Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (2)

Втора глава

Нещо странно се кроеше. Вейн го почувства почти веднага, щом влезе в гостната. Домочадието се бе събрало на групички в просторния салон. В мига, в който се появи, всички глави се обърнаха към него. Израженията се редяха от благосклонната гостоприемност на Мини и Тимс през одобрението на Едгар и на сходното отношение на един младок, за когото Вейн предположи, че е Джерард, и от бдителна преценка до откровено хладно неодобрение от последните трима — джентълмен с изпито лице, когото Вейн маркира като Уитикъм Колби, и стара мома с физиономия на покерджия, вероятно Алис Колби и Пейшънс Дебингтън, разбира се.

Вейн разбираше реакцията на двамата Колби, но се чудеше с какво беше заслужил неодобрението на Пейшънс Дебингтън. Не беше свикнал да предизвиква подобни чувства у благородните дами. С вежлива усмивка и небрежна походка прекоси салона, като уж случайно срещна погледа й. Тя му отвърна крайно резервирано, после се обърна и каза нещо на събеседника си — мършав, драматично мрачен джентълмен, без съмнение многообещаващият поет. Усмивката на Вейн стана още по-чаровна и той я насочи към Мини.

— Може да ми подадеш ръка — заяви Мини, щом й се поклони. — Ще те представя, после наистина трябва да отидем да вечеряме, иначе готвачът ще се разлюти.

Преди да стигнат до тъй наречените „гости“ на Мини, светските антени на Вейн, изключително изострени, доловиха подмолно течение между групите.

Какъв заговор се крои тук? И какво, зачуди се Вейн, се мъти?

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Синстър. — Агата Чедуик му подаде ръка. Матроната с посивяваща руса коса, полускрита от вдовишка шапка, посочи решително русокосото момиче до себе си. — Дъщеря ми Анджела.

С ококорени очи Анджела направи реверанс. В отговор Вейн промърмори нещо неразбираемо.

— А това е синът ми Хенри. — Хенри стисна ръката на Вейн. Имаше яко телосложение и беше облечен семпло.

— Навярно сте доволен, че успяхте да прекъснете пътуването си.

Кимна към дългата редица прозорци, през които долиташе барабаненето на дъжда върху плочите на терасата.

— Да, наистина. — Вейн се усмихна. — Абсолютна случайност.

Хвърли скришом поглед към Пейшънс, все още погълната от разговора с поета.

И Генерала, и Едгар бяха очаровани, че си спомняше за тях. Едит Суитънс беше отнесена и объркана; в нейния случай Вейн подозираше, че състоянието й не се дължи на него. Всички Колби бяха от една и съща пасмина — изпълнени с ледено неодобрение. Вейн се опасяваше, че ако Алис Колби се усмихне, лицето й ще се разпадне. Нещо повече, хрумна му, че тя изобщо не се е научила как да се усмихва.

Онези, които останаха последни, но съвсем не най-маловажни, бяха поетът, Пейшънс Дебингтън и брат й Джерард. Като се приближи с Мини под ръка, двамата мъже го погледнаха с жадно любопитство и готови да общуват. Пейшънс Дебингтън дори не забеляза присъствието му.

— Джерард Дебингтън. — Под рошава кестенява коса блестяха кафяви очи. Джерард подаде ръка, след което се изчерви. Вейн я стисна, преди момчето съвсем да се обърка.

— Вейн Синстър — промълви той. — Мини ми каза, че за следващия сезон ще бъдете в Лондон.

— О, да. Но искам да попитам… — Очите на Джерард светеха, фиксирани върху лицето на Вейн. Възрастта на момчето си личеше от длъгнестата му фигура, младостта — от преливащата жизнерадост. — Минах покрай конюшните, преди да се разрази бурята. Там имаше двойка страхотни сиви коне. Ваши ли са?

Вейн се ухили.

— Наполовина уелски с изящна походка и превъзходна издръжливост. Брат ми Хари има развъдник. Той ми доставя всички коне.

Момчето засия.

— Изглеждат превъзходно.

— Едмънд Монтроуз. — Поетът се поклони леко и се здрависа с Вейн. — От Лондон ли идвате?

— През Кеймбриджшър. Трябваше да присъствам на специална църковна служба в църквата до херцогската резиденция.

Вейн хвърли поглед на Пейшънс, която стоеше от другата страна на Мини, безмълвна, със здраво стиснати устни. Информацията, че е допуснат в църква, не разтопи студенината й ни най-малко.

— А това е моята племенница Пейшънс Дебингтън.

Вейн елегантно се поклони на лаконичния реверанс на Пейшънс.

— Зная — провлече той, взирайки се в нейните упорито отбягващи по очи. — Вече се запознахме.

— Нима? — Мини премигна срещу него, после се обърна към Пейшънс, която сега гледаше изпепеляващо Вейн.

Пейшънс обясни някак уклончиво на Мини:

— Бях в градината, когато пристигна господин Синстър. — Мимолетният поглед, който хвърли на Вейн, беше извънредно предпазлив. — С Мист.

— Ах! — Мини кимна и като се успокои, че домочадието е налице, добави: — Е, сега всички са представени, Вейн, води ме.

Той покорно се подчини, а другите веднага ги последваха. Докато ескортираше Мини към дългата маса, Вейн се питаше защо Пейшънс не искаше да се знае, че е търсила нещо в цветната леха. Настани Мини и забеляза, че точно срещу нейното място, начело в другия край на масата, е оставено едно свободно.

— Предполагам, че би искала да си побъбриш със своя кръщелник. — Уитикъм Колби застана до Мини с мазна усмивка. — С радост ще отстъпя мястото…

— Няма защо, Уитикъм — прекъсна го Мини. — Какво ще правя без твоята ерудирана компания? — Погледна Вейн, застанал от другата й страна. — Седни на председателското място, мило момче. — Задържа погледа му; Вейн вдигна вежда, после се поклони… Мини го дръпна и той се наведе към нея. — Трябва ми доверен човек, който да седне там.

Само той чу шепота на Мини; Вейн наклони глава на една страна и се изправи. Докато вървеше през трапезарията с нехайна походка, проучваше кой къде е настанен… Пейшънс вече седеше отляво на определеното му място, Хенри Чедуик — до нея. Едит беше срещу Пейшънс, а Едгар тъкмо заемаше мястото до нея. Нищо в подредбата на домочадието около масата не подсказваше причината за забележката на Мини. Вейн не можеше да си представи, че Мини, с нейната съобразителност, се тревожи, че племенницата й има нужда от защита срещу такъв като Колби.

А това означаваше, че намекът на Мини имаше някакъв по-дълбок смисъл. Вейн въздъхна нечуто и си отбеляза наум, че трябва да разкрие тайната. Преди да се отърве от Белами Хол.

Сервираха първото блюдо, веднага щом всички насядаха. Готвачът на Мини беше отличен. Вейн се отнесе към храната с истинско разбиране.

Едгар започна обичайния за такива случаи разговор:

— Чух, че Хрътката има почти равен шанс с Гвинея.

Вейн сви рамене.

— Залагаха много за Негъра, за Ловеца също, предполагам.

— Вярно ли е — попита Хенри Чедуик, — че Жокейският клуб възнамерява да промени правилата?

Последвалата дискусия дори предизвика подигравателния коментар на Едит Суитънс.

— Какви префърцунени имена давате на конете. Никога не ви идва наум да ги кръстите Злати или Черньо например.

Нито Вейн, Едгар или Хенри се чувстваха подготвени за тази тема.

— Чух — провлече Вейн, — че принц регентът отново е затънал в дългове.

— Нима? — Хенри поклати глава. — Този човек прахосва ли прахосва.

Без никой да се усети, Вейн фино насочи разговора към Прини, както поданиците наричаха Джордж IV, и към неговите последни ексцентрични прояви. Хенри, Едгар и Едит имаха твърдо мнение по този въпрос.

Но отляво на Вейн цареше пълно мълчание.

Факт, който само затвърди решението му да разчепка случая с упоритото неодобрение от страна на Пейшънс Дебингтън. Направо го сърбяха пръстите да я щипне за носа и да я накара да разговаря. Но се сдържаше; не бяха сами… все още.

Няколкото минути, прекарани в непринуден разговор, се изнизаха по обичайния начин, мислите му се подредиха, проницателността му се избистри. Само защото съдбата съумя да го приклещи тук, под един покрив с Пейшънс Дебингтън, не биваше да го обезсърчава, че битката е изгубена. Ще пренощува, ще се изясни с Мини и Тимс, ще оправи онова, което тревожи Мини, след което ще си хване пътя. През нощта бурята ще се укроти; в най-лошия случай ще му се наложи да остане ден-два.

Само защото съдбата го е довела до извора, не означаваше, че е длъжен да пие.

Разбира се, преди да изтръска пясъка от ботушите си, полепнал от алеята на Белами Хол, ще натрие носа на Пейшънс Дебингтън. Едно здравословно разтърсване ще свърши работа… достатъчно, за да й даде да разбере, че смята нейното ледено неодобрение за прозрачна преструвка.

Беше твърде умен, за да усложнява нещата.

Хвърли бегъл поглед на своята плячка — деликатен, чист и нежен тен. Докато я наблюдаваше, тя преглътна хапчица сладкиш със сметана, после езикът й се плъзна леко по долната устна, оставяйки мека, розова лъскавина.

Внезапно Вейн погледна надолу… в грамадните сини очи на малката сива котка, известна с името Мист. Тя идваше и си отиваше, както й хрумне, но в повечето случаи не се отделяше от полата на Пейшънс. И в момента стоеше до стола й, и го гледаше невъзмутимо.

„Дръзко“ — вдигна вежда Вейн.

Мист тихо измяука и се изправи, протегна се и с меки стъпки отиде да се отърка около краката му. Вейн се присегна и почеса охранената глава, после прекара пръсти по гърба й. Мист се изви, опашката й настръхна и той я чу как мърка. Стигна и до Пейшънс; тя погледна надолу.

— Мист — изсъска. — Не досаждай на господин Синстър.

— Не ми досажда. — Като улови погледа на Пейшънс, Вейн добави: — Обичам да карам жените да мъркат.

Пейшънс го зяпна, след това премигна. Смръщи се леко и пак се съсредоточи в чинията си.

— Сигурно докато не започнат да ви досаждат.

На Вейн му отне известно време да си затвори устата от изненадващия й отговор, после се обърна към Едит Суитънс.

Почти веднага всички станаха; Мини с Тимс до себе си поведе дамите към гостната. Загледана в Джерард, Пейшънс се двоумеше, изразът й се колебаеше между ужас и несигурност. Джерард не я забеляза. Вейн наблюдаваше как Пейшънс стисна устни; тъкмо щеше да го погледне и осъзна, че той наблюдава и чака. Стегна се и не вдигна клепачи. Вейн дръпна стола й още малко назад. С кратко, прекомерно надменно кимване, Пейшънс се обърна и последва Мини.

Като се отпусна пак на стола на председателското място, Вейн се усмихна на Джерард. С ленив жест посочи свободното място отдясно.

— Защо не се преместиш?

Джерард се захили жизнерадостно. С готовност стана и седна между Едгар и Вейн.

— Чудесно. Ще си говорим, без да викаме.

Едмънд се намести на стола на Пейшънс. С весело сумтене Генерала се присъедини към тях. Вейн подозираше, че Уитикъм ще стои настрана, но оскърблението щеше да бъде твърде очевидно. Със студено и сурово изражение той се премести до Едгар.

Като посегна за гарафата с портвайн, която Мастърс беше оставил пред тях, Вейн вдигна поглед… и погледът му попадна право върху Пейшънс, която още се мотаеше до вратата с единия крак навън. Очевидно се разкъсваше от колебания.

Очите на Вейн за кратко срещнаха нейните; с невъзмутима арогантност той повдигна вежди.

Изражението на Пейшънс стана равнодушно. Тя се съвзе и се измъкна навън. Лакеят веднага затвори вратата след нея.

Вейн се подсмихна в себе си. Взе гарафата и си наля чашата до горе.

Докато гарафата обиколи веднъж, обсъждаха прогнозите за Гвинея. Едгар въздъхна.

— Тук, в имението нямаме кой знае какви вълнения. — Усмихна се стеснително. — Почти по цял ден съм в библиотеката. Чета биографии, знаете.

Уитикъм подсмръкна презрително.

— Дилетант.

Без да откъсва поглед от Вейн, Едгар леко се изчерви, но не даде никакъв друг знак, че е чул оскърбителната забележка.

— Библиотеката е доста богата. Пазят се много семейни дневници и други документи. Очарователни по свой начин.

Финесът, с който наблегна на последните четири думи, беше като на истински джентълмен, за разлика от Уитикъм.

Уитикъм го усети, остави чашата си и надменно се обърна към Вейн:

— Не се съмнявам, че лейди Белами ви е информирала за моето обширно изследване на манастира Колдчърч. Лаская се, че когато приключа с работата, манастирът отново ще бъде оценен като важен духовен център, какъвто е бил някога.

— О, да. — Едмънд се усмихна простодушно на Уитикъм. — Но всичко това е мъртво, минало. Развалините са абсолютно очарователни, не може да се отрече. Имат забележителен ефект върху моята муза.

Като отмести поглед от Едмънд към Уитикъм, Вейн остана с впечатление, че този спор се води често. Впечатлението му се затвърди, когато Едмънд се обърна към него и Вейн видя весели пламъчета в изразителните му очи.

— Пиша пиеса, вдъхновена от развалините, те са и място на действието.

— Светотатство! — Уитикъм настръхна. — Манастирът е дом на Бога, а не дом за забавления.

— Ах, но вече не е манастир, само куп стари камъни. — Едмънд се захили без капчица разкаяние. — Но има неповторима атмосфера.

Възмутеното сумтене на Уитикъм беше подето от Генерала.

— Наистина има атмосфера! Влажна, студена и нездравословна… и ако възнамерявате да ни завлечете там, за да ви бъдем публика, курдисани на ледените камънаци, трябва да размислите. Старите ми кокали няма да го понесат.

— Но там е много красиво — подхвърли Джерард. — На места перспективата е превъзходна.

Вейн видя пламъка в очите на Джерард, долови младежката страст в гласа му.

Момчето хвърли поглед към него и поруменя.

— Аз рисувам, нали разбирате.

Вейн повдигна вежда. Тъкмо щеше да изрази интерес, учтив, но искрен, когато Уитикъм изсумтя отново.

— Рисува! Детински капризи… Твърде много се увличаш, момчето ми. — Очите на Уитикъм бяха строги и той се начумери като главен учител срещу Джерард. — Трябва да се съвземеш, да правиш гимнастика, да укрепиш тези твои немощни гърди, вместо да седиш безкрайни часове сред влажните развалини. Да, и трябва да учиш, а не да си пилееш времето.

Руменината изчезна от лицето на Джерард, юношеската мекота на чертите му — също.

— Аз уча и вече съм приет в колежа „Св. Троица“ в Кеймбридж за есенния семестър следващата година. Пейшънс и Мини искат да отида в Лондон, така че ще отида, а затова не ми е необходимо да уча.

— Наистина не е необходимо — намеси се спокойно Вейн. — Този портвайн е превъзходен. — Наля си още една чаша и плъзна гарафата към Едмънд. — Предполагам, че дължим благодарност на покойния сър Хъмфри, който е разбирал от вина. — Намести се по-удобно. Над ръба на чашата срещна погледа на Хенри. — А с горите и храсталаците на сър Хъмфри как се оправя пазачът на дивеча?

Гарафата стигна и до Хенри.

— Гората над пътя за Уолгрейв си струва да се пообиколи.

Генерала изсумтя.

— Зайци колкото щеш покрай реката. Вчера излязох с пушката… натъпках три в торбата.

Всеки имаше какво да разкаже… с изключение на Уитикъм. Беше сдържан и обгърнат с ледено неодобрение.

Когато темата за лова взе да се изчерпва, Вейн остави чашата си.

— Мисля, че е време да се присъединим към дамите.

* * *

Пейшънс чакаше нетърпеливо в гостната и се мъчеше да не гледа постоянно вратата. Повече от половин час си допиваха портвайна. Един бог знае какви нежелани идеи е попил Джерард. Вече отправи безброй молитви дъждът да премине и на сутринта времето да се проясни. Тогава господин Вейн Синстър ще си замине и ще отнесе със себе си своята „джентълменска елегантност“.

До нея госпожа Чедуик просветляваше Анджела:

— Те са шестима… по-скоро бяха шестима. Сейнт Ив се ожени миналата година. Но няма две мнения — всички Синстърови са от сой, въплъщение на онова, което човек иска да види у един джентълмен.

Очите на Анджела, вече кръгли и огромни като чаени чинийки, станаха още по-огромни.

— Всички ли са така добре сложени като този господин Синстър?

Госпожа Чедуик стрелна с укорителен поглед Анджела.

— До един са много елегантни, разбира се, но съм чувала да се говори, че Вейн Синстър е най-елегантният.

Пейшънс преглътна едно презрително „хм“. Ама че късмет… щом е трябвало тя и Джерард да срещнат някой Синстър, защо да е най-елегантният? Съдбата си играеше с нея. Прие поканата на Мини да прекара есента и зимата в нейния дом, после да отидат в Лондон за светския сезон. Беше сигурна, че съдбата й се усмихва благосклонно, че се намесва да изглади пътя й. Без съмнение се нуждаеше от помощ.

Не беше глупава. Още преди месеци разбра, че макар и да му беше бавачка, майка, опекун през целия живот, не можеше да осигури на Джерард финалната насока, която му бе необходима, за да прекрачи прага към зрелостта.

Не можеше да му бъде ментор.

В живота му нямаше подходящ джентълмен, от когото брат й да вземе образец. Изгледите да открият такъв джентълмен в дълбоката провинция бяха слаби. Прие с радост поканата, намери кой да управлява Грейндж, докато я няма, и с Джерард се отправиха на юг.

През цялото пътуване правеше описание на мъжа, който ще приеме за ментор на Джерард… и на когото ще повери крехката младост на своя брат. Докато стигнаха Белами Хол, беше фиксирала точни критерии.

В края на първата вечер заключи, че нито един от присъстващите джентълмени не отговоря на нейните строги изисквания. Всички притежаваха качества, които одобряваше, но и такива, които не одобряваше. Най-вече никой не й вдъхваше безусловно и абсолютно уважение, а точи критерий беше решаващият.

Сви рамене, прие философски волята на съдбата и отправи поглед към Лондон. Там потенциалните кандидати за позицията ментор на Джерард очевидно ще бъдат повече. С Джерард заживяха спокойно и безгрижно сред домочадието на Мини.

Сега спокойствието и безгрижието останаха в миналото… и щяха да останат там, докато Вейн Синстър не си замине.

В този момент вратата на гостната се отвори. Едновременно с госпожа Чедуик и Анджела Пейшънс се обърна и проследи как джентълмените влизат. Водеше ги Уитикъм Колби, както обикновено с нетърпимо надменен вид, той се приближи до канапето, на което седяха Мини и Тимс, а на стол до тях — Алис. След него се появиха Едгар и Генерала; по взаимно съгласие те се запътиха към камината, където Едит Суитънс с вяла усмивка прилежно плетеше дантела.

Без да отделя поглед от вратата, Пейшънс най-сетне видя Едмънд и Хари да влизат бавно и полека. Изруга под нос, после се покашля, за да прикрие неблагоразумието си. „Мътните го взели Вейн Синстър.“

Само си го помисли и той застана на прага с Джерард до себе си.

Мислените ругатни на Пейшънс достигнаха нови висоти. Госпожа Чедуик не беше излъгала. Вейн Синстър беше образец на елегантен джентълмен. Косата му меко блестеше на светлината на свещите като лъскав лешник с няколко нюанса по-тъмна от нейната, чупка подир елегантна чупка обграждаха безупречно главата му. Дори от разстояние силата на чертите му въздействаше — резки и строги, чело, нос, челюсти, страни, като че ли бяха изваяни от скала. Само устните му, продълговати и тънки, с лека насмешка, разнообразяваха строгостта и вродената интелигентност, както и лукавството, което светеше в сивите му очи, намекваха едва-едва за смъртен човек… всичко останало, осъзнаваше постепенно Пейшънс, включително източеното му жилаво тяло, беше божествено.

Пейшънс не желаеше да види как безупречно обгръща яките му рамене неговият сив редингот, очевидно ушит в някое от прочутите ателиета в Бат, как превъзходната кройка подчертава широките му гърди и много по-тесни хълбоци. Не желаеше да забележи колко прецизно, удивително елегантно и семпло е завързана бялата му вратовръзка. И определено не й беше необходимо да забелязва дългите му гъвкави крака.

Той застана пред вратата, а Джерард до него. Докато ги гледаше, Вейн подхвърли нещо смешно, илюстрирайки думите си с жест, толкова грациозен, че тя стисна зъби до счупване. Джерард отговори живо със светнало лице и грейнали очи. Вейн обърна глава от другия край на салона очите му срещнаха нейните.

Пейшънс можеше да се закълне, че някой я удари силно с юмрук в корема. Просто престана да диша. Като задържа погледа й, Вейн повдигна едната си вежда… между тях припламна предизвикателство, едва доловимо, но преднамерено и абсолютно невъзможно да се разбере погрешно.

Пейшънс настръхна. Пое дъх, от което отчаяно се нуждаеше, и се извърна. Лепна на устните си престорена усмивка, когато Едмънд и Хари стигнаха до нея.

— Господин Синстър няма ли да се присъедини към нас? — Анджела, несъзнаваща изпепеляващия поглед на майка си, се наведе да погледне зад Хенри, където Вейн и Джерард още разговаряха до вратата. — Сигурна съм, че с нас ще му бъде много по-забавно да разговаря, отколкото с Джерард.

Пейшънс прехапа устна, не беше съгласна с Анджела, но горещо се надяваше желанието й да се сбъдне. За миг като че ли се появиха такива изгледи; устните на Вейн се закръглиха, докато казваше нещо на Джерард, после той се обърна и… отиде при Мини.

И не друг, ами Джерард се присъедини към тяхната компания.

Пейшънс прикри облекчението си и го посрещна с ведра усмивка, като старателно отбягваше да погледне към канапето. Едмънд и Джерард моментално се заловиха да скицират следващата сцена от мелодрамата на Едмънд, развлечение, което и двамата харесваха. Хенри, без да изпуска от очи Пейшънс, правеше твърде очевидни усилия снизходително да ги насърчава. Неговото поведение и прекалено топлия му поглед досаждаха на Пейшънс както обикновено.

Анджела, естествено, се нацупи и не беше особено приятна гледка. Госпожа Чедуик, привикнала с глупостта на дъщеря си, въздъхна и се предаде; двете с Анджела, сега сияеща от възхита, се запътиха към компанията около канапето.

Пейшънс беше доволна да остане там, където си беше, дори това да означаваше, че трябва да издържи пламенния поглед на Хенри.

След петнайсетина минути пристигна количката за сервиране с чая. Мини го наливаше, бъбрейки през цялото време. С крайчеца на очите си Пейшънс забеляза, че Вейн Синстър беседва дружелюбно с госпожа Чедуик; Анджела, напълно пренебрегната, заплашваше да се нацупи отново. Тимс подхвърли някаква забележка, която разсмя всички; Пейшънс видя как мъдрата компаньонка на леля й се усмихва нежно на Вейн. От всички дами около канапето само Алис Колби изглеждаше безразлична, но поне не се превземаше. Според Пейшънс Алис беше по-напрегната от всякога, като че ли сдържаше неодобрението си само с усилие на волята. Но за обекта на нейния гняв тя сякаш беше невидима.

Пейшънс настрои уши към разговора, който в момента водеше брат й на тема „светлината“ в развалините. Без съмнение по-безопасни от остроумната забележка, която предизвика следващата вълна от смях в компанията около канапето.

— Хенри!

Викът на госпожа Чедуик накара Хенри да се обърне, после той се усмихна и кимна на Пейшънс.

— Извинете ме, скъпа, веднага се връщам. — Погледна Джерард. — Не искам да пропусна нито един от тези блестящи проекти.

Пейшънс знаеше много добре, че Хенри всъщност не се интересува от Джерард или от драматургичното произведение на Едмънд, и само му се усмихна.

— За тази сцена бих се възползвал от арката на заден план. — Джерард сви вежди, очевидно представяйки си естествения декор. — Пропорциите ще бъдат идеални.

— Не, не — възрази Едмънд. — Трябва да бъде в манастира. — В този момент погледът му се плъзна покрай Пейшънс и той се засмя. — Виж ти, викат ли ни?

— Да.

Кратката дума беше произнесена с толкова дълбок глас, че напомни буквално буботене, което прозвуча в ушите на Пейшънс като камбанен звън за бедствие. Тя бързо се обърна.

С чаши чай във всяка ръка Вейн погледна Едмънд и Джерард и им направи знак с глава към количката за сервиране.

— Очакват ви.

— Охо, готови сме! — Едмънд жизнерадостно се изнесе, сподирен от Джерард.

Изоставиха Пейшънс съвсем сама в безлюдния край на гостната с единствения джентълмен от цялата компания, когото искаше да прати по дяволите.

— Благодаря. — Взе чашата чай със сковано кимване. Започна да пие с надменно спокойствие. И се опитваше да не обръща внимание с каква лекота я изолира, как я отдели от стадото, където се чувстваше в безопасност. Веднага беше разпознала женкаря у него; очевидно беше много изкусен в това отношение. Факт, който отсега нататък нямаше да забрави. Наред с всичко останало.

Усещаше погледа му върху лицето си. Решително вдигна глава и срещна очите му.

— Мини спомена, че отивате в Лимингтън, господин Синстър. Сигурно с нетърпение очаквате дъждът да престане.

Пленителните му устни помръднаха.

— Нетърпелив, но с мярка, госпожице Дебингтън.

На Пейшънс й се искаше гласът му да не беше толкова дълбок; изнервяше я.

— Все пак — избоботи провлечено той, загледан в очите й — не бива да подценявате сегашната компания. Тя предлага много развлечения, които вече си отбелязах, и които, убеден съм, ще осмислят непредвидения ми престой.

Нямаше намерение да се поддава на заплахи. Пейшънс отвори широко очи.

— Заинтригувахте ме, сър. Не мога да си представя, че в Белами Хол има нещо достатъчно забележително, за да привлече вниманието на джентълмен с вашите… склонности. Моля ви, осветлете ме.

Вейн видя предизвикателното й изражение. Вдигна чашата и отпи, взирайки се през цялото време в очите й. След това, като сведе глава, докато поставяше чашата върху чинийката, се приближи до нея и двамата се озоваха с почти допрени рамене. Той беше застанал с гръб към салона. Плъзна поглед покрай рамото й и вдигна вежда.

— Бих могъл да бъда яростен почитател на аматьорските театрални представления.

Въпреки решителността, устните й потрепнаха.

— Стават и чудеса — отговори и се извърна на другата страна.

Едната вежда на Вейн се вдигна. Той продължи лениво да дебне, бавно да кръжи около нея, галейки с поглед извивките на шията и тила й.

— Да не забравяме и брат ви. — В същия миг тя замръзна, лицето й стана като на изпечен покерджия, подобно онова на Алис Колби. Зад нея Вейн повдигна и двете вежди. — Кажете ми — прошепна той, преди тя да се изниже — какво е направил, за да спечели неодобрителните погледи, които му хвърлят не само Уитикъм и Генерала, но също Едгар и Хенри?

Получи отговор, бърз, решителен, с явно горчив тон:

— Нищо. — След кратка пауза, по време на която отбранителното напрежение в раменете й леко намаля, добави: — Те имат съвсем неточна представа за това как младеж като Джерард трябва да се държи.

— Хм. — Обяснението, отбеляза си Вейн, хвърляше много малко светлина върху проблема. — В случая ми дължите благодарност. — Тя се изненада и го погледна; той се взря в очите й. — Позволих си да се притека на помощ в критичен момент и да възпра прекалено разгорещената реакция на Джерард, когато Уитикъм го скастри.

Тя потърси очите му, после се извърна настрана.

— Постъпили сте така, само за да се спасите от безсмислени препирни.

Като я наблюдаваше как отпива глътка чай, Вейн надуто повдигна веждите си; по случайност беше донякъде права.

— Вие също — каза той, снишавайки глас — не сте ми благодарили, че ви спасих да не паднете в цветната леха.

Тя дори не го погледна.

— Вината е изцяло ваша, че едва не паднах. Ако не се бяхте промъкнали тихомълком зад мен, нямаше никаква опасност да се озова сред бурените. — Стрелна го с очи и страните й леко поруменяха. — Един джентълмен трябва да се покашля или да направи нещо подобно.

Вейн улови погледа й и се усмихна с бавна, Синстърова усмивка.

— Ах — прошепна с много нисък глас. Помръдна съвсем леко и се намести още по-близо до нея. — Разбирате ли, аз не съм джентълмен, аз към Синстър. — Като че ли я посвещаваше в някаква тайна, спокойно я осведоми: — Ние сме завоеватели… а не джентълмени.

Пейшънс се вгледа в очите му, в лицето и почувства как я полазват изключително странни тръпки. Току-що изпи чая, а устата й беше й пресъхнала. Премигна, после пак и реши да пренебрегне последната му забележка. Присви очи към него.

— Нима се надявате да ме принудите да се чувствам благодарна… и впоследствие да си въобразя, че съм ви длъжница?

Веждите му се извиха, хипнотичните устни се закръглиха. Сивите му очи, странно предизвикателни, се вгледаха в нейните.

— Струва ми се естествена отправна точка, откъдето да започна да подкопавам вашата защита.

Пейшънс почувства, че нервите й вибрират от дълбокия му глас, че сетивата й се разлюляват, когато осъзна думите му. Очите й, потънали в неговите, се разшириха, в белите й дробове не остана въздух.

Трескаво се мъчеше да се сети за остроумен отговор, с който да развали неговата магия.

Той се взираше в нея с арогантно повдигната вежда.

— Не се покашлях, защото се разсеях, което беше изцяло по ваша вина.

Беше съвсем близо до нея и напълно контролираше нейното въображение и нейните усещания. Отново я огледа внимателно и едната му вежда отново се изви.

— Между другото — прошепна с глас като черно кадифе — какво търсехте между цветята?

— Ето къде си бил!

Останала без дъх, Пейшънс се обърна и съзря Мини, която се носеше като галеон с опънати платна. Цялата британска флотилия нямаше да бъде посрещната по-радушно.

— Нали ще извиниш една стара жена, Пейшънс, скъпа, но наистина трябва да говоря на четири очи с Вейн.

Мини се усмихна жизнерадостно първо на нея, после на него, и хвана под ръка Вейн. Той веднага сложи своята ръка върху нейната.

— На твоите заповеди.

Въпреки учтивостта, Пейшънс долови как се подразни, че Мини осуети плановете му спрямо нея. След кратка пауза той се усмихна пленително на Мини.

— В твоя апартамент ли?

— Моля те, извини ме, че те отвличам.

— Няма причина да се извиняваш, заради теб съм тук.

Поласкана, Мини засия. Вейн изправи глава и срещна погледа на Пейшънс. Все така усмихнат, кимна.

— Госпожице Дебингтън.

Пейшънс също кимна и за малко пак да се разтрепери, но се овладя. Макар да се оттегли грациозно, тя остана с безпогрешно впечатление, че той не е капитулирал.

Наблюдаваше го, докато прекосяваше гостната — Мини се подпираше на него, бъбрейки оживено, той вървеше с наведена глава, изцяло погълнат от нея. Пейшънс се смръщи. От мига, в който разпозна маниерите му, отъждестви Вейн Синстър с баща си, друг един хитър, привидно благ джентълмен. Всичко, което знаеше за човешкия род, беше научила от него, нейния красив баща с неспокоен дух. А което беше научила, беше го научила добре — нямаше никакъв шанс да се заплесне по добре сложени рамене и дяволска усмивка.

Майка й беше обичала баща й нежно, дълбоко, до полуда. За съжаление, мъжете от неговата порода не бяха любещи и верни, не бяха от онези, които умните жени обичаха, защото те не ценяха любовта, не я приемаха, нито пък й отговаряха. Още по-лошо, поне в очите на Пейшънс, такива мъже нямаха склонност към семеен живот, нямаха любов в душите си, която да ги привърже към домашното огнище, към децата им. От всичко, което беше видяла през най-ранните си години, знаеше, че елегантните джентълмени избягват дълбоките чувства. Избягват обвързване, избягват любовта.

За тях бракът е въпрос на богатство и обществено положение. Горко на всяка жена, която не успее да го разбере.

Затова Вейн Синстър беше начело в нейния списък с джентълмени, които твърдо не желаеше да бъдат ментори на Джерард. В никакъв случай нямаше да позволи Джерард да стане като баща си. Имаше такава склонност, никой не го отричаше, но щеше да се бори до последния си дъх, за да го отклони от този път.

Пейшънс изпъна рамене, оглеждайки салона, забеляза другите пред камината и около канапето. Без Вейн и Мини беше по-тихо, не така колоритно и оживено.

Докато го наблюдаваше, Джерард хвърли бдителен поглед към вратата.

Беше от ясно по-ясно, трябваше да предпази Джерард от развращаващото влияние на Вейн Синстър. У нея се промъкна леко съмнение, представи си и Вейн, отнасящ се към Мини безкрайно внимателно и нежно. Пейшънс сви вежди. Сигурно се преструва. Помисли си, че не бива да съди за него по претенциозните му тоалети, и все пак никога досега не беше се лъгала.

От друга страна, нито баща й, нито неговите изискани приятели, нито други от същата пасмина, които познаваше, имаха чувство за хумор. Поне не живо и чаровно като на Вейн Синстър. Беше изключително трудно да устои човек на предизвикателството да отвърне или да не се включи в играта. Пейшънс сви още повече вежди. После премигна, изпъна гръб и се понесе през салона да остави чаената чаша на количката за сервиране.

Вейн Синстър определено развращаваше.