Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (11)

Единадесета глава

Като се върна от следобедния галоп с Джерард, Вейн закрачи решително към задната част на къщата.

Не можеше да изхвърли Пейшънс от ума си. Чувстваше вкуса й, упойващия й мирис, те преследваха възприятията му така, че вниманието му беше изцяло погълнато от тях. Не беше се чувствал така влудяващо увлечен, откакто за пръв път беше запретнал полите на жена, понеже познаваше симптомите. Нямаше да бъде в състояние да се концентрира в нищо друго, докато не успее да сложи Пейшънс Дебингтън на мястото й… по гръб под него.

А това беше невъзможно, докато не изрече думите, докато не зададе въпроса, който знаеше, че е неизбежен, откакто за пръв път тя падна в ръцете му.

В коридора срещна Мастърс. С решителен жест Вейн свали ръкавиците си.

— Мастърс, къде е госпожица Дебингтън?

— Във всекидневната на господарката, сър. Следобед обикновено е там с нея и с госпожа Тимс.

Като стъпи на първото стъпало, вече обмисляше извинения, за да измъкне Пейшънс изпод крилото на Мини. Нито едно не беше достатъчно благовидно, за да не привлече вниманието на Мини, камо ли пък на Тимс.

— Хм. — Сви устни и се обърна. — Ще бъда в салона за билярд.

— Да, сър.

* * *

Противно на убеждението на Мастърс, Пейшънс не беше във всекидневната на Мини. Както обикновено бродираха, но тя се извини и се скри в дневната на партера, където стоеше вече ненужната софа, покрита с ленен калъф.

Затова можеше да кръстосва напред-назад без ограничения, да се мръщи, да си мърмори объркано, докато се опитваше да проумее, правилно да разбере, да оправдае себе си и да се примири с всичко, което се случи в музикалния салон тази сутрин.

Светът й се преобърна изведнъж, без всякакво предупреждение.

— Това — сприхаво осведоми невъзмутимата Мист, удобно свита на кълбо върху едно кресло — е невъзможно да се отрече.

Тези възбудителни и същевременно обуздавани целувки, които с Вейн споделиха, бяха откритие.

Пейшънс се обърна и се спря пред прозореца. Скръсти ръце и се загледа навън, без да вижда нищо.

Открития, отнасящи се до физиката, макар и да бяха достатъчно смайващи, не бяха истинската изненада, която я шокира… шокира я, но не толкова, колкото в любопитството си се надяваше. Искаше да знае и той се съгласи да я научи. Онази целувка беше нейният първи урок. Това поне беше ясно.

Колкото до останалото… там се криеше нейният проблем. Имаше и нещо друго. Чувство, което не вярваше, че ще изпита. Острата болка, че нещо е загубила, когато се отдръпнаха един от друг, не беше само физическа реакция. Краят на прегръдката й въздейства на някакво друго равнище. И непреодолимият импулс за интимност, да задоволи страстния копнеж, който долови у него, не се дължеше на нейното любопитство.

Потърка челото си в напразен опит да престане да се мръщи, да овладее емоциите и да си изясни чувствата. Ако чувствата й към Вейн се простираха не само до физическата опитност, това означаваше ли онова, което си мислеше?

— Откъде, за бога, да знам? — Разпери ръце и се обърна към Мист. — Никога не съм се чувствала по този начин.

Тази мисъл доведе до друга. Пейшънс се закова на място, вдигна глава, върна си самочувствието, изпъна снага и погледна с надежда Мист.

— Може би си въобразявам.

Мист се загледа в нея с големите си сини очи, прозина се, протегна се, скочи на пода и тръгна начело.

Пейшънс въздъхна и я последва.

* * *

Предателското напрежение помежду им от самото начало се усили. Вейн го почувства, докато поднасяше стола на Пейшънс същата вечер. Беше като отъркване на груба коприна покрай тялото, при което косъмчетата настръхват, а всяка пора започва да смъди.

Седна на мястото си, ругаейки наум, и насочи цялото си внимание към Едит Суитънс. До него Пейшънс бъбреше непринудено с Хенри Чедуик, без всякакъв признак на смущение. Докато ругаеше на приливи и отливи, Вейн се мъчеше да не негодува от този факт. Тя изглеждаше в щастливо неведение за температурата помежду им, докато той едвам удържаше капака на кипящото гърне.

Най-после приключиха с десерта и дамите се оттеглиха. Вейн сведе разговора до минимум, след това поведе господата към гостната. Както обикновено Пейшънс седеше с Анджела и госпожа Чедуик по средата на дългия салон.

Тя го видя, когато влезе. Щом застана до нея, в същия миг парфюмът й го обгърна и топлината на нейното тяло подразни възприятията му. Вейн сковано кимна на трите дами.

— Тъкмо казвах на Пейшънс — издърдори Анджела нацупено, — че това надминава всяка мерзост. Крадецът е откраднал моя нов гребен.

— Вашия гребен ли?

Вейн хвърли поглед на Пейшънс.

— Онзи, който купих в Нортхамптън — изхленчи Анджела. — Даже нито веднъж не си го сложих!

— Може да се появи отнякъде.

Госпожа Чедуик се опитваше да говори оптимистично, но очевидно нейната много по-сериозна загуба я измъчваше, и тя не успя да успокои дъщеря си.

— Не е честно! — По страните на Анджела плъзнаха червени петна и тя тропна с крак. — Искам този крадец да бъде заловен!

— Да. — Тази единствена дума, произнесена от Вейн с най-хладната, най-отегчена и провлечена интонация, прекрати още в зародиш истеричния припадък на Анджела. — На всички нас, предполагам, ни се иска да заловим този тайнствен, умел престъпник.

— Умел престъпник ли? — Едмънд се приближи до тях. — Да не би крадецът да е направил нов удар?

На секундата Анджела отново се зае да разказва случката по най-превзет начин на много по-благосклонната аудитория, каквато представляваха Едмънд, Джерард и Хенри, които я бяха наобиколили. Вейн се възползва от момента и погледна Пейшънс. Тя почувства погледа му и вдигна очи към него, сякаш искаше да го попита нещо. Вейн разтвори устни да определи среща, но се отказа, когато за всеобща изненада към компанията се присъедини Уитикъм.

Словоохотливият разказ за последните подвизи на крадеца беше на часа повторен, но Уитикъм не прояви интерес. След като кимна на всички, се наведе към госпожа Чедуик, й прошепна нещо.

— Благодаря. Хайде, скъпа — хвана тя ръката на Анджела.

Лицето на момичето посърна.

— Но…

По изключение госпожа Чедуик остана глуха за възраженията на дъщеря си и повлече Анджела към креслото на Мини.

Вейн и Пейшънс тръгнаха след тях, както и останалите. Въпросът на Уитикъм насочи вниманието към него.

— Да разбирам ли, че пак е изчезнало нещо?

Съвсем случайно сега беше с лице към тях, наредени в боен ред, като че ли съюзени против него. Не беше нарочно и все пак нито един от тях не се помръдна да смени позицията и да приобщи Уитикъм в техния кръг.

— Новият гребен на Анджела.

Хенри повтори накратко описанието на Анджела.

— Диаманти ли? — вдигна вежди Уитикъм.

— Изкуствени — поправи го Пейшънс. — Беше лъскаво украшение.

— Хм. — Уитикъм се смръщи. — Което ни връща на първоначалния въпрос… за какво, по дяволите, са му притрябвали на някого игленик с мъниста и крещящ гребен?

Хенри стисна зъби; Едмънд се размърда неспокойно. Джерард беше готов за бой и се вторачи в Уитикъм, който го наблюдаваше с хладен, изпитателен поглед.

Пейшънс, застанала до Вейн, се вцепени.

— Всъщност — провлече Уитикъм, изпреварвайки поне още трима, които напираха да говорят — чудя се дали не е време да започнем следствие? — Вдигна вежда към Вейн. — Какво мислиш, Синстър?

— Мисля — започна Вейн и замлъкна, като впи леден поглед в лицето на Уитикъм, и мълча, докато не се увери, че всеки от компанията ще чуе точно какво мисли, — че следствието ще се окаже безплодно. Като оставим настрана факта, че крадецът положително ще чуе за нашето следствие, преди да е започнало, и ще има предостатъчно време да скрие плячката, къщата е истински рай за един крадец, без дори да споменаваме околността. Нещо скрито сред развалините може никога да не бъде намерено.

Погледът на Уитикъм веднага стана безизразен и той премигна.

— Ах, да… — кимна той. — Предполагам, че имаш право. Ще ме извините ли?

Усмихна се мимоходом, поклони се и си тръгна.

Озадачени в различна степен, всички го изпратиха с поглед и видяха малката група до софата. Тимс помаха на Пейшънс.

— Извинете.

Пейшънс докосна незабележимо ръката на Вейн и отиде при госпожа Чедуик и Тимс, застанали до дивана. Госпожа Чедуик се отдръпна и Пейшънс помогна на Тимс да изправят Мини.

Вейн ги наблюдаваше, докато Пейшънс съпровождаше Мини към вратата.

С намерението да ги последва, госпожа Чедуик побутна Анджела пред себе си и се обърна да осведоми изоставените мъже:

— Мини не се чувства добре… Пейшънс и Тимс ще я сложат да си легне. И аз отивам, ако имат нужда от помощ.

След това подбра недоволната Анджела, на която никак не й се искаше да си тръгва, и затвори вратата, след като излязоха.

Вейн се загледа в затворената врата и започна да ругае наум. Без засечки.

— Е — сви рамене Хенри. — Оставиха ни да се чудим какво да правим, нали? — Погледна Вейн. — Да изиграем мач-реванш на билярд, Синстър?

Едмънд вдигна поглед, Джерард също. Предложението явно им хареса. С поглед впит в затворената врата, Вейн бавно вдигна вежди.

— Защо не? — Със стиснати устни и с необикновено потъмнели очи, направи знак към вратата. — Изглежда няма какво друго да се прави тази вечер.

* * *

На следващата сутрин, Вейн слизаше по главното стълбище с враждебно изражение.

Хенри Чедуик го би на билярд.

Ако му беше необходимо потвърждение колко силно му влияе безизходното положение, в което се озова с Пейшънс, това беше повече от достатъчно. Хенри едва вкарваше топката в дупката. Но Вейн беше толкова разсеян, че едва ли можеше да вкара каквото и да е, тъй като умът му беше зает само с мисълта къде, кога, как… и какво ще бъде усещането… когато се заиграе с Пейшънс.

Закрачи през фоайето и ботушите му чаткаха по пода, докато отиваше в сутрешната трапезария. Беше крайно време да говори с Пейшънс.

И след това…

Половината от обитателите бяха насядали на масата — Уитикъм, Генерала, Едгар и Хенри с безгрижна усмивка. Вейн си сервира обилно и седна да закусва и да чака Пейшънс.

За негово облекчение Анджела не се появи. Хенри го осведоми, че Джерард и Едмънд вече бяха закусили набързо и бяха отпратили към развалините.

Вейн кимна, продължи да се храни и да чака.

Пейшънс не се появи.

По едно време дойде Мастърс, придружен от своята свита, да почистят масата и тогава Вейн стана.

— Мастърс… къде е госпожица Дебингтън?

В тона му, макар и равен, се долавяше нещо повече от студенина.

Мастърс премигна.

— Нейно благородие не е добре, сър… в момента госпожица Дебингтън и госпожа Хендерсън определят менюто и преглеждат домашното счетоводство, днес е ден за това.

— Разбирам. — Вейн се загледа невиждащо в зейналата врата. — И колко време отнемат менюто и сметките?

— Едва ли мога да кажа, сър, но те току-що започнаха, а на Нейно благородие й отнема цяла сутрин.

Вейн пое дълбоко дъх и го задържа.

— Благодаря, Мастърс.

Бавно се изправи, заобиколи масата и се отправи към вратата. И ругатните вече не помагаха. Спря в хола, след това с каменно изражение се обърна кръгом и тръгна към конюшните. Вместо разговор с Пейшънс и евентуални последици, трябваше да се примири с дълга, яка езда, на кон.

* * *

Залови я в склада с продуктите.

Като бутна полуотворената врата, Вейн се усмихна с мрачно задоволство. Беше ранен следобед и повечето от обитателите подремваха щастливо, а които не се отдаваха на следобедна дрямка, бяха сънливи. Чуваше, че Пейшънс си тананика тихо, и освен прошумоляването на роклята й, друг звук не се долавяше. Най-накрая я свари насаме, при това на много подходящо място. Складът се намираше на партера в едно от крилата, беше уединен и там нямаше кушетка, софа или друга мебел.

При сегашното положение на нещата, това нямаше никакво значение. В края на краищата един джентълмен не биваше да отива твърде далеч с дамата, която възнамеряваше да направи своя съпруга, преди да й извести този факт. След като няма да са необходими обичайните похвати за прелъстяване, лесно ще стигнат до същината на въпроса, и ще се оттеглят на някое много удобно и тихо местенце, за да дойде той най-после на себе си.

Мисълта, че ще се отърве от напрежението, което го изпълваше през последните няколко дена, засили импулса му за действие. Пое дълбоко дъх през стиснати зъби. Отвори широко вратата и прекрачи прага.

Пейшънс се извърна. Лицето й светна.

— Здравей. Не си ли на езда?

Като огледа склада, който тънеше в полумрак, Вейн бавно затвори вратата и бавно поклати глава.

— Яздих сутринта.

На девет години за последен път беше идвал тук. Тогава помещението му се стори просторно. А сега… Като закачаше провесени снопчета с билки и подправки, заобиколи дългата маса по средата на тесния склад.

— Как е Мини?

Пейшънс се усмихна, явно беше възхитена, че го вижда.

— Хремава е, скоро ще й мине. Тимс е при нея.

— Ах.

Като минаваше внимателно по пътеката между масата и рафтовете с гърнета и бутилки, Вейн скъсяваше разстоянието до тезгяха, на който Пейшънс работеше. Едва-едва се промъкваше през тясното пространство. Отчете факта, но съвсем смътно. С всяко свое сетиво беше се устремил към Пейшънс. Очите му потънаха в нейните, когато стигна до нея.

— От дни те преследвам.

От желание гласът му беше станал дрезгав. Видя същото в нейните очи. Той протегна ръце към нея в мига, когато тя пристъпи към него. Озова се в прегръдките му и обгърна лицето му с ръце.

Вейн я целуна, преди да разбере какво ще направи. Не само той не разбра, тя също. За първи път в своята богата кариера направи гаф и загуби нишката на предварителния си план. Беше решил първо да говори и да се обясни, както си му е редът. Но Пейшънс разтвори устни, смело преплете езика си с неговия и тогава всяка мисъл излетя от главата му и въобще не му дойде наум, че трябваше да говори. Тя плъзна ръце от лицето му към раменете, гърдите й се притиснаха до неговите, бедрата също, коремът й погали болезнената му издутина отпред.

Необходимостта да се слее с нея го замая и за негово най-голямо изумление обхвана и нея. Беше свикнал да обуздава похотта си; нейната отново беше нещо съвсем различно. Бликаща от енергия, прелестно наивна, нетърпелива в своята невинност, много по-силна, отколкото очакваше. Извади наяве от него нещо много по-дълбоко и много по-непреодолимо, отколкото само страстно желание.

Обзе ги безумна възбуда; Вейн отчаяно се опитваше да вдигне глава. Но вместо това, целувката стана още по-разгорещена. Поражението, нещо нечувано, го накара да застане нащрек. Юздите му се изплъзнаха и сега ги владееше Пейшънс, а тя пришпори страстта прекалено бързо.

С огромно усилие той прекъсна целувката.

— Пейшънс…

Тя покри устните му със своите.

Вейн я хвана за раменете. Изпита силна болка дълбоко в себе си, когато пак се отдръпна.

— По дяволите, жено… искам да говоря с теб!

— После.

Очите й проблясваха изпод натежалите й клепачи, когато привлече главата му до своята.

Вейн се дърпаше.

— Ще…

— Млъкни.

Тя се надигна, притисна се още по-скандално до него и докосна устните му със своите.

— Никакви приказки, само целувки… покажи ми какво има след целувките.

Което не беше най-разумната покана към болезнено възбуден прелъстител. Вейн простена, когато почувства езика й в устата си, и инстинктивно отвърна на ласката. Горещата страст замъгли възприятията му. Пространството беше така тясно, че нямаше как да се измъкне, дори да събереше сили.

Тя го беше уловила в паяжина от желание и с всяка целувка нишките ставаха по-здрави.

Пейшънс ликуваше. Точно това беше очаквала — да изпита отново упоителния трепет на желанието, пулсиращо във вените й, съблазънта, чувството, което още не можеше да назове, и което я обземаше… обземаше и двамата… и я увличаше още повече.

В прегръдките му, в страстта. Там, където импулсът за задоволяване на желанието, копнежа, който долавяше, независимо от умелите ласки, се превръщаше в мъчително сладка необходимост, която набъбваше дълбоко у нея.

Усещаше го в целувките им, в пулсирането, което постепенно възпламеняваше кръвта й.

Но преди всичко искаше да знае.

Вейн притискаше ханша й, плъзна ръцете си още по-надолу и я повдигна към себе си. Възбудата му я порази. Той я люлееше напред-назад и от това движение кръвта й кипна. Ето как щеше да я покори и да я направи своя.

Устните им се разделиха, колкото да си поемат дъх, и пак се сляха. Непреодолимият копнеж се разгаряше.

И двамата подхранваха набъбващата необходимост да се слеят. Вълните на страстта се издигаха и отдръпваха, заливаха ги, подсилваха чувството за празнота и за изгарящ стремеж да се запълни тази празнота, да се постигне завършеност в живота им на смъртни същества.

— Госпожице!

Почукване по вратата ги накара да се разделят светкавично. Вратата се отвори и една слугиня надзърна вътре. Забеляза Пейшънс да се занимава с билките върху тезгяха. Жената носеше панер, пълен с лавандула.

— Какво да правя с лавандулата?

Ушите й бучаха и Пейшънс се опита да се съсредоточи върху въпроса. „Слава богу, няма осветление“ — помисли си тя. Слугинята още не беше видяла Вейн, небрежно облегнат на тезгяха на няколко крачки по-далеч.

— Ах… — Пейшънс се закашля, след това трябваше да навлажни устните си, преди да проговори отново: — Трябва да изрониш листата и да отрежеш нацъфтелите връхчета. С листата и цветовете ще напълним платнени торбички за ароматизиране на гардеробите, а с клонките ще освежим въздуха в стаите.

Слугинята кимна и отиде до централната маса.

Пейшънс пак се обърна към тезгяха. Беше още замаяна и дишаше тежко. Знаеше, че устните й са подпухнали. Цялото й тяло пулсираше, усещаше го във върховете на пръстите си. Беше изпратила слугинята да набере лавандула, която веднага трябваше да се обработи, точно както току-що обясни на жената.

Ами ако я отпратеше за нещо…

Погледна Вейн, който стоеше мълчаливо в тъмния ъгъл. Само тя можеше да види, че още дишаше учестено, и че очите му искряха като нажежен кехлибар. Един лъскав кичур беше паднал върху челото му. Докато го гледаше, той го прибра и приглади косата си. Кимна й леко.

— Ще се видим после, скъпа.

Слугинята се стресна и вдигна поглед. Вейн я погледна любезно. Тя се успокои и пак се захвана с лавандулата.

С крайчеца на очите Пейшънс видя как Вейн си отива и как вратата се затваря след него. Щом чу прещракването на резето, затвори очи. И се помъчи, безуспешно, да обуздае трепета на… предчувствието. На абсолютната необходимост да бъде с него.

* * *

Напрежението помежду им стана нетърпимо. Бяха изопнати като струни, а чувствителността им беше мъчителна.

Вейн го долови същата вечер, щом Пейшънс влезе в гостната. Погледът, който му отправи, говореше красноречиво, че и тя го е почувствала. Но трябваше да играят ролите си, така както се очакваше от тях, да скрият страстта, която бушуваше у тях.

И да се молят никой да не забележи.

Докосване по какъвто и да е начин, макар и случайно, беше изключено и те умело го избягваха, докато, взимайки чиния от Вейн, пръстите на Пейшънс докоснаха неговите.

Едва не изпусна чинията, Вейн само преглътна едно проклятие.

Той изтърпя всичко и тя не остана по-назад.

Най-после пак бяха в гостната. Чаят беше изпит и Мини, увита в своите шалове, се готвеше да си тръгне. Умът на Вейн беше празен. Нямаше представа каква тема разискваха през изминалите два часа. Но изведнъж видя възможност да се спаси и се възползва от нея.

Отиде до софата и се обърна към Мини.

— Ще те отнеса.

— Чудесна идея — заяви Тимс.

— Ох! — Мини подсмръкна, изтощена от настинката, и неохотно прие. — Добре.

Докато Вейн я вдигаше заедно с нейните шалове и всичко останало, тя призна мрачно:

— Тази вечер се чувствам остаряла.

Вейн се подсмихна и започна да се шегува с нея по начин, който знаеше, че ще въздейства на темпераментния й характер. Докато стигнаха до стаята й, беше успял да я накара да се възмущава от неговото безочие.

— Всичките вие Синстърови сте много самоуверени.

Вейн се захили и я остави на креслото пред камината. Тимс ги беше последвала и сега се засуети около Мини, също и Пейшънс.

Вейн се отдръпна и Мини им направи знак да си вървят.

— Освен Тимс, никой не ми е нужен. Върнете се в гостната.

Пейшънс и Вейн се спогледаха, после се обърнаха към Мини.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм. Изчезвайте и двамата.

И те изчезнаха, но не отидоха в гостната. Вече беше късно и нямаха никакво желание за празни брътвежи.

Макар и не за разговори, изпитваха желание. То ги изпълваше, оплиташе ги в магическа паяжина. Докато придружаваше Пейшънс до нейната спалня, по негласно споразумение Вейн прие, че бъдещето на това желание и на чувствата, които се породиха между тях, са негова отговорност.

Пейшънс, въпреки своята склонност да държи юздите, беше невинна и неопитна.

Напомни си този факт, когато спряха пред нейната врата. Тя вдигна поглед към него. Вейн не преставаше да си повтаря наум решението, което взе, след провала в склада за провизии. Докато не изрече думите, които обществото диктува, той и тя не бива да се срещат насаме, а само в официална обстановка.

Пред вратата на нейната спалня, в хладната нощ не беше приемливо, а вътре, където с цялото си същество копнееше да бъде, беше още по-неприемливо.

Стисна зъби и си го напомни.

Тя се взираше в очите му, в лицето му. След това бавно, но не и колебливо, вдигна ръка, погали страната му и впи поглед в устните му.

И Вейн против волята си сведе очи към устните й, към розовите извивки, които познаваше вече много добре. Формата им беше отпечатана в съзнанието му, вкуса — в сетивата.

Клепачите й запърхаха и тя се надигна на пръсти.

Вейн не можа да се отдръпне, не можа да се откаже от целувката, дори животът му да зависеше от това.

Устните им се докоснаха без жарта и без непреодолимия импулс, които бушуваха в душите им. И двамата ги сдържаха, наслаждавайки се на един безкраен момент, в който докосваха и биваха докосвани. За да се удължи красотата на мига, за да ги обгърне магията на чувството.

Останаха разтреперани. Копнеещи. Странно задъхани, сякаш бяха тичали с часове, странно безсилни, сякаш бяха се сражавали твърде дълго и почти бяха загубили битката.

За него представляваше усилие да повдигне клепачите си и тогава видя, че Пейшънс още по-бавно отваря очите си.

Погледите им се срещнаха, думите бяха излишни. Очите им казваха всичко. След като долови посланието в нейните, Вейн се отдръпна от рамката на вратата, където се беше облегнал, и най-безжалостно си наложи маска на равнодушие, като вдигна една вежда.

— Утре?

Трябваше да се срещне с нея при подходящи обстоятелства.

Пейшънс направи лека гримаса.

— Зависи от Мини.

Вейн сви устни, но кимна. И намери сили да отстъпи встрани.

— Ще се видим на закуска.

Той се извърна и тръгна по коридора. Пейшънс стоеше до вратата, загледана след него.

* * *

След петнайсет минути, с увит около раменете шал, Пейшънс се сви на кълбо в креслото с висока облегалка пред камината и се загледа унило в пламъците.

Появи се Мист и след като огледа възможностите, скочи в скута на Пейшънс. Тя разсеяно я погали и без да откъсва очи от пламъците, продължи да я гали от щръкналите уши до опашката.

Доста дълго в стаята се чуваше само тихото пращене на огъня и доволното мъркане на котето. Нищо не отвличаше Пейшънс от мислите й, нито от осъзнаването на факта, който не можеше да пренебрегне.

Беше на двайсет и шест. Макар и да беше израснала в дълбоката провинция, Дарбишър не беше женски манастир. Познаваше куп джентълмени, много от тях от същото тесто като Вейн Синстър. Не един и двама бяха показвали интерес към нея. Но тя не обръщаше внимание на никого. До този момент не беше мислила с часове… дори само няколко минути… за определен джентълмен. Никой от тях не успя да привлече вниманието й.

Вейн го владееше постоянно. Когато бяха в една стая, владееше съзнанието й, без усилие изостряше сетивата й. Дори когато бяха разделени, мислите й бяха заети главно с него. Лесно извикваше образа му във въображението си и постоянно й се явяваше в сънищата.

Пейшънс въздъхна и се загледа в пламъците.

Не си въобразяваше, че нейната реакция към него е различна, особена, че той дълбоко въздейства на чувствата й. Това не беше въображение, а факт.

И не ставаше въпрос дали признава фактите, което не беше характерно за нея. Нямаше смисъл да се преструва и да се самозаблуждава какво би се случило, ако не беше толкова почтен и беше поискал с думи ли жест тази вечер да влезе в нейната спалня.

Щеше да го приеме, без смущение и колебание. Може нервите й да бяха разклатени, но това се дължеше на очакването, на вълнението, не на колебание.

Беше израснала на село и за нея нямаше тайни в механизма на съвкуплението. В това отношение не беше невежа. Но онова, което я привличаше и възбуждаше любопитството й в случая с Вейн, беше чувствата ли водеха до акта. Или актът предизвикваше чувствата?

Както и да е, тя беше съблазнена, напълно и безвъзвратно, но не от него, а от своето желание към него. Знаеше със сърцето си, че това е самата истина.

Навярно подобно желание е изпитвала майка й и то я е накарало да приеме Реджиналд Дебингтън и да се озове в капана на брак без любов толкова много години. Имаше основателни причини да не вярва на чувствата, да ги избягва и да ги отхвърля.

Но не й се отдаде. Пейшънс знаеше със сигурност, понеже чувствата й бяха много силни и дълбоки, за да се освободи някога от тях.

Сами по себе си те не й причиняваха болка или тъга. Наистина, ако трябваше да избира, дори в този момент ще предпочете по-скоро преживяването, вълнението, опитността, отколкото да изживее живота си в неведение.

В тези бурни емоции бяха преплетени сила, радост и безкрайно силни усещания… всичко, за което копнееше. Вече беше им се отдала докрай и не можеше да се откаже. Пък и не се налагаше.

Никога не беше се замисляла сериозно за женитба. Сега трябваше да си признае факта, че всъщност беше я избягвала. Като си намираше извинение след извинение, дори не беше се замисляла. Бракът беше клопката, в която майка й се погуби. Само да обича, дори тази любов да е нежелана, сигурно е сладко… може би горчиво-сладко изживяване, но въпреки всичко не би се отказала от него.

Вейн я желаеше и нито веднъж не се опита да скрие въздействието й върху него, или своето безумно желание, което караше очите му да горят като нажежени въглени.

Знаеше, че го възбужда, и това владееше сърцето й… беше като проблясък от някакъв дълбок, досега несъзнаван блян.

Покани я на среща утре, така пожела съдбата, но когато дойдеше времето, нямаше да се откаже.

Ще се срещне с него, с неговата страст и желание, и като ги задоволи, ще задоволи и себе си. Сега знаеше, че така трябва да бъде. Че така тя иска да бъде.

Връзката им ще продължи неизвестно колко и когато приключи, ще тъгува, но няма да бъде обречена на безкрайно страдание като майка си.

С иронично шеговита усмивка погали Мист.

— Може и да ме желае, но си остава елегантен джентълмен. — И да й се искаше да не е така, фактът си оставаше факт. — У него няма любов, за да я даде, а пък никога, чуваш ли ме добре, никога няма да се омъжа без любов.

Това беше същината на проблема, това беше нейната истинска съдба.

Нямаше никакво намерение да се опълчва на съдбата си.