Кон Игълдън
Света троица (8)

6.

Мразовити дни налегнаха страната. Декември започна със студове, от които рибарниците на градовете и манастирите замръзнаха, повърхността им се покри с лед, под който едри шарани се виждаха полегнали в тъмните води и едва движеха перките си.

Уиндзор извади повече късмет от другите, защото много от домакинствата можеха да си позволят въглища или пък достатъчно дърва, наредени покрай стените, за да изкарат семействата зимата на топло. Работата продължаваше дори в най-студените месеци, макар че със засилването на студа на всяка улица се появиха гладуващи хора, които просеха коледна милостиня. Есенната реколта беше прибрана и складирана, но все още имаше дребни работи за вършене за онези, които притежаваха необходимия майсторлък да поправят капаците на прозорците или дървените покриви. Стотици надойдоха за кралските празненства, които щяха да отбележат раждането на Христос преди хиляда четиристотин петдесет и четири години. В замъка приготвяха банкети с по двайсетина и повече блюда, знаейки, че една част ще бъде раздадена на бедните. Такава беше традицията из кралските резиденции и най-добрите места на улиците около кралските кухни бяха вече заети, въпреки че след по-люти нощи често сутрин намираха по някой замръзнал труп.

Чистачите на помийни ями наемаха допълнително мъже, търсещи работа, защото предпочитаха да изгребват отходните ями на по-заможните семейства, докато съдържанието бе втвърдено от студа. На тях поне им беше топло, когато, с лица, увити в парцали, се спускаха в земните недра. На някои редовно им ставаше лошо от изпаренията и трябваше да ги издърпват с въже. Тежка работа беше, но един добър чистач можеше да спечели седмичната надница на обикновен работник само за един ден.

С приближаването на Коледа пътищата около замъка се изпълниха с онези, които кралското семейство бе поканило за дванайсетте дни на мир и празненства. Като че кралица Маргарет беше твърдо решена да не позволява болестта на съпруга й да попречи на тържествата. Жонгльори, магове и певци се състезаваха за монетите по кръчмите, а всяка свободна стая в града беше ангажирана предварително, докато накрая дори конюшните се изпълниха с хъркащи гости. Театрални трупи пристигаха с шумни фанфари, възвестявани от собствените си слуги, и навлизаха в града натруфени и подредени в шествия — и всички те се надяваха да играят пред кралицата. Коледа беше най-големият празник в годината, който затъмняваше дори Великден и Света троица, и бе най-оживеният период в Уиндзор.

Тъй като кралят все още бе потънал в съновиденията си, тази Коледа нямаше запланувана процедура за народно лечение, когато позволяваха на болните да приближат до него и да докоснат ръката му. Дори и така най-тежко заболелите пристигаха, понеже нямаше към кого другиго да се обърнат. Прокажените и куците звъняха със звънци из улиците и се събираха заедно за защита, тъй като по един или двама местните хора можеха лесно да ги обградят и набият.

Хората с благородна кръв минаваха с конете си покрай магазините и уличните артисти, които се бореха за монети, и се отправяха към замъка и неговите удобства. Херцог Йорк управляваше страната от Лондон, но не можеше да привлече кралските графове, херцози и барони на коледните празненства. Изборът на гостите в Уиндзор беше изключителна привилегия на кралицата и съвсем не бе случайно, че поканите за четирийсет и четири благороднически рода изключваха присъствието на Йорк, Солсбъри и още пет-шест други, свързани със семейство Невил. Маргарет се чудеше дали да не прати едно до граф Уорик, по-младия Ричард Невил. Беше се запознала с него по време на обсадата на Лондон, когато Джак Кейд бе довел в града цяла армия. Тогава той я беше впечатлил, но неговият баща беше съветник на Йорк и тя, макар и със съжаление, реши, че лоялността му е извън нейното влияние.

Един или двама от гостите бяха изпратили извиненията си, защото бяха твърде стари или болни, за да пътуват. Ето че само за три дни трийсет и осем лордове заедно с придворните си пристигнаха в Уиндзор — една внушителна демонстрация на уважение, която достави на Маргарет огромно удоволствие. Тя нарочно излизаше, за да поздрави лично онези, на чиято подкрепа разчиташе най-много, давайки публично израз на уважението си към тях. Съвсем не беше маловажно, че не ги караше те да идват при нея, и задоволството им се виждаше ясно по зачервените бузи и гордите усмивки на съпругите им.

Дери Бруър се оказа незаменим при посрещането на всяко семейство. Носеше най-проста черна туника и клин, застанал незабележим сред кралската прислуга. Усмихваше се разсеяно на всичко, което наблюдаваше, но очите му се отваряха на четири и нищо не изпускаха.

Още от ранни зори слуги, облечени в цветовете на всички големи родове, идваха тичешком по пътя и обявяваха имената на господарите и господарките си дълго преди те да се появят. Някои изпращаха камериери, които да започнат същинската подготовка. Докато главите на благородническите родове преминаваха през огромния портал, Дери вече бе прошепнал цял поток от информация в ухото на кралицата. Не носеше папка, а просто почукваше по главата си, когато Маргарет изказваше изненада или дори се изчервяваше от онова, което той знаеше.

Барон Грей беше сред запомнящите се. Той не изпрати никого напред, а се появи на кон откъм града с доста слабичката си съпруга и две момчета със свежи лица и еднакви туники, които с мъка носеха тежка кутия. Маргарет инстинктивно почувства топлина към този човек, но изражението й замръзна, щом чу как Дери й прошепва: „Содомит и педераст като древните гърци. Обича жена си, но говорят, че дебне бедни момчета. Достатъчно дискретен. Горд като дявола и горе-долу толкова жесток“. Маргарет хвърли поглед към Дери, докато барон Грей приближаваше. Дери й беше разказал за доста особености на благородните й гости, от подозрения за отдавна извършена кражба до развалено обещание за женитба и съсипана репутация на момиче, на което са платили, за да мълчи. Не веднъж долови в гласа му присмех, но никога осъдителна нотка, просто сухо изброяване на стари грехове и слабости. Въпреки това откри нещо неприятно в погледа му, когато лорд Грей приближи. Тя го зърна, преди той да успее да го прикрие — безизразно, мрачно, убийствено.

Барон Грей й се поклони дълбоко. Очите му подхождаха на името му, бяха сиви, мънички и остри, разположени в едно доста месесто, розово лице. Жена му направи дълбок реверанс, цялата й глава скрита в някакво сложно ушито боне. Маргарет стоеше занемяла и ги зяпаше, протегнала ръка на мъжа. До този ден тя не можеше истински да каже, че е наясно какво значи педераст. Бързото описание на Дери бе напълнило съзнанието й с неприятни образи, от които й беше много трудно да не потръпне, когато Грей докосна горната част на ръката й с влажните си устни. Моментът отмина и баронът продължи нататък, а жена му се оглеждаше с гордо присвити устни, докато ги отвеждаха напред. Маргарет си наложи да диша, да се съсредоточи върху онова, което Дери й разказваше за някакви калаени мини и един стар барон, дето се поклони като учител по танци, макар да бе два пъти по-възрастен от нея.

На свечеряване Маргарет най-сетне се оттегли. Краката я боляха от стоенето права. Беше почивала съвсем за кратко през деня, когато я повикваха да хапне или присядаше за малко. Виждаше удоволствието на новопристигналите, че ги е посрещнала, и, макар и изнемощяла, не съжаляваше за отделеното време. През следващите дванайсет вечери тя щеше да опознае всеки мъж и всяка жена, дошли в замъка.

С помощта на Дери успя да настани някои стари врагове далеч един от друг. Дори се погрижи докачливата чувствителност на една възрастна графиня да не се възпламени при гледката на красивата й млада братовчедка, когато става от сън сутринта. По предложение на Дери обърна специално внимание на барон Одли, белобрад стар войник, който се изчерви от суетнята около него. Но когато пристигна барон Клифорд, лицето на главния й шпионин застина в гримаса, той се наведе към нея и остана с гръб към мъжа, който приближаваше.

— Ако му се подаде пръст, ще налапа цялата ръка, милейди — промърмори. — Лорд Клифорд вижда всичко в черно и бяло, или вълци, или сърнички — нищо друго. Не е нужно да споменавам, че не изпитва уважение към сърничките.

При тези думи Маргарет вдигна глава, решена да не проявява слабост. От изражението й лъхаше хлад, когато поздрави барон Клифорд. Той се държа не по-малко сковано, докато следваше прислужника до стаите си, разположени далеч от главната зала.

Липсата на едно име обаче непрекъснато вгорчаваше настроението й. Маргарет смяташе Съмърсет за приятел и не можеше да приеме мисълта, че е затворник. Рангът на графа му даваше известна свобода в Тауър, независимо че предстоеше да бъде съден. Но Йорк бе отказал да го пусне под гаранция за коледните празници и отговори на молбата на Маргарет с надуто писмо, в което изброяваше сериозни престъпления срещу държавни служители. Изпрати й свитъка с паякообразния си почерк с личния печат на съпруга й. Тя знаеше, че не бива да си представя какво удоволствие му е доставило да го стори. Ако се оставеше да мисли твърде много или твърде често за него, щеше да открие по пръстите си морави ивици там, където бе навивала до скъсване кичури коса от напрежение. Вече бе изживяла скръбта си по Съмърсет, загубата му беше поредният трънлив клон, хвърлен в огъня на душата й — пожар, който тя се мъчеше да не показва открито.

Замъкът Уиндзор беше по-оживен от всякога през годината. Големи и сложно организирани ловни събития развличаха гостите през деня, както и пиеси, магове и музика вечер. Настроението сред тях беше безгрижно, независимо от присъствието на толкова много въоръжени придворни и прислуга, което беше симптом на епохата. Дори в кралския замък царяха страхове и съперничество.

В коледната утрин Маргарет се върна в покоите си навреме, за да гледа как дойката кърми сина й, как лакомо суче той от розовото зърно, за да се оригне после и да го сложат да подремне. Малкият Едуард беше на годинка и току-що бе открил какво е да лазиш, та вече не можеха да го оставят сам и да очакват да го намерят на същото място или дори в същата стая. Дойката избърса малко повърнато мляко от устата му и сложи кърпа върху рамото на Маргарет, преди да й подаде детето. Тя усети топлината му върху тялото си, докато момченцето се извиваше и издаваше звуци, по някаква причина смръщило малкото си личице. Тя се усмихна, дойката отвърна на спонтанната й емоция, после направи дълбок реверанс и напусна стаята.

За малко остана сама. Започна да се прозява и развеселено поклати глава, мислейки за всички неща, които още имаше да свърши преди големия банкет. Трябваше да присъства на църковната служба в храма, а докато те всички се молеха за здравето на краля, в кухните щеше да кипи дейност, все едно бяха бойно поле. Прислугата сигурно вече декорираше изпечените цели животни, доизкусуряваше ястия, с които да впечатли благородниците на съпруга й — всички имаха на служба собствени готвачи. Маргарет бе настояла специалитетите да бъдат подправени по френски, защото знаеше, че анжуйските ястия ще бъдат непознати за гостите й. Имаше печени патици, естествено, цели дузини, но щеше да сервира също и бекаси, яребици и гълъби, торти и пастички с деликатен вкус, уханни желета, излети в огромни медни форми, и супи, пълнени сливи, кексове, змиорки в саламура — стотина различни ястия за коледното угощение.

Лекичко, тя започна да припява на детето върху рамото си — усети как то се раздвижи и завъртя глава да огледа наоколо, преди отново да положи бузка. След като се роди, гърдите ужасно я боляха за известно време, но с удоволствие спази традицията на англичаните да се взима дойка за бебето.

Вдигна очи от мърдащото дете, щом чу тропот на ботуши. Някой я викаше, питаше със силен глас къде може да я открие. Маргарет въздъхна безшумно и сведе поглед към Уелския принц, който смучеше палеца си и за момент отвори очи. Бяха наситено сини. Каквото и да беше видял, явно го задоволи, защото веднага ги затвори. Но викането не спираше.

Маргарет се намръщи. Минутите насаме със сина й бяха много ценни и редки. Само се надяваше никой да не е пострадал в огромния им ловен парк. Предния ден един от слугите на херцог Бъкингам си беше счупил глезена и не й се искаше благородниците да си спомнят злощастни случки от коледните празници.

Дойката се върна обратно със силно почервеняло лице. Инстинктивно младата жена се пресегна за спящото дете и Маргарет й го подаде — стомахът й се сви на топка, когато тежестта му напусна рамото й.

— Милейди… — започна дойката, толкова нервна, че не можеше да говори. Движенията й бяха неосъзнати, когато наместваше младия принц в свивката на ръката си. Естествено, той избра точно този момент, за да се разреве гръмогласно, размахвайки миниатюрните си юмручета към света, изпаднал в пристъп на ярост.

— Какво има, Кейти? Не ти ли казах да ме оставиш за час? Един-единствен час за целия ден, толкова ли много искам?

— М-мил-лейди, Ваше Величество… — гласовете и шумните стъпки приближаваха още повече. Изведнъж сърцето на Маргарет се сви от страх, представяйки си нападатели или убийство.

— Изплюй камъчето, хайде, Кейти! За какво е цялата тупурдия?

— Съпругът ви, кралят, милейди. Казват, че се е събудил.

Тя отстъпи крачка назад, тъй я зашлевиха думите на момичето. Очите й се разшириха, сграбчи полите си и хукна към вратата. Докато стигне дотам, камериерите на краля вече влизаха вътре, задъхани от тичане.

— Кралят, Ваше Височество! — каза един от тях. Той бе застанал на пътя й и цялото й тяло и съзнание за миг застинаха.

— Чакай! — скастри го тя. Вдигна ръка, сякаш искаше да избута мъжа навън. Той заотстъпва бързо, докато накрая тя тресна вратата в изуменото му лице. Обърна се към дойката и към сина си, които се бяха втренчили в нея.

Маргарет бе започнала да гради достойнството в реакциите си още откакто беше дошла в английския двор на петнайсет години. Заради честта на Хенри се бе помъчила да придобие царствено държание, да стане като благороден лебед в поведението си, както и символ на рода си. Каквото можа, научи, но да бъдеш съпруга на краля, означаваше далеч повече от това да знаеш наизуст имената на родовете и именията. Трябваше да знае повече за английските закони и странните дребни традиции, които сякаш бяха преплетени в тях. Преди всичко, да бъде кралица на един безпомощен крал, означаваше, че трябва да мисли, преди да се втурне. Да вкуси, преди да яде, да опита глътка, преди да изпие всичко.

Повече от година здравето на Хенри беше разклатено и животът му беше в опасност. Копнееше да хукне при него, както беше прибрала полите си до тялото, да профучи по коридорите като някой продавач от пазара. Вместо това тя се замисли и мисли, и мисли, като най-накрая кимна с глава и отвори вратата. После тръгна със спокоен ход.

Новината беше всичко, за което си бе мечтала и бе пожелавала хиляди пъти, но сега действителността донесе собствените си страхове. Мнозина щяха да се зарадват на събуждането на Хенри, но някои щяха да се ядосат, да ругаят и да роптаят. Не се и съмняваше, че някои от лордовете му бяха очаквали той да умре — дори бяха кроили планове за това. Поспря пред вратата към покоите му. После с един замах я разтвори, като перна по пръстите онези, дето напираха да я изпреварят.

Слънцето изгряваше зад гърба на съпруга й. Тя притисна с ръка сърцето си, не можеше да продума от изненада, като го видя изправен — прав, за бога, — с поглед, впит в очите й. Крал Хенри беше слаб, кожата му бе опъната върху костите. Облечен беше в дълга до глезените бяла роба и с едната си ръка се подпираше на дървената колона на леглото. Двама мъже се суетяха край него, докосваха китките му с пръсти, препречваха полезрението му, докато той я гледаше. Докторите Джон Фосби и Уилям Хатклиф бяха кралските лекари с двама помощници и Майкъл Скрътън, личният хирург на краля. От поставените на масите край леглото купички с кръв и урина се издигаше пара, а двама от мъжете се взираха в тях и съобщаваха на глас наблюденията си за бистротата и утайката на записващите писари. Под погледа на Маргарет Хатклиф потопи пръст и вкуси урината, като отбеляза за записване, че е твърде сладка и е препоръчително към менюто на краля да се прибавят горчиви зелени растения. Колегата му подуши кръвта и също докосна течността, разтривайки двата си пръста, за да провери съдържанието й на мазнини, преди розовият му език да се стрелне към тях. Гласовете им се сблъскваха и се надвикваха, като всеки се бореше да бъде чут и неговите думи да бъдат записани първи.

Сценката беше доста оживена, но в центъра й бе кралят — буден, съвсем неподвижен и много блед. Погледът му беше ясен и Маргарет почувства как очите й се пълнят със сълзи, пристъпяйки към него. За нейно изумление той вдигна ръка да я спре.

— Маргарет? Заобиколен съм от непознати. Тези мъже тук ми казват, че имам син. Вярно ли е? По дяволите, от колко време лежа тук?

Тя зяпна, стъписана, че чува за първи път съпруга си да проклина. Онзи, когото познаваше, беше човек, потънал под водата, притиснат от болежки и кошмари, докато накрая напълно бе загубил себе си. Мъжът, който се взираше в нея, не мигваше, не отместваше поглед. Тя преглътна нервно.

— Наистина имаш син. Едуард е на малко повече от година. Показах ти го, докато беше болен. Нямаш ли спомени за това?

— Нито за това, нито за нещо друго… не… нито моментни, нито проблясъци… нищо, което да мога… син, Маргарет! — изведнъж очите му се присвиха и лицето му потъмня от подозрение. — Кога се роди той? Този принц на рода Ланкастър?

Маргарет се изчерви, но после вдигна глава, изведнъж разгневена.

— На тринайсетия ден от октомври, 1453 година след раждането на Христа. Шест месеца след като се разболя.

За миг Хенри застина, потриваше пръстите на дясната си ръка, докато размишляваше. Не й оставаше друго, освен да чака трепетно. Накрая той кимна, очевидно доволен.

— А пък ти стоиш тук и не помръдваш! Донеси ми го, Маргарет. Искам да видя наследника си. Не, за бога, изпрати някой друг! Трябва да ми разкажеш всичко, което се е случило. Не мога да повярвам, че съм загубил толкова много време. Сякаш са ми откраднали година, изтръгнали са я от живота ми.

Жена му изпрати с жест една от камериерките да тича и да доведе принца на Уелс при тях.

— По-дълго от това, Хенри. Нямаше те, не… беше болен повече от осемнайсет месеца. Молех се и поръчвах да отслужват литургии всеки ден. Аз… не можеш да си представиш какво значи за мен да те видя буден.

Устните й изведнъж потрепнаха и по бузите й потекоха сълзи, които тя бързо изтри. Видя как погледът на мъжа й се обърна навътре и по челото му се появиха бръчки.

— В какво състояние е моята Англия, Маргарет? Последното, което помня е… не, няма значение. Всичко, което си спомням, е било много отдавна. Разкажи ми бързо. Толкова много съм загубил!

— Направиха Ричард Йоркски Пазител на кралството, Хенри, регент, който да управлява, докато ти беше… не можеше.

Тя наблюдаваше с почуда как съпругът й сви юмруци, почти в спазъм. Той нито веднъж не отправи благодарност към Бога, че го е изцерил, този мъж, дето се молеше с часове всеки ден, откакто го познаваше.

— Йорк ли? Колко трябва да е бил доволен, че са пуснали короната ми в скута му — кралят злостно въртеше пръстена на ръката си, все едно искаше да го изтръгне. — Кои от лордовете ми забравиха честта си до такава степен? Не може да е Пърси, нали? Нито пък Бъкингам.

— Не, Хенри. Те не дойдоха на гласуването и още много други. Също и Съмърсет, макар че го затвориха в Тауър, защото отказа да приеме овластяването на Йорк.

Лицето на крал Хенри се помрачи, по страните му цъфнаха алени петна като знамена на фона на бледата му кожа.

— Толкова мога още днес да променя. Къде е печатът ми, та да подпиша веднага заповед за освобождаването му?

В този момент икономът на краля реши да се обади. Очите му все още бяха влажни от сцената на която стана свидетел — да види как кралят му се събужда.

— Ваша Светлост, кралският печат е у херцога на Йорк в Лондон.

Хенри залитна леко и протегна ръка да се хване за колоната. Ръката му бе твърде слаба, за да го удържи, и той се тръшна върху леглото. Лекарите му бяха притеснени, шепнеха си през цялото време, коментирайки цвета му и настроението му, като че цял рояк пчели жужаха около краля. Доктор Фосби отново попипа гърдите му, за да провери силата на сърдечните му удари, но Хенри просто го перна по ръката.

— Господи, по-слабосилен съм от малко дете — тросна се Хенри и лицето му поруменя от неудобство и гняв. — Много добре. Ще видя сина си и слугите ще ме облекат. След това ще яздя до Лондон, за да махна Йорк от моето място. Сега ми помогнете пак да стана, някой от вас. Искам да съм прав, когато за първи път се видя със сина си.

— Ваше Височество, това е кризата — рече колкото е възможно по-твърдо Хатклиф. — Трябва да ви препоръчам почивка.

Маргарет усети, че лекарят трепереше. Повече от година Хенри не представляваше повече от едно бледо тяло, което трябваше да бъде мито и обличано, преслушвано и измервано като някое сляпо теленце. Мъжете край краля познаваха интимно всяка част от тялото му, но изобщо не познаваха мъжа в него. Зачуди се дали тя самата го познава.

Видя как Фосби размени поглед с Хатклиф. И у двамата лекари имаше нещо маймунско, с тези тънки пръсти и хлътнали страни. Но Фосби бе по-старшият и когато заговори, гласът му беше твърд и плътен.

— Ваше Височество, колегата ми е прав. Бяхте много болен за дълго време. Потите се, признак, че черният ви дроб и червата ви са още слаби. Ако се развълнувате, рискувате да колабирате, да се върнете към болестта. Сега трябва да почивате, Ваше Височество, трябва ви нормален сън. Двамата с Хатклиф ще приготвим бульон от червено зеле, дива циклама и пелин, който да ви чака, като се събудите отново, с ваше позволение. Ще ви прочистя и ще възстановя флуидите ви, за да бъде по-дълготрайно възстановяването ви.

Хенри размисли, поглеждайки настрани, докато преценяваше собствените си сили. Беше ужасѐн от слабостта, която го бе сполетяла, но ако правилно бе изчислил загубеното време, сега трябваше да бъде на трийсет и три години. Осъзна, че е на Христовата възраст в самия ден на неговото разпятие, и това втвърди волята му. Беше се събудил на Коледа, на възрастта на Христос, когато е умрял. Това е знак, убеден беше. Няма да се огъне, нито ще прекара и една минута повече болен в леглото, все едно какво ще му струва.

— Не — рече твърдо. — Вие двамата там. Помогнете ми да стана.

Двамата помощници реагираха веднага. Подхванаха го под мишниците и отново го вдигнаха на крака, след това се оттеглиха със сведени глави, докато Хенри се задържа в равновесие върху треперещите си крака. Всички чуха приближаващите стъпки на дойката. Тя влезе, мъчейки се да направи реверанс, като същевременно протегна над главата си бебето принц. Не посмя да вдигне поглед към крал Хенри, защото той все още бе в спалното си бельо.

— Доведи го тук — рече кралят и лицето му се озари от непринудена усмивка. Пое детето и го вдигна високо, макар че ръцете му се тресяха от усилието.

Маргарет прикри с ръка уста. Мъчеше се да не се разридае от облекчение и радост.

— Ти — обърна се Хенри към малкото човече, като го гледаше отгоре. — Бог ми е свидетел, виждам те пред очите си, сине мой. Моят син!