Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (18)

Осемнадесета глава

За Пейшънс следващите няколко дни минаха във вихър от кратки срещи, тайни съвещания за перлите на Мини, последни проби на новата бална рокля, както и постоянната грижа да следи кой къде ходи от домочадието на Мини, което никак не беше лесно. Наред с безумното бързане, вълнението от очакваното събитие растеше.

Страстта беше очевидна, когато и да срещнеше Вейн, когато и да се погледнеха, когато и да усетеше влиянието на неговата личност.

Нямаше защо да крие и да си затваря очите. Желанието помежду им ставаше все по-силно с всеки изминал ден. Не знаеше него ли да вини, или себе си.

До момента, в който изкачи импозантното стълбище на двореца Сейнт Ив и влезе в бляскаво осветеното преддверие, нервите й бяха опънати като струни. Казваше си, че не бива този момент толкова много да я вълнува, да си въобразява, че кой знае какво ще се случи тази вечер. Това беше просто семеен, импровизиран бал, както Онория прекалено старателно й обясни.

Нямаше причина, нито смисъл в нейната реакция.

— Ето ви и вас! — Онория, с тоалет от тъмновиолетова коприна, поздрави непринудено гостите, като едва не се хвърли върху Пейшънс, щом влезе в музикалния салон. Кимна на Мини, Тимс и на останалите от антуража, покани ги с грациозен жест, но задържа Пейшънс.

— Трябва да те представя на Девил.

Хвана сръчно под ръка Пейшънс и се обърна пъргаво към висок, много мургав джентълмен с вечерно облекло, който разговаряше с две матрони. Онория го смушка в ръката.

— Девил — моят съпруг. Херцог Сейнт Ив.

Мъжът се обърна, забеляза Пейшънс и погледна леко озадачено Онория.

— Пейшънс Дебингтън — добави тя. — Племенницата на Мини.

Девил се усмихна първо на съпругата си, после на Пейшънс.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Дебингтън. — Поклони се елегантно. — Разбрах, че съвсем наскоро сте пристигнали от Белами Хол. Очевидно гостуването на Вейн се е оказало неочаквано приятно.

Плавният му дълбок глас, смътно познат, проехтя у нея. Сдържа се да не започне да премигва. Вейн и Девил можеха да бъдат братя, характерната им властна външност, формата на носовете им, на челюстите им, толкова си приличаха, че нямаше как да се обърка човек. Първата разлика беше в цвета на косите и очите. Вейн имаше червеникаво кестенява коса и сиви очи, Девил — черна като катран коса и зелени очи. Имаше и други разлики, но приликата наистина ги засенчваше. Като се съди по телосложението им, забележителният ръст и най-вече по порочните пламъчета в очите им и по закачливите устни, на които в никакъв случай не биваше да се вярва, те явно бяха еднакви. Вълци в човешка кожа.

Много мъжествени, определено подлудяващи форми.

— Приятно ми е, Ваша Светлост.

Пейшънс подаде ръка и тъкмо щеше да направи официален реверанс, когато Девил хвана пръстите й, и не й позволи.

— Не необходимо „Ваша светлост“. — Той се усмихна и Пейшънс почувства хипнотичната сила на погледа му, когато поднесе ръката й с ръкавица към устните си. — Наричай ме Девил. Всички така ме наричат.

„Дяволско излъчване, имат основателна причина“ — помисли си Пейшънс, но не можа да не отвърне на усмивката му.

— Луиз дойде… трябва да говоря с нея. — Онория погледна Пейшънс. — После ще се видим.

Роклята й прошумоля и тя се запъти към входа.

Девил се захили. Обърна се пак към Пейшънс и погледът му мина покрай нея.

— Мини те търси. — Вейн кимна на Пейшънс, като застана до нея, но всъщност говореше на Девил. — Мини иска да си спомним някои от нашите най-скандални подвизи — по-скоро ти, отколкото аз.

Девил прочувствено въздъхна и се взря в множеството около софата, на която седеше Мини.

— Дали пък няма да я умилостивя с обноски на херцог?

Вдигна вежди към Вейн, който се захили.

— Какво ти пречи да опиташ.

Девил се усмихна, кимна на Пейшънс и ги остави.

Пейшънс погледна Вейн и веднага почувства напрежението у него. Обзе я странна свенливост.

Очите му за миг проблеснаха странно, лицето му стана сериозно. Посегна да вземе ръката й и тя охотно му я подаде. Той я поднесе към устните си, но вместо да докосне пръстите й, той обърна ръката й. С очи вперени в нейните, притисна устни към китката й. От ласката пулсът й се ускори.

— Тук има някой, с когото трябва да се запознаеш.

Гласът му беше нисък, дрезгав. Постави ръката й върху своята и се обърна.

— Здравей, братовчеде, коя е дамата?

Джентълменът, който им препречи пътя, беше очевидно още един Синстър, със светлокестенява коса и сини очи. Вейн въздъхна, представи ги и продължи със запознанствата, тъй като прииждаха и други Синстър. Всички бяха еднакви — еднакво опасни, високи и стройни, деликатно самоуверени, до един елегантни. Първият се представи с името Гейбриъл, последваха го Луцифер, Демон и Скандал. Пейшънс установи, че няма как да не им се усмихва човек. Възползва се от момента, за да се овладее. Истинска глутница — веднага ги определи така. Те бъбреха и се препираха непринудено. Тя им отвръщаше безгрижно, но стоеше нащрек. Нима може някой да се похвали, че ще се отпусне при хора с имена като тези? Държеше ръката си плътно върху ръката на Вейн.

Пък и Вейн не показваше никакви признаци, че иска да офейка. Каза си, че подобно нещо не бива да я смущава. Тук нямаше дами, които да привлекат вниманието му, понеже приемът беше семеен.

Нестройният звук откъм оркестъра, последван от един начален тон, извести, че танците започват. Четирима от грамадните мъже около Пейшънс се поколебаха, но не и Вейн.

— Бихте ли танцували с мен, скъпа?

Пейшънс прие с усмивка. Кимна грациозно на другите и Вейн я поведе към дансинга.

Веднага я привлече в прегръдките си. Когато очите й станаха огромни, той повдигна вежди.

— Не танцувате ли валс в онази дълбока провинция Дарбишър?

Пейшънс вирна брадичка.

— Разбира се, че танцуваме. С голямо удоволствие.

— Колко голямо? — Понесоха се първите звуци на валса. Вейн сви устни лукаво. — Ах, но сега ще танцуваш с един Синстър.

При тези думи я притисна до себе си и я завъртя.

Пейшънс отвори уста да попита защо Синстърови се имат за толкова велики танцьори, но когато за трети път се завъртяха, вече знаеше отговора. Трябваше да се завъртят още три пъти, за да си затвори устата и да си поеме дъх. Имаше чувството, че е безплътна и се носи във въздуха. Въртяха се с лекота в такт.

Смаяният й поглед попадна на тъмновиолетовата рокля на дама, която също танцуваше разпалено. Онория, тяхната домакиня, в прегръдките на съпруга си.

С един бърз поглед установи, че всички Синстър, които разговаряха учтиво с нея, танцуваха със своите дами. Не беше трудно да се различат между останалите двойки. Те не танцуваха по-бързо, но с много по-голям ентусиазъм от другите, и много по-енергично. Излъчваха сила, макар и обуздана.

Краката й се носеха, роклята й се развяваше. Вейн я държеше здраво в прегръдките си, притискаше я до силното си тяло, без всякакво усилие я водеше и Пейшънс се прилепи до него, изостряйки всяко свое сетиво.

Не че се чувстваше в опасност да не би да я изпусне.

Тази мисъл я накара да почувства още по-остро неговата близост, неговата сила. В ритъма на валса стигнаха до края на салона. Ръката му я изгаряше през тънката коприна. Той я привлече още повече в обятията си, където се чувстваше сигурна и защитена. Завъртяха се в обратната посока. Пейшънс пое дълбоко дъх и осъзна колко близо бяха гърдите й до неговите. Зърната й се свиха болезнено.

Тихо ахна и вдигна поглед. Очите им се срещнаха, неговите бяха сребристосиви, хипнотично притегателни. Не можеше да отмести погледа си, едва си поемаше дъх, стаята се въртеше. Светът се стесняваше, докато не се побра в прегръдката му.

Времето спря. Остана само усещането на телата им, понесени в мощен ритъм, който само те чувстваха. Цигулките свириха някакъв тъжен мотив, музиката, която свиреше у тях, идваше от другаде.

И ставаше все по-силна. Слабини и бедра се срещнаха, погалиха се, после се разделиха, докато следваха ритъма на валса. Ритъмът ги зовеше, телата им откликваха, и увлечени в танц, пулсираха едновременно, постепенно пламваха. Докосваха се възбудително, обещаваха си. Когато цигулките спряха да свирят тяхната мелодия, мелодията на телата им продължи да звучи.

Вейн пое дълбоко дъх; мигът отлетя. С огромно усилие пусна Пейшънс от обятията си, взе ръката й и я сложи върху своята, и макар да знаеше колко много погледи са вперени в тях, отново сложи другата си ръка върху пръстите й.

Почувства как тя потръпна и се облегна малко по-тежко върху него, като мигаше бързо, сякаш се мъчеше да се отърси от магията.

Пейшънс се стегна и вирна нос.

— Танцуваш доста похвално.

Вейн се подсмихна, стискайки зъби. Едвам се сдържаше да не я грабне и да я отвлече през една от вратите. Познаваше къщата като дланта си. Но твърде много хора ги наблюдаваха, Онория никога нямаше да му го прости. Внезапното отсъствие щеше веднага да се забележи.

По-късно. Вече знаеше, че тази нощ трябва да насити своите демони. Не можеше да се сдържи, не и докато я гледаше облечена с тази рокля.

Смела, така я нарече Мини.

Невъзможно смела от негова гледна точка.

Имаше намерение да спазва правилата, поне докато тя приеме предложението му. А сега… Пред очите му имаше изкушение, което замъгляваше ума му.

Сведе поглед. Пейшънс вървеше спокойно до него. Копринената рокля с цвят на бронз прилепваше плътно около гърдите й и нежните рамене. Дългата пола падаше на дипли покрай заобления й ханш и елегантно се развяваше покрай краката й, разкривайки прелъстително глезените.

Освен дълбокото деколте, в роклята нямаше нищо ексцентрично. Селестин беше съобразила безпогрешно особеностите на фигурата с кройката и тъканта, откъдето идваше и проблемът му.

Само от неговата позиция се виждаше как бурно се повдигат и спадат гърдите на Пейшънс.

След секунда насила вдигна глава и се загледа напред.

По-късно.

Пое дълбоко дъх и го задържа.

— Здрасти, Синстър. — Един елегантен джентълмен се отдели от тълпата, вторачен в Пейшънс. — Госпожица…?

Погледна Вейн.

А той въздъхна. Шумно. И кимна.

— Чилингуърт. — Обърна се към Пейшънс. — Разреши ми да ти представя граф Чилингуърт. — След това представи Пейшънс. — Госпожица Дебингтън, племенница на лейди Белами.

Пейшънс направи реверанс. Чилингуърт се усмихна чаровно и се поклони елегантно като всеки Синстър.

— Разбрах, че сте в Лондон с лейди Белами, госпожице Дебингтън. Столицата харесва ли ви?

— Всъщност, не. — Пейшънс не виждаше смисъл да увърта. — Опасявам се, че обичам ранните утрини, милорд, време, което изисканото общество отбягва.

Чилингуърт премигна. Хвърли поглед на Вейн, след това го спря за миг върху ръката му, покрила пръстите на Пейшънс. Вдигна вежди и се усмихна вежливо на Пейшънс.

— Изкушавам се да обясня, скъпа, че очевидното пропускане на сутрешните часове е естествена последица от нашите занимания в нощните часове. Но пък… — Погледна Вейн. — Ще оставя обяснението на Синстър.

— Може би се налага.

Нямаше как да се обърка категоричният тон на Вейн.

Чилингуърт се усмихна за миг, но когато погледна отново Пейшънс, стана сериозен.

— Знаете ли, много е странно. Рядко сме на едно мнение със Синстърови, но трябва да им се признае, че в едно отношение вкусовете им съответстват забележително на моите.

— Наистина ли?

Пейшънс прие завоалираният комплимент със самоуверена усмивка. След като от три седмици си имаше работа с Вейн, очарователният и красив граф не можеше по никакъв начин да я смути.

— Наистина. — Чилингуърт погледна насмешливо Вейн. — Според теб, Синстър, не е ли забележително?

— Ни най-малко — отговори Вейн. — Някои неща са така очевидни, че дори ти си принуден да ги оцениш.

Очите на Чилингуърт светнаха. Вейн продължи спокойно:

— Но като имаме предвид еднаквите ни вкусове, трябва да помислиш какво може да ти се случи, ако ги следваш.

Кимна към другия край на салона.

Чилингуърт и Пейшънс погледнаха натам и видяха Девил и Онория заети с очевидно важен разговор. Докато ги наблюдаваха, Онория хвана Девил за лакътя и го побутна да се обърне към салона. Начинът, по който завъртя очи към тавана, и после многострадалния поглед, който отправи към жена си, показаха ясно кой спечели рунда.

Чилингуърт поклати тъжно глава.

— Ах, ето как се сгромолясва величието.

— По-добре си отваряй очите на четири — посъветва го Вейн, — щом вкусът ти е толкова еднакъв с този на Синстърови, иначе ще се озовеш в ситуация, която не си готов да понесеш.

Чилингуърт се захили.

— Ах, но аз нямам слабото място, с каквото съдбата препъва Синстърови. — Все така захилен се поклони на Пейшънс. — Ваш слуга, госпожице Дебингтън. Синстър.

Кимна и си отиде, пренебрегвайки присвитите очи и свирепия поглед на Вейн.

Пейшънс се взря в лицето на Вейн.

— Какво слабо място?

— Няма значение. Той така се шегува.

Ако беше шега, тогава ефектът й беше странен.

— Кой е той? — попита Пейшънс. — Да не е някакъв роднина на Синстърови?

— Не, не е… поне не по кръвна линия. — След малко Вейн допълни: — Предполагам, че сега е почетен член на рода Синстър. Избрахме го за заслуги към херцогството.

— О?

Пейшънс остави очите си да питат.

— Двамата с Девил преживяха разни неща. Попитай някой път Онория.

Музикантите пак започнаха да свирят. Преди Пейшънс да успее да мигне, Луцифер я покани с поклон. „Вейн ме пусна сякаш неохотно“ — помисли си тя. Но докато танцуваше, го видя, че танцува с поразителна брюнетка в обятията си.

Веднага извърна очи и се съсредоточи в танца и в многословието на Луцифер. Пренебрегна също така свитото си сърце.

В края на мазурката видя, че са се запътили към другия край на салона и в този момент Луцифер я представи на компания дами и господа, които разговаряха непринудено. Пейшънс се помъчи да се съсредоточи в разговора.

Буквално подскочи, когато ръката й беше отнета от Луцифер и сложена върху нечия друга.

— Парвеню — изръмжа Вейн и много сръчно се намести между нея и Луцифер.

Луцифер се усмихна чаровно.

— Трябва да се постараеш, братовчеде. Знаеш, че никой от нас не цени това, което му се поднася наготово.

Вейн го изпепели с поглед, след това се обърна към Пейшънс.

— Ела да пообиколим, преди да ти е напълнил главата с врели-некипели.

Пейшънс му разреши да я придружи, докато бавно обикаляха салона.

— Какви врели-некипели?

— Няма значение. Боже мой, лейди Осбълстоун! Ненавижда ме, откакто нанизах топче за игра на края на бастуна й. Не можеше да разбере защо постоянно се плъзга. Да отидем в другата посока.

Минаха през тълпата, разменяйки по някоя дума с другите гости. Но щом оркестърът подхвана следващата мелодия, друг Синстър се появи пред нея като по магия.

Демон — Хари, братът на Вейн я грабна; Вейн си я върна, щом музиката спря. Разкошната блондинка, с която танцува, никаква не се виждаше.

При следващия валс пред нея се появи Девил, неизказано елегантен. Още при първото завъртане отговори на въпроса, стаен в очите й, и се захили.

— Винаги делим по братски.

Захили се още по-подкупващо, когато тя се ококори, понеже не можеше да контролира очите си. Само лукаво засмените му очи подсказаха на Пейшънс, че се шегува.

Така продължи вечерта с валс след валс. В края на всеки танц Вейн заставаше до нея. Пейшънс си казваше, че това не значи нищо, че той просто не си е намерил по-блестяща и по-привлекателна дама, с която да прекара времето си.

Но въпреки това сърцето й се разтуптяваше всеки път все повече с ирационална надежда, когато той отново и отново й предлагаше ръката си и заставаше до нея.

— Тези балове на Онория са чудесно хрумване. — Луиз Синстър, една от лелите на Вейн, подпряна на ръката на своя съпруг лорд Артър Синстър, се усмихваше на Пейшънс. — Като изключим факта, че се движим в едни и същи кръгове, родът е много голям и може да минат седмици, без да се срещнем, поне не за повече време, че да си разкажем новините.

— Скъпата ми съпруга намеква — каза спокойно лорд Артър, — че макар дамите от семейството да се срещат често, нямат възможност да видят как се държи останалата част от рода и непринудените приеми на Онория гарантират, че всички ние ще бъдем като на парад. — Очите му светнаха. — Един вид инспекция, така си е.

— Празни приказки! — Луиз го шляпна елегантно по ръката с ветрилото си. — Като че ли на вас ви е необходим повод, че да се перчите на парад. Няма дама от обществото, която да не ви каже, че всички Синстър са ненадминати майстори сами да се инспектират.

Всички се подсмихнаха. Компанията се разпръсна, щом оркестърът засвири. Гейбриъл застана пред Пейшънс.

— Мой ред е, нали?

Пейшънс се зачуди дали мъжете Синстър нямат монопол върху прелъстителните усмивки. Освен това всички имаха дар слово. При всеки танц тя се озоваваше увлечена от тяхното остроумие, което очевидно беше отличителна черта за мъжката половина на рода.

Настъпи някаква суматоха при първия кръг на танца им. Когато минаваха покрай епицентъра й, Пейшънс откри, че Онория се препира с Девил.

— Вече танцувахме веднъж. Трябва да танцуваш с някоя от нашите гостенки.

— Но аз искам да танцувам с теб.

Погледът, с който придружи думите си, беше безкомпромисен. Въпреки положението си, явно и на Онория не бяха гарантирани всички капризи.

— О, добре.

В следващия момент тя танцуваше, пленена в обятията на Девил, който наведе главата си към нейната.

С Гейбриъл минаха покрай тях и Пейшънс чу звънливия смях на Онория, видя възбудата на лицето й, когато погледна съпруга си, след което затвори очи и го остави да я върти в ритъма на танца.

Гледката развълнува дълбоко Пейшънс.

Този път, когато музиката замря, не видя Вейн. Предполагаше, че скоро ще се появи, и се заговори с Гейбриъл. Демон се присъедини, както и господин Обри-Уелс, много издокаран и педантичен джентълмен. Интересуваше се главно от театър. Понеже Пейшънс не беше гледала нито една от постановките, слушаше внимателно.

След това през тълпата зърна Вейн, който говореше с някаква млада красавица. Момичето беше изящно, с прекрасна руса коса. Роклята й от бледосиня коприна пищеше „безумно скъпа“.

— Мисля, че постановката в Кралския театър си струва да се гледа — произнесе напевно господин Обри-Уелс.

Пейшънс, взряна в картината в другия край на салона, кимна разсеяно.

Красавицата се огледа, след това уви ръка около лакътя на Вейн. Той погледна през рамо и хвана ръката й. Поведе бавно младата дама към една двойна врата. Отвори я, направи път и я последва.

И затвори вратата.

Пейшънс се вцепени. Кръвта се отдръпна от лицето й. Обърна се рязко към господин Обри-Уелс.

— Кралският театър ли?

Той потвърди и продължи своята лекция.

— Хм.

Гейбриъл кимна на Демон, след това посочи с глава съдбовната врата.

— Изглежда сериозно.

Сърцето на Пейшънс се сви.

Демон сви рамене.

— Предполагам, че по-късно ще научим.

След това се обърнаха любезно към Пейшънс. А тя не откъсваше поглед от господин Обри-Уелс и повтаряше като папагал неговите коментари, като че ли се интересуваше единствено от театър. Всъщност се интересуваше само от Синстър и от един по-специално.

Елегантни джентълмени без изключение.

Не бива никога да го забравя, не бива никога да разрешава на чувствата да замъгляват разума й.

Но не беше загубила нищо, тъй като онова, което се случи между тях, беше по нейно желание. Очакваше тази развръзка от самото начало. Усети силна болка и едва не се разтрепери. Почувства топлината и смеха около себе си. Изпита дълбоко и мъчително разочарование. А сърцето й беше пусто и студено. Сякаш всеки миг ще се пръсне на хиляди парченца.

Думите на господин Обри-Уелс минаваха покрай ушите й, докато се чудеше какво да прави. Като че ли в отговор на мислите й, пред очите й изплува лицето на Джерард.

Той й се усмихна, след това малко по-колебливо на нейната свита.

Образно казано, тя се вкопчи в него.

— Господин Синстър, господин Синстър и господин Обри-Уелс… моят брат Джерард Дебингтън.

Отпусна на мъжете минимум време да разменят поздрави, след това с прекалено жизнерадостна усмивка се раздели с тях.

— Наистина трябва да видя как е Мини. — Господин Обри-Уелс като че ли се обърка. — Моята леля, лейди Белами. — Хвана Джерард за ръка и им отправи още една сияйна усмивка. — Ще ни извините ли?

Всички се поклониха с непринудена грация, но Гейбриъл и Демон бяха ненадминати. Пейшънс се ядоса вътрешно и отведе Джерард.

— Да не си посмял да се покланяш по този начин!

Джерард я погледна смаяно.

— Че защо пък не?

— Няма значение.

Запромъкваха се през тълпата, която беше станала огромна. Вечерята още не беше сервирана. Бяха дошли всички, но още никой не беше си тръгнал.

За да стигнат до Мини, трябваше да минат покрай двойната врата, през която изчезнаха Вейн и красавицата. Пейшънс възнамеряваше да мине с вирнат във въздуха нос, но когато наближиха, забави крачка.

Спря пред вратата. Джерард я погледна недоумяващо. Пейшънс забеляза, но не отвърна на погледа му веднага.

— Ти върви. — Пое дълбоко дъх и изпъна снага. Стисна устни и отдръпна ръката си от лакътя му. — Искам да проверя нещо. Ще отведеш ли Мини на вечерята.

Джерард сви рамене.

— Разбира се.

Пейшънс го изпрати с поглед, след това се обърна и закрачи право към двойната врата. Съзнаваше ясно какво прави, макар да не можеше да формулира и една свързана мисъл от гняв. Как смее Вейн да се отнася към нея по този начин! Дори не се сбогува с нея. Може и да е елегантен джентълмен от глава до пети, но трябва да се научи на маниери!

Освен това красавицата беше твърде млада за него, едва ли имаше повече от седемнайсет. Девойче, дошло направо от училищната стая, направо скандално.

С ръка върху дръжката, Пейшънс се поколеба и се опита да измисли подходящите думи за сцената, на която по всяка вероятност щеше да попадне. Нищо не й идваше наум. Събра смелост и натисна дръжката.

Вратата рязко се отвори навътре. Стресната, Пейшънс се препъна във високия праг и се задържа върху гърдите на Вейн.

От удара дъхът й секна. Вейн обви ръка около талията й, за да не падне. Задъхана, Пейшънс го погледна с разширени от ужас очи.

Той също я гледаше.

— Здравей.

Напрегнатото му изражение накара Пейшънс да се вцепени, но осъзна, че ръката му не само я придържаше, но я държеше и в плен.

При това я държеше здраво до себе си.

Огледа се замаяно. Различи тъмните очертания на огромни листа. През остъклените стени и стъклените панели на покрива нахлуваше лунна светлина и посребряваше редовете палми и екзотични цветя. Силният мирис на пръст, топла влага и зеленина изпълваше въздухът.

С Вейн стояха извън ивицата светлина, която идваше през отворената врата. На около метър от тях в полумрака стоеше красавицата и ги гледаше с нескрито любопитство.

Красавицата направи реверанс.

— Приятно ми е. Госпожица Дебингтън, нали?

— Ах… да.

Пейшънс я погледна, но не видя нито един признак на безредие. Момичето беше като извадено от кутийка.

И когато гласът на Вейн проехтя като звън на камбана, се смути докрай.

— Разреши ми да ти представя госпожица Аманда Синстър.

Изумена, Пейшънс вдигна поглед; той улови погледа й и се усмихна.

— Моя братовчедка.

Пейшънс произнесе невинно:

— О!

— Първа братовчедка — допълни той.

Аманда се покашля.

— Ще ме извините ли?

И като им кимна, се отправи към вратата.

Вейн рязко вдигна глава.

— Помниш ли какво ти казах?

— Разбира се. — Аманда го погледна смръщено. — Ще му смачкам фасона и ще…

Направи жест, след това се обърна и се смеси с тълпата.

Пейшънс си мислеше, че Аманда Синстър изглежда като красавица, която никога няма да се нуждае някой да я спасява.

Но явно не беше точно така.

Вейн насочи отново вниманието си към нея.

— Какво правиш тук?

Тя премигна и се огледа отново… после си пое дъх, което не й беше лесно, защото гърдите й бяха притиснати до неговите. Посочи към помещението.

— Някой спомена, че тук има зимна градина. Мислех да предложа на Джерард да направим такава и в Грейндж. Затова реших да надникна, да видя как е уредено.

— Така ли? — Вейн се усмихна, като устните му едва потрепнаха, и я пусна. — Непременно го направете. — Затвори вратата и направи знак към градината. — Ще се радвам да ти покажа някои от предимствата на една зимна градина.

Пейшънс го погледна и бързо пристъпи напред, по-далеч от него. Загледа се в арките на покрива.

— Зимната градина допълнително ли е пристроена?

Зад нея Вейн спусна резето съвсем безшумно.

— Мисля, че преди това е било лоджия.

Последва Пейшънс, без да бърза по централната пътека към гъстата зеленина.

— Хм, интересно.

Пейшънс се загледа в палмите, издигащи се покрай пътеката, с листа, протегнати като ръце, готови да сграбчат някой непредпазлив минувач.

— От къде е намерила Онория тези растения? — Пейшънс погали нежната папрат, която растеше около палмите и хвърли поглед зад себе си. — Нейният градинар ли ги развъжда?

Вейн вървеше непосредствено зад нея и улови погледа й. Вдигна едва-едва вежди.

— Нямам представа.

Пейшънс погледна напред и ускори крачка.

— Чудя са какви други растения виреят при тези условия. Палми като тези едва ли ще виреят в Дарбишър.

— Едва ли.

— Бръшлян и кактуси сигурно ще виреят.

— Разбира се.

Пейшънс вървеше бързо, докосваше несъзнателно това или онова растение и търсеше изхода. Пътеката правеше завой; Пейшънс вече не можеше да се ориентира.

— Може би ще бъде по-разумно да построим парник в Грейндж.

— Майка ми има парник.

Чу думите точно до ухото си.

— Така ли?

Погледна бързо назад и откри, че Вейн е съвсем до нея. Пое глътка въздух и осъзна, че внезапно обзелото я вълнение й пречи да диша, че нервите й започват да се опъват като струни.

Потръпна в очакване в пронизаната от лунна светлина тъмнина. Напрегната, с широко отворени очи, забърза с по-широки крачки.

— Трябва да си напомня да попитам лейди Онория. Ах!

Замлъкна. За момент застина, удивена от естествената красота на мраморен фонтан в средата на разчистено от растения пространство. Водата се изливаше от делвата на полугола девойка, която пълнеше големия шадраван с вода.

Този кът очевидно беше предназначен да осигури на господарката на дома уединение и спокойствие, за да бродира или просто да се отпусне, за да си събере мислите.

Мястото беше наистина магическо на лунната светлина, с тайнствените сенки, с тишината, която ставаше още по-осезаема заради далечната музика и сребристият звън на водата.

Магията порази Пейшънс и тя остана неподвижна. През тънката коприна на роклята почувства топлината от тялото на Вейн. Той не я докосна, но тази топлина и близостта му я накараха да направи крачка напред. Спря, отчаяно пое дъх и посочи фонтана.

— Прелестен е.

— Хм — чу зад себе си. Твърде близко до себе си. Пейшънс несъзнателно се запъти към градинската скамейка, скрита под балдахин от палмови листа. Едва не изпъшка, обърна се кръгом и пак тръгна към шадравана.

Беше заобиколен с мраморна основа, широка една крачка. Тя се качи там, хвана се за перваза на шадравана и погледна надолу. След това, за да прикрие възбудата си, се наведе да проучи растенията, поникнали в процепите.

— Струва ми се, че са екзотични.

Зад нея Вейн проучваше начина, по който коприната се опъваше върху задните й части, и не възрази. С напрегнато очакване, отпечатано върху физиономията му, той направи крачка, за да щракне капана си.

Сърцето й бурно биеше. Пейшънс се изправи и се прокрадна встрани, за да остане шадраванът между нея и чаровника, с когото беше уловена като в капан в зимната градина. Вместо това попадна право в ръцете му.

Премигна. Една силна ръка хвана здраво перваза на шадравана и на нея й стана пределно ясно, че няма накъде да се измъкне.

Пейшънс се извърна като пумпал и откри, че отстъплението по същия начин е препречено. Обърна се още малко и срещна погледа на Вейн. Той стоеше едно стъпало под нея, двете му ръце бяха върху перваза, очите — почти на едно равнище с нейните. Загледа се в тях, долови намерението му в сребристо сивия им блясък, в потъмнялото му лице, в животинско сладострастната извивка на тези безкомпромисни устни.

Не можеше да повярва на очите си.

— Тук ли?

Думите, макар и нерешително произнесени, отразиха нейното недоумение.

— Точно тук. Веднага.

Сърцето й затуптя бурно. Цялата настръхна. Дълбокият му глас и заповедният тон я приковаха на място. При мисълта какво предполага това, я обхвана страх.

Преглътна, навлажни устните си, без да посмее да откъсне очи от неговите.

— Но… може някой да влезе.

Той сведе поглед, клепачите закриха очите му.

— Заключих вратата.

— Заключил си я!

Пейшънс погледна неспокойно към вратата. Почувства подръпване на деколтето на роклята, обърна се и се опита да се съсредоточи отново в това, което се случваше. Най-горното копче беше откопчано. Тя се взря в плетеницата от бродирани листенца.

— Мислех, че са само за декорация.

— Аз също.

Вейн разкопча второто копче. След това и третото, точно под гърдите.

— Трябва да си напомня да похваля Селестин за далновидния модел.

Пъхна дългите си пръсти под копираната. Пейшънс пое разтреперана дъх; пръстите му бяха много бързи с копчета, закопчалки и други препятствия. При тази мисъл почувства, че панделките на бельото й бяха развързани и коприната се плъзна надолу.

Ръката му, твърда и гореща, обхвана едната й гърда.

Пейшънс се задъха. Олюля се и се хвана за раменете му. В следващата секунда устните му се озоваха върху нейните — настоятелни и горещи. Запази равновесие, наслаждавайки се на упоителния вкус на неговото желание, на страстта му към нея, и тогава се предаде, разкри се за него, покани го, без всякакъв срам се възхищаваше на неговото завоевание.

Целувката ставаше все по-прелъстителна в шеметно преследване на чувственото, плътско удоволствие.

Пейшънс се задъха и се отдръпна. Гърдите й се повдигаха бурно; Вейн сведе глава да им отдаде дължимото.

Тя почувства ръката му на талията си, изгаряща плътта й под коприната; почувства устните му, горещи като нажежено желязо, върху едното зърно, после върху другото. След това той взе набъбналата плът и тя усети влажната топлина на устата му. Възбуди се. Приглушеният й вик потрепна на лунната светлина.

— Ах. — Очите му проблеснаха, когато надигна глава, за да прехвърли вниманието си върху другата гърда. — Не бива да забравяш. Този път без викове.

Без викове ли? Пейшънс се прилепи до него, отдаде се на усещанията си, докато той пируваше. Устните му, ласките му, подклаждаха желанието й, което вече кипеше в нея.

Но беше невъзможно… Имаше скамейка, но тя беше студена, тясна и сигурно много твърда. След това си спомни как веднъж я повдигна и прави любов с нея.

— Роклята ми… ще се смачка и всеки ще се досети.

В отговор той само отметна предницата на роклята и разголи напълно гърдите й.

Задъхана, Пейшънс успя някак да промълви:

— Имам предвид полата. Никога няма да успеем да…

Той се изсмя дрезгаво и тя се разтрепери.

— Няма да има нито една гънка. Повярвай ми.

Докосна леко с устни първо едното зърно, после другото, набъбнали и болезнени.

Гласът му беше дълбок, натежал от страст. Вдигна глава. Обгърна талията й. Бавно я привлече до себе си, така че настръхналите й гърди опряха до неговите. Тя ахна и той започна да я целува, и я целува, докато тя не омекна дотам, че краката едвам я държаха.

— Когато има желание, намира се и начин. — Прошепна думите до устните й. — Аз те желая и ще те имам.

За част от секундата погледите им се срещнаха… никаква преструвка, никаква еснафска претенциозност не прикриваха чувствата, които мотивираха действията им. Бяха естествени, извън контрол.

Той я обърна; Пейшънс премигна към фонтана, перлено бял на лунната светлина; премигна срещу полуголата девойка. Почувства зад себе си Вейн — горещ, солиден… възбуден. Той се наведе, целуна тила й. Пейшънс се опря в него и извърна главата си, за да я целуне.

Отпусна ръцете си до бедрата му — твърди като стомана. Сложи разперените си ръце върху тях и почувства, че се втвърдяват още повече.

Той протегна ръце покрай нея и тя очакваше, че ще ги почувства върху гърдите си.

Но вместо това с върха на пръстите съвсем леко направи кръг около болезнените връхчета по набъбналата плът. Пейшънс потръпна и се опря силно в него. С мъка отвори очи. Изпод натежалите клепки проследи как той очерта голите гърди на девойката, милвайки студения мрамор.

След това потопи пръсти в бистрата вода и докосна пламналата й плът по същия начин, както докосна девойката — нежно, предизвикателно, прелъстително.

Пейшънс затвори очи и потрепери. Пръстите му, хладни и влажни, очертаваха формите й. Усещането беше остро, разтърсващо. Пейшънс притисна глава към рамото му, прехапа устни, за да не изстене, и впи пръсти в бедрата му.

И все пак произнесе със задъхване:

— Това е…

— Неизбежно.

След малко тя облиза пресъхналите си устни.

— Как?

Тя усети бушуващата страст, която той обузда. Нейната бурна реакция, палещото й желание той да я вземе и тя да му се отдаде, секна дъха й.

— Вярвай ми.

Той се приближи още към нея, силата му я обгърна. Хвана гърдите й, този път не галеше нежно, а жадно. Пейшънс усети, че страстта им се разгаря и у нея, и у него.

— Просто прави, каквото ти показвам. И не мисли.

Пейшънс се зачуди. Как? Какво…

— Само пази роклята ми.

— Специалист съм, забрави ли? Хвани се с двете ръце за перваза на шадравана.

Озадачена, Пейшънс се подчини. В следващия момент полата, после фустата й бяха запретнати над кръста й. Хладният въздух погали бедрата й, задните й части, изложени на лунната светлина.

Изчерви се и отвори уста да протестира.

Но за миг забрави за протеста, забрави всичко, когато усети дългите му пръсти между бедрата си. Галеше я и я възбуждаше, след това предизвикателно продължи с ласките си още по-навътре.

Със затворени очи, Пейшънс хапеше устни, за да не простене. Той стигна още по-навътре, тя изпъшка и се вкопчи в мраморния парапет.

След това с другата си ръка я обгърна и сложи горещата си длан с жест на собственик върху корема й. После я плъзна надолу и напипа най-чувствителното място.

Не й остана дъх, за да простене, камо ли да изкрещи. Почувства възбудения му член да се притиска между бедрата й и да гали нежната й плът.

Бавно потъна в нея и придръпвайки ханша й назад, влезе и я изпълни до край.

Бавно, неохотно, се отдръпна и после така дълбоко потъна, че тя се изправи на пръсти.

Задъханият й стон потрепна в обляната със сребриста светлина градина — красноречиво доказателство за нейното удоволствие.

Отново и отново, със същата сила, той я изпълваше, възбуждаше, обладаваше.

Държеше ръката си върху корема й, за да може тя да го поема, да чувства, че я притежава. Бавното, ритмично проникване въздействаше на ума й, на тялото, на чувствата и на възприятията.

Беше негова и тя го знаеше. Отдаваше му се с удоволствие, приемаше го с радост в себе си, покорно сдържаше стенанията си, докато той се изтласкваше все по-бързо и по-дълбоко.

Прилепи по-здраво дупето й към слабините си и потъна в нея още по-силно.

Напрежението и у двамата растеше и набъбваше. Пейшънс потисна едно стенание и се помоли да свърши, докато замаяно се чудеше дали този път наистина няма да полудее.

Той я изпълваше цялата. Златистата светлина, която вече познаваше и желаеше, проблесна някъде в далечината. Опита се да я достигне, да се стегне около него, да го пришпори.

Но изведнъж осъзна, че в тази поза, възможностите й бяха ограничени.

Зависеше от него и нищо не можеше да направи.

Наведе глава задъхана, вкопчи се в перваза. Върховно удоволствие плъзваше по вените й всеки път, когато той потъваше в нея и я разпъваше. Сякаш допълваше съществото й.

Пейшънс почувства, че у нея се надига писък и прехапа много силно устните си.

Вейн потъна в нея и усети как тя започна да вибрира. Остана така, потопен в горещата й плът, доста дълго, после бавно се отдръпна. И пак потъна в нея.

Не бързаше. Наслаждаваше се на хлъзгавата, гореща мекота, която с радост го приемаше. Все едно се пъхаше в кадифена ръкавица, която му беше съвсем по мярка. Ликуваше, като усещаше как тялото й го приема без всякакви задръжки, как се отдава докрай, и не бързаше, за да се наслади на всичко това.

Тя се стягаше, безпомощно се извиваше.

Той здраво я държеше. И отново я изпълни. Тя беше почти обезумяла. Той се отдръпна и разтвори краката й по-широко. После проникна още по-дълбоко.

От нея се изтръгна приглушен писък.

Вейн присви очи и здраво хвана юздите си.

— Защо дойде тук?

— Нали ти казах… заради зимната градина.

— Не защото ме видя да влизам там с красива млада дама.

— Не! — Отговорът беше прекалено бърз. — Ами… — Пейшънс задъхано печелеше време. — Тя е твоя братовчедка.

Вейн протегна едната си ръка и обхвана втвърдената й гърда. Напипа пъпката, нежно я погали с палеца и показалеца, после я стисна силно.

— Преди да ти кажа, не знаеше.

Пейшънс смело преглътна писъка си.

— Оркестърът престана да свири… сигурно вечерята е започнала. Ако не побързаш, ще я изпуснем.

Щеше да умре, ако той не побързаше.

Устните му погалиха тила й.

— Омарите ще почакат. Предпочитам теб да изям.

За облекчение на Пейшънс, той я хвана още по-здраво и се изтласка още по-силно. Пламъците в нея забушуваха, върховният миг наближаваше. Тя се потапяше в ярка светлина. И тогава той се спря.

— Пропускаш нещо.

Пейшънс знаеше какво точно пропуска. Ярката светлина помръкна, сърцето й спря да бие. Тя стисна зъби, у нея се надигна вик.

— Казах ти… ти си моя. Искам теб и само теб.

Думите, произнесени нежно и много убедително, отнесоха всяка мисъл от главата на Пейшънс. Отвори очи и без да вижда, се взря в мраморната девица, проблясваща на лунната светлина.

— Няма друга жена, в която искам да проникна, няма друга жена, за която да копнея.

Тя почувства, че тялото му се напряга, след което се изтласка дълбоко в нея.

— Само ти.

Ярката светлина я обгърна.

Удоволствието я заля като приливна вълна, помитаща всичко пред нея. Погледът й се замъгли; не съзнаваше, че крещи.

Вейн запуши с длан устата й и заглуши най-екзалтирания вик. Но звукът разби самообладанието му. С усилие сдържа желанието, което бушуваше в него, и подклаждаше огън в слабините му.

Успя… докато вълничките на нейното освобождаване не го погалиха. Усети как силата набъбва в него, как се насъбира и расте. И в този последен момент, когато светът се стовари върху него, той се предаде.

И направи точно каквото веднъж тя му каза — отпусна юздите и се изля в нея.