Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (19)

Деветнадесета глава

В мига, в който вратичката на каретата на Мини се затвори, и я обгърна спасителната тъмнина, Пейшънс се отпусна на меката седалка. Помоли се да овладее крайниците си, за да слезе от каретата и да се добере до леглото си, щом пристигнат на Алфърд Стрийт.

Вече не чувстваше тялото си като свое. Вейн го беше завладял и я беше оставил напълно изтощена. Трийсетте минути между тяхното връщане в балната зала и тръгването на Мини беше истинско изпитание. Само неговата невидима подкрепа и ловки действия прикриха състоянието й.

Поне можеше да разговаря. Смислено и ясно. И да мисли. В известно отношение това влоши нещата. Защото не мислеше за нищо друго, освен за онова, което й каза, шепнейки до слепоочието й, когато се извиваше в ръцете му.

— Промени ли вече мнението си?

Намери сили, за да каже „не“.

— Ужасно упорита жена — беше й отвърнал той с тон, като че ли изричаше тихо проклятие.

Повече не настоя, но не беше се отказал.

Въпросът му се въртеше в главата й. Тонът му — мек, но решителен — я притесняваше. Усещаше дълбоко неговата сила — физическа и духовна. Беше покорена от нея и за да го убеди, че няма да стане негова съпруга, битката щеше да бъде много по-тежка, отколкото предвиждаше. Неприятната възможност неволно да засегне гордостта му, да се надсмее над личността му на завоевател, да си съперничи с тази страна на характера му, не беше ободряваща перспектива.

Най-лошо от всичко беше, че се поколеба, преди да каже „не“.

Едно неподозирано изкушение се прокрадна и приспа бдителността й. След всичко, на което стана свидетелка, мъжете Синстър, техните съпруги и семейства, недвусмислено показаха, че що се отнася до семейството, беше невъзможно да отрече факта, че Вейн й предлагаше най-доброто, което някога можеше да получи. Семейството, най-важното в живота за нея, беше от първостепенно значение и за него.

И като се прибавят и другите предимства — богатство, обществено положение, външност — какво повече можеше да иска?

Проблемът беше, че знаеше отговора на този въпрос.

Затова каза „не“. Затова щеше да продължава да казва „не“.

Синстърови се отнасяха към семейството като абсолютни господари и закрилници. Те бяха клан от воини и явната преданост, която отначало й се стори толкова изненадваща, разгледана в тази светлина, беше абсолютно разбираема. Воините защитаваха своето. Синстърови гледаха на своите семейства като на тяхно владение, което трябва да се защитава на всяка цена и във всяка битка. Чувствата им се пораждаха от инстинкта на воин, който пази това, което е завоювал.

Беше съвсем разбираемо.

Но не беше достатъчно.

Не и за нея.

Нейният отговор ще си остане и трябва да остане „не“.

 

 

Деветнадесета глава

 

На следващата сутрин Слайго отвори входната врата на номер 22.

Вейн кимна рязко и влезе.

— Къде е Нейна Светлост?

Огледа фоайето. Слава богу, нямаше жива душа. Освен Слайго, който го гледаше с отворена уста.

Вейн се намръщи.

Слайго премигна.

— Ще да е в леглото си, сър. Да пратя ли…

— Не. Коя е нейната стая?

— Последната вдясно.

Вейн тръгна по стълбището.

— Не си ме виждал. Не съм тук.

— Добре, сър. — Слайго се загледа след Вейн и поклати глава. После отиде да си дояде овесената каша.

Вейн се помоли да не е объркал вратите и подраска тихо по дървото. След малко Мини са обади да влезе. Той се вмъкна бързо и тихо затвори вратата.

Подпряна на възглавници, с димяща чаша какао в ръце, Мини го зяпна.

— О, небеса! От цяла вечност не съм те виждала да ставаш с петлите.

Вейн се приближи до леглото й.

— Имам нужда от няколко мъдри съвета и ти си единствената, която може да ми помогне.

Мини грейна.

— Е, и… какво се очертава?

— Нищо. — Понеже не го свърташе на едно място, Вейн кръстосваше напред-назад до леглото. — Там е проблемът. Това, което трябва да се очертава, е сватба. — Погледна остро Мини. — Моята.

— Аха! — Очите на Мини блеснаха победоносно. — Такава ли била работата, а?

— Както добре знаеш — започна Вейн, изяждайки срички, — работата е такава, откакто за пръв път зърнах твоята племенница.

— Отлично… така си е. И каква е дилемата?

— Тя не ме иска.

Мини премигна. Самодоволната й физиономия помръкна.

— Не те иска ли?

По тона й стана ясно, че отказва да повярва; Вейн се постара да не скръцне със зъби.

— Точно така. По някаква безбожна причина не съм подходящ.

Мини се умълча; изражението й беше достатъчно красноречиво.

Вейн направи гримаса.

— Вината не е в мен, тя има нещо против мъжете, или изобщо против брака. — Погледна Мини войнствено. — Знаеш какво означава това. Наследила е твоят инат с лихвите.

Мини подсмръкна и остави чашата с какао.

— Момиче с много остър ум е тази Пейшънс. Но ако има резерви спрямо брака, бих заложила на теб, че единствено ти ще се нагърбиш да промениш светогледа й.

— Не си мисли, че не съм опитал.

Гласът на Вейн прозвуча отчаяно.

— Кой знае как си оплескал работата. Кога й предложи? Снощи в зимната градина ли?

Вейн се помъчи да не си спомня за зимната градина. Спомените го държаха буден дяла нощ.

— Първо й предложих… два пъти… в Белами Хол. — Обърна се кръгом и закрачи в другата посока. — Всеки път по-настойчиво.

— Хм. — Мини се смръщи. — Струва ми се сериозно.

— Мисля… — Вейн спря, сложи ръце на кръста и се загледа в тавана. — Не, със сигурност знам, че в началото ме обърка с баща си. Очакваше да се държа като него. — Пак се обърна и закрачи. — Очакваше, че няма да се интересувам от брак, и когато се опитах да я накарам да мисли по друг начин, тя пак не ме разбра и остана с впечатление, че не ме е грижа за семейството. Тя си мисли, че й предлагам от най-лекомислени подбуди… Защото може би ми подхожда.

— Един Синстър да не го е грижа за семейството! — Мини изпухтя. — Не може да е сляпа, запозна се с толкова много от вас.

— Сигурно е сляпа. Точно тук е проблемът. — Вейн спря до леглото. — Даже след като видя как се държат всички Синстър, тя пак не иска да промени мнението си. Което означава, че има нещо повече… нещо по-дълбоко. Веднага го почувствах. Тя има някаква много основателна причина за отношението си към брака. — Срещна погледа на Мини. — Мисля, че се дължи на брака на родителите й, което обяснява защо съм тук и защо те питам.

Мини задържа погледа му, след това изражението й стана отнесено. Кимна бавно.

— Може и да си прав. — Отново погледна Вейн съсредоточено. — Искаш ли да ти разкажа историята на Констанс и Реджи?

Вейн кимна. Мини въздъхна.

— Не е щастлива.

— Какво имаш предвид?

— Констанс обичаше Реджи. Но не става въпрос за онази привързаност, на която се основават повечето бракове, нито пък за някакво по-топло чувство. Говоря ти за любов, безкористна, голяма и вечна. За Констанс светът се въртеше около Реджи. О, тя обичаше децата си, но те бяха на Реджи, значи в нейния свят. За да съм справедлива към Реджи, трябва да кажа, че той се опита да се справи, но, разбира се, откритието, че съпругата му го обича до умопомрачение, беше повече неловко положение, отколкото радостно. — Мини изсумтя. — Той беше истински джентълмен на своето време. Не беше се оженил заради нещо толкова скандално като любов. Беше преценено, че партиите са подходящи и за двете страни… не беше негова вината, наистина, че нещата се развиха в такава неочаквана посока. — Мини поклати глава. — Опита се да се държи с Констанс тактично, но остана безразличен към чувствата й. В края на краищата Реджи направи това, което беше типично за един джентълмен, започна да живее свой живот далеч от дома. Загуби връзка с децата си. Не можеше да отиде при тях, без да се срещне с Констанс, което довеждаше до ситуация, която той не одобряваше.

С още по-смръщено лице Вейн поднови кръстосването напред-назад.

— Тогава какъв е урокът, който Пейшънс е научила от тази история?

— Ти каза, че има дълбока причина да не приема предложението ти. Сигурен ли си, че в противен случай щеше да приеме?

Вейн я стрелна с поглед.

— Абсолютно сигурен съм.

— Хм! — Мини се загледа в гърба му с присвити очи. — Ако случаят е такъв — обяви тя с доста осъдителен тон, — е очебийно, доколкото разбирам.

— Очебийно ли? — възмути се Вейн, заобикаляйки леглото. — Би ли споделила с мен прозренията си?

— Ами — Мини направи жест. — Трябва да обобщим. Ако Пейшънс е склонна да те приеме при това положение на нещата, тогава вероятно е влюбена в теб.

Вейн дори не мигаше.

— В?

— Наблюдавала е колко нещастна е била майка й цял живот заради брака си с мъж, когото е обичала, но той нея — не, мъж, който хич не искал да знае за нейната любов.

Вейн се намръщи и заби поглед в пода. Продължи да снове.

Мини разшири очи и повдигна вежди.

— Ако искаш да промениш мнението на Пейшънс, трябва да я убедиш, че нейната любов няма да бъде нещастна… че за теб ще бъде скъпоценност, а не воденичен камък на шията ти. — Мини улови погледа му. — Трябва да я убедиш да ти се довери с любовта си.

Вейн се свъси.

— Няма причина да не ми се довери с любовта си. Няма да се държа като баща й.

— Зная го аз, знаеш го и ти. Но откъде да го знае Пейшънс?

Вейн се свъси като буреносен облак. Започна да снове агресивно.

След малко Мини сви рамене и скръсти ръце.

— Странно нещо е доверието. Хора, които имат причина да не се доверяват, могат да се защитават много упорито. Най-добрият начин да ги насърчиш да се доверят, е, като им отвърнеш със същото доверие… непринудено и искрено.

Вейн й хвърли далеч не толкова непринуден поглед; Мини вдигна вежди.

— Ако й се довериш, и тя ще ти се довери. Такава е истината.

Вейн се намръщи гневно.

Мини кимна решително.

— Трябва да й се довериш, ако искаш и тя да ти се довери, щом възнамеряваш да я спечелиш за съпруга. — Изгледа го преценяващо. — Готов ли си за това?

* * *

Честно казано, не знаеше.

Но докато бурно размишляваше върху въпроса на Мини, не забравяше и другите си ангажименти. Половин час след като излезе от къщата на Мини, беше въведен в уютната трапезария в дома на Райдър Стрийт, която обитаваха синовете на неговия чичо Мартин. Съобщиха на Вейн, че Гейбриъл е още в леглото. Луцифер седеше на масата и се хранеше, когато влезе.

— Виж ти! — Луцифер изглеждаше впечатлен. Погледна часовника на полицата над камината. — На какво дължим тази непредвидена, да не кажем смайваща визита? — Сви вежди. — Новини за неизбежни събития ли?

— Не се превъзнасяй. — Вейн се тръшна с кисела физиономия на един стол и взе каната с кафе. — Отговорът на твоя въпрос са перлите на Мини.

Както се сменя кожа, така Луцифер изостави лекомислието.

— Перлите на Мини ли? — Погледът му стана сериозен. — Два реда, по осемдесет сантиметра, ако не и повече, с изключително качество.

— И обеците ли липсват?

— Да. — Двамата се спогледаха. — И гердана и обеците са изчезнали.

Луцифер премигна.

— Изчезнали в смисъл… откраднати ли?

— Така предполагаме.

— Кога? И как?

Вейн обясни накратко. Луцифер слушаше внимателно. Всеки от клана Синстър имаше свои интереси. Специалността на Луцифер бяха скъпоценни камъни и бижута.

— Дойдох да те попитам — заключи Вейн — дали можеш да поразпиташ специалистите. Ако перлите са изнесени, предполагам, че ще се появят в Лондон.

Луцифер кимна.

— И аз съм на същото мнение. Крадец на скъпоценности непременно ще се опита да продаде краденото на някой от бижутерите на Хатън Гардън. На тази улица магазините за злато и диаманти са един до друг.

— А ти познаваш всички там.

Луцифер се усмихна, но явно не му беше до смях.

— Щом казваш. Остави тази работа на мен. Като науча нещо, веднага ще ти съобщя.

Вейн доизпи кафето и стана.

— Ще чакам.

* * *

След час Вейн се върна на Алфърд Стрийт. Взе още сънената Пейшънс, настани я в кабриолета и пое право към парка.

— Някакво развитие? — попита, като поведе конете към по-безлюдните улици.

Пейшънс поклати глава, прозявайки се.

— Единствената промяна, ако изобщо е промяна, е, че Алис стана още по-превзета и особена. — Погледна Вейн. — Алис не прие поканата на Онория. Когато Мини я попита защо, Алис я погледна свирепо и обяви, че всички вие сте демони.

Вейн се подсмихна.

— Странно, не е първата, която ни нарича така.

Пейшънс се засмя.

— И за да отговоря на следващия ти въпрос, разпитах Слайго. Въпреки че е била сама, не правила нищо вълнуващо. Оттеглила се е рано в стаята си и повече не е излизала през цялата вечер.

— Без съмнение се е молила за избавление от демоните. А Уитикъм присъствал ли е на бала?

— Да. Той не се интересува от пуритански превземки. Нито е общителен, нито е весел, но поне е склонен към разнообразие. Според Джерард почти през цялото време Уитикъм разговарял с повечето от старшите Синстър. Джерард мисли, че е търсил спонсор, но не разбрал за какво точно. Разбира се, Джерард не е най-непредубеденият наблюдател, особено когато става въпрос за Уитикъм.

— Не бих подценил младия Джерард. Има забележително точно око на художник. — Вейн се загледа в Пейшънс. — И слухът му е по детски остър.

Пейшънс се засмя.

— Обича да слуша. — После помръкна. — Но не е чул нищо съществено. — Забеляза погледа на Вейн. — Мини започна пак да се тормози.

— Накарах Луцифер да търси перлите. Ако са стигнали до някой лондонски бижутер, непременно ще научи.

— Нима?

Вейн обясни. Пейшънс се намръщи.

— Не разбирам как така изчезнаха като дим.

— Заедно с всичко останало. Само си помисли… — Вейн замлъкна, за да направи завой. — Ако крадецът е един, и като се има предвид, че никоя от откраднатите вещи не се намери, тогава по всяка вероятност са скрити накуп. Но къде?

— Наистина къде? Обърнахме всичко наопаки, все някъде трябва да са. — Пейшънс погледна Вейн. — Има ли още нещо, което мога да направя?

Въпросът увисна във въздуха. Вейн не изпускаше от поглед конете, докато си наложи да не му се изплъзнат думите: „Да се омъжиш за мен“. Сега не му беше времето. Да настоява прекалено беше погрешна тактика. Знаеше го, но му струваше голямо усилие да си замълчи.

— Провери още веднъж питомците на Мини. — С енергичен ход мина с кабриолета през портала на парка. — Не търси нещо специално или подозрително. Просто наблюдавай внимателно без предубеждения. — Въздъхна тежко и погледна Пейшънс много сериозно. — Ти си постоянно там, можеш да обикаляш навсякъде. Отваряй си очите на четири и ми кажи какво си видяла. Ще дойда утре.

— По същото време ли?

Вейн мълчаливо кимна, като се питаше още колко ще издържи без да прави нищо, без да казва нищо безразсъдно.

* * *

— Госпожице Пейшънс!

Забързана да отиде при Вейн, който я чакаше нетърпеливо във фоайето, Пейшънс спря, за да види какво иска от нея госпожа Хендерсън.

Със съзаклятническо изражение тя се приближи и сниши глас.

— Моля ви, госпожице, предайте на господин Синстър, че пясъкът отново се появи.

— Пясък ли?

С ръка върху щедрата си гръд госпожа Хендерсън кимна.

— Той знае. Също както преди, има тук-там около онзи езически слон. Видях да просветва между дъските на пода. Не че е от онзи грозен звяр, избърсах го, беше съвсем чист. Освен пясъка, не сме забелязали нищо нередно, нито ние, нито лондонските камериерки с най-зорките очи в кралството, които Слайго нае.

Пейшънс би помолила за по-подробно обяснение, ако изражението на Вейн не беше се запечатало в ума й, когато дойде да я потърси в гостната, и видя, че не беше още готова. Беше нетърпелив и очарователен.

Усмихна се на госпожа Хендерсън.

— Ще му предам.

След това се обърна и заслиза тичешком по стълбите.

* * *

— Какъв е този пясък?

Пейшънс чакаше разяснение, взирайки се в лицето на Вейн. Бяха в парка на обичайната си разходка далеч от модната тълпа. Тъкмо му беше предала съобщението на госпожа Хендерсън. Вейн сви вежди.

— Откъде, по дяволите, го донася?

— Кой?

— Алис Колби.

Вейн й разказа, че и по-рано са му докладвали за пясък в стаята на Алис. Поклати глава.

— Бог знае какво означава. — Погледна Пейшънс. — Наблюдава ли другите?

— Нямаше абсолютно нищо странно в поведението на никой от тях. Единственото, което сега разбрах, е, че Уитикъм си е донесъл книги от Белами Хол. Когато веднага окупира библиотеката тук, предположих, че е попаднал на нещо интересно и има нови интереси.

— А не е ли така?

— Нищо подобно. Донесъл е поне шест дебели тома заедно с багажа. Нищо чудно, че каретата им се влачеше най-назад.

Вейн се смръщи.

— Какво проучва в момента… пак манастира ли?

— Да. Всеки следобед най-редовно чете в библиотеката. Аз се промъкнах и проверих. Всички книги са за разтурването на манастирите — непосредствено преди издаването на декрета и времето веднага след това, с изключение на счетоводни документи, издадени преди век.

— Хм.

Когато не каза нищо повече, Пейшънс го побутна по лакътя.

— Какво?

Вейн й хвърли поглед и пак се вторачи в конете.

— Защо Уитикъм е така увлечен по историята на манастира? Човек ще си помисли, че досега е научил всичко, което трябва да се знае… поне толкова, че да напише своята дисертация. — След малко попита: — За другите не забеляза ли нещо подозрително?

Пейшънс поклати глава.

— Луцифер откри ли нещо?

— Да, в известен смисъл. — Вейн явно беше разочарован. — Перлите не са се появили в Лондон. Източниците на Луцифер, най-надеждните от всички, са абсолютно сигурни, че перлите не са „на разположение“, както те се изразяват.

— На разположение ли?

— Това означава, че са още у онзи, който ги е откраднал. Никой не се е опитал да ги продаде.

Пейшънс направи физиономия.

— Явно попадаме в задънена улица всеки път, щом предприемем нещо. — След малко добави: — Изчислих колко голямо трябва да е пространството, необходимо да се скрие всичко откраднато. Чантата на Едит Суитънс, дори да е празна, няма да го побере.

Смръщеното лице на Вейн стана още по-мрачно.

— Тези предмети са все някъде. Накарах Слайго пак да претърси стаите, но той не откри нищо.

— Все някъде са.

— Именно. Но къде?

* * *

В един през нощта Вейн отново беше на Алфърд Стрийт и подкрепяше клатушкащия се Едмънд по стълбите. Джерард водеше Хенри, който се кискаше тихичко на своите смешки. Едгар, захилен глуповато от ухо до ухо, се тътреше след тях.

Генерала, слава богу, беше си останал вкъщи.

Слайго им отвори входната врата и веднага се зае с тях. Отне им още половин час и общите усилия на трезвите членове на компанията, за да положат Едмънд, Хенри и Едгар в техните легла.

С въздишка на облекчение Джерард се облегна на стената в коридора.

— Ако в най-скоро време не намерим перлите и не върнем тази шайка в имението, те ще се развилнеят.

Забележката отрази съвсем точно мислите на Вейн. Той изсумтя и оправи жакета си.

Джерард се прозина и кимна сънливо.

— Ще си лягам, до утре.

— Лека нощ.

Вейн тръгна по коридора. Когато стигна до стълбището, спря и погледна към тъмното фоайе. Къщата спеше, потънала в тишина, която беше нарушена за кратко, и сега отново обгърна всичко като с плащаница.

Вейн усети как нощта го поглъща и изчерпва силите му. Беше изморен.

Изморен от това, че не постига нищо. На всяка крачка чувстваше разочарование.

Изморен, че не печели победа, че не постига целта си.

Твърде изморен беше, за да устои на импулса, който го тласкаше. Импулсът да търси подкрепа, разбиране, да прекрати усилията, и да разтвори любещите си обятия.

Пое дълбоко дъх и го задържа. Беше вперил очи в стълбището, за да не се поддаде на импулса да погледне вдясно, към коридора, който водеше до стаята на Пейшънс.

Време беше да си отива вкъщи, да слезе по стълбището, да излезе навън, да измине трите пресечки до своя празен дом, да се изкачи по елегантното стълбище и да влезе в спалнята си. Да спи сам на леглото в копринените чаршафи — студени и неуютни.

Долови тихо шумолене и Слайго се появи до него.

— Не ме съпровождай.

Слайго и да се изненада, не му пролича. Кимна и слезе по стълбите. Вейн чакаше, наблюдавайки иконома, който мина през фоайето, и спусна резето на входната врата. След това свещта заподскача към вратата за прислугата и изчезна.

Вейн остана, обгърнат от тишина и тъмнина.

В същата поза, застинал като статуя, Вейн стоеше най-горе на стълбището. Да се самопокани при сегашните обстоятелства в леглото на Пейшънс беше неприемливо, дори осъдително.

Също така беше неизбежно.

Очите му се приспособиха към тъмнината и той свърна вдясно. Тихомълком мина по коридора и застана пред последната врата. Вдигна ръка да почука… и се поколеба. След това лицето му доби решителен вид.

Почука. Тихо.

Изниза се цяла минута в пълна тишина, след това чу тихото шляпане на боси крака. Докато въздъхне и вратата се отвори.

Поруменяла от съня, с разрошена коса, Пейшънс премигна срещу него. Дългата бяла нощница беше прилепнала към фигурата й, очертана от светлината на огъня в камината. Устните й се разтвориха, гърдите й се повдигнаха и се спуснаха. Тя излъчваше топлина и райски обещания.

Очите й потънаха в неговите и една дълга минута само го гледаше, след това отстъпи и го покани да влезе.

Вейн прекоси прага и знаеше, че това е неговият Рубикон. Пейшънс затвори вратата, обърна се и се озова в прегръдките му.

Той я притисна и я целуна; не бяха необходими думи за онова, което искаше да каже. С радост го прие и веднага му предложи всичко, което искаше и от което имаше нужда.

Потъна в него, нежните й форми го прелъстяваха и окуражаваха.

Вейн стаи дъх, принуди и демоните си да се стаят и знаеше, че този път няма да може дълго да им стяга юздите. Тя така лесно караше кръвта му да кипва; беше най-съкровената му мечта.

И единственият обект на неговото желание.

Повдигна клепачи и хвърли бегъл поглед към леглото. За негово успокоение беше широко. Балдахинът го засенчваше. Стаята се осветяваше само от жаравата в камината.

Искаше я в своето легло, но тази вечер щеше да се задоволи с нейното. Искаше също така да я гледа, да остави очите и сетивата си да пируват. Неговите демони се нуждаеха от храна. Освен това трябваше да намери начин да й каже истината, да й каже какво таи в сърцето си. Да изрече думите, които знаеше, че трябва да изрече.

По дяволите Мини! С нейната старовремска проницателност беше разкрила безпогрешно истината. Макар и някъде дълбоко в себе си да му се искаше да се измъкне, никога нямаше да го направи.

Вдигна глава и така дълбоко пое дъх, че дрехите се впиха в гърдите му.

— Ела до огъня.

Прегърна я през талията и усети как финият лен се плъзна по голата кожа. Поведе я към камината и я притисна към себе си, главата й във вдлъбнатината на рамото му, ханша й до неговия.

Сякаш бяха едно същество, когато спряха пред камината. Съвсем естествено, което му подейства изкусително, тя се обърна в прегръдките му. Сложи ръце на раменете му, поднесе устните си. И той започна да я целува, преди да помисли.

Със съжаление, Вейн сдържа порива си да почувства топлината й върху дланите си.

Вдигна глава и прекъсна целувката.

— Пейшънс…

— Ш-ш-ш.

Тя се повдигна на пръсти и притисна устните си към неговите. Беше безпомощен и продължи да я целува.

Вейн изруга наум. Юздите му съвсем се разръфаха от теглене. Демоните му се кискаха, предвкусвайки пируването. Пак се опита, този път шептейки до устните й.

— Трябва да…

Тя отново го принуди да замълчи също толкова ефикасно.

Даже още по-ефикасно. Вече беше възбуден и тя го погали.

Стаи дъх и се предаде. Нямаше смисъл да се бори… забрави какво трябваше да каже. Плъзна ръце надолу, после отзад и силно притисна ханша й към бедрата си. Тя разтвори устни, езикът й трепна изкусително и той се нахвърли лакомо.

Пейшънс въздъхна със задоволство и потъна в прегръдките му. Думи не я интересуваха. Беше се подготвила да слуша пъхтене, стенания, дори викове… но не и думи.

Не й беше необходимо да разбере защо е тук; не й беше необходимо да чуе обяснение защо я иска… то беше очевидно, копнежът искреше като сребро в сивите му очи, когато застана на прага в тъмнината. Това сребристо очарование беше отпечатано на лицето му. То се дължеше на нея. Не искаше да слуша неговите обяснения и да рискува блясъкът на среброто да потъмнее заради някакви си думи. Те само развалят очарованието и красотата.

Красотата да бъде желана, и то по този начин. Никога не беше й се случвало и сигурно никога повече нямаше да й се случи.

Беше възможно само с него. Той изпитваше желание, което тя можеше да задоволи. С цялото си същество чувстваше, че е създадена за това. Чистото удоволствие, на което се наслаждаваше, когато му се отдаваше и задоволяваше желанието му, беше неописуемо.

Това означаваше да бъде жена. Съпруга. Любовница. От всичко на света само за това жадуваше душата й.

Не искаше да й пречат думи.

Пейшънс разтвори сърцето си за него. Зацелува го така ненаситно, както той нея, и още по-ненаситно го заопипва през дрехите.

Той изруга дрезгаво и се отдръпна.

— Почакай.

Махна от вратовръзката си иглата бижу и я остави на полицата над камината, после бързо развърза вратовръзката. Пейшънс се усмихна и посегна към него. Изражението му беше непроницаемо. Той застана зад нея и платът закри очите й.

Какво…

Пейшънс вдигна ръце към лицето си.

— Довери ми се.

Вейн отмести ръцете й и мълчаливо уви два пъти връзката около главата й, след това здраво я завърза. Наведе главата й и прекара устните си по извивката на шията й с едва ли не въздушна ласка.

— Този път ще бъде по-хубаво.

По-хубаво за него… ще може да се контролира до известна степен. Дълбоко чувстваше отговорността да бъде неин любим; да взима, без да дава, не му беше присъщо. Изпитваше необходимост да й каже какво му е на сърцето. Ако не успееше с думи, поне можеше да покаже чувствата си. В момента, докато желанието го изгаряше, това беше най-доброто, което можеше да направи.

Знаеше отлично как ще й се отрази „слепотата“. Чувствителността й ще се изостри и сексуално, и емоционално, и ще достигне до нови върхове.

Бавно я обърна към себе си и махна ръцете си от нея. Настръхнала, Пейшънс чакаше. Беше стаила дъх, предвкусвайки какво ще последва. Заслуша се в сърцебиенето си, желанието, което пулсираше във вените й.

Първото подръпване беше толкова леко, че не беше сигурна дали не си въобразява. След това още едно копче на нощницата й беше разкопчано. Сетивата й долавяха близостта на Вейн, но не и точно къде е. Протегна колебливо ръце и…

— Не. Просто мирувай!

Тонът му я накара да се подчини и тя отпусна ръце.

Нощницата й беше разкопчана от горе до долу. Усети върху кожата си хладния въздух и се досети. Преди да си представи какво следва, подръпване около талията й подсказа, че връзките са развързани.

Сляпа и безпомощна се разтрепери.

Почувства, че нощницата се разтваря и се свлича по тялото й.

Пое тръпнеща дъх и почувства погледа на Вейн. Той стоеше пред нея; погледът му я опипваше, зърната й се възбудиха, под кожата й плъзна жар. Топлина по гърдите, корема, бедрата. Предчувствието за онова, което ще последва, я разтърси.

Той се помести встрани. Тя наклони леко глава, като се напрягаше да отгатне действията му. След това той се приближи по-близо. Застана от лявата й страна и тя усети близостта му с всяка пора на тялото си.

Един силен пръст повдигна брадичката й. Устните й запулсираха и той ги покри със своите.

Целувката беше дълга, пламенна, брутално откровена — демонстрация на онова, което следваше. След това се отдръпна и пръстите му се плъзнаха по-надолу.

Гола, без да вижда нищо, освен просветването на жарта, стопляна само от желанието, Пейшънс едва се сдържаше. И чакаше.

Един пръст докосна дясното й рамо след това по извивките се спусна бавно до набъбналите гърди и очерта кръг около едното зърно. Най-накрая перна лекичко едната пъпка, след това изчезна.

Втората ласка беше същата като първата, отдавайки дължимото и на другата пъпка, от което през нея мина трепет като приливна вълна.

Той се приближи, обгърна я с ръце и очерта формата на гърба й до трапчинката точно под кръста.

Той отново се отдръпна; Пейшънс отново потръпна в очакване. След това дланта му — твърда, гореща, леко грапава, притисна ниско долу гърба й, след това дръзко продължи надолу. И в кръг. С жест на собственик обхвана закръглените форми. Пейшънс почувства как желанието й се разгаря и кожата й овлажнява от ситни капчици.

Тя изохка едва чуто и звукът отекна в тишината. Вейн наведе глава, тя усети и му поднесе устните си. Целунаха се така преизпълнени с болезнено желание, че тя се олюля. Вдигна ръка да се хване за рамото му.

— Не. Мирувай. — Прошепна думите до устните й и я целуна. След това устните му постепенно стигнаха до слепоочието й. — Не мърдай. Само чувствай. Не прави нищо. Остави ме да те любя.

Пейшънс потръпна и безмълвно се подчини.

Дланта му остана отзад с подлудяващо интимна ласка. После погали бедрата й отзад, очерта с пръстите цепката помежду им и пак се върна върху заоблените форми.

Един немирен пръст стигна до трапчинката на шията. Пейшънс неволно се стегна. После пръстът продължи надолу между гърдите, под тях, по линията на талията и до пъпа. Там направи кръг, след това по диагонал стигна до ханша, и оттам се спусна към бедрата и се спря точно над коляното.

Пръстът се върна до шията й. Дългото пътешествие започна отново по другата страна на тялото й и стигна до коляното. Пейшънс не се заблуди. Когато пръстът стигна до шията й, тя пое отчаяна дъх и го задържа.

Пръстът пак се спусна надолу по същия начин бавно и сякаш наслаждавайки се. Отново очерта кръг около пъпа. Нежно. Възбудително. Ритмично.

Пейшънс започна да диша още по-трудно. Облиза пресъхналите си устни и пръстът се върна. И се понесе надолу. Тя се изпъна като струна.

Пръстът продължи бавното си спускане по нежната извивка на корема до основата му.

Искаше да помръдне, но той я държеше здраво отзад. Предпазливо се мушна между къдричките и се плъзна навътре. Там, между бедрата, където беше горещо и хлъзгаво.

Всеки нерв в тялото й се изопна. Всеки сантиметър от кожата й излъчваше топлина. Всеки остатък от съзнателна мисъл се съсредоточи в докосването на този пръст.

Той се завъртя и тя изохка. Помисли си, че коленете й ще се подкосят. И наистина щеше да се свлече, но той я държеше отзад здраво. Затова можеше да чувства всяко движение на този самоуверен пръст, който се въртеше отново и отново, докато се размекнаха и костите й.

Огънят бушуваше в нея и Вейн положително го знаеше, но не бързаше. Пръстът му навлизаше по-дълбоко, правеше кръгообразни движения точно както и на гърдите й.

Пейшънс чакаше със затаен дъх. Знаеше, че моментът ще дойде, когато проникне навътре в нея.

Дишането й беше така повърхностно, че тя различаваше всички звуци. Устните й бяха сухи и пулсиращи. Той отново и отново само я галеше с кръгообразни движения, след това се отдръпваше, за да погали набъбналата плът, влажна и пулсираща едновременно със сърцето й.

Най-накрая моментът настъпи. Завъртя пръста още веднъж, и замря точно на мястото. Пейшънс се разтрепери, главата й се отметна назад.

Той я разтвори така бавно, че на нея й се стори, че губи разсъдъка си. Изохка и когато той потъна по-дълбоко, изкрещя.

В отговор, той сложи устните си върху едното й зърно.

Пейшънс чу неговия вик сякаш отдалеч. Вдигна ръце и напипа раменете му.

Вейн се отмести, за да е пред нея. Обсипа с милувки първо едната й гърда, после другата, докато първо единият му пръст, а после другият потъваха дълбоко, обградени с горещина. Държеше я много здраво и знаеше, че ще я нарани. Но ако я пуснеше, щяха и двамата да паднат на пода и да се наранят още повече и двамата.

Силите му за въздържание се изчерпваха; още когато я докосна между бедрата, щеше да загуби самообладание. Не беше се излъгал, че докато е сляпа и гола, ще се възбуди безумно, но не беше предвидил, че нейната голота и слепота ще доведат и него до безумие. Но беше решил да я обсипе с ласки и внимание.

Стискаше зъби, потискаше енергията, която се събираше в слабините му, и я обсипваше с още повече нежни ласки.

Даваше й всичко, понеже само той можеше да й го даде.

Пейшънс не знаеше, че тялото й до такава степен е чувствително. Огън минаваше по вените й, кожата й настръхваше от най-лекия допир, от всеки нюанс на ласките.

Умелите пръсти на Вейн й доставяха удоволствие, което я пронизваше, устните, езикът му я довеждаха до умопомрачение.

Удоволствието ставаше все по-голямо, пулсираше в нея и се превръщаше във вече познатата й вътрешна светлина. Пейшънс простенваше и очакваше да се разпръснат над нея искри, но вместо това светлината ставаше по-ярка, разпростираше се по-нашироко, докато не я погълна. Самата тя беше част от тази светлина, която течеше през нея и я обгръщаше. Пейшънс се носеше в море от чувствено блаженство.

Морето я носеше, вълните обливаха сетивата й, но те тръпнеха за още, сякаш бяха ненаситни.

Смътно усети, че ръцете му се отдръпват, че интимната ласка прекъсна. След това той я взе на ръце, сгуши я до гърдите си и я понесе към леглото. Нежно, с целувки, които успокоиха жадуващите й устни, я положи върху чаршафите. Пейшънс чакаше превръзката на очите й да изчезне. Но напразно. Усещаше само хладния сатен до чувствителната си кожа.

Наостри уши и чу тупване — ботушът му беше тупнал на пода. Усмихна се в тъмното. Отпусна се и започна да чака.

Предполагаше, че ще се мушне под завивката, но след няколко минути завивката беше отметната. Тя усети, че той е в леглото, но не разбра веднага къде по-точно.

Беше възседнал бедрата й.

Предчувствието я порази като светкавица и тялото й пламна отново за миг. Напрегна се и се разтрепери в очакване.

Над себе си дочу тих, дрезгав смях. Ръцете му обхванаха ханша й. В следващия момент усети устните му.

Върху пъпа си.

Оттук насетне всичко взе да става все по-разпалено.

Когато след стенанията и възбудителната интимност, той се съедини с нея, гласът й също стана дрезгав от заглушените викове, от отчаяното усилие да си поема дъх. Той я доведе до състояние на безкрайно удоволствие. Силни усещания заливаха тялото й, откликващо на всяко докосване, на всяка безпогрешна, интимна милувка.

Той се изтласкваше в нея отново и отново, повеждаше я към светлината, към царството на екстаза. Пейшънс слепешком го импулсираше, оставяше тялото й да говори вместо нея, галеше го, прегръщаше го, обсипваше го с любовни ласки, както той нея.

Възторжено. Безрезервно. Необуздано.

Действителността изчезна в мига, когато светлината се пръсна на хиляди искри. Екстазът я понесе… понесе и двамата.

Финалната вълна обгърна и двамата и те изживяха едновременно дълбокото задоволство. Прегърнати, се озоваха в царството на влюбените, където разумът не се допускаше.

* * *

— М-м-м.

Пейшънс се сгуши в топлото легло, без да обръща внимание на ръката, която разтърсваше рамото й. Беше на небесата, в някакво райско място, където не си спомняше да е била преди, и не искаше да си тръгва. Дори той не биваше да я принуждава, независимо от това, че я беше завел там. Имаше време за всичко и най-вече да се говори, но сега определено не му беше времето. Обгърна я топла светлина. Тя с благодарност потъна в нея.

Вейн пак опита. Напълно облечен, се надвеси над Пейшънс и я разтърси така, че все пак да не я стресне.

— Пейшънс.

Единственият отговор, който получи, наподобяваше някакво сумтене. Вбесен, се загледа в златисто кестенявите къдрици, които се подаваха от завивката. Само това се виждаше от неговата бъдеща съпруга.

Щом се събуди, разбра, че трябва да тръгва, и се помъчи да я събуди, за да й каже просто и ясно онова, което не й каза преди. Преди страстта да замъгли разума.

За съжаление дойде късно при нея и удължи любовният екстаз докрай. В резултат след два часа тя още тънеше в блаженство и отказваше да се събуди.

Вейн въздъхна. От опит знаеше, че ако я събуди насила, настроението й ще бъде крайно неподходящо за неговото обяснение в любов. А това означаваше, че нямаше смисъл да я буди.

Налагаше се да чака. Докато…

Измърмори едно проклятие и се отправи към вратата. Ако не тръгнеше веднага, щеше да се сблъска с някоя камериерка. По-късно ще дойде при Пейшънс и ще направи това, което се бе заклел никога да не прави и което не му беше минавало през ум, че ще се случи.

Ще сложи сърцето си на поднос… и спокойно ще го поднесе на жена.

Дали за него беше изненадващо, вече нямаше никакво значение. Значение имаше само да си осигури Пейшънс и тя да стане негова съпруга.