Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (6)

Шеста глава

На следващата сутрин Пейшънс слезе по стълбите със сияйна усмивка, макар и леко колеблива. Влезе величествено в сутрешната трапезария и кимна в очевидно добро настроение на господата около масата. Усмивката й замръзна, все пак само за миг, когато видя, о, чудо на чудесата, Анджела Чедуик, която бъбреше с огромно оживление от лявата страна на Вейн.

Той седеше начело на масата както обикновено; Пейшънс се усмихна неопределено, без да среща погледа му. Въпреки излиянията на Анджела, от момента, в който се появи, Вейн насочи вниманието си към Пейшънс. Тя си сервира пушена херинга и ориз с риба и яйца, след това се усмихна на Мастърс, който й поднесе стола, и седна до Джерард.

Анджела веднага се обърна към нея.

— Тъкмо казвах на господин Синстър какво приятно разнообразие би било, ако цялата компания отидем до Нортхамптън. Само си помисли за магазините! — Погледна със светнали очи Пейшънс. — Не мислиш ли, че идеята ми е прекрасна?

В първия момент Пейшънс беше силно изкушена да се съгласи. Каквото и да е, дори цял ден на пазар с Анджела, беше за предпочитане пред онова, с което трябваше да се справи. След това й хрумна да изпратят Вейн по магазините с Анджела. Картината във въображението й, изобразяваща Вейн в шапкарски магазин, скърцащ със зъби, докато понася глупостта на Анджела, беше безценна. Не се сдържа, вдигна поглед… и въображаемата картина изчезна. Погледът му беше вперен в нейното лице; изражението му беше невъзмутимо, само в сивите му очи прочете сякаш неодобрение. Той леко ги присви, като че ли можеше да надникне в мислите й.

Пейшънс веднага се обърна към Анджела още по-дружелюбно усмихната.

— Мисля, че е малко далеч, за да се обиколят магазините за един ден. Защо не помолиш Хенри да ви придружи с майка ти до града за няколко дни?

Анджела изглеждаше поразена. Наведе се към Хенри, седнал малко по-далеч, да се консултира с него.

— Времето като че ли ще се задържи хубаво. — Джерард погледна Пейшънс. — Мисля да взема триножника и да започна да скицирам сцените, за които се разбрахме вчера с Едмънд.

Пейшънс кимна.

— Всъщност… — Гласът на Вейн така се снижи, че буботенето му се промъкна под възбуденото дърдорене на Анджела. — Чудех се дали ще ми покажеш местата, които си рисувал.

Пейшънс вдигна поглед, Вейн го улови.

— Ако… — продължи той със стоманена нотка — … сестра ти одобри идеята.

Пейшънс наклони грациозно глава.

— Мисля, че идеята е чудесна.

В очите на Вейн припламна недоумение; Пейшънс сведе поглед към чинията си.

— Но какво ще правим днес?

Анджела се огледа, очевидно очаквайки отговор.

Пейшънс стаи дъх, а Вейн замълча.

— Аз ще рисувам — обяви Джерард, — и не желая да бъда обезпокояван. Защо не отидеш на разходка?

— Не ставай глупав — отговори Анджела презрително. — Твърде мокро е, за да се шляе човек навън.

Пейшънс направи мислено гримаса и набоде последната хапка пушена херинга.

— Ами тогава — отвърна Джерард — ще трябва да се забавляваш сама с каквото там младите дами правят.

— Ще се забавлявам — заяви Анджела. — Ще чета на мама във всекидневната.

След това стана. Докато господата се изправяха, Пейшънс попи устните си със салфетката и се възползва от момента също да излезе.

Трябваше да намери най-непромокаемите си обувки за дълги преходи.

След час стоеше до задната врата и наблюдаваше широкото пространство от подгизнала трева между себе си и развалините.

Духна режещ вятър, който носеше мирис на дъжд. Имаше малка вероятност тревата скоро да изсъхне. Пейшънс се намуси и погледна Мист, седнала кокетно до нея.

— Предполагам, че това влиза в наказанието ми.

Мист я погледна, енигматична както винаги, и помръдна опашка.

Пейшънс решително прекрачи навън. В едната си ръка въртеше слънчобран само за да има нещо в ръцете си. Нещо като защита, ако нещата наистина загрубеят.

Извървя десет метра и краят на бледолилавата й рокля за разходки се намокри. Пейшънс скръцна със зъби и се огледа за Мист, но котето го нямаше. Обърна се и видя Мист седнала спретнато под навеса пред страничната врата. Пейшънс й се изплези.

— И ти си една, приятелко! — промърмори и продължи своята разходка.

Краят на роклята й се мокреше все повече; водата се просмука през шевовете на ботите й от шевро. Пейшънс упорито вървеше. Мокрите крака сигурно влизаха в наказанието й, но беше сигурна, че това ще бъде лесната част. Вейн положително ще се погрижи за по-тежката.

Рязко отхвърли тази мисъл, не биваше да се вторачва в нея. Онова, което й предстоеше, не беше лесно, но ако прехвърляше постоянно в ума си едно и също, куражът щеше да я изостави.

Не проумяваше как можа да сгреши толкова много. Да сгреши по един пункт беше достатъчно лошо, но да открие, че изобщо не е уцелила дори един, беше неразбираемо.

Докато заобикаляше първия от повалените камъни, стискаше зъби. Не беше честно. Той приличаше на елегантен джентълмен. Жестовете му бяха като на елегантен джентълмен. В много отношения се държеше като елегантен джентълмен! Откъде да знае, че е съвсем различен?

Вкопчи се в тази мисъл за успокоение и кураж, но после неохотно се отказа от нея. Нямаше как да си затвори очите за факта, че е много виновна. Беше си съставила мнение за Вейн само въз основа на излъчването му на самец прелъстител. А той наистина беше прелъстител, но очевидно грижовен прелъстител.

Нямаше друг изход, освен да се извини. Заради своето самоуважение не би приела нищо двусмислено; не вярваше, че и той би приел.

Като стигна сред развалините, се огледа. Очите я смъдяха; тази нощ спа още по-малко от предишната.

— Къде са? — промърмори.

Ако успееше да се изясни, да освободи ума си от извънредно трудния проблем, може би ще й се удаде да подремне следобед.

Но първо трябваше да даде дължимото на прелъстителя. Беше тук, за да се извини. Искаше да свърши тази работа бързо, преди да загуби самообладание.

— Нима? Не знаех.

Гласът на Джерард я поведе към старата колонада. С триножника пред себе си, той рисуваше арките от едната страна. Като се озова в откритото пространство, Пейшънс потърси и откри Вейн небрежно облегнат на колона под сянката на една полуразрушена арка на няколко крачки зад Джерард.

Вейн вече я беше забелязал.

Джерард вдигна поглед, когато чу стъпките й да поскърцват по плочника.

— Здравей. Вейн тъкмо ми разправяше, че рисуването е много на мода в обществото. А Кралската академия урежда всяка година изложби.

С въглена в ръка, той отново се върна към заниманието си.

— О?

Втренчена във Вейн, на Пейшънс й се искаше да зърне очите му. Изразът му беше неразбираем. Облегнал рамена на колоната, с ръце скръстени пред гърдите, той я наблюдаваше като хищник. Мрачен, заплашителен хищник. Самец, който очаква своята вечеря.

Пейшънс се смъмри наум и се приближи до Джерард.

— Може би ще посетим Академията, като отидем в Лондон.

— Хм — отвърна Джерард, изцяло погълнат от работата си.

Пейшънс загледа с интерес скицата на Джерард.

Вейн загледа с интерес нея. Забеляза я, щом се появи в пролуката на старата стена. Знаеше, че е тук, миг преди това. Неговото шесто чувство му нашепна. Тя въздействаше на сетивата му като магнит. Което в момента не му беше необходимо.

Като стисна зъби, се помъчи да блокира спомените от предната вечер, за да не кристализират в съзнанието му. Всеки път, като си спомнеше, гневът му кипваше, а мисълта, че тя е наблизо, само на една ръка разстояние, беше диаметрално различно от благоразумно. Неговият гняв беше като меч, веднъж изтеглен от ножницата, се превръщаше в хладна стомана. И наистина му трябваше огромно усилие да го прибере пак в ножницата. Но понякога не сполучваше.

Ако госпожица Пейшънс Дебингтън беше благоразумна, щеше да стои на разстояние, докато и той го спазваше.

Ако той беше благоразумен, щеше да направи същото.

Втренченият му поглед се спря, изцяло против волята му, върху формите й, върху усуканите поли около краката й и се спусна да изследва глезените й. Носеше боти от шевро и краищата на полата й бяха видимо мокри.

Вейн мислено се смръщи. Впи поглед в мократа й пола. Беше променила линията на поведението си, по време на закуска му мина тази мисъл, после си каза, че фантазията му си прави шега. Не виждаше причина Пейшънс да промени мнението си. Вече беше се убедил, че не може да опровергае обвиненията й — във всички имаше по зрънце истина, и ако трябваше да бъде честен, сам се беше насадил на пачи яйца, като се опитваше да я манипулира. Имаше само един начин да поправи представите й — като докаже, че са погрешни, но не с думи, а с дела. А после ще се наслади на смущението й и на извинението й.

Като изпъна рамене и се отдръпна от колоната, Вейн осъзна, че така или иначе нейните извинения ще бъдат поднесени преждевременно. Бавно пристъпи напред.

Пейшънс веднага усети близостта му. Хвърли поглед към него, след това пак се съсредоточи върху скицата на Джерард.

— Ще останеш ли още дълго тук?

— С часове — отговори той.

— Ами… — Пейшънс вдигна глава и смело срещна погледа на Вейн. — Господин Синстър, дали не бихте ми предложили ръката си, за да се върна в къщата. По-хлъзгаво е, отколкото предполагах. Някои камъни са много коварни.

Вейн вдигна въпросително вежда.

— Нима? — Вейн най-спокойно се приближи, за да го хване под ръка. — Зная един обратен маршрут, който има много предимства.

Пейшънс го стрелна с подозрителен поглед, но допря пръсти до ръкава му и му разреши да я поведе към старата църква. Джерард разсеяно им махна с ръка и Пейшънс със сестринска загриженост го предупреди да се върне за обед.

Без да й дава повече време да се чуди какво още да каже на Джерард, Вейн я поведе към нефа. Единствената останала арка се издигаше над тях и след няколко минути бяха вън от полезрението на Джерард, където не можеше и да ги чуе. Вървяха един до друг по централната пътека на някогашната църква.

— Благодаря.

Пейшънс понечи да отдръпне ръката си, но той я задържа. Почувства, че пръстите й конвулсивно потрепнаха, усети вълнението, което я пронизваше. Главата й беше изправена, устните — стиснати. Той улови погледа й.

— Краищата на роклята ви са мокри.

Лешниковите очи проблеснаха.

— И краката ми са мокри.

— Което показва, че сте предприели тази експедиция с някаква цел.

Тя погледна напред. Вейн наблюдаваше с интерес как гърдите й се надигнаха и опънаха роклята.

— Да. Дойдох да се извиня.

Думите бяха произнесени през стиснати зъби.

— О? Защо?

Тя спря рязко и с присвити очи се взря в него.

— Защото мисля, че ви дължа извинение.

Вейн се усмихна право в очите й. Не се опита да скрие, че никак даже не се е размекнал.

— Добре.

Пейшънс го погледна със стиснати устни и кимна.

— Да, ще се извиня.

Изпъна снага, подпря и двете си ръце върху дръжката на слънчобрана и наведе решително брадичка.

— Извинявам се.

— За какво по-точно?

Само един поглед в сивите му очи подсказа на Пейшънс, че няма да се измъкне толкова лесно.

— Затова че несправедливо ви очерних.

Тя видя, че обмисля думите й, че ги съпоставя с неблагоразумните й изявления. Много бързо съобрази същото.

— И подбудите ви — добави неохотно. След това пак се подвоуми. Смръщи се. — Поне някои от тях.

Устните му трепнаха.

— Определено само някои от тях.

Гласът му беше отново мъркащ. Пейшънс усети как я полазват тръпки.

— Само за да стане по-ясно, да разбирам ли, че оттегляте абсолютно всички несправедливи твърдения?

Той я дразнеше; но на блясъка в очите му не можеше да се вярва.

— Безусловно — отвърна рязко Пейшънс. — Ето! Какво повече искате?

— Целувка.

Така бързо и категорично отговори, че на Пейшънс й причерня.

— Целувка ли?

Той само повдигна арогантно вежда, като че ли идеята беше най-естественото нещо на света и не заслужаваше да се размишлява върху нея. Очите му светнаха не особено деликатно. Пейшънс сви вежди и прехапа устна. Стояха насред централната пътека, на метри около тях нищо не препречваше погледа. Мястото беше съвсем открито. Тук едва ли я застрашаваше нещо неприлично.

— О, много добре.

Застана веднага на пръсти и като сложи ръка на едното му рамо за равновесие, го целуна леко по страната.

Очите му се разшириха, после станаха насмешливи… много повече, отколкото Пейшънс можеше да понесе.

— О, не. — Той поклати глава. — Не такава целувка.

Не беше необходимо да пита каква целувка иска. Пейшънс се вторачи в устните му — издължени, тънки, твърди. Омагьосващи. Нямаше да се задоволят с нещо по-малко от магия. Наистина, колкото повече ги съзерцаваше…

Въздъхна на пресекулки, задържа дъха си, надигна се на пръсти, затвори очи и докосна едва-едва устните му със своите. Бяха така твърди, както си ги беше представяла, напомняха изваян мрамор. Краткото докосване възбуди чувствителността й; устните й изтръпнаха, след това запулсираха.

Пейшънс премигна и отвори широко очи, докато стъпваше здраво на земята. И пак се вторачи в устните му. Видя, че той ще се засмее, после чу как се разсмя шеговито.

— Пак не е такава. Ето… нека да ви покажа.

Взе лицето й в шепи, повдигна брадичката и устните й, и приближи своите устни. Клепачите й се затвориха неволно, след това устните му докоснаха нейните. Пейшънс не би се въздържала от трепета, който я разтърси, дори животът й да зависеше от това.

Замаяна и готова да се съпротивлява, притихна в себе си. Силни и уверени, неговите устни покриха нейните бавно, сякаш я упояваха, сякаш се наслаждаваха на вкуса им. Нямаше нищо заплашително в тази милувка, която малко по малко я завладяваше. Наистина прелъстяваше, омагьосваше сетивата й, съсредоточаваше усещанията към хладните му устни, които изглежда знаеха инстинктивно как да поемат жарта на нейните. Те пулсираха; неговите галеха, сякаш пиеха нейния плам, сякаш го грабваха от нея.

Пейшънс почувства, че устните й омекват; тогава неговите станаха по-твърди.

„Не, не, не…“ Един съвсем тих вътрешен глас се опитваше да я предупреди, но да се вслуша в него беше извън способностите й. Това, което се случваше, беше ново, непознато, никога не беше изпитвала подобни усещания. Не знаеше, че съществува такова удоволствие.

Беше замаяна, но не неприятно. Чувстваше, че устните му още бяха твърди, хладни… Пейшънс се поддаваше на изкушението да усети пак плътно устните му до своите, да види дали ще омекнат до нейните.

Не омекнаха, просто станаха още по-твърди. В следващия момент почувства изгаряща топлина върху устните си. Притихна; отново усети онази плъзгаща се топлина… с върха на езика си той очертаваше долната й устна. И тази милувка продължи, като че ли беше неизречен въпрос.

Пейшънс искаше още. Разтвори устни.

Езикът му се плъзна бавно между тях, с обичайната самоувереност на този мъж, че нищо няма да му бъде отказано, абсолютно сигурен в своята опитност.

Вейн държеше юздите на своето желание с желязна воля, не допусна демоните му да се развилнеят. Дълбок, първичен инстинкт, го подтикваше; житейският опит го обуздаваше.

Тя не беше отдавала устните си на нито един мъж. Знаеше го с абсолютна сигурност, почувства го по невинния начин, по който му отвръщаше, по това, че беше лишена от лукавство.

Тя не беше недостъпна за него. Щеше да бъде негова, само да пожелаеше. Но нямаше закъде да бърза. Тя беше недокосната, непривикнала към желанието на мъжки ръце, още по-малко на мъжко тяло. Ако я пришпореше, щеше да се изплаши. Щеше да му бъде по-трудно да я вкара в леглото си.

Всяка негова ласка беше бавна, всеки ход — обмислен. Страстта дремеше помежду им. Докато завладяваше всеки сладък сантиметър от нейната нежност, вплиташе упойващи усещания във всяка своя ласка, за да достигнат до сетивата й.

Те щяха да останат спотаени до следващия път, когато я докосне, когато отново провокира чувствеността й. Ще я предизвика, ще я подхранва, ще я възпитава, докато най-накрая непреодолимият импулс не я доведе при него.

Бавно ще й се наслаждава, ще се наслаждава на нейната капитулация, която ще бъде още по-възхитителна, защото краят е известен.

Долови гласове в далечината, съжали и неохотно престана да я целува.

Вдигна глава. Пейшънс бавно отвори очи, премигна и се вторачи в него. За миг изражението й го озадачи, после се досети какво е. Тя не беше шокирана, смаяна, или обхваната от момински свян. Тя беше любопитна.

Вейн не можа да не се захили като същински женкар, нито пък да не докосне леко за последен път устните й.

— Какво правите? — прошепна Пейшънс, докато той се навеждаше към нея. Дори толкова отблизо виждаше усмивката му.

— Нарича се „целувка за сдобряване“. — Жестът на устните му стана още по-изразителен. — Любовниците постъпват така, когато се карат.

Сърцето на Пейшънс се сви, обхвана я паника.

— Ние не сме любовници.

— Все още.

Устните му докоснаха нейните и тя потрепери.

— Никога няма да бъдем.

Може и да й се въртеше главата, но в това беше сигурна.

Самоуверената му усмивка не потрепна.

— Не залагайте на това.

И пак устните му докоснаха нейните.

Пейшънс получи световъртеж. За нейно облекчение той се отдръпна и се загледа над главата й.

— Ето, задават се.

Тя премигна.

— Кои се задават?

Погледна я.

— Вашият харем.

— Моят какво?

Той вдигна вежди с театрална невинност.

— Не е ли този правилният термин за група роби от противоположния пол?

Пейшънс пое дълбоко дъх, стегна се, хвърли му предупредителен поглед и се обърна. Пенуик, Хенри и Едмънд крачеха смело към нея. Пейшънс изпъшка под нос.

— Скъпа моя, госпожице Дебингтън. — Пенуик пое инициативата. — Яздих специално до тук, за да ви попитам дали и вие не бихте пояздили?

Пейшънс му подаде ръка.

— Благодаря за любезността, господине, но се опасявам, че се нагълтах с предостатъчно свеж въздух.

Излезе вятър и разпиля масурчета коса по челото й. Пенуик насочи подозрителен поглед към внушителната фигура зад нея. Пейшънс се извърна и видя как Вейн отвърна на рязкото кимване на Пенуик с един от своите най-високомерни жестове.

— Всъщност — каза тя, — тъкмо се прибирах.

— Превъзходно! — нападна Хенри, без да се двоуми. — Чудех се къде се изгуби. Помислих си, че си излязла на разходка. За мен ще бъде удоволствие да те придружа.

— И аз идвам. — Едмънд отправи съчувствена усмивка на Пейшънс. — Отидох да видя какво прави Джерард, но той най-безцеремонно ме отпрати. Така че и аз се прибирам.

Пейшънс беше сигурна, че ще настъпи боричкане за позицията от дясната й страна, за да хване под ръка победителя, само че тази позиция вече беше заета.

— Станахме цял отряд — провлече Вейн. — Идваш ли, Пенуик? Ще минем по пътеката покрай конюшните.

Пейшънс пое дълбоко дъх, хвана го под ръка и… го ощипа.

Той я погледна и повдигна вежди невинно.

— Само исках да бъда полезен.

Двамата тръгнаха. Останалите взеха да се бутат след тях, докато той я водеше през централния кораб на бившата църква.

Маршрутът беше специално избран, за да изпита нейното самообладание. Или по-точно другите да изпитат нейното самообладание. Той мълчеше благоразумно и остави господата да определят темпото. С мокри и измръзнали крака, Пейшънс откри, че прагът й на търпение е паднал опасно ниско.

Когато стигнаха конюшните, Пейшънс подаде ръка на Пенуик, за да се сбогуват, усмихна му се със сетни сили и прибави едно учтиво „довиждане“.

Пенуик стисна пръстите й.

— Ако утре не вали, както днес, не се съмнявам, че ще пожелаете да яздите. Ще дойда на сутринта.

Като че ли той беше отговорен за нейната езда! Пейшънс прехапа езика си да не изрече някоя хаплива забележка. Дръпна ръката си, вдигна вежди и високомерно се обърна, за да не попадне в капана на Пенуик и да не кимне, което щеше да се изтълкува като знак, че е приела поканата. Бегъл поглед към лицето на Вейн и неговите сиви очи, потвърди, че е разгадал ситуацията.

За щастие, щом влязоха в къщата, Хенри и Едмънд се изпариха, без да се натрапват. Докато с Вейн се качваха по стълбите, Пейшънс изпадна в недоумение. Едва ли не и двамата, както и Пенуик, си мислеха, че трябва да я пазят от Вейн, но щом тя се озова в къщата, решиха, че нищо не я застрашава. Дори Вейн.

Не можеше да проумее защо се държаха така, все пак това беше домът на кръстницата на Вейн. Беше разбрала, че дори за женкарите имаше граници, които те не преминаваха. Но вече научи, че не можеше да предвиди накъде ще отведат Вейн неговите склонности, а къде лежаха неговите граници изобщо не знаеше.

Стигнаха до края на галерията; напред беше коридорът към нейната стая. Тя се спря, отдръпна ръката си от ръката на Вейн и се обърна към него.

Изражението му беше кротко, очите — нежно развеселени, когато срещна погледа му. След това той вдигна вежда, подканвайки я да зададе въпроса си.

— Защо останахте?

Той замълча. Пейшънс отново се почувства оплетена в паяжина, почувства се парализирана, когато сетивата на дебнещия я хищник се фокусираха върху нея. Като че ли светът престана да се върти. Сякаш ги обгради недостъпна стена, където останаха само той и тя… и онова, което ги владееше, каквото и да беше то.

Тя го погледна в очите, но изразът им не й подсказа нищо, освен че обмисляше какво да й отговори. След това той вдигна ръка. Пейшънс стаи дъх, когато прекара пръст под брадичката й. Кожата й оживя от докосването. Той повдигна лицето й, за да погледне в очите й.

Внимателно и малко по-дълго се взира в тях, в лицето.

— Останах да помогна на Мини, на Джерард… и да взема нещо, което искам.

Изрече думите ясно, бавно, без всякаква превземка. Тежките му клепачи се вдигнаха. Пейшънс прочете истината в очите му. Силата, която ги владееше, победи чувствата й. Завоевателят я наблюдаваше със студени сиви очи.

Замаяна, едва успя да отдръпне брадичката си. С притаен дъх се обърна и се запъти към стаята си.