Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (8)

Осма глава

— Защо — попита Вейн, докато се качваше по парадното стълбище — са толкова убедени, че е Джерард?

— Защото — сприхаво заяви Пейшънс — не могат да измислят друго. „Момчешки лудории“, следователно е Джерард. — Когато Вейн стигна до стълбищната площадка, тя продължи със саркастичен тон: — Хенри няма въображение, нито Генерала. Те са тъпи. Едмънд има въображение в излишък, но хич не го е грижа. Той е много безотговорен. За него всичко е шега. Едгар е предпазлив в заключенията си и понеже е боязлив, постоянно шикалкави. Колкото до Уитикъм… — Млъкна, изду гръд и присви очи. — Той е самодоволен фарисей, който винаги разваля настроението на другите, като разкрива предполагаемите им прегрешения с отвратително превъзходство.

Вейн й хвърли кос поглед.

— Явно обществото на закуска не е било съгласна с теб.

Пейшънс изпухтя и се огледа. Видя, че не отиват към нейната спалня.

— Къде ме носиш?

— Госпожа Хендерсън приготви за теб една от старите всекидневни. Другите няма да те безпокоят, освен ако сама не ги повикаш.

— За нищо на света. — След малко Пейшънс погледна Вейн и попита със съвсем различен тон: — Нали не вярваш, че е Джерард?

— Аз знам, че не е Джерард.

Пейшънс разшири очи.

— Видя ли кой е?

— И да, и не. Само го зърнах, когато за малко мъглата се вдигна. Качи се на един камък, държейки високо фенер, и видях фигурата му, очертана от светлината. Като съдя по телосложението му, е зрял мъж. От разстояние е трудно да се определи ръста, но фигурата се вижда ясно. Носеше дебела пелерина, като от шаяк, макар да не останах с впечатление, че дрехата е долнокачествена.

— Но си сигурен, че не е Джерард.

Вейн погледна Пейшънс, удобно разположена в прегръдките му.

— Джерард е още твърде кльощав, за да се обърка с възрастен мъж. Абсолютно сигурен съм, че не е той.

— Хм. — Пейшънс се замисли. — Ами Едмънд, той също е кльощав. Вън от подозрение ли е?

— Според мен — не. Раменете му са достатъчно широки, за да му стои пелерината добре, и като имам предвид ръста му, ако се е облякъл заради студа, или защото е влязъл в ролята на призрак, тогава е възможно да е бил мъжът, когото видях.

— Добре, който и да е бил — каза Пейшънс вече много по-уверено, — можеш да сложиш край на тези злостни приказки за Джерард и призрака. — Чувстваше се уверена, докато той извървя десетина метра, после сви вежди. — Защо не оправда Джерард веднага, още в трапезарията?

— Защото — отвърна Вейн, без да обръща внимание на внезапната студенина в гласа й — е повече от очевидно, че някой от насядалите около масата потрива ръце доволно, когато се хвърлят обвинения върху Джерард. Същият човек ще се възползва от Джерард като изкупителна жертва, за да отвлече вниманието от себе си. И предвид склонностите на господата, които така точно описа, си мисля, че е лесно да бъдат подведени. Ако доводите са логични, те ще повярват. За съжаление, никой от тях не е глупав и е трудно да се каже кой ги подстрекава.

Той се спря пред една врата и сви вежди. Пейшънс разсеяно се протегна и отвори. Вейн бутна вратата с рамо и я внесе вътре.

Както й каза, това беше гостна, която не се обитаваше. Намираше се в края на крилото, където беше и спалнята на Пейшънс, но един етаж по-долу. Прозорците бяха високи почти от пода до тавана. Слугините явно бяха идвали, бяха вдигнали калъфите от мебелите, нямаше петънце прах по тях и орнаментите на софата в стил ампир бяха лъснати до блясък. Беше разположена срещу големите прозорци, които гледаха към парка на имението. В голямата си част той наподобяваше дива природа и се простираше до горите в далечината, чиито листаци бяха като златистокафяв балдахин. Пейзажът в този сезон беше много приятен. Вдясно се издигаха развалините, а още по-надалеч сивкавата лента на река Нийн се виеше сред тучни ливади. Пейшънс можеше да се настани на дивана и да съзерцава природата. Понеже стаята беше на първия етаж, никой нямаше да я безпокои.

Вейн я отнесе до дивана и внимателно я сложи на него. После подреди възглавничките, за да се облегне удобно. Пейшънс гледаше как подпъхна под болния й глезен възглавничка с избродиран гоблен.

— Какво възнамеряваш да правиш с призрака?

Вейн я погледна в очите, вдигна една вежда, отиде до вратата и заключи. Върна се с характерната си дебнеща походка, седна до нея и подпря едната си ръка на облегалката.

— Призракът вече знае, че снощи е бил проследен, и ако не беше твоята ненавременна злополука, вероятно щеше да бъде заловен.

Пейшънс прояви достатъчно благоприличие да се изчерви.

— Всички обитатели — продължи Вейн, взирайки се очите й, — в това число и призракът, разбраха, че познавам имението добре, може би по-добре от тях. Аз съм реална заплаха за призрака… и мисля, че ще се спотаи, докато си замина, и тогава ще се появи пак.

Нима името й не означаваше търпение? Затова се постара да го оправдае и стисна устни.

Вейн се подсмихна.

— Така че ако искаме да подмамим призрака да се издаде, предполагам, че ще бъде по-разумно да го оставим да си мисли, че споделям мнението за Джерард като най-вероятният заподозрян.

Пейшънс се намръщи. Взря се в студените сиви очи и отвори устни.

— Вярвам — каза Вейн, преди тя да заговори, — че Джерард няма да страда, ако оставим всички да си мислят каквото им хрумне поне в близкото бъдеще.

Пейшънс се намръщи още повече.

— Ти не чу какво говореха. — Скръсти ръце под гърдите си. — Генерала го нарече момче.

Вейн вдигна вежди.

— Крайно нетактично, съгласен съм, но мисля, че подценяваш Джерард. Щом разбере, че онези, които обича, знаят, че е невинен, и пени няма да даде за мнението на другите. Подозирам, че ще погледне на цялата работа като на вълнуваща игра… като на заговор за залавянето на призрака.

Пейшънс присви очи.

— Имаш предвид, че ще му представиш ситуацията в тази светлина.

Вейн се захили.

— Предлагам да отговаря на всички обвинения по негов адрес с презрителна досада. — Вдигна вежди. — Предполагам, че може да усвои високомерно и саркастично поведение.

Пейшънс го погледна още по-неодобрително. Беше сигурна, че като настойница на Джерард, не бива да одобрява такъв план. И все пак го одобри; разбираше, че идеята на Вейн най-бързо ще върне доверието на Джерард, а това беше главната й грижа.

— Много те бива в тези работи, нали?

И не намекваше единствено че е вникнал в характера на Джерард.

Усмивката на Вейн стана прелъстителна.

— Бива ме в много неща.

Гласът му зазвуча като мъркане. Примъкна се по-близо до нея.

Пейшънс се стараеше много усърдно да не обръща внимание на натиска върху гърдите й. Очите й се взираха в неговите, а те все повече се приближаваха, но беше непреклонна, че няма в никакъв случай да си позволи да погледне устните му. Сърцето й се разтуптя и тя вдигна предизвикателно вежда.

— Какви например?

В целувките… биваше го много, ама много го биваше в целувките.

Докато Пейшънс стигна до това заключение, вече беше останала без дъх… и беше безумно увлечена от упоителни усещания, които бавно я обземаха.

Вейн самоуверено беше завладял устните й и тя се почувства замаяна, но приятно замаяна. Неговите силни устни галеха нейните и те омекваха, омекваха не само устните й, но всеки неин мускул, краката, ръцете. В тялото й бавно се разпростираше топлина, като прилив на естествено удоволствие, което сякаш нямаше някакъв дълбок смисъл или значение. Това беше удоволствие, чисто удоволствие.

Като въздъхна в себе си, отпусна ръце върху раменете му. Той се намести още по-близо. Пейшънс потръпна, като усети езика му до своя. Окуражена, тя притисна устните си до неговите и почувства, че мускулите му се стегнаха, откликвайки веднага на нейната нежност. Тялото му като че ли се видоизменяше.

Беше изумително — тя ставаше по-мека, а той по-твърд.

Освен това излъчваше жар, която и двамата споделиха. Обхвана ги треска и преобрази импулсите на удоволствието в страст. Освен милувката на устните, другаде не я докосваше, но всеки неин нерв беше възбуден, възприемайки усещанията. Горещият прилив се разпростря, температурата скочи нагоре.

Тя беше зачервена, неспокойна… неудовлетворена.

Ахна, когато пръстите му се плъзнаха по гърдите й, не беше обхваната от паника, беше потресена. Потресена от безумното удоволствие, което изпита, от странното усещане по цялата кожа. Той обхвана нежната, странно набъбнала плът на гърдите й, и тя набъбна още повече. А после от милувката на пръстите му настръхна.

Докосването на езиците им и горещината на ръката му бяха влудяващи. Когато той докосна връхчето на едната й гърда, Пейшънс ахна отново.

Сетивата й се съсредоточиха в усещането, което предизвикваха у нея върховете на пръстите му, удивляваше се на своята реакция.

Нямаше представа, че съществуват такива усещания. Не й се вярваше, че са истински. Но бяха съвсем истински и продължаваха, вълнуваха я, питаше се какво още не знае.

И какво ли още й предстои да изпита.

С цялата си опитност, съвсем преднамерено, Вейн я увлече към още по-дълбоки изживявания. Тя не се съпротивляваше изобщо и той би се учудил, ако не беше видял в очите й любопитство и съзнателно намерение да го задоволи. Нейното неподправено желание разпали още повече страстта му. Той я удържаше и у двамата, понеже знаеше, че тя не е обиграна любовница, че никога не е поемала по този път, а това, независимо от присъщите й невинност и искреност, беше нещо деликатно и безрезервното й доверие можеше лесно да бъде подкопано с прекалено агресивни любовни ласки.

Тя беше наивна и невинна и трябваше да бъде обсипвана с нежност, бавно и много внимателно да бъде разпалвана у нея страстта, а сам той бавно да й се наслаждава.

В момента се наслаждаваше на устните й, които му се отдаваха, на гърдите й, които се втвърдяваха под ласките му. Нейната невинност беше стимулираща, опияняваща, пленителна.

За кратко Вейн я зацелува бурно, после се отдръпна, но ръцете му останаха върху гърдите й.

Позабави се малко, после подразни набъбналите връхчета, първо едното, после другото, пак почака, докато не зърна, че очите й проблясват под миглите. Улови погледа й и бавно плъзна пръсти към най-горното копче на роклята й.

Очите на Пейшънс се разшириха, гърдите й се надигнаха, когато потресена пое дъх. Едва ли не й олекна щом първото копче беше откопчано. Усещанията й се изостриха, долавяйки как пръстите му се преместиха към следващото копче. Съзнаваше всеки удар на сърцето си, докато едно след друго малките перлени зърна излизаха от илиците.

Горната част на роклята бавно се разтвори.

За секунда се почувства несигурна какво иска и иска ли изобщо да разбере какво следва. Колебанието продължи само секунда… секунда, която беше достатъчна Вейн да отдръпне краищата на деколтето и да пъхне умело пръсти под долната риза.

Само с едно нежно движение я смъкна. Последва първото възбудително докосване на пръстите му върху кожата й. Сякаш я понесе вихър. Смаяна, захласната, запленена, всеки неин нерв настръхваше от докосването му, от ласката на дланите му, на тези дълги, здрави пръсти, които обхващаха гърдата й.

Вейн наблюдаваше изпод клепачи нейната реакция, наблюдаваше как страстта заискри в лешниковите й очи, докато нежно галеше гърдите й и копринената кожа. Знаеше, че трябва да я целуне, за да отвлече вниманието й от следващата му стъпка, но натрапчивото желание да види каква ще бъде реакцията й, докато изучаваше какво прави той, и докато неговите сетива я възприемаха, беше много силно.

Помести ръката си и обхвана с пръсти едното напъпило зърно.

Пейшънс се задъха и нежният звук изпълни пространството. Тя инстинктивно се изви и притисна гърдите си до галещите ги длани, търсейки удовлетворение от страстта, която превзе тялото й.

Вейн се наведе и устните му докоснаха нейните.

Пейшънс се отдаде на тази целувка, за да намери опора, понеже целият й свят се преобърна. Заливаха я потоци топлина, вълни на удоволствие проникнаха в цялото й същество и се събраха в слабините й. Вкопчи се в раменете на Вейн и отвърна на целувката, изгаряща от нетърпение всичко да изпита, да задоволи желанието, което пулсираше във вените й.

Най-ненадейно той прекъсна целувката и устните му докоснаха шията й. Вече не бяха студени, пареха като въглени, докато ги плъзгаше надолу. Пейшънс отметна глава назад, за да си поеме дъх.

Но само след секунда остана без дъх.

Устните му докоснаха едното настръхнало зърно. Пейшънс си помисли, че умира. Отчаяно поемайки си дъх, се вкопчи още по-силно в раменете му. Той нежно засмука зърното. Пейшънс почувства, че земята се тресе. Топлината на устата му съвсем я извади от равновесие, от влажната милувка на езика му обезумя. Тя нададе сподавен писък.

Звукът, толкова женствен, толкова емоционално наситен, прикова вниманието на Вейн. Прикова докрай инстинкта му на ловец. Желанието се разгоря, необходимостта да го удовлетвори стана нетърпима. Демоните му се разлудуваха, нейната прелъстителна песен ги подмами навън. Започнаха да го принуждават. Желанието растеше напрегнато, пулсиращо, силно. Закипя. Вейн пое дъх на пресекулки.

И си спомни всичко, което почти беше забравил заради нейната необуздана реакция. Той трябваше да я прелъсти и успя, но извън акта имаше и друго. Прелъстяването на Пейшънс Дебингтън беше твърде важно, за да прибързва… събуждането на сетивата й, покоряването на тялото й беше само първата стъпка. Той не желаеше да има Пейшънс само веднъж… искаше я за цял живот.

Вейн отново пое разтреперан дъх и се овладя. Дълбоко в себе си простена от чувство за неудовлетвореност. И все пак обузда възбудата си.

Тогава се зае да успокои Пейшънс.

Знаеше как. Желанието можеше да обгърне жените и те да се потопят в море от наслада. С устни укротяваше трескавата плът, парливата болка, страстта, отнасяйки я от това море от наслада.

За Пейшънс беше неразбираемо, знаеше само, че усеща покой и дълбока наслада. Отпусна се и вихърът от усещания, който я дезориентира, утихна. Умът й се балансира.

Когато дойде на себе си, не изпадна в шок; Вейн продължаваше да я гали и ласките му не я плашеха.

След това си спомни къде се намират.

Опита се да отвори очи, но клепачите й натежаха. Едва успя да прошепне:

— Ами ако влезе някой?

Завърши изречението с въздишка и Вейн откъсна устните си от гърдите й. Думите му отекнаха в нея.

— Заключих вратата… не помниш ли?

Да помни ли? С устните си до нейните, с ръце галещи гърдите й, Пейшънс трудно щеше да си спомни и името си. Малко по малко всеки мускул в тялото й се отпусна.

Вейн беше забелязал тъмните кръгове под очите й. Не се изненада, че се унася и всеки момент ще заспи. Галеше я все по-бавно и най-накрая спря. Отдръпна се внимателно и се усмихна на нежните й устни, зачервени от целувки, на мекия блясък, озаряваш лицето й.

Видя, че е заспала.

* * *

Пейшънс не беше сигурна кога осъзна, че той си е отишъл. Отвори очи и вместо на него, погледът й попадна на прозорците. Все още обгърната от топъл покой, се усмихна и отново заспа.

Когато се събуди, утрото си беше отишло. Премигна с големите си очи, надигна се и се подпря на възглавниците. Сви вежди.

Някой беше оставил бродерията й на масичката до софата. Смътно си спомни, че по едно време Тимс намина да я види, спомни си как нежно я погали по косата.

Спомни си и ръката, която нежно галеше гърдите й. Пейшънс премигна. Други спомени, други усещания нахлуха в ума й. Разшири очи.

— Не, сигурно съм сънувала.

Смръщи се и поклати глава, но чувствените образи започнаха да изникват един подир друг с пределна яснота в съзнанието й. За да разсее несигурността, погледна надолу и несигурността кристализира във факт.

Роклята й беше разкопчана.

Ужасена, измърмори едно проклятие и бързо се закопча.

— Женкари!

Огледа се смръщено и погледът й попадна на Мист. Двете се спогледаха. Сивото коте беше се излегнало по корем с подвити лапички на една от малките масички.

— През цялото време ли беше тук?

Мист премигна с големите си сини очи и извърна глава.

Пейшънс почувства, че по страните й плъзва руменина и се зачуди възможно ли е да се засрами от една котка, заради онова, което може би е видяла.

Преди да стигне до определено заключение, вратата се отвори и влезе Вейн. Усмивката на прелъстителните му устни беше повече от достатъчна да накара Пейшънс да се закълне, че за нищо на света няма да му достави удоволствието да разбере колко е смутена.

— Кое време стана?

Тонът й беше обагрен с равнодушие.

— Обед е — отговори прелъстителят с вълчи нрав.

Пейшънс се почувства точно като Червената шапчица и се престори, че едва сдържа прозявката си. След това вдигна ръце и му направи знак да се приближи.

— Тогава можеш да ме пренесеш долу.

Вейн се усмихна още по-чаровно. С елегантна лекота я взе на ръце.

Появяването им в трапезарията беше отбелязано от всички. Цялото домочадие беше се събрало, с изключение на един член. Столът на Джерард беше празен.

Мини и Тимс се усмихваха мило, докато Вейн настаняваше Пейшънс. Госпожа Чедуик се поинтересува от състоянието й с любезността на матрона.

Пейшънс отговори на дамите усмихнато и мило, напълно пренебрегвайки мъжете.

Освен Вейн… него нямаше как да пренебрегне. Тя би се престорила, че не го забелязва, но той не го допусна и поведе общ разговор на безобидни теми. По едно време Хенри, окуражен от всеобщото спокойно настроение, под претекст да й сервира още шунка, се опита да се поинтересува от коляното й. Тя го смрази с отговора си и почувства, че Вейн я побутна под масата.

Обърна се и го погледна невинно, той отвърна на погледа й — сивите му очи бяха сериозни — и най-безжалостно я увлече в разговора.

Когато се наобядваха и Вейн я взе на ръце, Пейшънс не беше в добро настроение. Не само подмолните течения около масата я изнервиха, но и Джерард не се появи.

Вейн я отнесе в личната й всекидневна, остави я на дивана, където тя се облегна удобно.

— Благодаря.

Пейшънс се намести на възглавниците и взе ръкоделието си. Хвърли някак скришно поглед на Вейн и разстла бродерията.

Той се отдръпна и се загледа как вади от чантичката си кълбета разноцветни копринени конци, след това отиде до прозореца. Денят започна със слънце, но сега се събираха облаци и небето притъмняваше.

Обърна се и се взря в Пейшънс. Тя седеше сред възглавници и възглавнички с ръкоделие и лъскава коприна на скута си. Но ръцете й бездействаха, изражението й беше отнесено.

Вейн се поколеба, след това сви устни. Обърна се и я погледна в очите.

— Ако искаш, ще отида да го потърся.

Предложи й с безразличие, като остави на нея дали да приеме, или да откаже.

Тя вдигна поглед към него, но изражението й нищо не му говореше. После по страните й плъзна червенина и Вейн се досети, че тя си спомни как го обвиняваше само преди няколко дни. Но не сведе поглед и след кратко размишление кимна.

— Ако отидеш, ще… — Пейшънс премигна, но не можа да спести следващите думи: — Ще ти бъда благодарна.

Устните й потрепериха и наведе глава.

Вейн за миг се озова до нея. Повдигна брадичката й. Взря се в очите й с неразгадаем израз, след това я целуна леко по устните.

— Не се тревожи, ще го намеря.

Тя инстинктивно отвърна на целувката му. Хвана го за китката и го задържа, като се мъчеше да разбере какво си мисли, след това го пусна.

Когато вратата се затвори, въздъхна дълбоко, много дълбоко.

Току-що се довери на един елегантен джентълмен. Не стига това, ами му се довери за най-скъпото си на света. Ума й ли беше взел? Или чисто и просто беше го изгубила?

Взира се цяла минута в прозореца, след това се смръщи, поклати глава, сви рамене и взе ръкоделието. Нямаше смисъл да отрича фактите. Знаеше, че Джерард е в безопасност с Вейн много повече, отколкото с всеки друг джентълмен от Белами Хол, повече отколкото с всеки джентълмен, когото познаваше.

Помисли си още, докато шиеше, че колкото и да беше учудващо, трябваше да си признае, че й олекна. Вече не носеше сама отговорност за Джерард.

И това си заслужаваше признанието.

* * *

— Ето, сигурно си огладнял.

Вейн пусна торбата на тревата до Джерард, който подскочи като попарена котка. Огледа се, после се вторачи във Вейн.

— Как разбра, че съм тук?

Вейн сви рамене.

— Досетих се. — Подсмихна се шеговито. — Скрил си коня, но си оставил следи навсякъде.

Джерард изпухтя. Забеляза торбата. Придърпа я и я отвори.

Докато Джерард бързо опустошаваше студеното пилешко и хляба, Вейн изучаваше лениво пейзажа. След малко почувства погледа на Джерард.

— Не съм призракът, нали знаеш.

Вейн вдигна надменно вежди.

— Случайно знам.

— Наистина ли?

— Хм. Онази вечер го видях, не съвсем добре, за да разбера кой е, но достатъчно добре, за да съм сигурен, че не си ти.

— О. — След кратка пауза Джерард продължи: — Всичките онези приказки, че аз съм призракът… ами това са врели-некипели. Ако съм толкова глупав, за да си играя по този начин, при положение че Пейшънс е около мен… — Изсумтя подигравателно. — Естествено, веднага ще хукне след мен. Ами… по-луда е и от мен. — Позамълча, преди да попита. — Тя е добре, нали? Имам предвид коляното й.

Вейн стана сериозен.

— Както се очакваше, не бива да стъпва на този крак няколко дни. Досещаш се, че това не смекчава яда й. Но в момента се тревожи за теб.

Джерард пламна. Погледна надолу и преглътна.

— Не се сдържах. Предполагам, че е по-разумно да се върна.

Започна да прибира в торбата остатъците от храна.

Вейн го спря.

— Ще се върнем и ще сложим край на тревогата й, но не ме попита за нашия план.

Джерард се изненада.

— Какъв план?

Вейн му разказа най-подробно.

— И така, разбираш, че трябва да продължиш да се държиш — направи широк жест — като глупак със смачкан фасон.

Джерард се подхили.

— Добре, а позволено ли ми е да се усмихвам презрително?

— Колкото ти се ще, само не забравяй ролята си.

— Мини знае ли? А Тимс?

Вейн кимна и се изправи.

— Също Мастърс и госпожа Хендерсън. На Мини и Тимс казах тази сутрин. След като на прислугата може да се разчита, не виждам смисъл да крием от тях. Само полза имаме от повече очи.

— Та значи — каза Джерард и стана, — ще се преструваме, че аз продължавам да бъда главният заподозрян, едва ли не обвиняем, и ще чакаме призрака…

— Или крадецът, не забравяй, че и по това обвинение си главният заподозрян.

Джерард кимна.

— Сега ще си кротуваме и ще следим какъв ще бъде следващият им ход.

— Точно така. В момента само толкова можем да направим.