Кон Игълдън
Света троица (31)

29.

Зимата бе сковала земята, докато Йорк яздеше обратно към Уестминстърския дворец. Дъждът жулеше кожата му и накрая той започна да я усеща като маска. Нямаше луна и звезди под ниските облаци, виснали над града, тъй че бе принуден да води коня си за поводите в продължение на пет мили, стоплян единствено от надигащия се гняв. Но дори и той не можеше да противостои на хапещия студ. Пристигна в кралските апартаменти подгизнал и скован от дъжда, зъбите му тракаха и дори мислите му се бяха превърнали в хаотично движещи се ледени бучки в съзнанието му. Щом достигна запаления огън, застана пред него замаян, а върху килима в краката му се образуваха цели локви. Далеч беше от зазоряване, той се чувстваше изтощен до крайност, дотолкова, че се олюля, както бе застанал прав, със затворени очи и протегнати длани към топлината.

Солсбъри влезе в стаята в момента, когато наметалото на Йорк започна да изпуска пара. Очевидно бяха изкарали графа от леглото му, защото косата му стърчеше на сиви кичури и изглеждаше с десет години по-стар. Дори и така погледът му беше бистър, когато зърна високата, тъмна фигура, загледана в пламъците, докато дървото пукаше и съскаше. Солсбъри знаеше много добре къде е бил през нощта и направо го сърбеше да го разпита. Но щом онзи обърна към него зачервените си и подивели очи, въпросите замряха в гърлото му.

— Какви са новините? — попита Йорк. Ръцете му бяха станали яркочервени и подпухнали от близостта на огъня. Солсбъри се загледа в разперените му пръсти.

— Нищо повече за това колко са се събрали. В такова време твърде много от тях са скрити в палатки или зад градските стени.

Йорк го изгледа смръщено.

— Трябва да разберем.

— Не мога да правя чудеса, Ричард — отвърна Солсбъри и се изчерви. — Имам шестима добри шпиони в Ковънтри, трима в град Йорк, но само двама в цял Уелс — и от месец не съм получавал сведения от тях.

Нужни му бяха години, за да внедри информатори сред приближените на враговете им. След битката при Сейнт Олбънс Солсбъри се беше заел с тази задачи с огромна амбиция, решен да съперничи на Дери Бруър в обхвата и дълбочината на информацията. С времето той започна да схваща колко трудно се създават такива групи, а също и да осъзнава качествата на далеч по-опитния си противник. Твърде често бяха откривали хората му убити, почти винаги така, сякаш са претърпели ужасяващи инциденти. Въпреки това някои бяха оцелели, оставайки безмълвни и незабелязани, като накрая успяха да докладват, че на север се формира огромна армия.

Не беше много смислено. Никой не се биеше през зимата. Армията не можеше да се храни по пътя. Дъждът съсипваше лъковете, мъжете се хлъзгаха в лепкавата кал и изминаваха на ден половината от разстоянието, което преодоляваха в друг сезон. Замръзналите ръце изпускаха оръжието и цели армии можеха да се разминат в тъмните, ветровити нощи, без някога да разберат колко близко са били.

Независимо от всичко това, десетина влиятелни лордове водеха войници към едно и също място, забиваха знамена в калта и в хапещия студ. Още по-лошо, един от хората на Солсбъри докладва, че се набират войници в Уелс, че стотици се събират под подгизналите от дъжда знамена на Тюдорите. Никой никога не се биеше през зимата. Само фактът, че Хенри е затворен, можеше да ги изведе на поход към Лондон, готови на всичко да спасят своя крал.

— Имаш ли новини от сина си Уорик? — попита го Йорк.

Солсбъри поклати глава раздразнено.

— Още е твърде рано. Едно е да повикаш мъжете на Кент в средата на лятото. Съвсем друго е да ги изкараш от селата им точно преди Коледа.

— Лондон е твърде на юг — промърмори Йорк и се обърна към огъня. — Прекалено ми е далеч да следя какво правят. — Той видя как Солсбъри поруменява, сякаш го бяха скастрили, и кимна замислено на себе си.

Идея на Солсбъри беше да превърнат Лондон в своя крепост, докато чакат да се отменят Указите за лишаване от права. Известно време това му се струваше разумно при толкова много лондончани, които искаха да дойдат под знамената им, да бъдат обучени и въоръжени. След дивашката защита на Тауър от страна на лорд Скейлс хиляди лондонски момчета доброволно бяха поискали да се влеят в редиците им — от такива, дето принадлежаха към семейства от големите родове на Уич Стрийт, до момчета от бордеите. Те маршируваха цяла есен из полята на юг от реката, обучаваха се да използват пики и щитове.

Йорк сви юмруци, после пак разпери пръсти. Усещаше как топлината облекчава болката и кръвта се връща в тях. Докато двамата със Солсбъри бяха изграждали армия, кралицата, изглежда, също е била в движение, пускала е отрова в ушите на мъже като графовете Тюдор например. Дори би се възхитил от тази жена, ако тя от самото начало не беше толкова категорично настроена против него. Докато Маргарет е жива, докато синът й живее, той знаеше, че няма да бъде в безопасност.

Зачуди се къде ли е в момента и дали е чула, че е обявен за наследник на трона. Туй беше малко успокоение насред обзелото го мрачно настроение. Мисълта му непрекъснато се връщаше към крал Хенри и стаята в епископския дворец и със страх очакваше момента, в който Солсбъри ще попита за него.

— Тръгваме на поход — изведнъж наруши тишината Йорк. — Няма да ги чакам да дойдат при мен. Ще оставим само три хиляди и с останалите ще тръгнем на север. Щом събират армия, искам да я видя. Искам да знам с колко хора разполагат. Като нищо може да чакат и пролетта и тогава ще ги хванем неподготвени. Да. По-добре е, отколкото да стоим тук и други да решават съдбата ни.

— Три хиляди могат достатъчно добре да поддържат реда — съгласи се Солсбъри. Вдигна още една цепеница и я сложи в камината, като разбутваше огъня с железния ръжен.

— Може и да могат, ама трудно ще се лиша от тях — рече Йорк. — Няма да оставим добри войници в Лондон. Имаме нужда от силна войска, за да се срещнем с Тюдорите, да ги стреснем и да ги принудим да си стоят в Уелс. Синът ми може да разположи три хиляди около Лъдлоу, за да защитават границата. Той познава земята там. Ще поддържаме група ездачи, за да си пращаме бързи съобщения. Ще създадем и свръзка с Уорик в Кент, докато води войските на север. Лондон сега не ни е нужен. Всички кръчми са останали на сухо вече — Йорк се усмихна иронично, доволен да види как лицето на по-стария мъж се разведрява.

— Бих искал да си ида у дома — тихо продължи той. — Твърде дълго прекарах на юг и вече се изтощих. След няколко месеца ще навърша петдесет и съм уморен вече. Чувстваш ли го? Ще си видя пак земите, па дори и армията на кралицата да ме чака там.

— Разбирам те. Същото изпитвам и аз, честно. Тази година загубих шест хиляди мъже. Твърде много реколти изгниха по нивите, защото няма момчета да ги ожънат. Сега хлябът е два пъти по-скъп, знаеш ли? А бирата е два пенса за пинт, толкова рядко се намира овес. Северът е потънал в беднотия. Има места, където хората гладуват заради битките, които са загубили. Смятам, че тези Храбреци са научили цената на бляскавите обещания и сребърните значки. Не могат да си позволят още една такава година.

През цялото време, докато говореха, един-единствен въпрос се въртеше в мозъка на Солсбъри. Подозираше, че вече се досеща за отговора от мрачното настроение на Йорк, но реши все пак да изговори на глас думите.

— В лицето на крал Хенри те имат талисман, за когото да събират поддръжници, име, дето им набира хора, които иначе биха прекарали зимата пред огнищата си. Ти… здрав ли го откри?

Йорк засмука предните си зъби, като езикът му обследваше една дупка там, която го болеше.

— Достатъчно добре беше, когато си тръгвах — той не отмести поглед от огъня, докато Солсбъри изпухтя раздразнено.

— Най-болният мъж в Англия бил „достатъчно добре“? Никой не би се изненадал, ако той си отиде по време на сън, но ти си някак сигурен, че бил добре? За бога, Ричард! Ти си наследникът на трона! Ще го чакаш да умре от старост ли?

— Не разбираш — сряза го Йорк. — Докато той е жив, имаме поне някакво подобие на извинение, че действаме в негова защита. Още има хора, немалко при това, дето ще се бият на наша страна, защото защитаваме краля. Ти беше в Лъдлоу. Видя как Тролоп изведе мъжете от Кале и ги прехвърли на страната на краля веднага щом съзря лъвските знамена. Ако Хенри умре, ще изхвърлим част от войската си. Жив, Хенри ни дава добра кауза.

Солсбъри изгледа по-младия мъж замислено, чуваше лъжата и не можеше да я разбере. Чудеше се дали самият Йорк я разбира.

— Ако Хенри по някакъв начин бе умрял тази нощ, както обсъждахме и се бояхме, че може да стане, ти щеше да си крал. Щеше да бъдеш коронясан утре в Лондон и да вдигнеш същото това лъвско знаме. Всички лордове и обикновени хора, дето изпитват такова страхопочитание към крал Хенри, щяха да коленичат пред теб — и да се бият за теб! Исусе Христе, още щом видях киселата ти физиономия, си знаех.

Независимо от гнева си, Солсбъри се огледа дали не е влязъл някой прислужник, който да ги дочуе. Сниши гласа си до дрезгав шепот.

— Ти беше този, дето настояваше да не е от чужда ръка. Ти каза, че няма да позволиш някой крадец да нахлуе в стаята му. Ти каза, че не бива да се пролее кръв. Пазиш ли още шишето, или го остави до него на масата, за да го подушат лекарите му и да познаят миризмата?

Оскърбен от гнева на приятеля си, Йорк рязко бръкна в торбата под наметалото си и хвърли малкото шише в пламъците, където то остана цяло и бавно започна да почернява. И двамата чуха как отвътре нещо започна да кипи, после зелени огнени езици заиграха около тапата.

— Той е като дете — рече Йорк, — невинен е. Мисля, че разбра какво смятам да правя и ми прости. Това щеше да е чудовищно деяние, да прокълна душата си заради това момче.

— Щеше да си крал тази вечер — ядно подхвърли приятелят му. — Двамата щяхме да сме подсигурили бъдещето си, семействата и родовете си за векове напред. За такова нещо бих прокълнал хиляда души, и моята сред тях, а после щях да заспя съня на праведните.

— Ох, задръж си упреците — сърдито отвърна Йорк. — Това не ти е игра на тронове, ами истински резултати с истинска кръв. Чудя се как ще ме правиш крал, пък продължаваш да искаш да ме контролираш. Толкова ли е ужасно, че не можах да убия едно дете? Изобщо ли не те познавам?

Под пронизващия поглед на Йорк Солсбъри сведе очи и издиша тежко, почувства се напълно изпразнен.

— Познаваш ме — рече накрая. — И не, не е толкова ужасно. И аз щях да почувствам загуба, ако ми беше казал, че е умрял, ако не за друго, то поне от любов към баща му — разпери двете си ръце с обърнати нагоре празни длани. — Добре, Ричард. Няма да те моля пак. Изпрати Едуард към Уелс, а аз ще тръгна с теб на север, макар че старите ми кокали само при мисълта за това започват да се жалват. Ще намерим друг начин, който не е свързан със смъртта на Хенри.

 

 

Маргарет погледна през рамо и очите й светнаха, щом видя сина си. Малкото момче яздеше с такава гордост, а около него беше пълно с шотландци. Старейшините го сложиха на кон, за да не изостава от тях, макар самите те да вървяха пешком. През първите няколко мили тя се беше притеснявала за безопасността му. Но единственият път, когато той се хлъзна, един младеж с лекота го подхвана и със замах го върна обратно на седлото, а момчето звучно се разсмя.

Можеха да я уплашат, тези бойци от клана, дето Мери й беше избрала, за да я придружат в Англия. Не бяха едри, тук-таме с някои видими изключения. Имаха гъсти бради, червени или черни, или пък тъмнокестеняви, понякога сплетени на дълги плитки, често с втъкани в тях муски. Говореха на собствения си неразбираем език помежду си, макар че доста от тях май знаеха френски. Малцина говореха английски или поне си признаваха за това. Можеха да се хилят и да се споглеждат и при най-простия въпрос, избухвайки изневиделица в смях без разбираема за нея причина.

Виждаше се ясно, че са свирепи воини. Мери Гелдерс не бе излъгала, като й каза, че ще ги подбира по силата и уменията им. Всеки от тях носеше leine, дълга жълта туника без ръкави, която стигаше до коленете. От самото начало се бе научила да разпознава по миризмата кой от тях е могъл да си позволи шафранова боя и кой е трябвало да използва конска урина. Над тази бойна одежда закачаха едно безформено платно — наричаха го brat, — придържано на врата от закопчалка, което го превръщаше в наметка, а и в одеяло, в което да спят. Някои бяха тъмносини или пък червени, докато други бяха изтъкани в странни шарки в кафяво и зелено.

Изненада се колко много от тях вървяха с голи крака под туниката и шала. Неколцина носеха, като сънародниците й във Франция, карирани тесни панталони, залепнали за краката им от дългогодишна употреба и от маста, която са натривали в тях, за да ги пазят от студа. Останалите ходеха с космати крака, разголени почти до бедрата, тъй като затягаха наметката плътно около кръста си, като събираха плата в гънки, за да им е удобно.

Дните станаха къси и тъмни, докато дойде време да пресекат границата. Вървяха през светлите часове на деня, после почиваха и се хранеха — четири хиляди мъже, увити като пашкули в шаловете си върху влажната земя. Храната едва стигаше, макар че изпразваха хамбарите на всяко село или град, през които минаваха, и поставиха неколцина добри стрелци отпред, за да следят за зайци или зимни сърни. След седмица с тях Маргарет си даде сметка, че е отслабнала, а енергията й като че ли се усилваше против всякаква логика, тъй като храната беше оскъдна — овес и по няколко ленти сушено месо.

Декември вече беше преполовил, когато стигнаха до град Йорк и огромната армия, дето се събираше в покрайнините му. Шотландците като че се оживиха при вида на палатките и очакващите ги въоръжени рицари, което притесни Маргарет. Довела беше в Англия един стар враг, макар да й бяха обещали, че ще й служат вярно. Лесно можеше да си представи някакво прибързано действие или закачливо подмятане и тогава младите шотландци щяха да се сбият с армията, на която се бяха притекли на помощ.

Съгледвачи тичаха пред нейните четири хиляди и носеха новината. Казваше си да не се безпокои, но видя как старейшината, когото те следваха, пресече линията на маршируващите бойци, проправяйки си път с коня, и се насочи към нея.

Андрю Дъглас говореше както френски, така и английски, макар че едновременно с това си мърмореше на галски, все едно че водеше разговор сам със себе си. Тя не знаеше официалната му позиция в двора на шотландския крал, макар Мери да бе споменала, че му има доверие. Беше едър и набит, един от малцината, които решиха да яздят, въпреки че контролираше коня си по-скоро със сила, отколкото с изящество и финес. Обичайното му изражение беше сякаш я измерваше с яростен поглед, макар тя да знаеше, че отчасти усещането се дължи на голямата му окосменост — брада, в която можеше да се скрие птиче гнездо, в комбинация с гъста черна коса до раменете и щръкнали вежди. Като изключим носа и една ивица открита кожа високо на скулите му, Дъглас приличаше на храсталак, иззад който надничаха сините му очи, винаги в сянка. Проявяваше достатъчно уважение към нея, макар че галските му мърморения може и да не бяха почтителни, откъде да знае.

— Милейди, най-добре да спра мъжете, преди да са уплашили хрътките, ако ме разбирате добре — рече той и добави тихо нещо под нос, което тя не разбра. — Трябва да им намеря добро място, на което да починат, близо до река — може би по-нагоре по течението над онези момчета там, тъй че да не им пият пикнята.

Маргарет премига, смятайки, че не го е разбрала точно, но и не искаше да го моли да повтаря. За човек, чийто матерен език беше френският, намираше шотландския акцент направо невъзможен понякога. Тя наклони глава, давайки съгласие за общата идея, и той извика нещо на собствения си език към мъжете около себе си, тъй че те спряха, развързвайки мечовете и брадвите си. Маргарет отново започна да се безпокои.

— А защо се въоръжават, Андрю? Тук няма врагове.

— Такъв си им е навикът, милейди. Обичат да държат желязо, когато англичаните са наблизо. Така са свикнали, не им обръщайте внимание.

Маргарет повика сина си, като го наблюдаваше с умиление как сритва коня си, поруменял от това, че толкова много погледи са вторачени в него. Накрая стигна до нея, задъхан и сияещ. В далечината може би три дузини мъже се бяха събрали пред строя и ги очакваха с вдигнати знамена, докато те приближаваха в лек тръс.

— Това там е херцог Съмърсет — рече Маргарет, обръщайки се към старейшината.

— Да, и граф Пърси. Познаваме му достатъчно добре герба — отвърна той.

— Благодарна съм, че честната дума на вашата кралица и на сина й означават, че между вас няма да се водят битки — твърдо заяви Маргарет.

За нейна изненада, той се засмя.

— О, ние разбираме от примирие — и от това кой ни е съюзник. Ако знаехте малко повече за клановете, щяхте да се научите да се доверявате на тези момчета.

Независимо от успокоителните му думи, тя усети, че става все по-нервна, докато ездачите приближаваха. Обля я вълна на облекчение, щом зърна Дери Бруър, който яздеше до тях и сияеше от удоволствие.

Като най-старши лорд, Съмърсет първи слезе от коня и падна на коляно пред Маргарет, бързо последван от граф Пърси и барон Клифорд. Останалите мъже стояха мълчаливи, докато господарите им поздравяваха кралицата и сина й и оглеждаха строените шотландци със студено изражение и с една ръка на дръжката на меча.

— Ваше Височество, каква радост да ви видим — заяви Съмърсет и се изправи. — Принц Едуард, добре дошъл.

— Мога само да се чудя каква цена сте платили за толкова много воини, милейди — вметна Хенри Пърси и се намръщи. — Надявам се, че не е прекалено обременяваща.

Младият граф имаше клюнестия нос на Пърси, забеляза тя, тази огромна издатина, която доминираше над лицето му и го караше да изглежда като по-млада версия на баща си.

— Убедена съм, че това е работа на Короната, милорд Пърси — отвърна тя рязко и го накара да се изчерви. — Сега да ви представя лорд Дъглас, командир на тези прекрасни бойци.

Граф Пърси усети враждебност, щом Андрю Дъглас приближи. Шотландецът специално се постара да покаже, че дланта му е празна, и после пое подадената му ръка така, сякаш правеше огромен компромис. Щом се освободи от ръкостискането, графът веднага се обърна и се отдалечи, като гледаше с неодобрение масата шотландци и движеше устни, дъвчейки една афта от вътрешната им страна. Маргарет видя как Дери Бруър се забавлява, наблюдавайки сценката.

— Определил съм ви лагер малко настрани от основната армия — обади се Съмърсет, смръщил вежди поради напрежението, което витаеше наоколо. — Лорд Дъглас, вие и мъжете ви ще заемете левия фланг, ако ни нападнат, близо до Клифорд и моите собствени хора.

— А вие къде ще сте разположите, лорд Пърси — невинно попита Андрю Дъглас.

— На десния фланг — веднага отговори Пърси и червенината по страните му се сгъсти. — Моите и вашите мъже имат дълга история и разправии, които няма да уреждаме тук — гласът и изражението му леко се втвърдиха при тези думи. — Не очаквам каквито и да е проблеми — същото съм казал на капитаните си. Разбира се, трябва да забраня на вашите хора да навлизат в града. Вече съм уверил в това градския им съвет.

— Приемаме условията ви, милорд — отвърна Дъглас. — Господ да ни порази, ако някога уплашим населението на град Йорк — шотландецът промърмори под нос още нещо, което накара Пърси да стане почти морав в лицето.

Маргарет се зачуди дали графът разбира странния, леещ се език, след като е пазил границата толкова дълго време срещу мъже, дето бяха точно като нейните четири хиляди. За миг само отправи мисловна молитва да не е докарала вълци в Англия.

— Ваше Височество — продума Съмърсет и прекъсна концентрацията й, — с ваше разрешение, запазил съм стаи за вас на добра улица в града, за да си починете. Барон Клифорд е готов да покаже на тези мъже мястото на лагера им.

При тези думи Андрю Дъглас се разсмя, явно наслаждавайки се на някакъв подтекст, който волно или неволно имаше в думите му. Преди да я отведат, Маргарет слезе от коня си и прегърна шотландеца тъй изненадващо, че всички се вкамениха, като зареяха поглед в далечината от неудобство.

— Благодаря ти, че ме доведе вкъщи, Андрю. Каквито и да са причините ви, благодарна съм на теб и на хората ти. Те са добри момчета.

Шотландецът почервеня почти до нюанса на граф Пърси, който я гледаше втрещен. Дери Бруър помогна на кралицата отново да възседне седлото. С ухилена физиономия той самият се метна върху Възмездие и двамата потеглиха, като повлякоха със себе си и половината от събраните наоколо благородници и знаменосци. Над всички тях отново започна да вали, дъждовните капки плющяха и биеха по лицата на тези, които вдигнаха очи и изсумтяха.