Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (3)

Трета глава

Вейн водеше под ръка Мини, докато изкачиха стълбището и минаха по тъмните коридори. След смъртта на сър Хъмфри, тя се премести в просторен апартамент в края на едното крило, а Тимс се настани в съседната стая.

Мини спря пред своята врата.

— Удар на съдбата, който веднага трябва да отклониш.

„Зная.“ Вейн не произнесе на глас онова, което си помисли. Отвори широко вратата.

Мини се подпря тежко на тръстиковия бастун, понеже вече не беше „сред обществото“ и отиде до креслото пред камината.

— Не съм сигурна какво е. — Тя седна и надипли шаловете си. — Но съм сигурна, че не ми харесва.

Вейн подпря раменете си на полицата над камината.

— Разкажи ми.

Мини сбръчка вежди.

— Не си спомням точно кога започна, но беше по някое време след като Пейшънс и Джерард пристигнаха. — Вдигна поглед към Вейн. — Не казвам, че те имат нещо общо, просто така ми е по-удобно да определя момента.

Вейн наклони глава.

— Какво забеляза?

— Започнаха първо кражби. Дребни предмети — малки бижута, кутийки за енфие, украшения, разни джунджурии. Всичко, което може да се пренесе прибрано в джоб.

Лицето на Вейн стана сериозно.

— Колко кражби имаше?

— Не знам. Никой от нас не знае. Минали са вероятно дни, дори седмици, преди някой да забележи, че липсват. Ами те са такива, не особено забележими.

Такива, които могат да паднат в цветна леха. Вейн се намръщи.

— Каза, че първо започнали кражбите, а какво последва?

— Странни случки. — Въздишката на Мини преливаше от отчаяние. — Те го наричат „Привидението“.

— Призрак ли? — Вейн премигна. — Тук няма призраци.

— Защото ти и Девил щяхте да ги откриете, ако имаше, нали? — Мини се подсмихна. — Това е самата истина. — След това стана по-сериозна. — Затова зная, че е дело на жив човек, някой от моето домакинство.

— Има ли нови слуги… нови работници в градините?

Мини поклати глава.

— Всички работят при мен от години.

— Хм. — Вейн застана нащрек. Неодобрението насочено към Джерард започна да придобива смисъл. — Какво прави това привидение?

— Като начало издава разни звуци и вдига шум. — Очите на Мини се оживиха. — Винаги започва, когато тъкмо съм заспала. — Посочи към прозорците. — Имам лек сън, а този апартамент гледа към развалините.

— Какви звуци?

— Стенания и глухи… стържещи звуци, като че ли камъните се търкат един о друг.

Вейн кимна. Двамата с Девил бяха размествали достатъчно камъни от развалините, за да си спомня ясно звука.

— После между развалините пробягват светлини. Познаваш местността… дори през лятото има мъгла през нощта, идва от реката.

— Някой опитал ли се е да хване това привидение?

Мини поклати глава.

— Отказах да подкрепя подобна мярка. Настоях всички да ми дадат дума, че няма да припарват до развалините. Знаеш колко са опасни дори на дневна светлина. Да преследваш блуждаещи огньове в мъглата през нощта е чиста лудост. Изпотрошени крайници, разбити глави — не! Не искам да чувам!

— А те сдържаха ли обещанието?

— Да, доколкото знам. — Мини направи гримаса. — Но познаваш къщата, има безброй прозорци и врати, през които безпрепятствено се влиза и излиза. И знам, че един от домашния кръг е призракът.

— Което означава, че щом той влиза и излиза незабелязано, другите също могат. — Вейн скръсти ръце. — Да разгледаме домочадието. Кой се интересува от развалините?

Мини започна да брои на пръсти.

— Разбира се, Уитикъм. Казах ли ти за неговите проучвания? — Вейн кимна и Мини продължи: — Прочете биографиите на всички игумени и на първите Белами. Има сериозен интерес. Не бива да забравям Генерала. Развалините бяха любимото му място за разходка години наред. — Сгъна последния си пръст. — Едмънд с неговата пиеса… и Джерард, естествено. Двамата прекарват много време сред развалините. Едмънд общува със своята муза, Джерард рисува. — Загледа ръката си със свитите пръсти. — И най-накрая Пейшънс, но нейният интерес е в резултат на присъщото й любопитство. Обича да се вре насам-натам, докато се разхожда.

Вейн си го представи.

— Не проявяват ли интерес другите жени или Хенри Чедуик?

Мини поклати глава.

— Все чешити… всичко на всичко петима.

— Точно така. — Мини се загледа в огъня. — Не зная кое ме тревожи повече — призрака или крадеца. — Въздъхна тежко-тежко и погледна Вейн. — Искам да те помоля, мило момче, дали не би могъл да останеш и да разрешиш загадката.

Вейн сведе поглед към лицето на Мини, към нежните й страни, които бе целувал безброй пъти, към ясните очи, които го бяха гледали и с укор, и с много любов. В един миг друг образ застана пред него, образът на Пейшънс Дебингтън. Същата структура на костите, същите очи. Съдбата отново се взираше право в лицето му.

Не можеше да откаже, да офейка… всяка частица от неговата същност се противеше на разумно обмисляне. Един Синстър никога не приемаше поражение, макар че често рискуваше живота си. Мини беше от семейството и трябваше да бъде защитавана до смърт.

Вейн отново нагласи на фокус лицето на Мини и отвори устни…

Остър писък продра тишината.

Той се втурна към вратата, преди да заглъхне първият ек. Не така силни писъци го поведоха през лабиринта от зле осветени коридори, нагоре и надолу по стълбища на различни нива. Писъците го отведоха в срещуположното на Мини крило, един етаж по-горе.

Източникът на писъците беше госпожа Чедуик.

Когато стигна при нея, тя беше пред припадък, подпряна на една от масичките покрай стената, с ръка върху едрата си гръд.

— Мъж! — Сграбчи ръкава на Вейн и посочи към коридора. — С дълга пелерина… видях го застанал тук, точно пред моята врата.

Въпросната врата тънеше в мрак. Коридорът се осветяваше само от свещта в един аплик, която хвърляше слаби отблясъци зад тях към пресечната точка на два коридора. Чу се тропот от забързани стъпки. Вейн се отскубна от госпожа Чедуик.

— Чакайте тук.

Закрачи смело по коридора.

Нямаше никой в сенките. Отиде до края, където беше стълбището. Не се чуваше шум от отдалечаващи се стъпки. Вейн се върна обратно. Обитателите на къщата бяха се събрали около госпожа Чедуик.

Пейшънс и Джерард също бяха тук, както и Едгар. Вейн се добра до вратата на госпожа Чедуик, отвори я широко и влезе.

И в стаята нямаше никого.

Като се върна при госпожа Чедуик, тя беше обляна от светлината на свещник с три свещи, който Пейшънс държеше високо. Пиеше вода и цветът на лицето й беше по-нормален.

— Тъкмо идвах от стаята на Анджела. — Хвърли мимолетен поглед на Вейн и той би се заклел, че дамата поруменя още малко. — Побъбрихме си малко. — Пийна пак вода и гласът й поукрепна. — Отивах в моята спалня, когато го видях. — Посочи коридора. — Хей там.

— Пред вашата врата ли?

Госпожа Чедуик кимна.

— С ръка на дръжката.

Щял е да влезе. Като прецени колко минути му отне да прекоси половината къща, крадецът… ако е бил крадец… е имал предостатъчно време да изчезне. Вейн се намръщи.

— Споменахте нещо за пелерина.

Госпожа Чедуик закима.

— Дълга пелерина.

Или полата на дълга дамска рокля. Вейн пак погледна към коридора. Дори на по-силната светлина от свещника, би било трудно да се различи мъжка или женска е фигурата. Нямаше гаранция дали е мъж, или жена.

— Само като си представя! Можеше да ни убие в леглата!

Всички глави, наистина всички, защото цялото домочадие на Мини беше се събрало, се обърнаха към Анджела.

С ококорени очи тя ги изгледа.

— Сигурно е някой луд!

— Защо?

Вейн беше отворил уста да зададе същия въпрос, но Пейшънс го изпревари.

— Защо, за бога, някой ще дойде чак тук — продължи тя, — ще нахлуе точно в тази къща и ще се спре точно пред вратата на майка ти… после ще изчезне, веднага щом се е разпищяла? Ако е бил луд с намерение да убива, е имал предостатъчно време да свърши деянието си.

И госпожа Чедуик, и Анджела я зяпнаха, поразени от безжалостната й логика.

Вейн затвори уста.

— Няма място за мелодрами, който и да е бил, вече си е отишъл.

Вероятно не много надалеч.

На Уитикъм му хрумна същата мисъл.

— Всички ли са тук? — Огледа се, останалите също, безспорно цялата компания присъстваше, дори Мастърс, застанал най-отзад. — Ами тогава — каза Уитикъм, вглеждайки се в лицата, — къде са били всички? Джерард?

Вейн беше съвсем сигурен, че не случайността се намеси, за да произнесе Уитикъм първо името на Джерард.

Момчето стоеше до Пейшънс.

— Бях в салона за билярд.

— Сам?

Намекът на Уитикъм беше прозрачен.

— Да, сам. — Джерард стисна зъби.

Генерала промърмори:

— Защо, по дяволите, човек си пилее времето сам в билярдната?

По страните на Джерард плъзна руменина. Хвърли поглед на Вейн.

— Просто разбутах топките.

Един бърз поглед беше достатъчен на Вейн; Джерард е упражнявал удара си, докато го е чакал. Билярдният салон беше именно мястото, където един джентълмен, такъв, какъвто беше Вейн, се предполага, че ще прекара час-два, преди да се оттегли. Всъщност ако нещата не бяха взели такава насока, щеше да отиде там.

На Вейн не му харесаха обвинителните погледи, които бяха насочени към Джерард. Нито на Пейшънс, Мини и Тимс. Взе думата преди тях.

— Това е ваше мнение. Къде са били другите?

Накара всеки да обясни къде е бил в момента на случката. С изключение на себе си и Мини, на госпожа Чедуик, Анджела, Пейшънс и Тимс, никой не е бил в полезрението на друг. Уитикъм се е върнал в библиотеката; Едгар влязъл да си вземе книга и отишъл във всекидневната. Едмънд забравяше всичко, когато музата го споходеше, както очевидно е станало и е останал в салона. Генерала, явно по-дразнен от спонтанния поетичен изблик на Едмънд, се върнал в трапезарията. От червения цвят на лицето му, Вейн заподозря, че неговата цел е била гарафата с бренди. Хенри Чедуик е бил в стаята си.

Когато Вейн я попита за местонахождението й, Алис Колби го изгледа свирепо.

— Бях в стаята си на долния етаж.

Вейн само кимна.

— Много добре. Предлагам, всички да се оттеглим, след като крадецът отдавна вече го няма.

Повечето от присъстващите се разотидоха. Джерард се поколеба, но когато Пейшънс го побутна, хвърли извинителен поглед на Вейн и тръгна. Както можеше да се предвиди, Пейшънс, Мини и Тимс останаха.

Вейн погледна лицата им, на които беше изписана решимост, въздъхна и им направи знак да останат.

— В стаята на Мини.

Хвана Мини под ръка и се обезпокои, когато почувства колко тежко се облегна на него. Изкуши се да я понесе на ръце, но знаеше, че ще нарани гордостта й. Затова се съобрази с нейната походка.

Когато стигнаха до апартамента й, Тимс беше разпалила огъня в камината, а Пейшънс беше бухнала възглавничките на фотьойла на Мини. Вейн я съпроводи до него и тя се отпусна с тежка въздишка.

— Не е бил Джерард.

Категоричното изявление беше от Тимс.

— Не мога да понасям начина, по който всички хвърляха подозрителни погледи към него. Превърнаха го в изкупителна жертва.

Мини кимна. Пейшънс само погледна Вейн. Тя стоеше до фотьойла на Мини с вдигната глава, с твърде силно сключени ръце, предизвиквайки го да обвини брат й.

Вейн направи кисела физиономия.

— Той ме е очаквал. — Като пристъпи до камината, зае обичайната си поза, подпирайки раменете си на полицата. — А това, според последните ми проучвания, не е престъпление.

Тимс подсмръкна.

— Точно така. Това е очевидно.

— Щом всички сме на едно мнение, тогава предлагам да забравим за инцидента. Не виждам начин да го свържа с никого.

— Мастърс не е открил пропуски в ничие алиби. — Пейшънс вирна брадичка, когато Вейн я погледна. — Попитах го.

Той продължи да я гледа, после кимна.

— В такъв случай тази вечер не се разкри нищо… няма какво повече да се направи, освен да се отправим към леглата си.

Той не откъсваше очи от лицето й. Тя кимна.

— Както кажете. — Наведе се към Мини. — Необходима ли съм ви, мадам?

Мини беше капнала от умора и се усмихна насила.

— Не, мила. — Обгърна с две ръце ръката на Пейшънс. — Тимс ще се погрижи за мен.

Пейшънс целуна Мини по страната. Изправи се и с Тимс се спогледаха тайно. Вейн тръгна след нея и посегна да отвори, когато тя спря в очакване пред вратата. Бяха в същото положение, както следобеда, когато той съвсем умишлено я смути. Този път тя се поколеба, после го погледна право в очите.

— Не вярвате, че е бил Джерард.

Думите й бяха и въпрос, и твърдение. Вейн задържа погледа й, после поклати глава.

— Зная, че не е бил Джерард. Вашият брат не би излъгал, за да се спаси… и не се опита.

За миг се взря в очите му, след това наведе глава. Вейн отвори вратата и я затвори след нея. После се върна до камината.

— Е? — въздъхна Мини. — Ще приемеш ли задачата?

Вейн сведе поглед към нея и демонстрира своята прословута усмивка.

— След тази малка интерлюдия как бих могъл да откажа?

Наистина как!

— Слава богу! — отдъхна си Тимс. — Господ вижда, че тук имаме нужда от малко здрав разум.

Вейн си отбеляза наум това мнение, в случай че му потрябва по-късно. Подозираше, че в представите на Пейшънс Дебингтън здравият разум е нейна запазена марка.

— От утре започвам да душа. До тогава… — погледна Мини. — Както казах, по-добре да забравим за случката.

Мини се усмихна.

— Като знам, че ще останеш, ми стига да се успокоя.

— Чудесно.

Вейн изпъна снага и се обърна.

— О… ах, Вейн…?

Той погледна през рамо с повдигната вежда, но не се спря.

— Зная, но не ме моли да давам обещание, което няма да спазя.

Мини се намръщи.

— Само се пази… не искам да давам обяснения на майка ти, ако си счупиш крак или не дай боже — главата.

— Бъди спокойна, нямам намерение да си чупя нито краката, нито главата. — Вече до вратата, Вейн пак погледна назад с безочливо вдигната вежда.

— Както несъмнено си чула, ние Синстърови сме победители.

И усмихнат чаровно, излезе.

Мини се загледа във вратата, докато се затвори. Взе да придърпва шаловете си с нервна усмивка.

— Победители! Ами!

Тимс се приближи да помогне.

— Като имам предвид, че всичките седмина от сегашното поколение се върнаха от Ватерло здрави и читави, без нито една драскотина, бих казала, че имат известно право да претендират за това звание.

Мини издаде недвусмислено грубиянско възклицание.

— Познавам Вейн и Девил от люлката, пък и другите почти толкова добре. — Перна нежно Тимс по лакътя. С нейна помощ се изправи. — Те са простосмъртни, колкото са чистокръвни, толкова са и нафукани. — Думите й я накараха да се позамисли, след това се подсмихна. — Може и да не са непобедими, но мътните ме взели, ако не успеят във всичко.

— Точно така. — Тимс се усмихна. — Тъй че можем да стоварим нашите проблеми на гърба на Вейн. Небесата знаят, че е достатъчно широк.

И Мини се засмя.

— Абсолютно вярно. Ами, тогава… сложи ме да си легна.

* * *

Вейн направи всичко възможно да слезе рано за закуска. Когато влезе във всекидневната, където закусваха сутрин, завари само Хенри, който се беше насочил към подноса с наденички. След като си размениха по едно любезно кимване, Вейн се запъти да си сервира.

Тъкмо трупаше в чинията си резени шунка, когато се появи Мастърс с още един поднос. Остави го при другите блюда. Вейн улови погледа му.

— Има ли следи от взлом?

— Не, сър. — Мастърс беше иконом на Мини повече от двайсет години. Познаваше добре Вейн. — Още на разсъмване обиколих. Партерният етаж беше заключен преди инцидента. След това проверих още веднъж. Нито една врата или прозорец не бяха оставени отворени.

Което беше ни повече, ни по-малко според очакванията на Вейн. Мастърс излезе.

Вейн отиде до масата, издърпа стола в края на масата.

Хенри, който беше седнал на съседния стол, го погледна, докато се настаняваше.

— Проклета работа, тази, от снощи. Майка ми още трепери. Неприятно ми е да го кажа, но младият Джерард наистина прекали с тези глупости с „призрака“.

Вейн вдигна вежди.

— Всъщност…

Някакво сумтене откъм вратата го прекъсна. Беше влязъл Уитикъм.

— Малкият простак трябва да бъде напердашен… да изплаши така кротките жени. Със здрава ръка трябва да му се дръпнат юздите… твърде дълго е оставен на грижите на жени.

Вътрешно Вейн настръхна; външно нито една бръчица не наруши обичайното му изискано изражение. Потисна порива да защити Пейшънс, също и Мини. Вместо това се престори на обзет от скука, леко разсеяна от любопитство.

— Защо сте толкова убедени, че снощи е бил Джерард?

Застанал до бюфета с блюдата, Уитикъм се извърна, но Генерала го изпревари:

— Очевидно е — изхриптя той, като влезе накуцвайки. — Че кой друг, а?

Веждите на Вейн отново се повдигнаха.

— Почти всеки, доколкото видях.

— Глупости — разфуча се Генерала и подпря бастуна си до бюфета.

— Освен мен, Мини, Тимс, госпожица Дебингтън, Анджела и госпожа Чедуик — повтори Вейн, — всеки един от вас може да е бил виновникът.

Генерала се обърна и го погледна свирепо изпод надвисналите вежди.

— Що за странност, що за врява вдигате. Защо на някой от нас ще му се прище да стресне Агата Чедуик?

Джерард влезе със сияещи очи и се закова на място. Лицето му, в началото по момчешки радостно, стана безизразно.

Вейн улови погледа му и направи знак с очи да отиде при бюфета.

— Именно — изрече провлечено, докато Джерард напрегнато пристъпи да си сервира, — но по същата логика, защо Джерард?

Генерала се намръщи и заби поглед в гърба на момчето. С чиния препълнена с индийско къри с риба, Генерала седна по-далеч от компанията. Уитикъм, стиснал устни и мълчейки неодобрително, седна срещу него.

Хенри намръщено се въртеше на мястото си. Той също погледна към Джерард, който се суетеше до бюфета, после се взря във вече празната си чиния.

— Де да знам… ами, момчетата са си момчета.

— Като човек, който се е възползвал от това извинение в най-голяма степен, съм принуден да отбележа, че Джерард е надминал с няколко години периода, когато нещата се обясняват по този начин. — Вейн срещна погледа на Джерард, щом той се обърна в ръце с пълна чиния. Лицето на Джерард беше леко поруменяло, очите му — бдителни. Вейн се усмихна непринудено и посочи стола до себе си. — Но той може би има наум извести предположения. Какво ще кажеш, Джерард, хрумва ли ти защо някой би поискал да изплаши госпожа Чедуик?

Трябваше да му се признае, че не се впусна веднага да говори; сви вежди, докато слагаше чинията си, бавно поклати глава и седна.

— Нямам представа защо някой ще кара госпожа Чедуик да пищи. — Направи гримаса при спомена. — Но — погледна с благодарност Вейн, — чудех се дали уплахата е била случайност и лицето до вратата наистина е бил крадецът.

Предположението накара всички около масата да се замислят. По едно време Хенри кимна.

— Възможно е, защо не?

— Независимо от това — подхвърли Уитикъм, — не мога да си представя кой би могъл да е този крадец.

По тона му стана ясно, че още подозира Джерард.

Вейн отправи въпросителен поглед към Джерард.

Окуражен, той сви рамене.

— Не виждам на кого от нас са му притрябвали всичките тези джунджурии и дрънкулки, които изчезнаха.

Генерала изсумтя по неговия изискан начин.

— Сигурно защото са дрънкулки, нали? Ухажват с тях вятърничавите слугинчета, а?

Острият му поглед отново се впи в Джерард.

На него само това му трябваше, за да стане тъмночервен.

— Невинен! Кълна се в честта си!

Думите прозвучаха откъм вратата с решителен тон. Всички се огледаха — на прага беше застанал Едмънд в поза на просител, който моли за справедливост съдия. Прекрати представлението, захили се, поклони се и с танцови стъпки се отправи към бюфета.

— Съжалявам, че ви разочаровах, но се почувствах длъжен да разсея тази фантазия. Нито една от слугините няма да приеме такъв знак на уважение. Прислугата е предупредена за кражбите. Колкото до селата наоколо… — Едмънд направи драматична пауза и обърна изтерзан поглед срещу Вейн. — Повярвайте ми, там няма да откриете надеждна госпожица и за цял ден езда!

Вейн се захили и се прикри, надигайки чашата кафе, и тогава срещна смеещите се очи на Джерард.

Шумоленето на коприна привлече всички погледи към вратата. Появи се Пейшънс. Столовете изскърцаха, когато мъжете станаха. Тя им направи знак да седнат. Застана на прага, хвърли бегъл поглед на компанията и най-накрая погледът й се спря на Джерард, който й се усмихваше нежно.

Вейн забеляза как гърдите й се повдигат и спускат, забеляза руменината по страните й. Беше тичала.

Тя премигна и след като кимна на всички, се запъти към бюфета.

Вейн насочи разговора към по-безобидни теми.

— Ловният участък при Нортънс е най-близо — отговори Хенри на въпроса му.

Застанала до бюфета, Пейшънс си поемаше дълбоко дъх, докато разсеяно пълнеше чинията си. Беше решила да стане рано и да слезе за закуска навреме, за да защити Джерард. Вместо това се успа, измъчена от тревога и неспокойни сънища. На другите дами носеха поднос със закуската в стаите им, обичай, който тя така и не възприе. Наостри уши да разбере за какво разговарят зад нея и чу ленивия, провлечен говор на Вейн. Почувства как кожата й настръхва и се намръщи.

Познаваше отлично членовете на домакинството от мъжки пол. Беше изключено да пропуснат обсъждането на снощната случка или да пропуснат да обвинят Джерард по един или друг начин. Но той очевидно беше в добро настроение, което означаваше само едно нещо. По някаква причина Вейн Синстър го е защитил вместо нея и е отклонил налудничавите подозрения от него. Смръщи се още повече, когато чу гласа на Джерард, звънтящ от младежки ентусиазъм, докато описваше просеката, по която щяха да яздят.

Пейшънс разшири очи, взе чинията си и се извърна. Отиде при брат си. Мастърс й поднесе стола и тя седна.

Джерард се обърна към нея.

— Тъкмо разказвах на Вейн, че Мини е запазила най-добрите ловни участъци на сър Хъмфри. И пътят дотам е поносим.

Очите му блестяха така, както Пейшънс не ги беше виждала преди. Той пак се заговори с Вейн, усмихвайки се. Сърцето й се сви. И тя погледна към председателското място на масата. Вейн седеше спокойно облегнат, широките му рамене изпъваха сивия жакет за езда. Едната му ръка беше отпусната на страничната облегалка на стола, другата беше върху масата и с дългите си пръсти държеше чашата за кафе.

На дневна светлина чертите му бяха изваяни така, както си ги представяше, а лицето му издаваше сила и строгост. Тежките клепачи криеха очите му, докато с ленив интерес слушаше как Джерард възхваляваше местните условия за езда.

От дясната й страна Генерала изсумтя, после избута стола си назад. Уитикъм също стана. Един подир друг излязоха от стаята. Пейшънс започна да закусва и се опита да измисли друга тема за разговор.

Вейн забеляза, че се е смръщила. Прелъстителят у него се размърда и той реши да предприеме някакви действия. Беше сигурен, че тя ще го избягва. Загледа Джерард с притворени очи. Вейн се подсмихна. Почака, докато Пейшънс отхапа крайче препечена филийка.

— Всъщност — провлече той — възнамерявам да пояздя тази сутрин. Някой интересува ли се?

Джерард отговори на мига, горящ от нетърпение; Пейшънс, макар и далеч не толкова въодушевена, също отговори бързо. Вейн едва не се разсмя, като видя смаяното й изражение, когато с уста невъзпитано пълна, чу как Джерард приема поканата с неприкрито удоволствие.

Пейшънс погледна през прозорците на всекидневната. Денят беше чудесен, ветрецът сушеше локвите. Преглътна и погледна Вейн.

— Мислех, че днес ще си заминете.

Той се усмихна бавно, прелъстително, хипнотизиращо.

— Реших да остана няколко дни.

„Проклятие!“ Пейшънс едва се сдържа и не изругае на глас. Погледна Едмънд.

Той поклати глава.

— Не, това не е за мен. Музата ме зове… трябва да се подчиня на нейните заповеди.

Пейшънс пак изруга наум и се обърна към Хенри. Той се позамисли, после направи гримаса.

— Прекрасна идея, но първо ще проверя как е мама. Ще ви догоня, ако ми се отвори възможност да пояздя.

Вейн отправи усмихнат поглед към Джерард.

— Явно ставаме само двамата.

— Не! — Пейшънс се закашля, за да прикрие проявената рязкост, после отпи от чая и вдигна поглед. — Ако почакате, докато се преоблека, аз също ще дойда.

Забеляза лукавия блясък в сивите му очи, но той спокойно и грациозно наклони глава, приемайки компанията й, което всъщност беше същественото. Остави чашата и стана.

— Ще се срещнем при конюшните.

Вейн се изправи с обичайната си грация и я изпрати с поглед, след това седна и елегантно се изтегна. Вдигна чашата с кафето, за да прикрие победоносната си усмивка. Все пак Джерард не беше сляп.

— Какво мислиш, десет минути достатъчни ли са?

— О, най-малко.

Джерард се захили и взе каната с кафе.