Кон Игълдън
Света троица (17)

15.

Всеки мъж в кралската шатра замръзна на мига, щом чу как отвън реват името „Уорик“. Този пронизителен звук дойде толкова отблизо, че вся ужас и уби всеки разговор. Кралят тъкмо беше влязъл вътре и рязко се обърна в посока на шумотевицата. Бъкингам пое въздух, за да изкрещи заповед, но тя остана нечута, защото в този момент през групата им профучаха стрели, които разкъсаха дрехи и повалиха кралския иконом на колене с прободени гърди.

Дери Бруър се хвърли по очи на земята. Бъкингам видя, че нещо проблясва, и вдигна ръка, но твърде бавно, за да успее да се защити. Стрела удари в раменника на един от рицарите и рикошира в лицето на Бъкингам. Той издаде нисък, жаловит звук, вдигна ръка към острието и откри, че е заседнало в кост, защото беше проникнало точно над зъбите му. В устата му нахлу кръв, та трябваше да плюе непрекъснато. Без да може да говори, Бъкингам залитна към краля. Знаеше, че е жив само защото стрелата бе загубила голяма част от силата си при първия удар.

Младият крал стоеше абсолютно неподвижно, с невероятно пребледняло лице. Макар че очите му се пълнеха със сълзи, Бъкингам видя, че Хенри също е улучен. Една стрела беше минала точно през металната сглобка на рамото и врата му. Тя още беше там и показваше окървавения си край от другата страна. Бъкингам се задъха от шока, лицето му се изду, когато за пореден път изплю черен кървав съсирек на земята. Със залитане успя да застане пред краля и на пътя на стрелите, които фучаха из шатрата като съскащи фурии. Той вдигна глава и зачака, макар че едва виждаше.

Граф Пърси беше вдигнал синьо-жълтия си щит в посока на атаката и също скочи да защити крал Хенри. Той стисна устни при вида на Бъкингам, чиято кръв се изливаше по земята, и извика, когато Хенри се залюля и падна. Дери Бруър също се втурна към него, като през цялото време се придвижваше снишен, и покри тялото на краля със своето.

— Доктор! — изрева Пърси. Кралският хирург Скрътън също се втурна натам, рискувайки живота си под стрелите, които продължаваха да пробиват дебелото зебло. Още щитове се вдигнаха над краля и образуваха около него обвивка.

— Дайте да видя — изръмжа Скрътън на Дери Бруър и онзи кимна и се отмести настрана. Защитен от щитовете, кралският шпионин приклекна задъхан и ги гледаше с подивели очи, докато лекарят преглеждаше раната.

Бъкингам наблюдаваше, обзет от отчаяние и ужас. Устата му сякаш вреше на огън и всяко движение водеше до стържене на кости. Усещаше как лицето му се подува около раната и устните му стават дебели, изпълнени с кръвта, която шуртеше отвътре. Той се мъчеше да изтегли нещото и това бе всичко, което го държеше да не изпадне в паника. С рязко завъртане успя да изтръгне разхлабения преден зъб и започна да освобождава стрелата, потънал в мрачно мълчание, без да обръща внимание на кръвта, която течеше като река по предницата на елека му. Накрая изпадна в безсъзнание и бавно се свлече на едно коляно, а после се претърколи по гръб.

Докато Скрътън се занимаваше с краля, доктор Хатклиф се появи безмълвно до рамото на херцога и отвори кожената си чанта с инструменти. Издърпа настрани ръцете на Бъкингам, преряза стрелата с малки клещи и постави длан върху челото му, за да го държи неподвижен, за да среже стрелата с бръснач и пинцети. Извърши задачата си с бързо движение, което изтегли още един разхлабен зъб и разцепи небцето чак до задната част на гърлото. Бъкингам започна да се дави. Наведе се напред и повърна на земята. Имаше твърде много кръв за плюене и единственото, което Хатклиф можеше да стори, бе да притисне платнен тампон към разкъсаните му устни, докато той отново изпадна в несвяст.

Само един мъж в шатрата бе убит моментално, невероятен късмет и благоволение на съдбата. Всички други се спогледаха боязливо, щом чуха тичащи стъпки да идват към тях. Извън навеса имаше още много ранени или притихнали тела. Рицари куцукаха към краля, за да го защитят, с все още стърчащи от доспехите им стрели, или пък лежаха присвити и издишваха последния си дъх. Стрелите бяха спрели, заменени от вика „Уорик“, който се разнесе отново и се чуваше по-силно.

— Към мен, войници на Пърси! Защитете своя крал! — изрева граф Пърси с все сила.

Знаменосци и рицари се изливаха от всички посоки и горе на хълма силите се раздвижваха. Блокадата на барикадите рухна в мига, в който Хенри беше ударен, и никой още не знаеше дали раните са смъртоносни, или не.

— Милорд Пърси, някой трябва да изпрати заповед да държат ниската част на града — изведнъж извика Дери Бруър. — След като кралят е ранен, всичките ни войници ще се струпат тук. А Йорк и Солсбъри ще ги последват. Моля ви, милорд, издайте заповед.

Граф Пърси го пренебрегна, сякаш изобщо не беше заговорил. Дери изръмжа под нос някаква ругатня и хукна да търси Съмърсет. Докато тичаше, разкъсаният навес се срути с трясък, след като някой от главните стълбове бе счупен или повален. Огромни парчета зебло покриха краля и неговия хирург, докато онзи се опитваше да среже стрелата и внимателно да я измъкне, без да разкъса фините вени тъй близко до гърлото на краля. Ръцете на лекаря бяха изпоцапани с кралска кръв и пръстите му се хлъзгаха, щом се опиташе да стисне разрязаното парче. Ръцете на Хенри непрекъснато се вдигаха към раната и Скрътън повика един от камериерите, и му заповяда да ги държи настрани. Мъжът стоеше замръзнал в шок при гледката на падналия си господар и Скрътън първо трябваше да го разтърси от вцепенението, преди той да посмее да ги стисне и да даде възможност на хирурга да работи. Около тях рицарите режеха или повдигаха тежкото зебло, за да може кралят да диша чист въздух.

Войници на Уорик тичаха по Сейнт Питър Стрийт с вдигнати нависоко мечове и щитове, крещейки с дивашка радост за хаоса, който бяха предизвикали. Личната охрана на краля излезе срещу тях, като оформи редица от щитове, за да поеме първия удар. Все повече и повече хора се стичаха към това място, където двата лагера влязоха в бой.

Дери Бруър се озова срещу цял поток от мъже насреща си, докато се спускаше по хълма и крещеше да държат позицията. За бога, животът на краля беше в опасност, но ако всички напуснеха барикадите, щяха да загубят битката. Отдалечавайки се от площада, той видя група войници, които се бутаха и тичаха нагоре. В подножието на града се разнесе гръмогласен, ръмжащ рев, щом Йорк и Солсбъри откриха, че барикадите нямат защита. Силите на краля се оттегляха пред тях и оставяха преградите да се рушат.

Шокиран, Дери спря насред улицата. Раменете му се блъскаха в мъже, които все още се мъчеха да преминат, докато накрая той се прилепи към една стена и бе оставен на спокойствие. Никой не мислеше трезво, когато монархът бе в опасност. Верните му войници бяха загубили ума си от гняв, решени да отблъснат всеки, който ще заплаши персоната на краля. Дери преглътна, усещаше устата си суха. Още преди си знаеше, че едва ли ще има полза от него в този поход на север. Главният шпионин на краля работеше потайно, разкриваше предатели или пък прерязваше гърла в тъмното. На яркото утринно слънце, на открито по улиците той беше просто още едно тяло, дори без доспехи, които да го предпазват.

Спусна се по хълма и видя, че редиците на Йорк вече пробиваха, блъскаха маси и трънаци настрани като обезумели. Някои от онези, дето бягаха от бариерата, вече започваха да се обръщат, осъзнали заплахата. Предпочетоха да продължат нагоре до билото, може би с надеждата да се опитат да минат обратно през града. Дери поклати огорчено глава. Йорк имаше далеч по-голяма армия, два пъти повече от войниците, наобиколили краля. Резултатът можеше да бъде само един, особено сега, след като раниха краля. Господ сигурно е замижал в момента, когато този точно стрелец е изпратил стрелата си, толкова голяма поразия бе направила тя.

С усилие той пое въздух в дробовете си и усети как сърцето му тупка, а ръцете му треперят. Можеше да се измъкне, почти сигурен беше. Обмислил беше път за бягство още щом навлязоха в града, както си му беше навикът. Манастирът се извисяваше над града и Дери знаеше, че може да тича до него. Нямаше да е трудно да намери някое расо и да го облече, да се скрие или сред монасите в техните покои, или пък да поеме по някоя пътека на запад от града, преди Йорк и Солсбъри да достигнат площада. Ако стореше така, знаеше, че ще оцелее, за да занесе новината на кралицата. Каза си, че някой трябва да се спаси оттук. Някой трябваше да остане жив след тази трагедия, която все още набираше сила, и това спокойно можеше да е той. Зърна една пресечка на главната, която водеше надолу. Можеше да пресече пътя на приливната вълна и просто да изчезне. И преди го беше правил. Йорк нямаше да го остави жив, това беше от сигурно по-сигурно. Наблюдаваше как редиците бодри воини на Йорк си проправят път нагоре към мястото, на което бе застанал. Пътят между двете армии се беше изчистил, като целият площад бе наблъскан с хората на краля. Йорк и Солсбъри идваха с кървясали за мъст очи, а Дери стоеше сам по средата.

— Просто тичай — прошепна си той. — Тичай, глупако! — Крал Хенри можеше вече да е умрял. Чуваше сблъсъка на оръжие на площада, а тътенът от тропащи върху каменната настилка крака приближаваше все повече, докато сякаш целият град се разтресе от него. Родовете Невил и Пърси хукнаха като развързани да се колят взаимно посред бял ден и Дери си призна, че изобщо няма избор. Той беше човек на краля. До това се свеждаше всичко и край. С провлачени стъпки се запъти обратно по пътя, откъдето беше дошъл.

Йорк беше гледал как тънката нишка червенодрешковци тичат нагоре по хълма към Сейнт Питърс Стрийт. От Кий Фийлд не можеше да види площада, макар че му се стори, че чува викове „Уорик“, преди вятърът да ги отнесе. Слънцето отгоре сочеше пладне, когато хората му започнаха да наддават триумфални крясъци и да разчистват барикадите все по-бързо и по-бързо, докато кралската армия ги изоставяше. Йорк не разбра причината за неочакваното отсъствие на защита по тях, но се възползва моментално, като изпрати всички свои хора при оставащите прегради, за да ги премахнат. Мъжете му прескачаха цялата бъркотия от дървета и тръни и напредваха, без някой да ги спира.

Силите на Йорк се придвижиха по-бързо от тези на Солсбъри и достигнаха улиците на града първи, поспряха, за да обхванат с поглед множеството бягащи мъже, които се изкачваха по склона. Откъм площада Йорк дочу възгласа „Уорик“ за пореден път, затова беше нужно само да посочи с ръка натам и капитаните му заповядаха на войниците си да тръгнат след оттеглящата се армия. Господ беше благословил мига и Йорк бе твърдо решен да не изпуска шанса си. Видя, че синът му провира коня си през един отвор на барикадата, и повика момчето при себе си.

Отдясно воините на Солсбъри с трясък ги достигнаха, което накара хората на Йорк да им подсвиркват и да се подиграват, че са закъснели за битката. В този момент не виждаше Солсбъри, но графът сам щеше да стигне до краля. Пришпори коня си нагоре към битката, раздвижи дясното си рамо и стисна здраво щита, после спусна забралото и се вгледа в света наоколо само през тясната цепка. Рицарите му знаменосци яздеха от двете му страни и войниците му викаха „Йорк“, докато се изкачваха, готови да излеят цялото си отчаяние от барикадите върху онези нещастници, дето ги бяха изоставили.

Приближавайки Сейнт Питърс Стрийт, Йорк виждаше единствено хаос около себе си. В единия край на площада се водеха боеве, чуваше ги. Пред него кралските войници сякаш бяха готови да отстъпват все по-назад и по-назад, след като нямаше кой да ги командва. Излезе на кон в първата редица на войската си и тръгна напред редом с тях. Неведнъж забелязваше как отделни кралски воини спират и ги поглеждат със зъл поглед, но после им обръщаха гръб и бързаха да се отдалечат. Озари го вдъхновение, когато групичка от трима се строи току пред него и зае позиция с брадвите си, явно готови да ги използват.

— За бога, махайте се от пътя ми и вървете да защитавате краля! — изрева им Йорк. И вътрешно се усмихна, когато те също се обърнаха и хукнаха към мястото на шумотевицата пред тях. Йорк поклати глава при вида на пълната неразбория наоколо. Капитаните му държаха мъжете си в идеален ред, пращаха хора в страничните улички, за да може след време да са обградили изцяло пазарния площад. По пътя си се натъкнаха на хората на Солсбъри, които вършеха същото, ревейки името на покровителя си, за да не се нападнат взаимно по погрешка.

В периферията на самия площад Йорк най-сетне откри, че пътят му е преграден от решителна армия. Обезпокоен за сина си, той благодари на Бога, че там май нямаше стрелци, една от многото прояви на добрия им късмет през този ден на чудеса. После предпазливо огледа стената от щитове насреща си, но хората му продължиха да вървят напред без колебание и започнаха да тичат, а всеки капитан контролираше своите, доколкото може. Йорк ги чу как крещят, за да му отворят път, и двамата с Едуард бавно поведоха конете си напред, без да обръщат внимание на биещите се и умиращи мъже от двете си страни. Те разчупиха стената от щитове и им отвориха тясна пътечка насред тъпканицата. Тогава Йорк забеляза как над тълпата литват стрели. Веднага слезе от коня си, за да не стане твърде видима мишена. Едуард от Марч и рицарите му знаменосци се смъкнаха на земята до него, оставяйки конете си да бъдат погълнати в сблъсъка на биещите се мъже. Синът му се оглеждаше изумен, извадил пред себе си гол меч.

Сякаш се движеха насън. За пореден път войници се опитваха да стигнат до малката групичка на Йорк, но веднага биваха отблъсквани от други, облечени в неговите цветове, поваляни от псуващите банди и от многочислените им редици. На открито върху павираната улица те вървяха недокоснати, докато, за негово изумление, той достигна бабуните от разкъсано зебло и до самия крал, проснат на земята.

Йорк се огледа и най-сетне разбра объркването и пълната паника, която владееше кралските поддръжници. Зърна отдясно Солсбъри, все още на кон, който се трудеше упорито в битката с онези, дето воюваха срещу Пърси. Той също, доколкото можеше, си проправяше път към това място.

Още стрели просъскаха над главите им и Йорк видя как една от тях се разби в каменната настилка на улицата, недалеч от мястото, на което лежеше кралят. Погледна назад към Едуард тъкмо навреме, за да го види как се сепва и прикляква. Можеше само да се възхищава на смелостта на лекаря, който хладнокръвно превързваше гърлото на краля, докато Хенри със слабосилни движения го опипваше.

Кралят вдигна очи, щом сянката на Йорк падна върху лицето му. Очите му се разшириха и той поклати глава, като същевременно се отдръпна, когато лекарят го докосна. Скрътън тихо изруга, като видя, че превръзката отново се окървавява, в неведение за присъствието на херцога или каквото и да е друго, докато се бореше да спаси живота на краля. Хенри отпусна глава и забели очи, изпадайки в несвяст. За дълго Йорк остана с втренчен поглед, както бе с изваден меч, виснал безполезно в ръката му. Усети как около тях боят става по-ожесточен между войниците на Пърси и хората на Солсбъри, като някои от червенодрешковците на Уорик също бяха въвлечени в битката. Йорк взе решение и се обърна към знаменосците си. Каквото и да беше очаквал или да бе се надявал за този ден, то не беше това.

— Занесете краля в манастира, в безопасно убежище. Пазете го добре на свещена земя, с цената на живота си и доброто си име. Едуард? Ти ще идеш с тях.

Йорк беше онзи, който се пресегна и докосна хирурга по рамото, прекъсвайки работата му.

— Отдръпнете се от краля, сър. Можете да го придружите до манастира, но той трябва да се махне от това място.

Скрътън вдигна поглед за първи път и замръзна от страх при вида на Йорк, застанал пред него в пълно снаряжение. Човекът знаеше, че денят се развиваше лошо за кралските сили — видя пред себе си мъжа, отговорен за всичко това, с изваден меч, стъписа се и започна да пелтечи:

— Не бива, не може… милорд, не може да го местите.

— Не. Трябва. Отстранете се и оставете хората ми да го отведат в безопасност. Подчинявайте ми се, сър. Няма да гледам как разни полудели мъже тъпчат краля ми тук.

Скрътън се изправи, като избърса окървавените си ръце в престилката, и започна да прибира инструментите и лентите от ленен плат в чантата. Един от мъжете на Йорк подхвана краля под мишниците, а друг го сграбчи за краката и двамата го понесоха, за да го изведат от центъра на хаоса и крясъците наоколо. Кралят стенеше, почти в безсъзнание и твърде слаб, за да реагира. Йорк извика още двама свои капитани и дузина яки войници, които да придружат процесията с краля, като им заповяда да убиват всеки, който се изпречи на пътя им, независимо от кои цветове е и на кого се подчинява. Неговите заповеди щяха да имат по-висока стойност от всички други, беше се подсигурил за това. И, най-важното, синът му щеше да е жив и здрав и в безопасност. Кралският хирург се окопити и тръгна след малката групичка, която изведе Хенри от битката и се запъти към манастира. Йорк гледаше как синът му върви чак докато се изгуби от погледа му зад все още бушуващата маса от войници.

Солсбъри или беше слязъл от коня, или пък бяха убили животното под него. Графът си бе проправил път с бой до същото място с кървави павета и парчета раздрано зебло и сега дишаше тежко, зачервен и облян в пот. Сър Джон Невил стоеше зад него и пазеше гърба на баща си, като гледаше кръвнишки всеки, който би могъл да се опита да атакува изненадващо Солсбъри.

— Къде е кралят? — попита той.

Йорк се обърна към него и вдигна забралото си, за да отговори.

— Накарах да го отнесат в манастира. Беше тежко ранен, но е при нас, жив — изведнъж осъзна, че са победили, и гърдите му се изпълниха с гордост. — Ще заповядам да надуят роговете и да обявят примирие. Вече няма за какво да се бием.

— Не! — сряза го Солсбъри. — В никакъв случай! Аз имам тук работа да довършвам. Ти ми обеща, закле се в приятелството ни. Няма да свирят никакви рогове, Ричард! Пърси и Егремонт са живи. За мен битката ще свърши с тях.

Йорк присви очи при вида на толкова много агресия у бащата и сина.

— Битката свърши — рече той твърдо. — Не ме ли чу, когато казах, че кралят е наш? — Главата на фамилия Невил не отговори и Йорк посочи с пръст към гърдите му. — Ти се закле да ме следваш, Солсбъри.

Видя как по лицето на по-стария мъж премина спазъм. Синът му Джон понечи да заговори, но Йорк го изгледа студено.

— Затвори си устата, момче!

Побеснял, сър Джон Невил извърна поглед.

— Клетвата ми важи — отвърна Солсбъри надуто, раздразнен заради унижението на сина си, както и за остатъка от собственото си достойнство. — Дай ми час. Не повече. Ако не мога да се справя с онези кучета дотогава, сам ще накарам да свирят роговете. Имаш думата ми.

— Добре, един час тогава. Ще кажа на вестителите си — отвърна Йорк, като предпочете да не го притиска повече.

Солсбъри се обърна, за да види как се развиват боевете около площада, а Йорк остана неподвижен да го наблюдава — сега достигна до по-ясно и по-дълбоко проникновение отпреди. Съдбата на рода Йорк, дори съдбата на краля никога не бе влизала в сметките на Солсбъри. Той се сети за всички свои хора, които го бяха наобиколили и чакаха командите му.

— Пробийте път към манастира — каза им. — Дано Господ да е пожалил живота на моя крал, та да мога да разговарям с него.