза Пен.

— Да тръгваме тогава.

Тръгнаха. Бързо останаха без дъх, но не и преди Арисайдия да го е разпитал за броя на преследвачите и да е изразил в детайли яда си, че Пен не е огледал по-подробно въоръжението им.

— Във вилата ти видя сметката на колко… седмина? Значи за мен остават шест. Май ще е по-добре да им се опънем тук, отколкото да ни настигнат по-късно, на тясно, когато ще сме още по-уморени и ще е тъмно.

Пен пет пари не даваше за аритметиката му. Ако беше сам, сигурно би могъл да се изкатери набързо, да свърне по някоя пътечка и да изчезне. Да избяга. „Но не и тримата. Значи трябва да разчитаме на тактика. В известен смисъл.“ Не му беше приятно да признае, че Арисайдия вероятно е прав. Каза с възможно по-спокоен глас:

— Ще трябва да се справя с магьосника на Велка, щом той се приближи, и това ще ангажира голяма част от вниманието ми. Битката няма да е каквато си я представяш.

Кървясалите очи на Арисайдия се присвиха.

— Ще можеш ли да го надвиеш?

— Аз… няма да знам, докато не го видя отблизо. А и целта не е да се убием един друг. Защото ще възникне сериозният проблем с прескачащия демон. — Това, плюс други съображения от теологическо естество. „На Копелето зъбите, каква каша!“

След малко Арисайдия спря, огледа се и каза:

— Тук. По-добро място няма да намерим.

Пен също се огледа. Най-стръмната част беше останала зад тях, което им даваше предимството на по-високата позиция. Обраслите с ниски храсти склонове от двете страни не предлагаха прикритие при евентуална атака по фланговете. Дефилето отпред не беше най-доброто място, в което да те натикат, но все пак предлагаше някакво последно отстъпление и не беше твърде далеч.

Арисайдия, досущ като съобразителния сержант в Скирос, ги накара да седнат за кратка почивка, да хапнат от храната, която Пен носеше в торбата си, и да пийнат вода от малкия мях, с който се беше сдобил отнякъде. Арисайдия хвърли поглед към чантата на Пен.

— Мъкнал си я по целия път?

— Съдържанието й е скъпо и трудно се намира. Игли, ножици и скалпели от качествена стомана. Чиста марля и каквото е останало от мехлемите ми… трудно се намират, както казах.

Найкис задържа поглед върху чантата, после и върху него.

— Всеки друг с радост би се отървал от допълнителната тежест.

„Да, не, не знам, може по-късно да съжалявам…“

— Пестеливостта е упорит навик.

Найкис започна да събира на купчина камъни, подходящи за хвърляне. Аделис примигна и стана да й помогне. Пенрик се сети укоризнено за прекрасния си лък, който събираше прах в Адрия, и също се присъедини към тях.

Спря, когато първите от групата на Велка се показаха с все пръхтящите си и уплашени коне иззад последния завой на пътеката преди стръмните каменни стъпала, погледнаха нагоре и ги видяха. Настана врява и вълнение, докато десетимата войници и сержантът им слязат от конете, вържат ги и се строят. Четирима бяха с лъкове и колчаните им бяха пълни със стрели.

— Това ще се окаже проблем — каза Арисайдия.

— Не непременно — измърмори Пен под нос. Найкис го стрелна с кос поглед, взе един камък от купчината и го претегли в ръка. Май и тя чакаше заповеди.

— Съжалявам, че те въвлякохме в неприятностите си — каза тя тихичко.

— Не бяхте вие. А колкото до съжалението, смятам да внуша това чувство на колкото се може повече от присъстващите.

Усмивката й му напомни за самонадеяната агресия на брат й.

— Добре.

Макар и с малко, бяха извън обсега на стрелците. Те обаче също бяха извън обсега на неговата магия, особено на деликатния й вариант, който Пен се надяваше да използва. Е, винаги можеше да пробва със свлачище, макар че тук нямаше достатъчно дребен камънак на правилните места.

Велка, магьосникът и сержантът си говореха и нещо ръкомахаха. После мъжът с бялата дреха се обърна, разкърши рамене и започна да се катери по неравната пътечка с помощта на здрав кривак.

Беше истинско въплъщение на храмов магьосник и просветен свещенослужител. Висок, строг, зрял, могъщ, брадата му подстригана спретнато, макар че би могъл да продължи с ножицата и към веждите. Черните му очи се кокореха нагоре изпод бухлатите си заслони. Арисайдия и Найкис го гледаха с мълчалива тревога.

— Това е по моята част, предполагам — въздъхна Пен. — „Дез, готови ли сме?“

„Оооо — изгука тя. — Какво сладко малко демонче!“

„Моля?“

„Момъкът с брадата също е сладък, но демонът му е направо бебе. Имал е само две животни преди това и брадаткото е първият му човешки ездач. Ще знае само каквото знае магьосникът.“

— Слава на Копелето — отдъхна си Пен и потупа два пъти устните си с палец. А после още два пъти, защото всички тук щяха да имат нужда от Неговия късмет, за да оцелеят през следващите няколко минути. Дръпна се няколко крачки встрани от спътниците си и остави магьосника да скъси разстоянието помежду им за сметка на собствения си дъх. Замисли се как ли изглежда той в очите на съперника си. Уморен, кльощав, изгорял от слънцето младок с прибрана на възел коса, част от която се беше измъкнала и стърчеше около главата му — издуха един кичур от устата си, — облечен с дрехи втора ръка, мокра от пот туника, зелен елек и провиснали панталони за езда, целите в конски косми. Големите му стъпала негодуваха от дългия преход в разпадащите се сандали… определено трябваше да намери свестни ботуши отнякъде, и то скоро.

— Самоук магьоснико! — ревна към него брадатият. — Аз съм просветен Кайрато от ордена на Копелето в Патос и в името на бога ти нареждам да се предадеш. Слез мирно и тихо и нищо лошо няма да ти се случи!

— Да бе! Има неоспорими доказателства за противното — ревна на свой ред Пенрик. — Питай Велка какво ми направи в бутилковата килия!

Мъжът погледна назад в краткотраен пристъп на объркване, от което се отърси бързо.

— За втори път, настоявам да се предадеш! Или животът ти ще бъде прокуден от убежището на храма!

Пенрик обясни за онези зад гърба си:

— Длъжен е да изпълни този ритуал. Няма смисъл да го прекъсвам, преди да е стигнал до края му.

Кайрато повтори предупреждението си още три пъти, всеки път с все по-силни думи. Арисайдия изтегли меча си, а съмненията му, изглежда, достигнаха нови висоти. Тъмните вежди на Найкис се събраха в израз на тревожно любопитство.

— Съжалявам — каза тържествено Кайрато и разпери ръце, сякаш се канеше да подпали дрехите и косата на Пен.

Пен пресече със студ пристигащия импулс. Кайрато залитна леко и пробва отново, със същия резултат. После още веднъж.

„А конят си научи урока още след втория опит да те захапе“ — отбеляза Дез, видимо развеселена.

Магьосникът впери озадачен поглед в ръката си, после се опита да подпали Найкис и Арисайдия. Пен парира тези опити още по-бързо, а хаоса остави да се излее напосоки. Няколко камъка край тях се разхлабиха и поеха по нанадолнището. Кайрато се стресна и сви глава между раменете си. Дез напираше като опъната тетива: „Дай на мен, дай на мен, дай на мен…“

— Какво си ти бе? — викна Кайрато, най-после изплашен сериозно, ако можеше да се съди по разширените му очи.

— Вече обясних на Велка, че не съм самоук магьосник — отвърна Пен. — Той не ти ли каза? Колко нечестно спрямо теб. Кълна се, че този тип изобщо не слуша какво му говорят хората.

Зачуди се колко ли необяснима изглежда тази надпревара за външните наблюдатели. Двама идиоти, които стоят нависоко, правят гримаси и размахват ръце…

Велка ревна от ниското:

— Арисайдия! Предай се или ще умреш!

Арисайдия промърмори:

— Сбърка съюза. Имаше предвид „и“. — Стискаше дръжката на меча си с нетърпението на Дез.

Патоският магьосник викна:

— Предай се и ще пощадим сестра ти. Лично ще се погрижа за нея. — И сигурно си вярваше.

— О, сега аз пък ще се погрижа за теб — изръмжа Найкис и метна първия си камък. Беше се прицелила добре, но камъкът се пръсна на парченца, преди да е стигнал целта си. Последва го друг, но той се отклони рязко във въздуха.

— Защо не го удрят?

Пен не можа да реши дали въпросът й съдържа повече разочарование или възмущение. „И двете всъщност.“

Арисайдия сложи ръка на рамото й да я спре, преди да е хвърлила за трети път.

— Безсмислено е…

— Не, не, нека хвърля. Камъните му отвличат вниманието. — Пен я стрелна със слънчева усмивка през рамо. — Давай. Нека се загрее.

По погледа й личеше, че е разбрала. Е, значи поне един от двамата го беше слушал внимателно и беше запомнил.

Третият камък изсвистя над главата на магьосника. Арисайдия се размърда и също посегна към купчината. Неговите камъни цепеха въздуха с повече сила.

Сержантът не беше зяпал безучастно. Стрелците му, в две двойки, бяха заобиколили отстрани по нанагорнището, за да влязат в обхват, и сега най-после пуснаха стрелите си.

„Приятно прекарване, Дез.“

Първите стрели избухнаха в сини пламъци и стигнаха целта си под формата на безобидна пепел, вторите изпопадаха с тракане по камънака. Третите бяха застигнати от същата съдба.

„Защо се мотае толкова? Още не му е хванал цаката ли, какво ли?“ — попита Пен, пришпорил сетивата си успоредно с тези на Дез.

„Здраво контролира демона си. Могат да правят само по едно нещо наведнъж. Тъжна работа, да ти кажа.“

„Помни, че той е колега свещен, а не играчка, с която да се забавляваш.“

„Да не те беше заплашвал, тогава.“

Стрелците почти бяха навлезли в обсега му, но засега само хабяха стрелите си и не заслужаваха вниманието му. Приближаха ли още малко, лесно щеше да им скъса както тетивите, така и сухожилията. Предполагаше, че Кайрато не е толкова беззащитен, колкото изглежда, но понеже Пен още не го беше нападнал, онзи нямаше срещу какво да демонстрира отбранителните си умения. Пен беше станал нещо като експерт в блокирането на седалищни нерви, отлична тактика, ако искаш противника си обездвижен от кръста надолу, но не особено подходяща в момента. От друга страна, ямката под мишницата предлагаше добри възможности да отвлечеш нечие внимание…

Магьосникът размърда прашния сипей под краката на Пен с очевидното намерение да го повали по задник, но Пен отскочи настрани към един голям камък. Безформени халюцинации запърхаха пред взора му… интересен вроден талант, който подсказваше, че един ден и след много упражнения човекът би могъл да стане майстор на виденията. Не и днес обаче. Пен ги пренебрегна и без помощта на Дез. Магьосникът се разсея за миг, зает с едно от бързите хвърляния на Арисайдия, и в същия миг последният камък, хвърлен от Найкис във висока дъга, се стовари върху главата му със задоволително хрущене. Камъкът не беше малък, явно Найкис го беше метнала с две ръце. Брадатият се строполи изумен и се хързулна по задник надолу, като драпаше отчаяно към кривака си. А после нададе гневен вик и вдигна ръце към Пен.

Болка разцъфна в гърдите му, сякаш бедното му сърце само искаше да се разкъса. Пен падна назад като блъснат от пръч. Дез се разтревожи и се уви около сърцето му. Следващите стрели долетяха необезпокоявано и ги пропуснаха само като по чудо.

От ниското се вдигна врява, войниците викаха един през друг, а после хукнаха напред, приели падането на Пен като знак за атака.

Пен се надигна на колене. Гърдите му напразно се пънеха да поемат въздух, устата му зееше в изумление. Този удар беше предназначен да убива.

Кайрато също беше на колене и с провиснала челюст, неговата — от смут, страх и триумф едновременно. Може и да не беше планирал съзнателно онова ужасно и забранено нещо, реши Пен, но и не личеше да съжалява особено. Вместо това се оглеждаше в опит да прецени къде ще прескочи демонът на Пенрик, след като той си поеме дъх за последно.

Хаос изригна от Дездемона.

Склонът сякаш отърси рамене и пое с гръм надолу.

Кайрато се хързулна няколко метра заедно със свлачището, наполовина заровен в камънак. Потен и зачервен, той си пое рязко въздух, сгърчи се, после пребледня внезапно и… припадна.

„Топлинен удар“, постави диагноза Пен или по-скоро някаква почти непозната, дистанцирана част от ума му, запазила ясно съзнание, неприятно и неканено усещане, което му напомни за бутилковата килия. Гърдите го боляха зверски. Останалото не беше много по-добре, като се изключеше приятният миг, когато нечии трескави ръце го положиха в мек и топъл скут.

Ботушите на Арисайдия го подминаха; изстъргване и трясък на метал звъннаха дисхармонично над пулсиращото ехо от скалното свлачище.

— Не убивай магьосника! — извика предупредително Пен.

Силно сумтене, провлачени стъпки.

— Помня — долетя до него гласът на Арисайдия, пълен с раздразнение. — За разлика от онзи тъпанар.

— О, кръвта на Майката, Пен, добре ли си? — възкликна Найкис над него. Капки намокриха лицето му, макар небето на ранната вечер да се ширеше кротко над него, дълбоко, синьо и безоблачно. Можеха ли и сълзите да са благословия? Богове, небето в тази страна беше възхитително.

— Ще бъда. — „Дано.“ — Не трябва ли да хвърляш камъни?

— Ти току-що ги хвърли всичките. Мисля, че Аделис държи нещата под контрол… останалите избягаха. Тоест онези, които могат. Сержантът им крещи да се върнат, но и той тича с всички сили.

— Ха. Добре. — А какво ставаше с Дез?

„… Дез?…“

„Шт. Заета съм.“ А после, след миг-два, каза с възмущение: „Кайрато беше готов да пожертва своя демон, за да те убие. Богът да го прибере заедно с твоята душа, а самият той да оцелее.“

„Мда. Военновременна магия. Точно затуй не ща да имам нищо общо с войната.“