Кон Игълдън
Света троица (23)

21.

Блоър Хийт беше огромен, открит терен, миля след миля ниски шубраци и кафеникави треви. Трите хиляди мъже на Солсбъри се придвижваха с добра скорост през последните шест дни, пресичаха напряко през полята и използваха основните пътища само когато съвпадаха с линията юг-запад към замъка Лъдлоу. Ако беше само с пешаци и кавалерия, той можеше да преодолее разстоянието с четири изтощителни прехода, но каруците превърнаха придвижването им в пълзене по блатистата земя. От самото начало бе подозирал, че това няма да е внезапна атака или еднократен сблъсък на войски. По всичко изглеждаше, че поне една година няма да намери пак нито дом, нито мир — затова се движеше със скоростта на най-бавните си каруци, дето носеха храната и оборудването, инструментите, с резервните коне и преносимите ковачници — всичко, което можеше да му дотрябва в една кампания. Алтернативата беше да влезе прибързано и неподготвен в битка или пък да разчита на Йорк за подкрепа и материали. Всяка сутрин Солсбъри се терзаеше за загубеното време, после пак вземаше същото решение, като се движеше с каруците в тила. Загубили бяха половината от предишния ден, за да слязат с тежките фургони до реката и да пресекат коритото й, макар че при наличието на стотици мъже задачата бе сравнително лека.

Пустошта поне беше суха земя, с ниски кафеникави хълмове, простиращи се в далечината на юг. Солсбъри носеше точни карти. Беше избрал най-краткия път към Лъдлоу и натискаше за най-добрата скорост, която можеха да постигнат. Когато един от съгледвачите му се върна в галоп, редиците му вече бяха прекосили половината пустош, разпръсвайки пасящите овце, и приближаваха някакъв поток, по който нямаше означен мост. Солсбъри се бе замислил как да преодолеят това препятствие и смръщено вдигна поглед към ездача. Още двама галопираха след него и той усети как пулсът му се ускорява.

— Отпред има въоръжени мъже, милорд. Видях пики и знамена отвъд падината.

— Колко са? — попита го Солсбъри и се вгледа, сякаш можеше да види през нагънатия терен пред себе си.

— Не успях да разбера, милорд, макар че бяха много. Съзрях ги и веднага се върнах да ви докладвам.

Двамата се извърнаха към следващия, който пристигаше. Задъхан, той докосна челото си.

— Колко са? — рязко попита Солсбъри. В пълен галоп пристигаше и третият съгледвач и новината вече се носеше по ширналите се редици.

— Два или три пъти повече от хората тук, милорд.

Вторият съгледвач посочи с ръка и обясни:

— Прикрили са се зад онзи хълм и редицата от храсти и дръвчета ей там.

Тогава Солсбъри даде заповед да спрат и тя се предаде от капитан на капитан, докато цялото множество от хора застана неподвижно в тревите — всички наясно, че нямат никакво прикритие наоколо. Третият съгледвач потвърди числеността на врага и Солсбъри изруга. Надявал се бе, че грешат, че врагът срещу него не би могъл да събере накуп толкова многочислена армия.

— Добре. Иди пак и разгледай добре земята между нас. Открий брод през потока — а сетне се обърна към другите двама: — Вие двамата, приближете колкото е възможно, но ако ви подгонят, стойте извън обсега им. Очите ви ми трябват, за да ги наблюдавате. Тръгвайте!

Тримата ездачи пришпориха конете отново и Солсбъри остана сам, напрегнат и обзет от тревога. Ако не бяха съгледвачите, щеше да попадне в засада, достатъчно голяма, за да го убие. Щеше му се при подобна численост да се оттегли, но стисна зъби при тази мисъл, защото знаеше, че няма как. Ако не успееше да се добере до Йорк и да го подкрепи, кралските войски щяха да обсадят и разгромят най-близкия му съюзник. И тогава нямаше да мине много време, преди те да пристигнат в Мидълхам с техните Укази и документи за лишаване от права. Той стисна основата на носа си и смръщи лице. Досега синът му Уорик сигурно бе стигнал до Лъдлоу и всичките варианти на Солсбъри за избор изчезваха яко дим. Каквито и да бяха шансовете му, той трябваше да се бие. Прошепна под нос бърза молитва, нещо почти богохулствено, после повика капитаните при себе си.

Шейсетина мъже с обезпокоени и мрачни лица пришпориха конете в галоп към графа, водещ своята армия. Новината вече се бе разпространила и той видя, че някои от войниците се навеждат, за да докоснат земята. Смръщи се на суеверието на онези, дето предупреждаваха земята да се подготви да приеме кръвта им.

— Наредете да докарат каруците на десния ни фланг — заповяда той със заучена увереност. — Навреме видяхме капана.

Докато говореше, той си спомни сватбата на сина си и армията на Пърси, която се бе опитала да го унищожи. През онзи ден той спечели, защото се оттегли и така доведе до поражението им. Част от напрежението го напусна. Нямаше нужда да разбива войската, която бе насреща му. Трябваше само да оцелее след сблъсъка и да ги заобиколи. Можеше да изостави каруците и знаеше, че ще издържи да се бие и да отстъпва към замъка Лъдлоу, който беше на не повече от два дни път на юг. Ако изпратеше напред съгледвачите си, Йорк дори би могъл да го пресрещне с подкрепления. Сигурно имаше начин да се промъкне, ако успее да избере подходящия момент да се откъсне от противника и да продължи напред.

Каруците надойдоха с трясък откъм тила, четирийсет и два тежки фургона, натоварени с оръжие и снаряжение, храна и подкови, всичко, за което се беше сетил, че може да му дотрябва. Сега най-добрата им употреба щеше да е да изиграят ролята на блокада, за да му пазят фланга, ала той знаеше, че не може да се окопава. Трябваше да стигне до Лъдлоу. Трябваше да продължи. В миг видя как лицата на войниците му светнаха при вида на солидната бариера от коли и кимна доволен на себе си. В продължение на години не беше оставял шотландците покрай северните блата на мира. Беше се бил в една дузина акции през живота си — достатъчно, за да знае, че числеността не е единственият ключ към победата. Дисциплината и тактиката бяха не по-малко важни. Може би бе дошло време да изпита качествата на хората, които стояха зад краля.

— Стрелците отпред! — изрева той към хората си. — Бавно навлизане в обхват. Сега ще покажем на тези фермери как се сражава истинска войска.

Мъжете го приветстваха чинно, макар че, залитайки, отново влизаха в крачка, той пак видя как някои от тях докосваха сухата трева и се прекръстваха с молитва на уста. Каруците също потеглиха с тях, като пазеха фланга им с дърво, колела и желязо. Стрелците му опънаха лъковете и приготвиха колчаните на бедрата си, прокарвайки пръсти по белите им гъши пера, като раздвижиха ръце, за да отпуснат мускулите си. Солсбъри развърза щита си от мястото, където бе завързан на хълбоците на коня му, и го нахлузи върху бронята между лакътя и китката си, усещайки с доволство тежестта му. Не беше нужно да побеждава, напомни си той. Трябваше само да премине. След това копелетата можеха да вземат каруците му и да го преследват чак до Лъдлоу, все тая му беше. Потокът се разшири, когато го наближи. Накрая се принуди пак да заповяда да спрат, като тихичко ругаеше под нос. Водата беше разяждала брега един Бог знае колко дълго и сега край него имаше големи ями, които ги отвеждаха в бушуващите води, а след това трябваше да се изкачат по още един стръмен бряг. Това щеше да е трудно за преодоляване препятствие, дори и да бяха сами в пустошта. В този миг той погледна нагоре и видя цял облак от стрели, който се спусна към тях като ято врабчета иззад дърветата и хълма отпред.

Одли беше доволен. Силите срещу него бяха едва една трета от неговите. И което бе още по-добре, той беше избрал най-удобното място за защита наоколо. Дори само за да стигне до позициите му, Солсбъри ще трябва да прекоси потока, да изкачи един стръмен склон, като през цялото време ще го обсипват със стрели. Одли наблюдаваше как и от двете страни се издига рояк от стрели, отпърво те сякаш плаваха във въздуха, после изведнъж се ускоряваха, гмуркаха се надолу и удряха. Повечето падаха надалеч от тях, а малкото, които успяваха да достигнат позициите им на върха на хълма, изчезваха в храсталаците, без от редиците му да се чуе вик от болка или стон. Ъглите на устата му се вдигнаха с мрачно задоволство. Имаше още една последна карта да изиграе и беше открил правилното място, където да я постави.

— Екипажите с топовете. Стрелба по врага! — изкрещя той през рамо. И веднага се обърна да ги гледа, като неволно трепкаше при всеки разнесъл се пукот отляво и отдясно. Видя две симетрични черни петна, които проблеснаха в посока на Солсбъри и изчезнаха сред редиците на воините в доспехи отвъд потока. Едното сякаш изобщо не произведе ефект, докато другото, изглежда, беше отскочило, покосявайки мъжете, тъй че пътят му можеше да се проследи по прострените по пътя му тела. Одли подсвирна възхитено, като само можеше да съжалява, че притежава само две, а не дузина тежки оръдия.

— Отново! Стреляйте отново! — изрева. — Целете се в центъра!

Топчиите се разтичаха наоколо като мравки върху труп. Той ги наблюдаваше ядно, защото все още не можеха да се приготвят.

Солсбъри не бе си губил времето, като видя колко е открит за нападение. Цялата централна част от армията му се изтегляше назад, оставяйки зад себе си мъртвите, по един и по двама там, където бяха попадали гюлетата или стрелите.

Одли се усмихна, щом оръдията стреляха повторно, цепейки въздуха с пукота си. Вторият изстрел се оказа по-несполучлив — единият изчезна някъде в земята, а другият уби един-единствен човек, дето се обръщаше, за да бяга. Силите на Солсбъри се разбързаха още повече и започнаха да се паникьосват. Одли се завъртя, щом чу как Храбреците на кралицата наддават дивашки рев, изпаднали в моментен екстаз при гледката на врага, който бягаше пред тях.

— Озаптете се там! — изкрещя им. — Капитани! Спрете ги!

Но те не успяха нищо да сторят и той побесня. Някои от хората му вече тичаха надолу по хълма, прехвърлили билото, и слизаха към потока. Одли изруга и с прегракнал глас захвана да вика на останалите да спрат на място.

Хиляди се изляха покрай него — с подивели от възбуда и кръвожадност лица.

— По дяволите! — рече Одли. — Доведи ми коня, бързо!

Заблъска го хаотичната тълпа, в която се превърнаха мъжете му, след като пренебрегнаха всички преимущества, дето земята им даваше, в желанието си да убиват отстъпващата в бяг войска. Одли направо пускаше искри, разгневен от глупостта и безразсъдството на Храбреците, но нищо не можеше да стори. Разполагаше с девет хиляди срещу трите хиляди на врага и не можеше да ги остави да се принизят до крещяща орда диваци, изправени срещу добре обучените войници. Качвайки се на коня, той видя първите, които се гмурнаха в реката, като скачаха от брега и се бухваха в буйните води сред фонтан от пръски.

Пред тях на високия бряг от другата страна на потока се изправиха, наредени в строй, войниците на Солсбъри. Сърцето на Одли прескочи от страх, щом те устремно тръгнаха към неговите мъже, които още се бореха с водата или пък със стръмния бряг.

С един-единствен луд набег неговите Храбреци бяха предали всичките си преимущества без едно. Те все още бяха повече на брой, но пък вражеските войници се спускаха надолу срещу уморени мъже.

Одли пришпори коня си по склона, достигна до водата и навлезе вътре с опасна скорост. В движение викаше на Храбреците си да спрат, да задържат, но реката беше по-широка и по-дълбока, отколкото предполагаха, хората му се бореха с водите до изтощение, а броят им ставаше все по-голям. Стотици стояха разтреперани и подвикваха на предните да се придвижват, докато чакаха своя ред да се покатерят.

Първият ред на Солсбъри ги удари, стена от мечове и брадви, защитени с щитове отпред. По фланговете Одли виждаше как конниците им излизат в строй, в очакване да се изправят пред собствените му кавалеристи и сержанти. Бяха слезли при потока в бавна процесия, по-опитните сред тях неподвластни на подтика да преследват. Одли не можеше да остави кавалерията си да остане от далечната страна и не преставаше да ругае лошия си късмет и отвратителната дисциплина на младите глупаци, които предвождаше. Той изтегли рога, който се удряше в коляното му, и изсвири двойна нота за атака. Това също послужи за успокоение на пехотинците, когато се обърнаха и видяха, че барон Одли е сред тях, за да ги командва.

Силите на Солсбъри си пробиваха път стъпка по стъпка, в пълно владение на хълма от тази страна на потока, като убиваха всеки, успял да стигне отсреща и да се изправи пред тях. Това продължи известно време и сечта беше ужасяваща, тръпка на ужас премина по редиците на Храбреците, които виждаха единствено смърт пред себе си. Хиляди бяха все още сухи, не бяха в състояние да доближат реката в тъпканицата от викащи, разярени мъже. Одли си бе пробил път сред тях и събра десетина от капитаните с четири или петстотин мъже, дето имаха достатъчно мозък да застанат и да удържат положението, докато останалите излязат от реката. Солсбъри видя опасността и роговете му прозвучаха из цялата пустош, докато мъжете му жестоко притискаха Храбреците, а стрелците му стреляха от фланговете, докато реката започна да тече кървавочервена от труповете в нея.

Сред хората около Одли се вряза внушителна редица войници с ризници, които убиваха с ужасяваща ефективност. Той дочу тропота на копита, когато тяхната кавалерия нападна неговата и двете се сблъскаха с оглушителен трясък, който разтърси земята. Група ездачи премина право през наемните му рицари и се завъртя към фланга на Храбреците, прочиствайки ги по пътя си, докато се добра до самия него. Одли успя само да вдигне щита и меча си, когато нечия брадва се вряза в гърдите му, като остави огромна вдлъбнатина в плочките, а от устата му взеха да излизат кървави мехури. Силите го напускаха, но успя да замахне с меча изотзад и с мощен удар да разсече опонента си между врата и рамото, изпращайки рицаря на земята. Още двама се юрнаха към него, видя вдигнат боздуган. Не успя да върне меча си навреме, тежкият метал тресна върху шлема му, разби черепа му и го просна на земята.

Храбреците на кралицата бяха притиснати от всички страни, а стрелите продължаваха да се сипят върху тях. Онези, които още не бяха пресекли реката, загубиха желание да направят и крачка повече напред към такъв ужасяващ враг и започнаха да отстъпват. Две хиляди от Храбреците продължаваха да се бият около тялото на Одли, като някои подвикваха на онези зад тях в отчаяние, забелязвайки как се изнизват. Дотогава вече бяха наясно, че ще ги посекат, ако бягат обратно към реката, затова продължиха да се бият, падаха от стрели или пък от по-добри бойци, които ги поваляха. Побеснели, те пробиха дупки в редиците на Солсбъри, но това се оказа недостатъчно — щитовете се вдигаха и пролуките се затваряха обратно и това се повтаряше, докато и последният от тях не падна посечен на земята.

Студените води на потока изсмукаха кръвта на падналите тела, на места натрупани на толкова високи купчини, че човек като нищо би могъл да пресече, стъпвайки върху тях.

Когато битката приключи, Солсбъри дойде до самия ръб над водата. Слънцето започваше да залязва и, поглеждайки през реката, той се зачуди дали оръдията продължават да стоят на билото. Нямаше признаци там да има Храбреци. Всичките бяха избягали.

Той раздвижи врата си, който изпука, макар че не беше нанесъл и един удар по време на боя. Може би около хиляда от мъжете му бяха загинали, загуба, която не можеше да си позволи, все едно каква победа му беше спечелила. Най-малко три пъти повече лежаха мъртви край или в потока. Мъжете му вече събираха цели шепи със сребърни лебедови значки, смееха се на плячката и крещяха на другарите си да идват да събират още.

Извика капитаните си, прекъсвайки претърсването, изгледа ги със строг поглед, макар че реши да не обръща внимание на натежалите им торби.

— Прехвърлете каруците ми през проклетата река, преди да стане тъмно. Ще претърсим лагера на Храбреците, но трябва да бързаме — знаеше, че те очакват от него няколко думи за поздравление, но беше загубил една трета от армията си, мъже, от които двамата с Йорк имаха отчаяна нужда. И никак не му беше весело.

— Милорд, ще ни дадете ли време да се погрижим за ранените? — попита един от капитаните. Солсбъри го изгледа ядно, бесен, че го принуждават да взима такива решения.

— Тук не виждам нито хора на Пърси, нито на Съмърсет. В полето има още една армия и аз трябва да стигна до Лъдлоу. Ако могат да ходят, трябва да ни следват с по-бавно темпо. Оставете по един добър нож на всеки, който няма да изкара нощта. Загубихме тук половин ден, господа. Не можем да губим повече време. Пригответе се за поход.

Капитаните закимаха, но усмивките им изчезнаха. Отново се заеха с отговорностите на ранга си. Един по един те тръгнаха да изпълнят заповедта, оглеждайки кланицата, в която се беше превърнала пустошта, и реката, която още дни наред щеше да тече червена.

Маргарет се изправи там, където досега бе клечала абсолютно неподвижна толкова дълго време. Още преди часове бе спряла на това място, един хълм на изток от пустите поля, откъдето имаше добра видимост върху армията на Одли, а после и върху силите на Солсбъри, докато пресичаха открития терен. Беше пребледняла от ужас от онова, на което стана свидетел, и образите на жестокостта и насилието продължаваха да се въртят и проблясват в съзнанието й, както стоеше там в сумрака. Искаше й се да ги отмахне с ръка, както би разпъдила мухи, дето се мъчат да я накацат. В представите си от тази сутрин тя очакваше да види прави редици, застанали едни срещу други, а не хаос и писъци на лудост от хора, които бяха стъпквани и давени в реката, посичани и пробождани отблизо от хилещи се подигравателно врагове. Тя разтърси глава в опит да прогони мъчителните спомени. Тези мъже й се бяха врекли във вярност и бяха носили нейния лебед. Бяха дошли на това място, изпълнени с доверие и обзети от боен дух, готови да се бият за краля и кралицата срещу предателите. Тя с мъка отлепи очи от гледката, макар че пред очите й още стоеше картината на тъмните петна във водата, където потокът продължаваше да изсмуква кръвта от телата. Потрепери, самата тя почувствала се малка и премръзнала с настъпването на здрача. Не знаеше какво точно става след една битка — дали Солсбъри ще спре, за да погребе телата, или пък ще бърза да иде в Лъдлоу. По склоновете все още кръстосваха дузини от неговите ездачи и изведнъж я обзе страх, че някой може да я види и да тръгне да я преследва.

Гърлото й пресъхна и тя закърши ръце при тази мисъл. Двамата й придружители я чакаха в подножието на хълма. Не им беше позволила да се изкачат и да гледат с нея, знаейки, че така може сама да повика злото. Сутринта те й изглеждаха силни и страховити воини, но след като слезе от хълма, й се сториха крехки като всички други мъже, загинали през този ден.

Маргарет се качи на коня, без да продума; нямаше сили да заговори. Зад себе си чу, че пак изсвирва рог, и се сви на седлото. Растящите сенки създаваха илюзията, че вече са по петите й. Изминаха миля и оставиха зад себе си пустошта, а тя все се обръщаше назад.

В първото село, през което минаха, Маргарет видя светлина от ковашка пещ. Макар че беше късно, ковачът все още работеше. Мисълта й бе изцяло погълната от заплахата, че я преследват и от удоволствието, което Солсбъри би изпитал, ако я залови. Едва не отмина ковачницата, после рязко спря, като дочу звука от зачукване на подкови.

— Изведете ковача навън — рече тя, като с облекчение установи, че крякащият й глас звучи по-твърдо, отколкото очакваше.

Мъжът излезе отпред по нейна заповед, като бършеше ръцете си в един мазен парцал. Той огледа финото наметало на красавицата, която се взираше в него, и реши да се поклони дълбоко.

— От подкова ли имате нужда, господарке? — запита мъжът. Посегна да потупа коня й по врата и замръзна, когато един от пазачите й извади меч — звук, който мъжът познаваше много добре.

— Свали ги всичките и ги сложи на обратно върху копитата — обяви Маргарет.

Когато беше малко момиче в Сомюр, майка и се оплакваше, че бракониерите правят същото. Всеки, който язди след тях, щеше да намери следи от копита, водещи в обратна посока, и щеше да поеме по друг път. Трикът беше изключително прост, макар че ковачът я загледа стреснато, после отмести очи към пътя зад тях. Маргарет разбра — досетил се е, че идват от битката, която се водеше през деня, и на изцапаното му със сажди лице се изписа объркване и мъничко страх.

— Платете на човека половин нобъл за работата — рече тя.

Очите на ковача се разшириха, той сграбчи златната монета още във въздуха, когато му я подхвърлиха, и внимателно я прибра. Маргарет слезе от коня, след което ковачът безмълвен започна да повдига копито след копито, издърпвайки бързо и вещо всеки клинец, като пускаше изкривените в торбата си, за да може по-късно да ги изправи и да ги замени с дузина нови, които наби със сила. Работеше пъргаво, притесняваха го нервните погледи, дето малката група хвърляше надолу по пътя. За нула време подковите и на трите коня бяха обърнати и поставени, и те се качиха отново. Маргарет поспря колебливо, искаше да каже две думи на човека, преди да е изчезнала завинаги за него.

— Майсторе, днес ти добре служи на кралския род — рече му. — В името на краля, моля те да не казваш на никого за това, което стори тази вечер.

Ковачът усещаше как въоръжените мъже го наблюдават. Отдръпна се, кимайки, и с вдигнати ръце се скри на безопасно място в ковачницата си, затоплена от пещта.

Маргарет пришпори коня. Докато чакаха, нощта се беше спуснала, а луната бе изгряла, пътят беше добър и небето — ясно. Тя се втурна в галоп към Кенилуърт и сигурността на своя дом.