Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (1)

Първа глава

Нортхамптъншър, октомври 1819 г.

— Дали да не се размърдаме? Ще рече човек, че демоните от ада са по петите ни.

— Какво?

Изтръгнат от своите неприятни мисли, Вейн Синстър, който беше забил поглед между ушите на предния кон, се огледа и зърна Дуган — коняря, а зад него връхлитащите, паднали ниско буреносни облаци.

— Проклятие!

Вейн пак впери очи напред и изплющя с поводите. Двата еднакви сиви коня, впрегнати в неговия кабриолет, дръпнаха с все сила. Погледна през рамо.

— Как ти се струва, ще я изпреварим ли?

Като виждаше буреносните облаци, Дуган поклати глава.

— Изминахме три мили, може и пет да са. Нито ще сколасаме да се върнем, нито да стигнем до Нортхамптън.

Вейн изруга. Не го измъчваше мисълта, че ще ги застигне проливен дъжд. Отчаянието го пришпори. Докато конете препускаха, той не откъсваше очи от пътя, прехвърляше наум разни възможности, чудеше се как да избегнат бурята.

Само преди минути беше се замислил за Девил, херцог Сейнт Ив, негов братовчед, другар от детството и близък приятел и за съпругата, която съдбата стовари в ръцете му. Онория, сега херцогиня Сейнт Ив. Онория разпореди на Вейн и на още четирима ергени от лигата на Синстър не само да платят разноските за новия покрив на църквата в село Самършам до херцогската резиденция, но и да присъстват на благодарствената служба. Естествено, парите, от които се отказаха, бяха нечестно спечелени от облог, който нито тя, нито техните майки одобряваха. Неслучайно една стара поговорка гласеше, че единствените жени, от които трябва да се пазят мъжете Синстър, са съпругите Синстър. Тя важеше с пълна сила и за това поколение, както за предишните. По тази причина всеки Синстър от мъжки пол имаше едно наум.

Затова Вейн чувстваше непреодолима необходимост да се изплъзне от бурята. Съдбата, под маската на буря, беше уредила Онория и Девил да се срещнат при обстоятелства, при които бракът им беше неизбежен. Вейн нямаше намерение да се излага на ненужен риск.

— Белами Хол. — Хвана се за тази идея като удавник за сламка. — Мини ще ни подслони.

— Тъй, де. — Гласът на Дуган прозвуча малко по-обнадеждено. — Трябва да свърнем някъде наблизо.

Отклонението беше след следващия завой; Вейн зави с пълна скорост, после изруга и обузда конете. Тесният междуселски път не беше така отъпкан като пътя, който изоставиха. Земята под галопиращите копита беше твърде лепкава и конете можеха да пострадат, затова успокои леко хода им, докато мрачно наблюдаваше струпващите се облаци, неестествено ранната здрачевина и надигащият се вой на вятъра.

Тръгнаха от Самършам, резиденцията на Девил, веднага след официалния обед и след цяла една сутрин, прекарана в църквата, където присъства на благодарствена служба за новия покрив, за който платиха той и неговите братовчеди. Тъй като възнамеряваше да посети приятели близо до Лимингтън, остави Девил да се радва на жена си и на сина си и се насочи на запад. Очакваше да се добере до Нортхамптън и до разтухата на „Синия ангел“ без всякакви затруднения. Вместо това, с участието на съдбата, щеше да пропилее една нощ с Мини и нейните питомци. Поне нямаше да бъде изложен на природните стихии.

През живия плет от лявата им страна Вейн мярна в далечината вода, оловносива под притъмняващото небе. Река Нийн, което означаваше, че Белами Хол е близо; издигаше се на продълговато, разкаляно възвишение, с фасада към реката.

От години не беше идвал тук… колко точно не можеше да си спомни, но не се съмняваше, че ще бъде приет топло. Араминта, лейди Белами, ексцентричната вдовица на богат мъж, бе негова кръстница. Не беше благословена с деца, затова в детството му Мини никога не се отнасяше към него като към дете. С годините стана негова добра приятелка. Доста опърничава приятелка, без задръжки, когато недоволстваше, но въпреки всичко — приятелка.

Дъщеря на виконт, Мини беше родена и израсла в доброто общество. След като съпругът й сър Хъмфри Белами се спомина, тя се оттегли от социалния живот и предпочете да живее в Белами Хол, властвайки ту над едни, ту над други осиромашали роднини, и взимайки под крилото си достойни благотворителни каузи.

Когато веднъж я попита защо се обгражда с хрантутници, Мини му отговори, че на нейната възраст човешката природа е главният й източник на забавление. Сър Хъмфри й бе оставил достатъчно голямо богатство, за да понася безсмислици, а Белами Хол със своите гротескно грамадни пропорции спокойно подслоняваше нейното странно домочадие. Като проява на здрав разум, тя и компаньонката й, госпожа Тимс, си позволяваха от време на време набези в столицата, изоставяйки домочадието в Нортхамптъншър. Вейн винаги посещаваше Мини, когато идваше в Лондон.

Иззад дърветата се показаха готическите кули, след това стълбовете на портала и най-накрая самата порта от ковано желязо, оставена открехната. С усмивка на мрачно доволство Вейн поведе конете и влязоха; бяха надвили бурята… съдбата нямаше да го свари по долни гащи. Подкара в тръст впряга по правата алея. Грамадни храсти се полюляваха на вятъра; сенките на старинни дървета играеха върху чакълестия път.

Тъмен и меланхоличен, с множество прозорци, мержелеещи се в припадащия мрак, дебнещи като безкрайна редица вперени очи, Белами Хол изпълни пространството в дъното на приличащата на тунел алея.

Готическото чудовище с безчет архитектурни елементи, добавяни един след друг, съвсем наскоро разкрасено с григорианска разточителност, би трябвало да изглежда противно и все пак насред буренясалия парк, с кръгообразно оформен преден двор, замъкът беше съумял да се изплъзне от абсолютната грозота.

„Грозно — помисли си Вейн, като профуча през двора и се насочи към конюшните — и тайнствено, подходящо обиталище за ексцентрична стара дама и нейното странно домочадие.“ Докато заобикаляше къщата, не забеляза признаци на живот.

Но в конюшните кипеше работа, конярите припряно тъкмяха конете за бурята. Вейн остави Дуган и Гришам, конярят на Мини, да се оправят с конете и закрачи към къщата по пътеката през градинския кът с храсти. Макар и буренясал, беше проходим. Пътеката се сливаше със зле поддържана ливада, която се простираше и зад ъгъла на едното крило. Вейн знаеше, че зад този ъгъл е страничната врата, срещу която на широка тревиста площ беше разположена малка армия от грамадни камъни — останки от манастир, върху който беше построена отчасти къщата. Развалините се простираха доста надалеч; самата къща беше издигната върху крилото за гости на манастира, разтурен по време на Хенри VIII, когато всички католически храмове са били обявени извън закона.

Наближаваше ъгъла и постепенно пред очите му се откриха грамадните, ерозирали от времето пясъчници, разпръснати в безпорядък върху дебелия зелен килим. Не много далеч една-единствена арка, стърчаща към притъмняващото небе, свидетелстваше за някогашния неф на църквата. Вейн се усмихна; всичко си стоеше, както си го спомняше. В Белами Хол нищо не беше се променило за двайсет години. Свърна зад ъгъла и… откри, че греши. Закова се на място, премигна. Цяла минута стоя като вкаменен. След това обсебен от видението, продължи напред с колеблива походка. Шумът от стъпките му се заглушаваше от тучната ливада. Спря срещу големия еркерен прозорец на две крачки от дъгообразната цветна леха пред него. Една дама облечена с елегантна рокля от муселин с бродирани клончета, развяна от вятъра, се бе навела над лехата и ровеше из цветята.

— Защо не помогнеш?

Пейшънс Дебингтън духна къдриците над очите си и погледна смръщено Мист, нейната котка, която седеше изискано насред бурените с енигматично изражение на неразгадаемата си физиономия.

— Трябва да е тук някъде.

Мист само премигна с огромните си сини очи. Пейшънс въздъхна, присегна се още малко напред и взе да опипва пръстта между бурените и вечнозелените растения. Както беше наведена, ровеща в цветната леха, забола токчетата на хлъзгавите си обувки в рохкавия й край, стойката й трудно можеше да мине за най-елегантната, да не говорим за устойчива.

Не че имаше място за тревога да не би някой да я види… всички останали се преобличаха за вечеря. Което и тя би трябвало да прави… щеше да направи, ако не беше забелязала, че сребърната вазичка, която украсяваше перваза на прозореца, е изчезнала. Понеже оставяше прозореца отворен и Мист често използваше този път, за да влиза и излиза, заключи, че навярно котката е бутнала вазата, тя се е претърколила през перваза и е паднала в цветната леха под прозореца.

Пренебрегна факта, че Мист никога не буташе неволно каквото и да било, но предпочиташе да си мисли, че Мист е била тромава, отколкото че тайнственият крадец е нанесъл удар отново.

— Не е тук — заключи Пейшънс. — Поне аз не я виждам. — Все така наведена, погледна Мист. — А ти?

Мист отново премигна и погледът й се плъзна покрай нея. После охранената сива котка се изправи и елегантно се изниза с меки стъпки от цветната леха.

— Почакай! — Пейшънс направи опит да се обърне, но залитна и се върна в предишната поза, за да запази несигурното си равновесие.

— Задава се буря… не е време за лов на мишки.

Докато говореше, съумя да се изправи с лице към къщата, точно срещу гладките еркерни прозорци на гостната на партера. Заради притъмняващото небе, прозорците бяха станали като огледало. В тях се отрази образът на мъж, застанал точно зад нея.

Пейшънс ахна и се извърна. Погледът й се вряза в очите на мъжа… бяха строги, кристално сиви и светлееха в припадащия мрак. Бяха фокусирани напрегнато върху нея с изражение, което не можеше да разгадае. Стоеше на не повече от три крачки, висок, елегантен и вдъхваш необясним страх. В секундата, когато мозъкът й регистрира тези факти, Пейшънс почувства, че токчетата й потъват в меката почва.

Очите на Пейшънс внезапно се разшириха… устните й оформиха едно безпомощно „О“. Размаха ръце като вятърна мелница и политна назад…

Мъжът така бързо реагира, че движенията му бяха като размазани. Хвана я за раменете и я дръпна напред.

Тя се блъсна в него, гърди до мъжка гръд, ханш до яки бедра. От сътресението се задъха, и душевно, и физически. Здрави ръце я държаха изправена, дълги железни пръсти стискаха като със скоби подмишниците й. Торсът му беше като каменна стена до нейните гърди; другите части на тялото му — дългите бедра, които придържаха и двамата, бяха гъвкави като стоманени обръчи.

Беше безпомощна. Крайно, напълно и абсолютно безпомощна.

Пейшънс вдигна поглед и видя притворените му очи. Докато се взираше, сивият им цвят потъмня. Изразът им, интензивно концентриран, възбуди у нея особен трепет.

Тя премигна, погледът й се плъзна… към устните на мъжа. Продълговати, тънки, но с красиви пропорции, те бяха изваяни с цел да омагьосват. Тя със сигурност бе омагьосана, не можеше да откъсне поглед от тях. Хипнотизиращите устни помръднаха и едва забележимо омекнаха, докато нейните изтръпваха. Тя преглътна и пое глътка въздух, от който отчаяно си нуждаеше.

Гърдите й се надигнаха и се наместиха по-близо до връхната дреха на странника и определено до гърдите му. Усещането преобърна цялото й същество от ненадейно втвърдените зърна на гърдите до петите. Пое още глътка въздух и се стегна… но не можеше да овладее вибрациите, които я разтърсваха.

Устните на странника изтъняха, строгите линии на лицето станаха още по-строги. Пръстите му притиснаха подмишниците й. За най-голямо изумление на Пейшънс той я вдигна като перце и внимателно я постави на две крачки от опасното място. Мъжът се отдръпна и се поклони нехайно.

— Вейн Синстър. — Едната му кестенява вежда се повдигна. — Дойдох да се видя с лейди Белами.

Пейшънс премигна.

— Ах… да.

Нямаше представа, че мъжете могат да се движат по този начин… по-специално мъже като него. Той беше толкова висок, широк в раменете, слаб, но явно як, и въпреки това координацията му беше безпогрешна, в небрежната му грация сякаш имаше нещо поройно. Думите му, произнесени с толкова дълбок глас, че можеше да ги обърка с буботенето на бурята, най-после стигнаха до съзнанието й и тя, напрягайки се да обуздае мислите си, посочи вратата вдясно от нея.

— Удари първият гонг.

Вейн срещна погледа на ококорените й очи и успя да не се усмихне стръвно… не беше необходимо да плаши плячката. В момента гледката пред него, която одобряваше безрезервно, представляваше възхитителни форми, изпълващи рокля от муселин с цвят на слонова кост, изпъстрен с бродирани клончета. Тази гледка беше така съблазнителна, както и онази, която в началото задържа вниманието му… разкошните извивки на нейните задни части, ясно очертани под опънатата тъкан, когато жената направеше някое движение. Не си спомняше кога някаква картина го е слисвала до такава степен и до такава степен е събуждала желания в сетивата му на женкар.

Тя беше средна на ръст, челото й стигаше до шията му. Косата й с наситен кестеняв цвят, бляскава, та чак сияйна, беше прибрана на гладък кок, а покрай ушите и тила и се виеха лъскави масури. Деликатни кестеняви вежди обграждаха огромни лешникови очи, чието изражение беше трудно да се долови в мрачината. Носът й беше прав, тенът — като каймак. Розовите й устни просто умоляваха да бъдат целунати. За малко не ги целуна, но да се нахвърля на непозната дама, преди необходимото представяне, не беше проява на добър тон.

Неговото мълчание й даде възможност да си събере ума, а той почувства как тя се окопитва, как в очите й се надига неодобрение. Вейн отпусна устни. Знаеше точно какво иска да направи… на нея, с нея. Оставаше само въпросът къде и кога.

— А вие сте…?

Тя леко присви очи. Изпъна гръб и сключи ръце пред себе си.

— Пейшънс Дебингтън.

Ударът, тежък като топовно гюле, го разтърси и го остави без дъх. Вейн я зяпна и в гърдите му пропълзя мраз. Той бързо се разпростря, сковавайки мускул след мускул, което се дължеше на пълно отрицание. След това избликна съмнение. Погледна лявата й ръка. Безименният й пръст не беше украсен с пръстен от каквото и да е естество.

Не беше възможно, не е мома… беше на двайсет и пет-шест; нито една по-млада жена не притежаваше зрели форми като нейните. Беше сигурен, беше прекарал половината си живот в изучаване на женските форми. В тази сфера беше експерт. Може би беше вдовица… дори още по-добре. Тя го проучваше скришом. Погледът й го опипваше.

Вейн го усети и ловецът у него се пробуди, откликвайки на този непресторен поглед. Стана отново бдителен.

— Госпожица Дебингтън ли?

Тя вдигна поглед и кимна… Вейн едва не простена. Последна възможност… стара мома без пари и без роднини. Можеше да я направи своя любовница.

Тя като че ли прочете мислите му и преди да формулира въпроса, отговори:

— Племенница съм на лейди Белами.

Трясък на гръмотевица едва не заглуши думите й. Под прикритието на буботенето, Вейн изруга под нос, за да не се подаде на импулса да насочи своя гняв към небесата. Съдбата го гледаше през невинни лешникови очи. Лешникови очи, в които се таеше неодобрение.

— Моля, оттук.

Посочи близката врата и високомерно тръгна напред.

— Ще поръчам на Мастърс да уведоми леля ми за вашето пристигане.

След като вникна в маниерите и оттам в общественото положение на неочаквания гост на Мини, Пейшънс не се потруди да скрие мнението си и тонът й се обагри с надменно презрение.

— Леля ми очаква ли ви?

— Не… но ще се радва да ме види.

Нима долавяше фин укор в прекалено вежливия му тон? Пейшънс преглътна едно сприхаво „хм“ и се понесе напред. Усещаше присъствието му, натрапчиво мъжествено и дебнещо. Сетивата й се оживиха; тя строго ги обузда и вирна брадичка.

— Ако почакате в гостната, вратата вдясно, Мастърс ще ви уведоми кога леля ми ще ви приеме. Както вече ви казах, всички се преобличат за вечеря.

— Да, разбира се.

Думите, произнесени меко, стигнаха до нея, точно когато спря до страничната врата. Пейшънс почувства смъдене, което полази по гърба й. Почувства докосването на неговия вторачен поглед до страната си, до чувствителната кожа на шията си. Настръхна и потисна поривистото си желание да се загърчи. Заби поглед в земята, твърдо решена да не се обръща и да не се заглежда в сивите му очи. Стиснала зъби, посегна към дръжката на вратата. Той я изпревари.

Пейшънс замръзна. Беше застанал точно зад нея и посягаше да отвори вратата; тя наблюдаваше как дългите му пръсти бавно обхващат дръжката. За секунда всяко движение замря.

Усещаше го само на няколко сантиметра зад себе си, усещаше как жизнената му енергия я обгръща. За миг определено се почувства хваната в капан.

После дългите пръсти се свиха и с едно леко побутване той отвори широко вратата.

С разтуптяно сърце Пейшънс плавно се понесе през сумрачното фоайе. Без да забавя крачка, царствено наклони глава на една страна и подхвърли през рамо с жест, намекващ, че въпросът е приключен:

— Ще говоря с Мастърс, щом го видя. Сигурна съм, че леля ми няма да ви кара дълго да чакате.

След това тя се изнесе през фоайето към тъмния коридор.

Вейн я сподири с присвити очи. Долови чувството, което кипна при неговия допир, трепета, който тя не съумя да прикрие. За джентълмен като него това беше достатъчно доказателство, че онова, което му минаваше през ума, може би ще стане.

Погледът му попадна на сивото коте, което не се отделяше от полата на Пейшънс. Котето седеше на килимчето пред стълбището и преценяваше Вейн. Докато той го наблюдаваше, то стана, обърна се, вирна опашка и се запъти към коридора, после спря. Обърна глава и го погледна.

— Мяу.

По арогантния му тон заключи, че е женско.

Зад гърба на Вейн проблесна светкавица. Погледна притъмнялото небе. Изтрещя гръмотевица и след секунда небето се продра. Рукна пороен дъжд, завеса от тежки капки скри пейзажа.

Посланието на съдбата беше от ясно по-ясно — за бягство и дума не можеше да става.

С мрачна физиономия Вейн затвори вратата и последва котката.

* * *

— Каква щастлива случайност! — Араминта, лейди Белами, сияеше от възхита срещу Вейн. — Разбира се, че ще ни гостуваш. Но вторият гонг ще удари всеки момент. Как са всички?

Като подпря рамене на полицата над камината, Вейн се усмихна. Със закръглена фигура, опакована със скъп шал, коприна и дантели, с вдовишка шапчица, кацнала върху весели бели къдрици, Мини го гледаше внимателно с искрящи от интелигентност очи, разположени на нежно, сбръчкано лице. Седеше, сякаш ръкоположена, на стол пред камината в нейната спалня, а на другия подобен на нейния седеше Тимс, придворна дама на неопределима възраст и предана компаньонка на Мини. Вейн знаеше, че „всички“ означава Синстърови.

— Малкият палавник се развива добре. Саймън се изявява в Итън. Амилия и Аманда триумфират в обществото, разбивайки сърца наляво и надясно. Старото поколение е добре и се намира на работа в Лондон, но Онория и Девил още са в имението.

— Бих се обзаложила, че са твърде заети да се любуват на наследника си. Не се съмнявам, че тази негова жена ще го вкара в пътя. — Мини се захили, после стана по-сериозна. — Още ли няма вести от Чарлс?

Вейн се навъси.

— Няма. Неговото изчезване си остава загадка.

Мини поклати глава.

— Горкичкият Артър.

— Наистина.

Мини въздъхна и впери преценяващ поглед във Вейн.

— Ами онези твои братовчеди? Още ли изнервят благородните дами и ги държат на пръсти?

Със съвсем невинен тон и глава сведена над плетивото Тимс изсумтя:

— По-скоро по гръб.

Вейн се усмихна с пленителна любезност.

— Полагаме жалки усилия.

Очите на Мини светнаха за миг. Все така усмихнат, Вейн погледна надолу и приглади ръкавите си.

— Ще отида да се преоблека, но преди това ми кажи… кого си подслонила сега?

— Цяла банда изпаднали навлеци — изказа се Тимс.

Мини се подсмихна и извади ръката си изпод шала.

— Я да видим. — Започна да брои на пръсти: — Едит Суитънс, далечна роднина на Белами. Доста отнесена, но безобидна. Само не се вторачвай в нейните плетени дантели, освен ако не искаш да пропилееш цял час. След това Агата Чедуик. Беше омъжена за онзи несретник, дето твърдеше, че може да преплава Ирландско море с първобитна лодка от върбови клони. Не можа естествено. Затова Агата и децата й — син и дъщеря — са при нас.

— Дъщеря ли?

Мини погледна Вейн.

— Анджела. На шестнайсет е, но вече е закоравяла преструвана. Ще припадне в ръцете ти, само да й подадеш малкото си пръстче.

Вейн направи гримаса.

— Благодаря за предупреждението.

— Хенри Чедуик сигурно е на твоите години — позамисли се Мини, — но съвсем не е от същия калъп. — Погледът й се плъзна с одобрение по елегантната му фигура. — Само да те зърне и ще му бъдеш от полза.

Вейн повдигна вежди.

— Кой остана? — Мини се смръщи, вторачена в пръстите си. — Едмънд Монтроуз е нашият придворен поет и драматург. Излишно е да казвам, че се мисли за втори Байрон. Тук са и Генерала, и Едгар, които навярно си спомняш.

Вейн кимна. Генерала, безцеремонен бивш военен, живееше в Белами Хол от години. Званието му не беше по устав, а прякор, даден му заради неговата подчертано военна стойка. Едгар Полинбрук също беше пансионер на Мини от дълго време. Според Вейн беше четирийсет и няколко годишен, кротък пияница, който си въобразяваше, че е голям комарджия, но всъщност беше безобиден човечец.

— Не забравяй Уитикъм — вметна Тимс.

— Как бих могла да забравя Уитикъм? — Мини въздъхна. — Или Алис.

Вейн повдигна въпросително вежда.

— Господин Уитикъм Колби и неговата сестра Алис — дообясни Мини. — Далечни роднини на Хъмфри. Уитикъм е подготвен за дякон и си е намислил да съчини история на абатството Колдчърч.

Колдчърч беше името на манастира, върху чиито развалини се издигаше замъкът.

— Колкото до Алис… ами, тя просто е Алис. — Мини направи гримаса. — Трябва да е прехвърлила четиридесетте и макар че не обичам да говоря за своя пол, по-безчувствено същество и по-голяма интригантка не съм имала нещастието да срещна.

Веждите на Вейн подскочиха високо.

— Подозирам, че би било по-разумно да я избягвам.

— Непременно. — Мини кимна разгорещено. — Ако я доближиш, вероятно ще се разтърси от нервна криза. — Хвърли му поглед. — Но и само да те зърне, пак може да изпадне в истерия.

Вейн не остана съвсем доволен от обясненията.

— Мисля, че това е всичко. О, не, забравих Пейшънс и Джерард, моите племенници.

Като се загледа в светналото лице на Мини, на Вейн не му бе необходимо да пита какви са чувствата й към младите роднини.

— Пейшънс и Джерард ли?

Постара се тонът му да бъде безразличен.

— Децата на по-малката ми сестра. Осиротяха. Джерард сега е на седемнайсет. Наследи от баща си сър Реджиналд Дебингтън хубаво, малко имение в Дарбишър. — Мини погледна Вейн със свити вежди. — Беше малък и не си го спомняш. Реджи почина преди единайсет години.

Вейн се порови в спомените си.

— Не беше ли онзи, дето си счупи врата по време на езда?

Мини кимна.

— Констанс, сестра ми, почина преди две години. Пейшънс горе-долу спасяваше положението след смъртта на Реджи. — Мини се усмихна. — Пейшънс е моята цел за следващата година.

На Вейн тази усмивка му се стори интересна.

— О, нима?

— Въобразява си, че няма изгледи да се омъжи, дори й е все едно. Обещава, че ще се замисли за женитба, след като Джерард подреди живота си.

— Прекалено всеотдайна е, за да подреди и себе си — промърмори със сумтене Тимс.

Мини сплете ръце в скута си.

— Реших догодина да заведа Пейшънс и Джерард в Лондон за сезона. Тя предполага, че ще отидем, за да лъснем Джерард с малко градско лустро.

Вейн вдигна скептично вежда.

— Докато в действителност ще си играеш на сватовница.

— Точно така. — Мини засия радостно. — Пейшънс има прилично състояние в попечителски фонд. Колкото до останалото, ще ми кажеш мнението си, като я видиш. Ще ми кажеш и колко надалеч може да стигне.

Вейн колебливо наклони глава на една страна.

Гонгът удари в далечината.

— Мътните го взели! — Мини стисна здраво шала си. — Чакат в гостната и се чудят какво, по дяволите, става. — Отпрати Вейн с едно помахване. — Върви да се разкрасиш. Не се отбиваш насам твърде често. Сега си тук и искам докрай да се възползвам от твоята компания.

— Твоето желание е заповед за мен. — Вейн я удостои с елегантен поклон, изправи се и й се усмихна с арогантна прелъстителност. — Синстърови никога не оставят дамите незадоволени.