Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (16)

Шестнадесета глава

Защо не искаше да се омъжи за него?

Защо беше против брака?

Тези въпроси се въртяха в ума на Вейн, докато водеше конете по пътя за Лондон. Беше втората сутрин след инцидента с Джерард.

Заявиха, че е достатъчно здрав, за да пътува, и сега седеше на капрата до него, наблюдавайки безучастно пейзажа.

Вейн дори не виждаше ушите на коня водач. Беше твърде увлечен в мислите си за Пейшънс и за ситуацията, в която се намираше.

Въпросната дама заедно с Мини и Тимс пътуваше в карета, която следваше неговия кабриолет; след тях се нижеше процесия от наети карети, която отнасяше останалите от домашния кръг на Белами Хол далеч от имението.

Изведнъж почувства натиск върху левия си глезен, което го накара да погледне надолу. Видя Мист, която се наместваше на ботуша му. Вместо да влезе при Пейшънс в купето, Мист изненада стопанката си и предпочете да пътува с него. Макар да нямаше нищо против котките или младежката енергия, Вейн с радост би заменил и двамата си спътници с Пейшънс.

Тогава би могъл да я разпитва за нейното необяснимо отношение.

Тя го обичаше, но отказваше да се омъжи за него. При обстоятелствата, в които се намираха и двамата, това решение беше повече от необяснимо. Вейн стисна зъби и се вторачи между ушите на коня.

Получи се засечка в първоначалния му план да свали бариерите на Пейшънс с пламенност, така да я пристрасти към любовните му ласки, вследствие на което тя да дойде до извода, че да се омъжи за него е в неин интерес. Не взе под внимание, че той може да се пристрасти, да го обладае желание, каквото не беше изпитвал. Да се пристрасти до такава степен, че това желание… и демоните… вече не бяха подвластни на волята му.

Неговите демони и това безумно желание се отскубнаха на свобода след онзи първи път в плевнята. Потърси оправдание, че е разбираемо при онези обстоятелства и неговата насъбрана неудовлетвореност. През нощта, когато нахлу в спалнята й, държеше здраво юздите си; хладнокръвно и успешно беше запазил самообладание, дори обстрелван с нейните бурни желания. Този успех му вдъхна самодоволство.

Тяхната трета интерлюдия преди две вечери разби на пух и прах самодоволството му.

За малко не загуби самообладание отново.

Още по-лошо, тя го знаеше. Златоока сирена, тя преднамерено го изкушаваше и почти го подмами до коварните скали.

Това, че една жена можеше да замъгли прехваленото му самообладание дотам, че да остане само бледа следа от неговата деспотичната сила, не беше факт, върху който му беше приятно да размишлява. Снощи спа сам… неспокойно. През половината нощ размишляваше. Истината бе, че е много по-дълбоко увлечен, отколкото предполагаше. Истината бе, че копнееше да отпусне юздите, да даде пълна свобода на изживяванията си… да я обича. Само формулирането на мисълта беше достатъчно да го лиши от твърдост. Винаги беше вярвал, че загубата на самообладание, особено на такава арена, е форма на капитулация.

Съзнателно да капитулира, съзнателно да отпусне юздите, както тя настояваше, беше твърде немъжествено, за да си го представи.

Техните отношения подбудиха опасни подмолни течения, които той не предвиди, когато предприе тази тактика. Какво щеше да стане, ако тя продължи да му отказва по абсолютно необясними причини? Той ще има ли сили да я изостави и да се ожени за друга жена?

Вейн се размърда на твърдата седалка и хвана по-здраво юздите. Дори не му се мислеше, направо отказваше да разглежда въпроса. Щом тя заема такава позиция, той също ще я заеме.

Тя ще се ожени за него, ще бъде негова съпруга. Просто трябваше да я убеди, че няма разумна алтернатива.

Първата стъпка беше да разкрие на каква основа почива нейната позиция, причината да не се съгласява на брак. Докато кабриолета му трополеше с по-бавно темпо, за да я следват каретите, започна да обмисля конкретни действия, с които да разкрие проблема на Пейшънс, който сега беше и негов.

Спряха за кратко да обядват. Пейшънс и Тимс се въртяха около Мини, която още беше неразположена. Освен няколкото думи, които тихичко размени с Джерард, Пейшънс не намери време за него. След като успокои сестринските си опасения, той я остави да се върне при Мини, отказвайки се от надеждата си да я вземе в своя кабриолет. Мини имаше по-голяма нужда от нея, отколкото той.

Отново потегли на път. Джерард гледаше пейзажа с огромни, любопитни очи.

— Никога не съм бил толкова на юг.

— Нима? — Вейн не откъсваше поглед от конете. — Къде по-точно е твоят дом?

Джерард описа долината на Честърфийлд, все едно рисуваше картина, затова Вейн живо си я представи.

— Винаги сме живели там — завърши Джерард. — През повечето време Пейшънс управлява имота, но миналата година започна да ме ориентира в работата.

— Сигурно ви е било трудно, когато баща ви почина толкова неочаквано. Наложило се е майка ти и Пейшънс да се заемат с делови въпроси.

Джерард сви рамене.

— Нищо подобно. Те управляваха имението от години, първо мама, после Пейшънс.

— Но… — Вейн се намръщи и погледна Джерард. — Баща ти не се ли грижеше за имението?

Джерард поклати глава.

— Никога не се поинтересува. Ами, него го нямаше. Почина, когато бях на шест, и даже тогава почти не знаех как изглежда. Не си спомням да е оставал за повече от две-три нощи. Мама казваше, че той предпочита Лондон и своите лондонски приятели. Не идваше много често при нас. Това я натъжаваше.

При този спомен погледът му стана отнесен.

— Тя все ни говореше за него, колко красив бил, какъв джентълмен, как елегантно яздел по време на лов, как замятал пелерината си като чистокръвен елегантен джентълмен. Щом се появеше, дори за един ден, тя винаги ни посочваше какъв забележителен джентълмен е. — Направи гримаса. — А пък аз изобщо не го помня.

В душата на Вейн нахлу леден полъх. За Джерард, с неговата образна памет, да не помни баща си, говореше много. Но богатите джентълмени като Реджиналд Дебингтън да се държат със семействата си по този начин не е безпрецедентно и не е престъпление. Вейн беше наясно. Но не познаваше отблизо деца на такива мъже, никога не беше изпитвал тъга и гняв заради поведението им; тъгата и гневът, които лишените от бащина обич не съзнават, че трябва изпитват, заради онова, което техният баща не им е дал. Всичко, което беше ценно за рода Синстър и което беше символ за тях — семейство, дом и домашно огнище. „Да имаш и да тачиш“ беше девизът на Синстърови. Първото налагаше второто и това всички момчета Синстър научаваха от най-ранна възраст. Искаш, вземаш и тогава приемаш отговорността. На практика. Когато ставаше въпрос за семейство, Синстърови бяха точно такива. Дейни.

Докато кабриолетът се носеше, Вейн се мъчеше да разбере действителността, която Джерард му описа, но не можеше да си представи атмосферата. Идеята за семейство без баща закрилник, което беше най-естественото нещо, му бе непонятна.

Все пак можеше да си представи как Пейшънс, неговата независима, решителна бъдеща съпруга, е приемала поведението на баща си. Вейн сви вежди.

— Вашият баща… Пейшънс беше ли привързана към него?

Озадаченият поглед на Джерард му отговори красноречиво.

— Привързана към него ли? — Вдигна вежди. — Не, не е била. Когато той почина, спомням си, че тя каза нещо за морални задължения и за напразни очаквания. — След малко добави: — Трудно е да се привържеш към човек, който постоянно отсъства.

„Човек, който не цени твоята привързаност.“ Думите прозвучаха в главата на Вейн и му стана чудно.

Сенките се бяха удължили, когато кавалкадата пристигна на Алфърд Стрийт, на запад от Саут Одли Стрийт. Вейн хвърли юздите на Дуган и скочи на земята. Пътническата карета на Мини закова зад неговия кабриолет, точно пред стълбището на номер 22. Дискретно жилище за джентълмен, номер 22 беше наето с кратко указание от някой си господин Монтегю, който уреждаше делата на много от Синстърови.

Вейн отвори вратичката на каретата на Мини и подаде ръка на Пейшънс да слезе. Последваха я Тимс, после Мини. Вейн вече знаеше, че не бива да я носи на ръце. Пейшънс й помогна да изкачи стълбите. Останалата част от домочадието на Мини се изсипа от каретите, привличайки вниманието на минувачите. От къщата излезе цяла армия от лакеи да пренесе багажа.

Вратата беше отворена. Пейшънс, която водеше внимателно Мини, вдигна поглед, като стигнаха до покрития вход, и видя една странна личност. С прегърбени рамене, жилав, изражението му подсилваше впечатлението за мокра котка, той беше най-старият иконом, когото беше срещала.

Но Вейн явно не виждаше нищо странно в мъжа; кимна му, докато съпровождаше Мини да влезе.

— Слайго.

Слайго се поклони.

— Сър.

Мини засия.

— Виж ти, Слайго, каква приятна изненада.

Пейшънс следваше Мини по петите и можеше да се закълне, че Слайго се изчерви. Очевидно се чувстваше неловко, когато пак се поклони.

— Мадам.

В последвалата бъркотия, докато отвеждаха гостите по стаите им, Пейшънс имаше предостатъчно време да наблюдава как Слайго със здрава ръка нарежда на по-младите слуги. И Мастърс, и госпожа Хендерсън, които пътуваха с господарката си, явно познаваха Слайго и се отнасяха с необходимото уважение като към равен.

Пейшънс си отдъхна, като забеляза, че Вейн разсейва Хенри, Едмънд и Джерард, за да не хукнат подир другите, докато домочадието не бъде настанено. Най-накрая тримата отидоха да видят стаите си и тогава Пейшънс въздъхна тежко и седна на една софа в гостната.

Погледна Вейн, застанал в обичайната си поза с рамо подпряно на полицата над камината.

— Кой е Слайго — попита тя.

Вейн се подсмихна.

— Бившият ординарец на Девил.

Пейшънс сви вежди.

— Девил… херцог Сейнт Ив ли?

— Същият. Слайго пази къщата, когато Девил не е в града. Девил и неговата херцогиня Онория се връщат утре, затова взех назаем Слайго.

— Защо.

— Защото имаме нужда от доверен човек, който знае разни хитрости. В момента Слайго ръководи претърсването на багажа. На него може да му се вярва безрезервно. Ако искаш нещо, каквото и да е, помоли го и той ще го свърши.

Пейшънс се смръщи още повече.

— Но нали ти си тук?

Вейн я погледна в очите.

— Не, аз няма да съм тук. — Страх… или само разочарование ли премина през златистите й очи? Вейн се замисли. — Не ви напускам, но е всеизвестно, че господин Вейн Синстър съвсем наскоро е купил удобна къща само на един хвърлей оттук; на Кързън Стрийт, и не се налага да живее под покрива на кръстницата си.

Пейшънс направи гримаса.

— Не ми беше минало през ум. В Лондон сме и трябва да спазваме условностите на обществото.

А това означаваше, че няма да прекара нощта в нейното легло.

— Точно така.

Вейн потисна реакцията си. Имаше и други вероятности, но не беше необходимо да ги знае от сега. Когато отношенията им станат по-ясни, тогава ще я посвети в тайната. Дотогава…

Вейн се отдалечи от камината.

— Ще тръгвам. Утре ще намина да видя как сте се настанили.

Пейшънс го загледа и хладно му подаде ръка. Той я взе, наведе се и целуна пръстите й. Почувства леката тръпка, която мина през нея.

Удовлетворен за момента, я остави и излезе.

* * *

— Тооолкова е вълнуващо!

Като чу за десети път дитирамбите на Анджела, Пейшънс изобщо не й обърна внимание. Беше се настанила на една от двете софи в гостната и продължаваше да бродира друга салфетка за поднос. Беше й втръснало, но трябваше да прави нещо с ръцете си и с ума си, докато чакаше Вейн да дойде.

Ако се приеме за дадено, че ще дойде. Вече минаваше единайсет.

До нея Тимс кърпеше; Мини, след като понесе неудобствата на пътуването изненадващо добре, сега седеше на кресло пред камината.

На другите кресла седяха госпожа Чедуик и Едит Суитънс. Анджела, която в захлас повтаряше едно и също, стоеше до прозореца и гледаше през дантелените пердета минувачите.

— Нямам търпение да видя всичко — театрите, модните ателиета, шапкарските магазини. — С ръце скръстени на гърдите Анджела се въртеше и се въртеше. — Ще бъде удивително вълнуващо! — Престана да се върти и погледна майка си. — Сигурна ли си, че не можем да излезем преди обед?

Госпожа Чедуик въздъхна.

— Както се разбрахме, днес следобед ще пообиколим модистките, за да решим коя е най-подходяща.

— Сигурно са на Брутън Стрийт — заяви Анджела. — Но най-хубавите магазини били на Бонд Стрийт, така каза Едмънд.

— Бонд Стрийт е точно до Брутън Стрийт. — Докато пътуваха, Пейшънс чете пътеводителя. — Като се извърви едната, се стига до другата.

— О, божичко.

След като следобедните й занимания бяха осигурени, Анджела потъна в своите блянове.

Пейшънс се сдържа да погледне часовника на камината. Чуваше равномерната му тиктакане, отброяващо минутите; стори й се, че от часове го слуша.

Вече знаеше, че градският живот не е за нея. Привикнала с провинциалния живот, закуска в десет, обед в два и вечеря в осем, дори по-късно, никога нямаше да спечели одобрението й. Достатъчно неприятно беше, че когато стана в обичайния си час, в трапезарията за закуска не беше сервирано и трябваше да се задоволи с чаша чай и препечена филийка, поднесени във всекидневната. Достатъчно неприятно беше, че тук нямаше пиано, за да отвлича мислите си. Още по-неприятното беше, че не е прието да излиза без придружител. От всичко най-неприятно беше, че тази къща беше несравнимо по-малка от Белами Хол, което означаваше, че бяха наблъскани един до друг, и постоянно някой се мотаеше наоколо.

Струваше й се, че ако трябва да понася всички на толкова тясно пространство, ще полудее.

Ето че и Вейн още го нямаше.

Когато дойде, ще му заяви категорично какво е мнението й за неговата идея да се преместят в Лондон. По-разумно беше да погнат крадеца и призрака, при това веднага.

Часовникът тиктакаше. Пейшънс скърцаше със зъби и ожесточено бродираше.

На входната врата се почука и тя се оживи, както и всички останали, с изключение на Едит Суитънс — тя доволно плетеше своята дантела. В следващия момент дълбок, боботещ глас стигна до ушите им. Пейшънс въздъхна тихомълком… направо й олекна, но по този въпрос нямаше намерение да се задълбочава. Лицето на Мини светна, когато шумът от познатите крачки приближи. Тимс се засмя.

Вратата се отвори. Вейн влезе и всички го посрещнаха със сияйни усмивки. Погледът му веднага се стрелна към Пейшънс. Тя го посрещна хладно. Взираше се в него, докато той кимна на всички и после поздрави Мини елегантно и мило, интересувайки се за здравето й и как е прекарала нощта.

— Положително съм спала по-добре от теб — отговори Мини със закачливи искрици в очите.

Вейн й се усмихна лениво и не отрече.

— Готови ли сте да се разходим в парка?

Мини се смръщи.

— Може би утре ще се стегна за една разходка. Днес е добре да си стоя тук и да събирам сили.

Тенът й, по-хубав от дни наред, показваше, че силите й са наред. Вейн се успокои и погледна Пейшънс, която го наблюдаваше с неразбираема за него хладна сдържаност.

— Може би — погледна той Мини, — ако не ти се излиза днес, ще взема госпожица Дебингтън на твое място.

— Разбира се. — Мини се усмихна радостно на Пейшънс и й направи знак с ръка да изчезва. — Гледай Пейшънс да не избяга.

Вейн хвърли похотлив поглед на Пейшънс.

— Е, госпожице Дебингтън? Съгласна ли сте да се разходим в парка?

Пейшънс не сваляше очи от него и се колебаеше.

Анджела отвори уста и направи крачка; госпожа Чедуик я задържа. Анджела нацупено се подчини.

По израза в очите на Вейн Пейшънс не разбра защо я предизвикваше и вдигна вежда.

— Да, сър. Ще се радвам да излезем на въздух.

Вейн се учуди на сдържаността й. Почака, докато тя остави ръкоделието си и се изправи, след това кимна на Мини и останалите и й предложи ръката си.

В коридора спря.

Пейшънс дръпна ръката си и тръгна съм стълбището.

— Няма да се бавя повече от минута.

Вейн я хвана за лакътя и я привлече до себе си, като през цялото време се взираше в очите й, които станаха огромни. След миг тихо попита:

— Другите, къде са?

Пейшънс се замисли.

— Уитикъм си присвои библиотеката, тя е богата, но за съжаление много тясна. Едгар и Генерала няма къде другаде да отидат, затова излязоха на студа, но не знам колко ще издържат. Едгар спомена нещо за борсата за чистокръвни коне Татърсол.

— Хм. — Вейн се намръщи. — Ще попитам Слайго. А другите?

— Хенри, Едмънд и Джерард отидоха право в билярдния салон. — Вейн пусна лакътя й, Пейшънс се отдръпна и му хвърли убийствен поглед. — Няма да ти кажа какво мисля за къща, в която има билярден салон, но никой не е помислил за музикален.

Вейн сви устни.

— Това е жилище на джентълмен.

Пейшънс изпухтя.

— Независимо от това, не вярвам билярдът да задържи дълго онова трио. Планират какво ли не. — Направи широк жест с ръка. — Борсата, Хеймаркит, Пел Мел. Даже чух да споменават някакво място наречено Пирлис Пуул.

Вейн премигна.

— То вече не съществува.

— Така ли? — Пейшънс вдигна вежда. — Ще им кажа.

— Няма значение, аз ще им кажа. Ще поговоря с тях, докато си облечеш палтото и си сложиш шапка.

Пейшънс прие с надменно кимване. Вейн я изпрати с поглед, докато се качваше по стълбището, след това се намръщи и се отправи към билярдната, за да просветли триото върху няколко основни правила.

Върна се във фоайето и Пейшънс се появи. След минута й помогна да се качи в кабриолета и седна до нея. Паркът беше наблизо. Когато подкара конете към дърветата, Вейн прехвърли наум списъка с домочадието на Мини. И се намръщи.

— Алис Колби. Къде е тя?

— Не слезе за закуска. — Пейшънс вдигна вежди. — Предполагам, че е в стаята си. Сега, като я спомена, се сещам, че изобщо не съм я виждала.

— Сигурно се моли. Изглежда, че прекарва по този начин голяма част от времето си.

Пейшънс сви рамене и се загледа напред. Вейн се обърна към нея и с одобрение плъзна поглед по снагата й. С вдигната глава и с лице, изложено на вятъра, тя се взираше в булеварда. Под широката периферия на шапката дълги, лъскави масури потрепваха до страните й. Палтото й беше със същия светлосин цвят като семплата й сутрешна рокля. Отчете факта, че нито палтото, нито роклята бяха нови, а за последна мода и дума не можеше да става, но в неговите очи, картината, която тя представляваше на капрата до него, беше съвършена. Дори след като главата й беше вирната прекалено високо, а изразът й беше прекалено резервиран.

Зачуди се и се взря в конете.

— Трябва така да подредим нещата, че никой от менажерията на Мини да не ни се изплъзва от погледа. Предполагам, че няма заговор или съучастие, поне между тези, които не са роднини. Налага се да следим никой да няма възможност да предаде от по-ценните откраднати вещи, като например перлите, на съучастник. Което означава ти, аз, Мини и Тимс, с помощта на Слайго да ги придружаваме, когато излизат.

— Анджела и госпожа Чедуик възнамеряват да обикалят магазините и модните ателиета този следобед. — Пейшънс сбръчка нос. — Сигурно ще се наложи да отида с тях.

Вейн едва не се захили. Повечето дами, които познаваше, биха си изпотрошили краката да отидат по магазините на Бонд Стрийт. Равнодушието на Пейшънс показваше, че предпочита тихия живот в Кент.

— Съгласих се неохотно да бъда гид на Хенри, Едмънд и Джерард днес следобед. Смигнах на Слайго да държи под око Едгар и Генерала.

— Ами ако решат да излязат сами?

— Ще трябва да обуздаем желанието им за градски развлечения. — Вейн посочи каретите напред. — Та като стана въпрос, погледни — светските дами от висшето общество.

И без обяснения Пейшънс щеше да ги познае. Седяха изящно на кадифените или кожени седалки, на главите с тюрбани, кимаха елегантно, очите им блестяха, ръце в ръкавици жестикулираха изкусно, докато разнищваха и обсъждаха някоя клюка. От млади и елегантни матрони до вдовици с орлов поглед, те всички бяха сигурни в тяхното социално положение. Каретите им се нижеха по модния път, докато те си разменяха клюки и покани.

Много глави се обърнаха към тях. Тюрбаните се накланяха грациозно; Вейн отвръщаше учтиво, но не се спираше. Пейшънс забеляза, че много от очите под тюрбаните се вторачваха в нея. Израженията, които Пейшънс забеляза, бяха или смаяни, или надуто неодобрителни, или и двете.

Вирна брадичка и престана да им обръща внимание. Знаеше, че палтото и бонето й не са модни, да не кажем направо старомодни.

Но щеше да остане в Лондон само няколко седмици… колкото да разкрият крадеца, затова нейният гардероб нямаше значение.

Поне не и за нея.

Хвърли кос поглед на Вейн, но по изражението му нищо не личеше. Не даде знак, че е забелязал, камо ли да отговори на дръзките погледи, отправени към него. Пейшънс се покашля.

— Толкова много дами… не мислех, че ще бъдат в Лондон.

Вейн сви рамене.

— Да, но Парламентът заседава, тъй че съпругите на политиците са тук и разширяват влиянието си с балове и вечери. Затова висшето общество се е събрало тук. Няколко седмици приеми и забавления попълват приятно времето между летните балове и ловния сезон.

— Разбирам.

Докато гледаше каретите пред тях, Пейшънс забеляза една дама, която, вместо да се обляга в купето апатично, докато минаваха край нея, изведнъж се изпъна като струна. След секунда започна да маха властно.

Пейшънс погледна Вейн; от посоката на погледа му и от стиснатите устни, се досети, че вече е забелязал дамата. Колебанието му беше осезаемо, напрегна се, сякаш се готвеше за битка, забави конете и спря до елегантната карета.

Дамата беше на същата възраст като Пейшънс, с лъскава кестенява коса и изключително проницателни синьо-зелени очи. Въпросните очи веднага се впиха в лицето на Пейшънс. Притежателката им се усмихна възхитена.

Вейн кимна намръщено.

— Онория.

Дамата го дари със сияйната си усмивка и като че ли засия още повече.

— Вейн. А коя е дамата?

— Разреши ми да ти представя госпожица Пейшънс Дебингтън, племенница на Мини.

— Нима? — Дамата веднага подаде ръка на Пейшънс. — Онория, скъпа госпожице Пейшънс.

— Херцогиня Сейнт Ив — мрачно съобщи Вейн.

Онория не му обърна внимание.

— Радвам се да се запознаем, скъпа. Как е Мини?

— Сега е много по-добре. — Пейшънс забрави за своите износени дрехи и отговори непринудено, насърчена от искреността на херцогинята. — Преди няколко седмици настина, но понесе изненадващо добре пътуването.

— Колко време възнамерява да остане в Лондон? — попита Онория.

Докато хванат крадеца и разкрият призрака. Пейшънс задържа ясния поглед на херцогинята.

— Ах…

— Не знаем точно — провлече Вейн. — Знаеш, че Мини от време на време хуква към града, но този път доведе цялата менажерия. — Вдигна вежди с явна досада. — Както може да се предполага да се поразсее.

Онория не сваляше втренчения си поглед от лицето му, което накара Пейшънс да се пита доколко повярва на многословното обяснение на Вейн. След това Онория отмести поглед към нея и се усмихна топло и много по-приятелски, отколкото Пейшънс беше очаквала.

— Сигурна съм, че съвсем скоро ще се срещнем пак, госпожице Дебингтън. — Онория стисна пръстите на Пейшънс. — Оставям ви, без съмнение ви предстои натоварена сутрин. Всъщност… — погледна Вейн — и аз трябва да се отбия тук-там.

Вейн кимна рязка със стиснати устни и дръпна юздите.

Докато се носеха по булеварда, Пейшънс му хвърли кос поглед.

— Херцогинята ми се стори много мила.

— Такава е. Много е мила.

Освен това си пъха носа навсякъде и определено нищо не се изплъзва от погледа й. Вейн ругаеше наум. Знаеше, че рано или късно семейството му щеше да научи, но не очакваше да стане толкова рано.

— Всъщност фамилията е във фаза на матриархат и Онория е старейшината.

Помъчи се да намери думи да обясни точно какво има предвид, но се отказа. Да признае способностите на Онория или на всяка друга жена Синстър, управляваща семейството, беше нещо, което на него и на всичките му роднини мъже им беше изключително трудно.

Вейн присви очи и насочи впряга към портала на парка.

— Утре ще дойда да те взема по същото време. Разходка с карета или пеша е най-благовидният начин да разменим сведения кой къде е и какво прави.

Пейшънс се наежи. Значи я беше извел на разходка само за да съгласуват плановете си и за него тази среща не беше нещо повече от работна среща.

— Нима — отвърна тя доста хапливо. След това предложи: — Може би трябва да вземем и Слайго с нас. — Когато Вейн я погледна, добави: — Така от първа ръка ще научим впечатленията му.

Вейн се намръщи още повече, конете отвличаха вниманието му.

Минаха през портала на парка, поеха по оживения булевард и Пейшънс застана вцепенено. Емоциите й бушуваха. Когато копитата на конете зачаткаха по паважа на Алфърд Стрийт, вирна брадичка.

— Зная, че се нае да откриеш крадеца и призрака, но се върна в Лондон, и не се съмнявам, че имаш и други ангажименти… други развлечения, с които обикновено запълваш времето си. — Пое дъх; чувстваше гърдите си стегнати в менгеме. Усети погледа на Вейн. — Сигурна съм, че след като Слайго ни помага, ще намерим начин да получаваш сведения, без да си губиш времето в ненужни разходки.

Нямаше да се натрапва. Сега бяха в Лондон и той щеше да види, че тя не подхожда на неговия елегантен свят, че не може да се сравнява с красавиците със скъпи тоалети, с които беше свикнал да общува. Нямаше да се опитва да го задържа. Нямаше да бъде като майка си, за която не съществуваше друг, освен баща й. Имаха краткотрайна връзка и тя вече виждаше края й. Като предприеме първата стъпка, за да признае неизбежното, вероятно ще подготви сърцето си за удара.

— Нямам намерение да не те виждам поне веднъж на ден.

Думите бяха произнесени рязко с хладен гняв, който Пейшънс не можеше да обърка. Смая се и погледна Вейн. Кабриолетът спря, той затегна юздите и скочи на земята.

След това се обърна. Хвана я за талията, вдигна я от седалката и я остави пред себе си. Сдържаше се с огромно усилие.

Погледна я ужасно вбесен. Очите му бяха като стомана. Пейшънс премигна срещу него. Лицето му беше мрачно, приличаше на маска на воин. Обгърнаха я вълни от гняв и враждебност.

— Когато става въпрос за развлечения — информира я той през стиснати зъби, — нищо на този свят не може да те надмине.

В думите му беше вложен смисъл, който тя не разбра. Объркана и смутена, Пейшънс се мъчеше да си поеме дъх. Преди да се съвземе, Вейн я пренесе по стълбите и я остави във фоайето.

Погледна я с присвити очи.

— Не се надявай скоро да се отървеш от мен.

След това се обърна кръгом и си отиде.