Кон Игълдън
Света троица (30)

28.

Дери Бруър се чудеше дали графът на Нортъмбърланд няма да получи пристъп на апоплексия. Вятърът виеше и стенеше из замъка Алнуик, свиреше с тръбни звуци, като че ли беше рог, който даваше отбой. На почетното място на масата Хенри Пърси бе притъмнял като буреносен облак, лицето му бе като на дете, което е надуло бузи и сдържа дъха си до припадък.

— Лорд Пърси, каузата ни е обща — припомни му Дери. — Кралицата трябва да се възползва от всяка възможна войска, ако искаме мирът да се възстанови.

— Но пък шотландци! Все едно е влязла в сделка с дявола! — възрази Хенри Пърси. Ченето му бе увиснало, докато клатеше глава, и това му придаваше глупав вид, при което Дери се усмихна. Той просто изчакваше младият граф да се успокои. За негова изненада, тогава се обади Съмърсет, мъж, който трудно можеше да разбере вековната неприязън на хората, охраняващи границите.

— Милорди, мастър Бруър, бих приел всякакъв вид войска, дори съставена от французи, щом това ще ни даде възможност да поправим злините. Приемам своята част от вината за Нортхамптън. Ако знаех, че поддръжниците на Йорк ще дойдат на север, щях да съм там, за да ги разбия. Всички имаме вина за онзи ден, носим отговорност за залавянето на крал Хенри.

— Брат ми Томас загина там — скастри го Хенри Пърси. — Не смятате ли, че ме боли от това? Заради Йорк загубих баща си. Заради лишените от права предатели загубих и брат си — той спря. — Може би достатъчно съм страдал, за да трая и присъствието на шотландците в Англия, мастър Бруър. Единствено съм благодарен, че баща ми не доживя да го види — той поклати глава с горчива ирония. — Мисля, че това щеше да убие стареца.

— Аз дори не знам дали ще дойдат — заяви Дери. — Макар че действително бих сключил сделка и с дявола, ако смятах, че…

За негово раздразнение, барон Клифорд изстреля своя отговор, като го прекъсна, преди да е довършил изречението.

— Не казвай това, Бруър. Дори и на шега, или в глупави хвалби. Дяволът се вслушва в такива самомнителни обещания и предприема действия.

Дери стисна зъби.

— … ако мислех, че ще ни доведе до победа. Милорди, виждал съм как Йорк, Солсбъри и Уорик превръщат бедствена ситуация в триумф. Доживях да видя и крал Хенри заловен и превърнат в затворник — той обиколи с очи всички присъстващи, включително и барон Клифорд. — И тримата загубихте бащите си при Сейнт Олбънс, а от тогава насам и братя, и приятели. През цялото това време тези предатели събираха сили, като съдбата ги покровителстваше изцяло. Указите за лишаване от права бяха обявени за нищожни от парламента. Йорк се провъзгласи за наследник на трона — и колко още ще живее кралят сега, когато е препъникамък в краката на Йорк? Казвам ви, милорди, това е горчивата истина. Ще ни е нужен всеки верен мъж и ако не сполучим, родът Йорк ще управлява во веки веков. Няма да има Нортъмбърланд, нито Съмърсет или Клифорд. Те няма да простят за указите, издадени срещу тях, ако стигнете дотам да разчитате на милостта им. Опрощението не е типична черта за Невил, милорди, когато те са силни. Знаете, че е истина. Така че, аз бих приветствал шотландците и уелсците, дори французите… за бога, сигурно и ирландците на нашите брегове, ако те възстановят на трона легитимните крал и кралица. Бих рискувал душата си и последния си дъх, за да видя Йорк победен. Нищо друго няма да ни свърши работа.

Лордовете наблюдаваха с уважение силната емоция, която мъжът пред тях изпитваше. Дери Бруър смърдеше от прекараните на път седмици. Знаеха, че е ходил до Уелс и из цялата страна, агитирайки хората да се съберат. По време на целия разговор се бе държал вежливо, но и с лека насмешка и само за миг бе позволил на гнева и решителността си да излязат наяве.

— Знаеш ли вече къде държат краля? — попита Съмърсет.

— Не е в Тауър — отвърна Дери. — Още възстановяват крепостта, след като онзи глупак Скейлс е допуснал тълпата да срине едната стена. Единствено съм изненадан, че Солсбъри му е позволил да се предаде, след като цял Лондон е искал да пролее кръвта му. Ето това е човек, за чиято смърт не бих скърбял, макар че някога съм се бил редом с него. Да използва гръцки огън и оръдия срещу лондончани! Казаха ми, че са го открили с прерязано гърло в килията му. Бих почерпил с пинт бира онзи, дето го е сторил, ако някога го открия — той поклати глава, отвратен. — Не, милорд, те държат краля някъде наблизо. Моите момчета търсят, но става дума за хиляди къщи, няма начин да се знае в коя е.

Спомни си как тичаше през двореца Уестминстър и търсеше Уилям дьо ла Пул преди години. Не го сподели с останалите, защото знаеше, че няма да го разберат, нито ще ги е грижа.

— Милорди, понякога ми се струва, че целия си живот съм посветил на Агнето, да го пазя от враговете му. Все едно имам трън под ноктите, като знам, че е пленен и животът му виси на косъм — за миг той затвори очи и челото му се смръщи. — Може би сега не можем да го спасим. Но искам да видя Йорк мъртъв, дори ако трябва да се изкача в крепостта му и да го пронижа в съня му.

Граф Пърси се засмя, слушайки с наслада злостните думи на Дери Бруър. Те идеално отразяваха собствените му чувства по въпроса и той спонтанно стисна Дери за ръката, за да изрази подкрепата си.

— Разполагаме с дванайсет хиляди, мастър Бруър. Истински войска, с пиконосци, кавалерия и оръдия. Ако кралицата може да доведе още малко от онези огромни, космати шотландци, не мисля, че ще се стигне дотам да катерите стени и крепости. Предстои да забучим главата на Йорк пред градските стени.

— Моля се за това, милорд — отвърна Дери.

 

 

Маргарет придърпа наметалото плътно около раменете си, усещайки че вятърът става все по-хаплив. В началото морското пътешествие й беше почти приятно в слънчевите дни на късното лято. Това бе една седмица, прекарана в плаване нагоре по брега, без други задължения за нея, освен да прави планове и да наблюдава как принц Едуард подскача по палубата с боси нозе. Кожата му беше почервеняла, после, изложена на слънцето, стана златиста, макар че тя предпочете да се покрива. Въздухът сякаш ставаше по-студен с всяка измината миля по пътя им на север. Когато навлизаха в пристанището, с изумление установи, че по вълните на повърхността бие суграшица.

Завари една страна, потънала в скръб. Радостно ликуване при пристигането й нямаше. Старейшините на три клана я посрещнаха на дока, поклониха се дълбоко и й обясниха, че крал Джеймс е загинал само преди седмица. Не й казаха повече подробности, докато придружаваха свитата й през равнини и низини, а хората на Джаспър Тюдор я следваха, докарани в бляскави доспехи. Шотландците не й се видяха впечатлени от тези мъже, макар да забеляза, че собствените им придружители неслучайно превъзхождат малката й група в съотношение едно към четири: повече от стотина войника, които яздеха от границата с Англия към вътрешността.

Отне им три дни да стигнат до огромния замък на брега, все още недостроен, с черни зъбери от едната страна и с кряскащи чайки във въздуха. Тя се чувстваше по-силна, въпреки че я болеше гърбът от дългите часове на седлото. Всяка вечер се хранеше със старейшините в някоя крайпътна кръчма и водеше повърхностни разговори, без дори за миг да засегне причините, поради които беше дошла тук. Те я гледаха с жал и в резултат на това Маргарет им се ядоса; имаше чувството, че едва ли не влиза в битка с тях. Много пъти зададе въпроси за крал Джеймс, но те внимателно ги отклоняваха с въздишки и свити рамене, млъкваха, а после викаха да им донесат уиски, за да почетат скъпия си мъртвец.

Тя слезе сковано от коня си, когато от донесените откъм морето облаци започна да вали. Придърпа качулката на наметалото върху главата си и се втурна на сушина, подкарала пред себе си Едуард. Край всяка врата и порта вътре имаше стражи, мъже, облечени в черни туники, които я зяпаха с интерес. Тя държеше главата си гордо изправена и вървеше след старейшините, докато я въведоха в удобна на вид стая във вътрешността на замъка. Тази част беше обзаведена, макар че цели крила и стени все още не бяха довършени. Принц Едуард се втурна към прозореца, направен от мънички парченца стъкло в оловен обков. Загледа се навън в морето, докато майка му приглаждаше полите си и оправяше иглите в косата си.

Не знаеше какво да очаква, но със сигурност не беше красивата, чернокоса млада жена, която влезе в стаята и се втурна към нея без официално представяне. Маргарет се изправи бързо и откри, че другата е хванала ръцете й.

Мери Гелдерс беше португалка, ако се съдеше по тена й, макар че говореше с леко напевен шотландски акцент.

— Как ми се ще да се бяхме запознали в по-добри времена — рече тя. — Но каквито и обстоятелства да са те довели тук, добре си дошла. Това прекрасно момче синът ти ли е?

— Едуард — рече Маргарет, абсолютно обезоръжена. Беше очаквала свирепи шотландски водачи, но не и жена, по-млада от самата нея и с очи, още зачервени от плач.

Едуард приближи с явно нежелание, позволи да го прегърнат, макар че се задърпа.

— Е, Едуард, ако изтичаш в кухните, ще откриеш и моя син там. Младият Джеймс е горе-долу на твоя възраст и не бива да се биете, нали разбираш? Готвачката ще ти даде супа, ако я помолиш любезно.

Момчето й хвърли лъчезарна усмивка. Стоеше мирно, докато тя го целуваше по бузата, а после тичешком изхвърча от стаята.

— Джеймс ще се погрижи за него — рече Мери и се усмихна, като чу заглъхващите му стъпки. — Седни, Маргарет, трябва всичко да ми разкажеш.

Маргарет седна на един дълъг диван и започна да събира разпилените си мисли.

— Чух тъжната вест от старейшините, милейди. Аз…

— Викай ми Мери! Не сме ли и двете кралици! Съпругът ми твърде много обичаше това оръдие, Маргарет. Предупреждавах го много пъти заради проклетото нещо, но той не ме послуша. Виждала ли си ги? Направени са да убиват и изглеждат свирепо. И понякога експлодират без предупреждение, разкъсват добрите мъже и ги изпращат твърде рано от този свят.

Очите й се напълниха със сълзи и, без да се замисля, Маргарет протегна ръце и я прегърна. Мери се разрида над рамото й, трудно й беше да се овладее, но накрая се отдръпна и попи сълзите от очите си.

— За пред хората на съпруга ми трябва да изглеждам хладнокръвна, нали разбираш? Не мога да им позволя да ме видят, че плача, след като всички те се чудят дали съм достатъчно силна да стана регент, докато синът ми расте. А сега, чуй ме само. Като глупава рибарска жена, с моите скърби. Ти познаваш такава болка, Маргарет. Бедният ти мъж взет в плен от враговете! Не мисля, че бих издържала подобно нещо, честно.

Маргарет премига от изненада и в гърлото й се надигна буца от чувство за вина. Нямаше да споменава за срама, който я изяждаше непрекъснато отвътре, като някакво гризящо насекомо. Тя беше спасила сина си преди баща му. Не, беше спасила себе си, а него беше оставила. Нямаше какво да се заблуждава с лъжи. Изпитала бе и омраза към този мъж, който не искаше да се надигне, колкото и да го умоляваше. И срамът от това я глождеше и й внушаваше отчаяна нужда да изтръгне Хенри от лапите на враговете му. Знаеше, че ще стори всичко, ще даде всичко, за да го види отново.

Усети как преградите между тях се сриват, когато другата хвана ръцете й. Смятала бе да се държи студено и недостъпно, но нямаше защита срещу добрината на тази непозната, която можеше в един дъх да замени сълзите със смях и през цялото това време да не спира да бърбори. Мери видя как тя потрепери и махна с ръка, сякаш да отпъди тъгата.

— Всичко знаем тук, миличка. Съпругът ми симпатизираше на Йорк, но аз никога не съм била съгласна с него. Мисля, че Джеймс би запял друга песен, ако някой от собствените му лордове беше тръгнал срещу него, нали така? Не, ние двете сме еднакви. Докарани в чужди земи, за да бъдем кралици, омъжени и продадени заради добра зестра. Няма да забравя каква гордост изпитах, когато Уилям Крайтън дойде да ме прибере, моят собствен шотландски воин ме доведе при Джеймс. Ох, проклета да съм, пак се разревах! Много е прясно още.

— Мен Уилям дьо ла Пул дойде да ме придружи до Англия — едва продума Маргарет. Тогава и в нейните очи заблестяха сълзи. Двете с Мери избърсаха сълзите с опакото на дланите си и като видяха как са огледален образ една на друга, внезапно се разсмяха.

— Виж ни само как скърбим! — рече Мери. — Хората на съпруга ми ще си заскубят брадите от отвращение, ако разберат. Е, няма да им се разкрием. Ще кажем, че сме се изправили една срещу друга и сме разговаряли така, все едно в жилите ни тече ледена кръв. Те няма да го повярват, но все едно, така ще твърдим. Френската кралица на Англия и португалската кралица на Шотландия. Редки цветя сме ние двете, Маргарет — като два стръка пирен.

— Тогава не ме е срам да призная, че разчитам на твоята помощ, Мери — отвърна Маргарет. — Трябват ми мъже, да дойдат с мен на юг, за да освободя съпруга си.

Мери подсмъркна и кимна с глава, като прекара ръка по прибраната си коса.

— Знаех си го още щом твоят човек Бруър изпрати вест на Джеймс, че ще ни навестиш. Мисля, че съпругът ми щеше да те изпрати с празни ръце, Маргарет, но не и аз. Не бих оставила в беда една сродна душа, макар че ще ми трябва нещо, с което да оправдая действията си пред старейшините.

Маргарет кимна и се зачуди дали сълзите и силните емоции на жената не бяха до някаква степен притворство. Съмненията сигурно проличаха по лицето й, защото Мери се наклони към нея и притисна длан в ръката й.

— Няма да се пазаря с теб или да броя монетите. Наистина ще помогна с каквото мога. Сигурно си помислила за някакви условия, докато си била на път. Кажи ми какво възнамеряваше, Маргарет, и аз ще се съглася с всичко. Ще получиш четири хиляди войници — страхотни, подбрани момчета, които ще се сражават за теб.

Маргарет за пореден път изпита съмнения и подозрения. Ако това бяха преговори, всичко беше прекалено просто — или пък далеч по-сложно, отколкото бе очаквала. В този момент й липсваше грубиянската откритост на Оуен Тюдор, въпреки цялата съпричастност, която й показваха.

— Надявах се, че съпругът ти ще се съгласи да сгодим сина ми за някоя от твоите дъщери. Техните деца ще седят на трона на Англия.

— Съгласна! — възкликна Мери и размаха ръка във въздуха. — Ето! Дъщеря ми се казва Маргарет, на теб е кръстена. На пет години е и когато порасне, ще стане чудесна кралица на твоето момче.

— Кръстена на мен ли? — Маргарет ококори очи.

— Френската кралица на Англия, която защитаваше съпруга си толкова време от глутницата вълци? Какво по-добро име от това за моята дъщеря? Съжалявам само, че досега не се познавахме. Можех да ти помогна, ако моят Джеймс би се съгласил. Той беше невероятен мъж. Никога няма да срещна друг като него — за миг, при спомена за мъжа й, тя свъси лице. Наклони глава, сякаш чуваше гласа му някъде наблизо. — Сещам се как все говореше за едно място, като трън в огромната му лапа, дето искаше и не можеше да има. Може би в негова памет трябва да го добавя към споразумението ни, но не, няма да го сторя! Казах, че ще те подкрепя с четири хиляди мъже и годежът е достатъчен, повече от достатъчен.

— За кое място говориш? — тихо попита Маргарет.

— Беруик, на реката Туийд. То е почти в Шотландия, казваше той. На самата граница. Това би означавало да се премести границата само с една миля, но духът му би останал доволен и е добре да отдам почит. Старейшините му ще сметнат, че съм проявила находчивост, ако им спечеля това.

— Убедена съм, че вече го мислят — промърмори Маргарет. Вече беше убедена, че младата жена е провела разговора точно по начина, по който бе искала, но дори и така цената не беше твърде висока. Не можеше повече да носи вината и срама на факта, че е загубила Хенри, независимо какво би й струвало. Само при мисълта, че хора като Йорк може да го наранят, утробата й се свиваше и стомахът я болеше, все едно някой я бе сритал. Маргарет сведе глава.

— Беруик е твой, Мери. На съпруга ми няма да му се свиди една миля, при положение че ще спечели цялото си кралство.

Мери Гелдерс отново взе ръцете й в своите и ги стисна.

— Тогава сме се договорили. Ще ти дам най-добрите бойци на Шотландия, за да ги заведеш на юг с теб. Съпругът ми беше Водачът на клана, разбираш ли? Думата е „клана“ — децата. Те всички бяха негови деца и той им беше добър баща. Ще ги подбера само по брадата и мускулите им и по уменията им с меча. Направи ме свой съюзник, Маргарет, макар че нима не бях такава и преди. Ще обявим веднага годежа. Сега, ще седнеш ли на масата с мен? Искам да науча още толкова неща за Лондон и Франция.

 

 

Йорк чуваше как дъждът трополи по прозорците на епископския дворец. Стаята на краля беше осветена от огъня, който гореше ниско покрай едната стена, и от единствената лампа от мед и полирано желязо, поставена до лакътя на краля, за да може да чете. Освен шумът от дъжда единственият звук беше шепотът, който движещата се по хартията ръка предизвикваше, и тихото ромолене на гласа му, когато произнасяше думите на глас с непрестанно движещи се устни.

Двамата бяха сами. Всички слуги на епископа бяха тръгнали с него надолу по реката към Лондон, за да придружат господаря си, и никой не видя Йорк, когато пристигна и свали подгизналото си наметало. Входната врата се отвори, щом я бутна, и той премина през празните коридори, като носеше собствената си лампа и чуваше единствено своите стъпки.

Седеше до краля, чийто стол бе обърнат с лице към камината, толкова близо, та всеки наблюдател би си помислил, че двамата водят задушевен разговор. Макар че пъновете горяха ниско, стаята беше топла, а стените бяха с ламперия от стар тъмнозлатист дъб. Йорк се зачуди кой ли е бил крал, когато тези дървета са били изсечени. Дъбовите летви със сигурност бяха издялани много преди нашествието на норманите, били са стари дори тогава. Ателстан? Или дори по-рано от това. Може би са били изсушени и шлайфани, когато кралствата на Уесекс и Мерсия още не са били съединени под единния английски трон. Той сякаш усещаше тежестта на историята в тази стая. Вдиша миризмата на смола и дим, като че бяха най-финото ухание.

Между тях стоеше малка кръгла масичка, на която имаше една-единствена чаша, бутилка вино и много по-малко дървено шишенце със стъклена запушалка. Погледът на Йорк бе привлечен от тези вещи — гледаше как дъждовните капки от наметалото му се пръскат около тях и проблясват в отражението на жарта като капки от злато.

Мърморенето спря и Йорк бавно повдигна глава, щом усети, че Хенри го гледа с интерес.

— Знам защо си тук — изведнъж рече Хенри. — От толкова дълго време трая тази болест, тази лудост, струва ми се че цели години ми бяха отнети. Но не съм глупак. Никога не съм бил глупак.

Йорк извърна поглед, наведе се още повече, както бе седнал с лакти върху коленете, загледан в лакирания дървен под. Не вдигна глава, когато кралят заговори отново.

— Имаш ли вести от съпругата ми и сина ми, Ричард? Слугите ме обикалят с празни лица, сякаш съм някакъв призрак, като че всички те са оглушали. Ти ме виждаш, обаче, нали? Чуваш ме?

— Чувам ви, Ваше Величество. Виждам ви — изрече той на един дъх. — Съпругата и синът ви са добре, сигурен съм.

— Маргарет нарече сина ни Едуард, точно както и ти нарече своя, Ричард. Той е добро момче, винаги усмихнат. На колко години е твоят син сега, тринайсет? Повече?

— На осемнайсет, по-висок от повечето мъже.

— А, съжалявам, толкова много съм изпуснал. Казват, че синът е най-голямата гордост на баща си, а дъщерята му носи успокоение — продължи Хенри. — Съжалявам, че нямам дъщери, Ричард, макар че може би те ще дойдат по-късно.

Погледът на Йорк се стрелна към бутилките на масата.

— Може би, Ваше Величество.

— Собственият ми баща умря, преди дори да го познавам — каза Хенри и погледна през златистата светлина в стаята. — Не успя да се гордее с мен. Жалко, че не го познавах. Поне той да ме беше познавал.

— Баща ви беше велик човек, Ваше Величество, велик крал — главата на Йорк клюмна още повече. — Ако беше живял още десетина години, толкова много неща щяха да са различни сега.

— Да. Жалко, че не го познавах. Но трябва да съм спокоен. Ще го видя отново, заедно с майка ми. Това ме успокоява, Ричард, когато болестта ме притисне. Ще дойде ден, когато ще застана пред него. Ще му кажа, че съм бил крал — за известно време. Ще му опиша Маргарет и сина си Едуард. Ще се разочарова ли той, Ричард? Не съм спечелил войни като него — очите му изглеждаха огромни на приглушената светлина, зениците черни вирове от скръб, когато се обърна към Йорк. — Как ще ме познае той? Бях малък, когато умря.

— Ще ви познае, Ваше Величество. Ще ви прегърне.

Хенри се прозя, огледа се наоколо за слугите, дето ги нямаше, и се намръщи.

— Късно е, Ричард. Сега ставам много рано, преди изгрев-слънце. Дълго време четох и главата ме боли.

— Да ви сипя ли вино, Ваше Величество?

— Да, моля. То ми помага да спя, без да сънувам. Не бива да сънувам, Ричард. Виждам такива ужасяващи неща.

Йорк разчупи восъчния печат върху бутилката, махна хартиената запушалка и напълни чашата с тъмночервената течност, която изглеждаше черна в полумрака. Хенри сякаш го забрави, вниманието му бе привлечено от припламващите въглени, докато огънят догаряше. Йорк не усещаше присъствието на друг човек, все едно беше съвсем сам в стаята. Тишината я изпълваше като топъл въздух, плътна и тромава, когато ръката му посегна към второто шише. Отвори стъклената запушалка на миниатюрна пружинка, но не смеси течностите. Лицето на Хенри бе осветено в златиста светлина и сенки, очите му полуотворени, както се беше загледал във въглените.

Йорк затвори очи и притисна с длан челото си, все още хванал отвореното шише.

Изведнъж той стана рязко и стресна Хенри, който вдигна очи към него.

— Господ да ви пази, Ваше Величество — рече с дрезгав глас.

— Няма ли да останеш с мен? — попита Хенри и очите му попаднаха върху чашата с вино.

— Не мога. На север се събират войски. Войски, дето трябва да посрещна и разбия. Когато се събудите, слугите ви вече ще са се върнали.

Хенри взе чашата и я притисна към устните си, вдигайки я високо. Очите му останаха втренчени в Йорк, докато я изпи и я остави празна обратно.

— Пожелавам ти късмет, Ричард. Ти си по-добър човек, отколкото другите си мислят.

В гърлото си Йорк издаде приглушен звук, почти като болезнен стон. Изхвърча от стаята, все още стиснал малкото шише между пръстите си. Хенри се извърна обратно към огъня, притисна глава назад към тапицерията на стола си и почувства как го унася. Стъпките на Йорк сякаш отекваха дълго на това празно място, но накрая заглъхнаха съвсем.