Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войните на Розите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trinity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Света троица

Преводач: Анелия Данилова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Алма

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Фолиарт“ АД

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Саша Александрова

ISBN: 978-619-214-010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9049

История

  1. — Добавяне

24.

Пролетта дойде на френския бряг и донесе лек ветрец и синьо небе, из което кръжаха корморани и чайки. Откраднатият флот плаваше по крайбрежието на Англия и помогна да се съберат войниците и лордовете, верни на каузата на Йорк. През юни крепостта Кале едва побираше английските воини, разквартирувани из всяко свободно ъгълче и всяка конюшня. Две хиляди щяха да прекосят морето и да атакуват, а в крепостта щяха да останат осемстотин. Тъй като това беше последното парче английска земя във Франция, нито Солсбъри, нито Уорик искаха те да са хората, дето ще загубят крепостта, докато отсъстват. Стените на Кале трябваше да са добре защитени, независимо какво друго бе заложено на карта.

Уорик не беше стоял със скръстени ръце през месеците след нашествието му в Кент. Думите на пазача го бяха заинтригували и едва ли имаше нощ, в която по водата да не отплава някоя рибарска лодка, пълна с най-красноречивите му мъже. През пролетта хора на Уорик щъкаха из всички градове и села на Кент и свикваха под знамената всеки, който искаше да отмъсти за Джак Кейд и за диващината в Лъдфорд. Преди десет години Джак Кейд беше влязъл в Лондон с около хиляда и петстотин мъже. Макар че част от тях бяха от Есекс и други графства, кралят и служителите му далеч не бяха по-популярни в Кент сега, отколкото преди едно десетилетие. Ново поколение от момчета беше израснало под хомота на жестоки наказания и брутално данъчно облагане. След черната новина, че Указът срещу Йорк, Уорик и Солсбъри е влязъл в сила, всяка друга вест до някаква степен възвръщаше духа на Уорик.

В края на юни вече бяха готови. Само лошото време ги задържаше още в пристанището, морето беше твърде бурно, за да рискуват да прекосят. Клетвата му към Йорк не излизаше от главата на Уорик и той се ядосваше за всеки загубен ден, но ураганите трябваше да отминат. Флотът му от четирийсет и осем малки кораба можеше да превози всичките му две хиляди воини на един път, като половината от гарнизона на Кале беше натоварен да върне корабите обратно във Франция. След като капитан Тролоп дезертира на страната на краля, тези мъже се надпреварваха да помагат на графовете кой както може.

Докато войската се разпределяше по лодките, за да стигне до корабите, Уорик с любопитство се замисли за мъже като Цезар, който е бил принуден да построи флот, за да превози легионите си до Кент хиляда и петстотин години преди тях. И целта е била същата — Лондон. Освен кралския гарнизон, който не биха посмели да оставят зад гърба си, Лондон означаваше парламента и единствената група с достатъчно власт да отмени действието на Указа за лишаване от права. В Лондон беше разковничето, както винаги е било.

Вятърът духаше силно към английския бряг, докато флотът отплаваше. Сиви облаци се бяха надвесили и от постоянния ръмеж натъпканите в корабите мъже студуваха. Но пътуването беше съвсем кратко и само след час в морето мястото на акостиране вече се виждаше от корабите. Един по един те издуваха платната, доколкото смееха. Капитаните не можеха да извадят морските съдове на брега от страх да не заседнат. Трябваше доста време, за да пренесат хората с лодки, а през цялото това време се виждаше как местната милиция се щура по кейовете и доковете, събирайки хора, с които да отблъсне нападението. Твърде малко бяха, за да удържат толкова лодки с хора, акостиращи наведнъж. Последва кратка битка, след което милицията отстъпи, оставяйки тела по кея, като повечето им мъже се изпокриха.

Уорик акостира малко по-нататък на брега и зае отбранителна позиция на дълъг чакълест бряг, като разположи там стрелци. Без да срещнат съпротива, той и мъжете му се върнаха в пристанището на Сандуич и го изпълниха, наблюдавайки през цялото време как корабите се обръщат, вдигат платна и изчезват в бурното море и надигащия се вятър. Дори и така имаше стотици малки лодки, дето все още приближаваха с гребане към брега — толкова много, че приличаха на дънери, люшкани от вълните. Не всички имаха късмет и несигурният съд, подет от някоя вълна, се преобръщаше. Мъжете в ризници попадаха в разпенените вълни и повече не ги виждаха.

Близко до мястото, където Уорик докосна земята, на която се беше родил, два от търговските кораби излязоха направо върху чакъла. Наклониха се и останаха така, а капитаните им спуснаха дървени мостове от ниската част на палубата, за да могат да свалят дузина коне със завързани очи на сушата. Тези кораби щяха да изгният там, където бяха, но мъже като Солсбъри например бяха твърде стари да извървят шейсетте мили до Лондон.

Слънцето вече залязваше, когато и последният съд от флота изчезна в мъглата и облаците над Ламанша, оставяйки ги сами. Едва-едва ръмеше и мъжете се настаниха, като запалиха огньове по брега и доковете. Ядяха и пиеха, после се завиха кой как може, за да се помъчат да поспят няколко часа.

Щом слънцето изгря отново, колона от мъже прекоси града. Навсякъде около Уорик нервничеха войници, готови за атака. Въпреки това не местната милиция, нито пък части от кралските сили се върнаха да отблъснат хората му. Вестта за акостирането им вече се бе разпространила и стотици кентски мъже надойдоха с брадви, пики и сатъри. Те спряха край доковеше и Уорик само можеше да се усмихне, щом прие пазача Джим Уейнрайт на служба при себе се срещу заплащане от четири пенса на ден. Войската на графа започна да се придвижва на запад и тези първи няколкостотин станаха хиляди, като във всеки град по пътя им броят се увеличаваше.

Качени на коне, Уорик и баща му поздравяваха ликуващите тълпи в градовете и селата, където кентските семейства ги приветстваха като спасители, а не като врагове на Короната. Беше зашеметяващо изживяване и Уорик едва можеше да повярва на успеха си при набирането на войници. Хората на Кент се бяха разбунтували отново и този път той самият беше искрата. Не преставаше да се чуди колцина от тях бяха наясно, че той се беше бил срещу тях през последната тъмна нощ, в която бяха навлезли в столичния град.

Не му убягна иронията във всичко това. Вървейки по стъпките на самия Джак Кейд, той трябваше да ги събере в Саутуърк и да прекоси Лондонския мост, отправяйки се към Тауър и единствената сила, която можеше да спре настъплението му.

 

 

Стигнаха до южния бряг на лондонската река следобед на третия ден, след три тежки прехода. Уорик поръча да се преброят и откри, че към тях в Кент са се присъединили повече от десет хиляди мъже. Може и да бяха невъоръжени и необучени, но Кейд достатъчно добре се беше възползвал от такива мъже. Уорик прекрасно си спомняше онази нощ на кръвопролитие и хаос.

Заедно с баща си и Едуард Марч той отиде до южния край на Лондонския мост, без да обръща внимание на тълпите, които ги гледаха, все едно бяха на панаир.

— Не виждам кралски гвардейци — рече Солсбъри. — Нашите хора са уморени, макар че най-слабите още преди ден изостанаха. Ще ги вкарам в града — гордост пролича в погледа му, щом погледна към сина си, приемайки, че решението ще бъде на Уорик.

Огромната част от кентските мъже се беше присъединила заради вербовчиците на Уорик. Те чакаха команди от младия граф, а не от баща му. Синът на Йорк стори същото и Солсбъри получи прозрение, когато видя акостиращите групи. Можеше да се довери на сина си да ги води. Не беше лесно, но никога не бе се проявявал като глупак, който се вкопчва във властта дори когато естественото й време е минало. Независимо от целия си военен опит, откри, че е готов да отстъпи място ако не на друг, то поне на наследника си.

Уорик усети задоволството на баща си и вътрешно благодари за годините, които бе прекарал в Кале. Всеки баща си спомня, когато синът му е откраднал нещо или е излъгал, или пък е сглупил в младежката си любов. Това, че той имаше възможност да е далеч дори само за няколко години, му беше позволило да се отдели от неговия строг поглед.

— Съгласно най-точните сведения, които сме получили, числеността на гарнизона в Тауър е хиляда души — рече той. — Може да се предадат, макар да не се надявам много. Знам само, че не можем да им позволим да напуснат Лондон след нас. Или със сила ще си пробием път навътре, или ще ги затворим зад собствените им стени. И двамата знаете плана. Бързината е всичко, ако искаме да имаме шансове за успех. Всеки ден, който загубим тук, е ден в повече за разрастването и подготовката на кралските сили.

Той не спомена за Указите за лишаване от права, които вече бяха влезли в сила. На 5 юли 1460 г. всички титли и имоти им бяха отнети. Макар че не говореха за това, тази загуба за тях беше като отворена рана, която източваше кръвта им. Все пак кралската армия сигурно се бе разпръснала по ферми и къщи след Лъдлоу. Уорик и баща му залагаха на един-единствен удар на север, за да стигнат до крал Хенри, преди лордовете му отново да успеят да се съберат. После всичко в закона можеше да бъде анулирано, след като веднъж пленят краля и кралския печат.

Едуард Марч ги слушаше и ясно виждаше каква взаимна гордост изпитват бащата и синът един от друг. Стоеше като статуя в доспехите си, без шлем на главата. Той също беше дошъл на кон от морския бряг, като животното бе по-подходящо да тегли плуг, отколкото да има ездач. То пасеше трева малко по-назад, докато неспокойното море от кентски мъже потропваше с крака и чакаше сред редиците в пълно бойно снаряжение. Във въздуха се усещаше нетърпеливо очакване, всички го чувстваха. Веднъж да прекосят този мост и приятният им поход през идиличната провинция щеше да свърши.

— Няма да прекарам още една нощ върху студената земя, когато мога да си почивам в чудесно легло и да се насладя на вечеря с бира — рече Едуард. — Хората ни стигнаха дотук днес и, уморени или не, ще изминат още една миля.

В сравнение със Солсбъри Едуард беше енергичен, силата и издръжливостта му почти нямаха граници. Всяка сутрин той ставаше първи на зазоряване, скачаше на крака и щастливо изпразваше мехура си, след което нахлузваше разните части от доспехите си и крещеше на прислугата да му донесе храна. Уорик не можеше да го упрекне за ентусиазма му, макар че присъствието на младия граф постепенно го изтощаваше.

— Много добре — рече Уорик. — Виждам, че двамата няма да кротнете, докато не влезем в града. Доведи рицарите и бойците в доспехи отпред, Едуард. Кейд се сблъска със стрелци и днес аз искам да се приготвят щитове.

— Изглежда ми достатъчно безопасно — отвърна Едуард и се вгледа между къщите и магазините от тяхната страна на моста. — Бих могъл веднага да го пресека.

Направи крачка напред и лицето на Уорик потъмня.

— Когато командваш ти, прави каквото искаш, Едуард. Дотогава, по дяволите, ще вършиш онова, което кажа аз.

Младежът посрещна погледа му без притеснение и остави тишината да продължи твърде дълго.

— Накарай някой друг да доведе рицарите тогава. Смятам, че аз първи ще вляза в града заради честта на баща ми.

Уорик почувства напрежение под втренчения поглед на гиганта. Той се изчерви леко, стисна челюст и подсвирна на един вестоносец да приеме и разнесе заповедта. Авторитетът му бе поставен под въпрос в присъствието на баща му, но истината си беше, че щяха да са нужни доста мъже, за да спрат граф Марч, ако той решеше да се инати. Не беше време за кавги и Уорик избра дискретността, макар гласът му да прозвуча стегнато, когато даде заповед за сбор.

Към тях хукнаха въоръжени мъже с щитове и вдигнато оръжие. Отзад тълпата от кентските им следовници се събираше и кипеше, докато ветераните от войската на Кейд си разменяха истории от последния път пред всеки, който бе готов да слуша. Настроението беше добро и само Уорик ходеше стегнат, когато роговете засвириха и първите редици стъпиха на широката улица, която минаваше в центъра на Лондонския мост.

Бяха влезли в града и тълпите продължаваха да ги приветстват и да им махат за поздрав, докато пресичаха реката и накрая стигнаха до улиците на отсрещния бряг. Уорик изрева заповед и авангардът от рицари в доспехи зави надясно, отправяйки се към Тауър и кралския гарнизон.