Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (1)

1.

— Дездемона! — ахна със страхопочитание Пенрик. — Виж само тази светлина!

Наведе се през парапета на адрийския товарен кораб, който акостираше бавно през стесняващия се Патоски залив, и зяпна ококорен скалистите брегове на Седония. Сухият, чист като сълза въздух придаваше на далечните гранитни планини ясните очертания на обработен кристал. Издигащото се утринно слънце беше с цвета на пчелен мед. Пенрик вдигна поглед към изумително синьото небе, така дълбоко, че причиняваше световъртеж. Синева, в която да се гмурнеш и никога да не се удавиш в бездънната й шир.

Точно така би трябвало да изглеждат вълшебствата, помисли си той, в някой мит или легенда за стихиите. „Човекът, който се влюби в небето.“ А после си напомни, че в тези приказки простосмъртните рядко печелят.

— Да, обаче до обяд слънцето ще е опекло бледната ти учена кожа като на шиш, че и мехури ще ти излязат. Покрий се бе. Ще трябва да ти намерим отнякъде свястна шапка — отвърна демонът през собствените му устни със заповедния тон на ужасната по-голяма сестра, за каквато му напомняше толкова често. И все пак му се стори, че и Дез не е безразлична към гледката, видяна през неговите очи, към окъпаната във вълшебна светлина земя на… би ли могло да се каже „на своето рождение“?… Добре де, земята, която беше напуснала преди, колко, стотина години?

— Повече — въздъхна тя.

Пен притисна пръст към устните си като предупреждение към Дездемона да се въздържа от коментари на глас, когато не са сами, и тръгна към носа, като заобикаляше моряците, заети с платна и въжета. Неколцина пътници се бяха събрали там да видят града, дал името си на залива. Корабът зави и пое към брега, издул платна от слаб попътен вятър.

Загладен от свлачище склон се дръпна като театрална завеса и разкри жадуваната гледка. Полегнал връз широкия амфитеатър на залива, Патос сякаш бе построен от костите на тази земя — каменни къщи с покриви от червени плочи, каменни улици, арки и колонади, а също и познатият петоъгълник на каменен храм, кацнал високо на едно възвишение. Голяма каменна крепост охраняваше каменни кейове, щръкнали в прозрачната синя вода и приютили десетина търговски кораба, които вече изпразваха трюмовете си.

Горичката от кранове и мачти компенсираше донякъде липсата на дървета, която обясняваше защо дървеният материал, с който бяха пълни трюмовете на техния кораб, щеше да се посрещне толкова добре тук. Неповратлив, бавен и скучен беше този кораб, подходящ за обикновени пътници с обикновени кесии. Точно като млад адвокатски писар, който носи куп неподписани търговски споразумения и чернова на брачен договор. Документи до един фалшиви. Пен нагласи кожената каишка на рамото си и сложи ръка върху малката кожена чанта, където бяха прибрани те, както и вторият набор документи, много по-интересен и зашит в подплатата й.

Велка махна на Пен и той отиде при него на предната палуба. Човекът беше седонийски търговски агент, с когото Пенрик се беше сприятелил, или поне сближил в някаква степен, по време на спокойното тридневно плаване от адрийския град Лоди и с когото можеше да упражнява седонийския си. Велка каза с усмивка:

— Още ли се вълнуваш от първото си идване в Седония?

— Да — призна Пенрик и се ухили в отговор, все така опиянен от сутрешната светлина. Изобщо не го интересуваше, че прилича на глупак. На един млад писар му е позволено да се прехласва.

— Много изненади те чакат, да знаеш.

— Надявам се да е така.

Дез не каза нищо, дори на тихата реч, но Пен имаше чувството, че и тя наблюдава пристанището със същия нетърпелив интерес като него.

Двама гребци с туниките на седонийската митница потеглиха с боядисана в зелено лодка от кея и спряха при кораба на Пен. Той взе куфара си и тръгна с Велка и първата група пътници, прехвърли се без инциденти през борда и се спусна по въжената стълба. След като се отървеше от човешкия си товар, корабът щеше да се премести на друг кей, близо до имперската военноморска корабостроителница, където да разтовари дървения материал от трюмовете си. Пенрик се замисли разсеяно върху здравия смисъл, какъвто самият той не откриваше, в това една страна да продава на друга необходимите суровини за строеж на кораби, при положение че въпросните страни биха могли в близко бъдеще да се окажат във война или най-малкото в коловоза на хронични морски сблъсъци. Е, тази загадка не беше сред прерогативите на неговата мисия.

Имперската митница се помещаваше под дълъг дървен навес, приютил маси, неколцина митнически агенти с униформени туники, няколко отегчени войници и скучна бюрократична атмосфера като цяло. Пътниците се наредиха на опашка и всеки показваше багажа си, когато му дойдеше редът. Митническият агент, при когото се падна Пенрик, прегледа фалшивите му документи и записа фалшивото му име, фалшивата възраст и фалшивата причина за посещение в страната, всичко това с минимален интерес. После изсипа куфара на масата и разрови съдържанието му в търсене на… Пен нямаше представа на какво.

Във всеки случай неговата най-тайна и опасна контрабанда, неговият демон на хаоса, комуто дължеше свръхестествените си сили, мина проверката напълно незабелязан.

Велка, който се беше забавил да говори с някакъв служител на пристанището, махна на Пенрик. Той излезе отново под яркото слънце и побърза да се отдалечи, защото предпочиташе на този етап да не се натоварва с компания. Зачуди се кое да направи по-напред — да намери човека, с когото бе дошъл да се пазари толкова отдалече, или да се настани някъде. Може би първо да намери човека, а после да си избере квартира или хан на място, което ще е удобно за него. Би могъл да разпита за адреса му продавачите на пристанищния пазар, но това би оставило следа. Сигурно имаше някакъв по-дискретен начин.

„Прав си — одобри Дездемона. — Най-добре пробвай в двореца на губернатора или в някоя кръчма близо до армейските казарми, където се събират войници.“

Пен имаше чувството, че познава града, поне в най-общи линии, макар да идваше за пръв път. Това странно усещане дължеше на Дездемона — една от предишните й ездачки беше живяла тук няколко години. Макар и преди цяло столетие, напомни си Пен. Нещата се бяха променили със сигурност, но вероятно можеше да разчита на спомените й за основните сгради и улици, предвид че всичко тук изглеждаше изградено от камък.

Пазарището, истинско село от сергии и навеси, миришеше на риба, въжета, катран и подправки. Предлагаха се също дрехи на старо, медна и керамична посуда и екзотична за Пен храна — портокали и лимони, сушени фурми, ядки и странни зеленчуци с ярки цветове, също маслини и маслото, което се правеше от тях. Продавачите и клиентите също бяха пъстра смесица от мъже и жени, както и много деца, които търчаха като опуснати и добавяха своите пискливи нотки към всеобщата врява. Дрехите на мъжете се състояха от широки ленени туники и панталони, а жените бяха облечени скромно, с високи деколтета. Имаше хора с различен цвят на кожата, от почти рокнарийско бронзово до маслинено или тъмнокафяво с червеникав оттенък на онези, които прекарваха дните си на открито.

Косите също варираха, от къдрави до прави, изсветлял от слънцето бронз, тъмна мед и кестеняво, но най-често — черно. Зарадва се, че е приел дадения му съвет и е боядисал своята тъмна за пътуването. Русата му до бяло коса правеше впечатление дори в родината му, а тук би лъщяла на слънцето като сигнален фар. За очите си не можеше да направи нищо, освен да мижи постоянно. Постара се да сгърби рамене в приведената стойка на класически писар.

Нагледал се на пазарището, Пен тръгна по една стръмна улица към хълма, където се издигаше губернаторският дворец. Врявата откъм пристанището — крясъци на морски птици, викове на докери и продавачи, скърцане на товарните кранове, тропот на копита и трясък на каруци по калдъръма — скри отмерения звук на бързите стъпки, които го застигаха. Когато Пен най-после се обърна, шестима войници бяха само на крачки от него.

— Хей, ти, чакай! — извика сержантът им.

Пенрик се напрегна, но се подчини, примигваше и се усмихваше, даже помаха със свободната си ръка да покаже, че е празна и не държи оръжие.

— Здравейте — отвърна той дружелюбно. — Какво има? — Чак тогава видя Велка, който тичаше след войниците и сочеше към него.

— Това е шпионинът! Арестувайте го!

Първият му импулс, да се спаси от неприятната ситуация със сладки приказки, отпадна, когато си даде сметка, че едно по-детайлно претърсване на кожения калъф с документите несъмнено ще разкрие тайното отделение с тайните писма на дука, а тогава никакво красноречие няма да му помогне. Натъпканата с монети кесия висеше на връв около врата му под ризата, а кожената чантичка с документите беше преметната през гърдите му и трудно щяха да му я вземат.

Сержантът вече вадеше късия си меч от ножницата, когато Пен си помисли: „Дез, ускори ни!“.

От неговата гледна точка, нападателите се забавиха. Пен метна куфара си по сержанта, човекът падна бавно по задник и блъсна меча на друг от войниците. Както обикновено, Пен усещаше собствените си движения бавни и усилни, все едно крачи по мокър пясък, но все пак се обърна и хукна да бяга. Къде щеше да го отведе спринтът му беше въпрос, с който да се занимае по-късно.

Към настоящия момент имаше по-неотложен проблем, както се оказа, а именно другата половина от взвода, която беше заобиколила да го пресрещне и сега се спускаше по улицата към него с вдигнати палки.

Пен избегна с лекота и изящество първите четири удара. Отдръпна се успешно от петия и инерцията фрасна главата му в шестата палка с много повече сила, отколкото вероятно бе вложил в замаха си войникът, който я държеше.

Светът избухна в звезди и снежинки, после Пен се строполи със стон, не успя да се подпре и си фрасна главата отново, този път в каменните плочи, с които беше настлана улицата. Гадене и черни облаци превзеха света му, но той така и не загуби напълно съзнание.

Ако беше припаднал, щеше да си спести болката и унижението, които последваха. Множество силни ръце обединиха усилията си да го вдигнат и да го понесат надолу по улицата и през портите на крайбрежната крепост. Сенки примигнаха над него; после — камък. Светът почерня и Пен реши, че най-после е припаднал окончателно, въпреки пулсиращата болка в главата, но уви — просто го носеха под земята… някой мина покрай него със запалена факла… тунелът се стесни, разшири се и отново се стесни. И пак се разшири.

Натиснаха го на пода и бързо му отнеха калъфа с документите, ботушите, кесията, колана и канията с ножа, както и горните му дрехи. Някой го стисна за косата и изръмжа: „Как е истинското ти име?“. Пен не успя дори да простене в отговор, макар да се опита, а после изведнъж стомахът му се надигна и той оповръща разпитвача си. Слаба отбрана, но поне накара гадняра да отскочи назад с ругатни.

— Боско, много силно си го ударил бе. Не може да говори!

— Извинявай, сержант! Не бях аз! Той сам налетя на палката ми!

— Няма значение — чу се гласът на Велка. — Смея да кажа, че това ще отговори на всички въпроси вместо него. — Мда, Велка явно се беше добрал до кожения калъф, предвид доволната усмивка, която накъдри устните му. Пен съжали, че не беше позволил на Дез да го обере на зарове, докато бяха на кораба.

— Май няма да може сам да слезе по стълбата, а? — каза един от войниците.

— Може просто да го метнем.

— Да, ако искаш да си счупи и двата крака.

— Ще ви трябва ли за още нещо? Освен за екзекуцията си, тоест? — попита сержантът. Въпросът му най-вероятно беше отправен към Велка, реши Пен.

— Рано е да се каже. Може и да потрябва за нещо.

След кратък професионален дебат между войниците Пен, само по риза и панталон, бе спуснат в мрака с въже, стегнато болезнено през гърдите му и насочвано от войник, който се спускаше по усукваща се въжена стълба. Първо босите му стъпала, после коленете, а накрая и останалата част от него се срещнаха със студена скала. Въжето, войникът и стълбата изчезнаха обратно нагоре. Тежък камък изстърга над главата на Пен и отряза като с нож както гласовете, така и последните отблясъци на факлата. Пълна тишина. Пълен мрак.

Пълна изолация.

Е… не и за него.

— Дез — изпъшка той. — Още ли си с мен?

Кратка пауза, после:

— Ще трябва да ти пръснат мозъка по цялата улица, за да съм другаде.

Въпреки пулсиращата болка Пен не устоя на любопитството си и попита:

— В кого би прескочила?

Остана с усещането, че Дездемона се нацупи.

— Във Велка.

Когато ездачът умреше внезапно и демонът му бъдеше принуден да прескочи другаде, обикновено отиваше при най-силния човек в съседство.

— Сериозно?

— Той не би оцелял дълго. — Пауза. — Би умирал бавно и в най-страшната агония, която мога да му уредя.

Пен се запита дали това е начинът на един демон да ти каже, че те обича.

„Повече или по-малко — отвърна Дез на тихата им реч, защото му ставаше все по-трудно да движи устните си. — Пен, съсредоточи се. Трябва да останеш буден. Черепът ти е пукнат и кървиш навътре. Можем да затворим с изгаряне кръвоносния съд, но трябва да отворим дупка и да извадим съсирека, преди налягането да те убие.“

„Искаш сам да си направя трепанация?“

„Аз ще го направя, но трябва да останеш в съзнание. Не мога да работя, ако ти… ако ти…“

„Разбрах.“

Деструктивна медицина. Понякога спасяваше живот.

Друг път — не…

Главата го болеше зверски и избиването на отвор колкото върха на пръста му не промени забележимо нещата. Не изтече много кръв, но част от чувствителността в изтръпналите му устни се завърна. „Да, точно така“ — каза някой от тях двамата.

„Може ли вече да припадна? Боли…“

„Не. Стой буден. Трябва да извадим съсирека.“

Правилно. И познато. И много неприятно като перспектива. Дали Дез изпитваше същата болка като него? Може би не, но ако умът и тялото му откажеха, тя също щеше да пострада. „Предполагам, че и за теб не е голяма забава.“

„Позна.“

След малко Пен попита:

„Дез, можеш ли да дадеш светлина на очите ми, докато работиш?“

„Да…“

След миг мракът се отдръпна. Понеже нямаше никаква светлина, която Дез да подсили, се получи особен, безцветен ефект, но поне му даде представа за пространството наоколо. Намираха се в кръгла камера, изсечена в скалата, около четиринайсет стъпки висока и седем широка, като стените се извиваха навътре към малкия отвор в тавана, понастоящем затиснат с тежък камък.

Пенрик оглеждаше обратния наклон на стените. Като младеж се беше катерил доста из родните планини. „Не, тази стена няма как да изкатеря.“ Дори да беше в най-добрата си форма, а не беше… По пътя към Седония си беше мислил, че никаква заключена врата не може да го задържи. „Това място да не е създадено специално за магьосници?“ Възможно ли беше Велка да е разкрил и тази негова тайна?

„Това е стандартна седонийска бутилкова килия. Говори се, че тук хвърлят затворниците, за които искат да забравят.“

„Била ли си преди в такава?“ И по-важният, неизречен въпрос: „Измъквала ли си се от такъв затвор?“. Освен по трудния начин, тоест, без ездача си.

„Не.“

След малко Пен пропълзя до стената и се надигна колкото да облегне рамене на нея. Там измъкнаха последните остатъци от съсирека и Пен плъзна внимателно пръсти зад ухото си, където нещо мокро попиваше в боядисаната му кестенява плитка. Кръвозагубата не беше голяма, нямаше да го убие. Не и от външната страна на черепа му.

Настани се по-удобно и се съсредоточи върху дишането си. Не беше най-амбициозното начинание на света, особено в сравнение с плановете му от тази сутрин, но засега беше предизвикателство само по себе си.

 

 

След време Пен започна да се пита как се е издал пред Велка, дали е казал нещо, което не е трябвало да казва, или просто се е изложил като актьор — не че ролята му беше особено трудна. Не се сещаше за нищо. Велка не беше магьосник като него. Нито шаман, нито, със сигурност, светец. Не беше разкрил тайните на Пен с помощта на свръхестествени средства.

И в този ред на мисли, кой всъщност беше Велка? Патриотично настроеният седонийски търговец, за който се представяше? Или агент от съвсем друг вид?

„Аз също не виждам къде сме сгрешили“ каза Дез.

Мило от нейна страна, че поемаше част от вината, за да не се чувства Пен като последен глупак. Тази негова първа тайна дипломатическа мисия трябваше да е лесна и при успех обещаваше още възможности за пътешествия до нови места по поръчка както на дука, така и на архисвещения. Уви, бутилковата килия не фигурираше в списъка му с туристически забележителности.

След още време Пен започна да се пита дали ще умре, а после, изтерзан от безформеното безвремие, как ще умре. Ще го екзекутират по някакъв ужасен начин? Или просто ще го оставят тук да излинее в мрака? Който не беше мрак за него. Нито щеше да умре сам — Дез беше приятелка, която не можеше да надживее. „И това е някаква утеха все пак“, реши той.

„Но много ми се иска пак да видя онова небе.“

Мина още много време, преди най-после да се запита укоризнено: „Какво ще стане с човека, с когото трябваше да се срещна?“. Истинската цена на провала му започна да се очертава пред силното му и добре снаряжено въображение и той прокле наум десетките истории, които беше чел и които обясняваха в детайли какво точно ще се случи. Кървави детайли. „Богове пет. Какво ще стане с генерал Арисайдия?“ Не само Пен щеше да плати с живота си за това фиаско.

„Но не и Дез. Поне тази утеха ми остава.“

И още една, мъничка.

— Няма да ми излязат мехури от слънцето! — викна той и се изкиска. Но устата му беше толкова суха, че само се задави.

„Пен — каза разтревожено Дез. — Погледнато оттук, започваш да се разпадаш. Ако не се държиш, няма да задържиш и мен. Дръж се!“

„Как?“ Отпусна ранената си глава на коленете и разбра защо хората, попаднали в капана на непоносима болка, търсят смъртта от собствените си ръце.

Накрая Дез каза неохотно: „Моли се на своя бог. Освен нас двамата само той е тук.“

Пен се замисли над думите й. Мисли дълго. Сетне прошепна:

— Господарю Копеле, Пети и Бели… — И млъкна разколебан. Протегна ръце в чернотата, разперил пръсти в смирена молба. — Господарю на всички нещастия извън сезона си. — Колко подходящо. — Полагам този ден като приношение на твоя олтар. Ако ти харесва, вземи го.

Тази не беше сред молитвите, на които го бяха учили в семинарията преди почти десет години, но му се стори на място.

И сигурно бе чута, защото той скоро заспа.

 

 

Сякаш години след като го бяха метнали в дупката камъкът горе изстърга отново, видя се треперливата светлина на факла и някой спусна през отвора покрита кофа, закачена на кука. Следвайки сърдитите указания на пазача, Пен се претърколи и освободи куката, която, за разлика от него, се издигна нагоре. Капакът на кофата представляваше простичък дървен поднос, на който имаше малък самун хляб, не твърде изсъхнал, лепкаво блокче сушени подове, основно фурми, както и някакъв светъл квадрат, който, според уверенията на Дез, беше пресована сушена риба. Пен повдигна подноса. За негова изненада кофата не беше предназначена за заместител на нощно гърне, а съдържаше прясна вода и една дървена чаша. Пен пи жадно в началото, после намали темпото, като се питаше кога ли ще му донесат друго ведро.

„Предполагам, че това е дневната ти дажба — изказа мнението си Дез. — Но ти пий, пий. Водата ти е нужна, за да оздравееш.“

Той успя да изяде част от хляба и няколко парченца плод, но след първата хапка заряза решително рибата, нищо че Дез го гълчеше с тревогата на притеснена майка и настояваше, че храната била проста и питателна. Обаче вонеше. И имаше кости, макар и тънки като косми. И, и… разни други парченца.

И така, напоен, нахранен и оставен сам, Пен се почувства относително добре — през идните два-три дни друго не му трябваше. Килията беше достатъчно широка да се опъне на пода в целия си ръст, макар и твърде широка за стария планинарски трик, при който се изкачваш по цепнатина, като запъваш гърба и стъпалата си на противоположните стени.

На четвъртия ден Пен седна на пода и се зае по-подробно с раните си. Дез можеше да ускори заздравяването на пукнатия му и трепаниран череп, както и да предотврати инфекция, но всичко това изискваше горна магия, която създаваше ред, и демонът имаше нужда да изхвърли някъде хаоса. Обикновено наоколо се намираха достатъчно дребни вредители, които да послужат за тази цел, но след като унищожи паяците и другите гадинки с твърде много крака, които припкаха по стените, Дездемона остана без жертви. На петия ден нещата се оправиха рязко, когато един заблуден плъх дотича по отточния канал в центъра на килията, който служеше и за нощно гърне на Пенрик. Дез направо му скочи. Пен се притесни, че ще трябва да дели тъмницата си с вонята на разлагащ се плъх, но Дез, тласната от обстоятелствата към нетипична за нея икономичност, не само обра каймака на малката смърт, но в рамките на има-няма един час сведе трупчето до купчинка прах, а Пен използва остатъка от дневната си порция вода да го отмие в канала.

Понеже нямаше как другояче да убива времето, Пен свикна да клечи край отточния канал с надеждата за още плъхове, досущ като рибарите през зимата в родния му край, които клечаха с часове край дупката, изсечена в леда на замръзналото езеро. Мечтаеше си за манерка топлещо винце, което да му прави компания, или приятели, с които да се надлъгва, но поне си имаше Дез. Гледаше съсредоточено канала, не по-широк от дланта му, прокопан в твърдата скала. Може би още не беше чак толкова отчаян…

— Забрави — изсумтя Дез. — Дори ти не си толкова кльощав, че да се провреш през тая дупка. А и каналът едва ли се разширява нататък.

— Предполагам, че се излива в морето. — Миризмата, която долиташе от канала, навяваше мисли за солена вода, а не за клоака. Но не, каналът наистина нямаше да свърши работа. Да го разшири достатъчно с помощта на магия би му отнело месец усилна и отегчителна работа, все едно да копае тунел с лъжица. Нагоре също не ставаше. Би могъл да разхлаби камъка около дупката с риск някое голямо парче да му падне на главата и да вдигне по тревога пазачите, но пак не би могъл да се изкачи дотам. Засега, поне докато раните му не заздравееха, беше най-добре да изчака похитителите му сами да го извадят за разпит. Ускореното заздравяване повишаваше опасно температурата му, която маскираше симптомите на евентуална затворническа треска.

Когато тъмничарите дръпваха камъка за ежедневния му порцион, Пен крещеше към тях въпроси, но те нито веднъж не му отговориха.

Три плъха по-късно черепът вече не го болеше толкова. Още беше чувствителен на пипане, но поне желанието на Пен сам да си отреже главата беше останало в миналото. Този път успя да преглътне послушно отвратителната риба, без да я повърне веднага. Дез му помагаше да убие времето, като му разказваше истории от многото си предишни животи с предишните си ездачи, всичките жени, или по-точно десет жени, една лъвица и една дива кобила. Именно в кобилата демонът за пръв път беше избягал на белия свят от преизподнята на Копелето или хранилището на хаос, или каквото там беше. В семинарията често бяха водили теологични спорове относно природата на онова място и Пен смяташе, че Дез най-добре би могла да сложи край веднъж и завинаги на тези препирни, но тя твърдеше, че не помни нищо, защото хаосът сам по себе си не позволявал формирането на спомени. Беше се сдобила с личността си, тоест с всичките си личности, по-късно, под силното влияние на вездесъщата материя.

Историите й бяха добри, но на това лишено от светлина и звук място започнаха да наподобяват халюцинации. Обикновено Пен ги възприемаше като думи в главата си, дори прибавяше неволно към тях енергични жестове като на панаирджийски разказвач. Сега за пръв път виждаше примигващи образи наяве, а не само насън, както когато се случеше да сънува нейните сънища вместо своите.

Ставаше му все по-трудно да различи деня от нощта и сънищата от реалността.