Кон Игълдън
Света троица (21)

19.

Солсбъри разтърка току-що обръснатото си лице със студена мокра кърпа, която затвори порите и облекчи парещото усещане след острия бръснач на Ранкин. Не беше сключвал облози с бръснаря си тази сутрин, а просто изтрая стърженето в абсолютна тишина, докато накрая се изправи и го освободи. На шейсет години Ричард Невил усещаше възрастта си. Всяка сутрин прекарваше по един час да се поти в упражнения, да поддържа ръката, с която държи меча, в добро състояние и ставите си подвижни. Никога не бе натрупвал килограми и сега, когато кожата и бузите му бяха провиснали, в тях нямаше тлъстина, която да ги закръгли. Дори и така, колкото и да се стараеше, за да попречи на напредването й, възрастта отслабваше силите му. Беше време, когато виждаше ясно всяко решение, знаеше съвсем точно какво иска и как най-добре да го постигне. Сега само поклащаше глава при спомена за тази младежка бистрота. Едно време животът бе по-прост — когато задачата му беше да поддържа фамилията си силна и да разпространява кръвта на Невил по всички благороднически родове в Англия.

Съпругата му Алис влетя в стаята точно когато Ранкин се оттегляше бързешком. Тя постави на една тоалетка купа с пресни ябълки и внимателно прецени настроението на съпруга си. Замъкът Мидълхам бе благословен с прекрасни овощни градини и сайдерът, който произвеждаха там, беше достатъчно добър за продан. Типично за съпруга й не го продаваха, а позволяваха на слугите да държат цели варели от него да отлежават в избите на замъка и да го използват както желаят.

Алис го наблюдаваше, докато той спря да бърше лицето и врата си. Виждаше, че е разсеян, че се оглежда безцелно наоколо за място, на което да остави кърпата, докато накрая тя приближи и я пое.

— Изглеждаш ми притеснен — рече и се пресегна да го докосне по ръката. Бяха женени от почти четирийсет години и бяха остарели заедно в онова, което той наричаше „нежния хомот“. Беше фраза, използвана често от него, за да я забавлява, една от многото, които й подхвърляше, за да види усмивка на лицето й. Хуморът може и да се бе изтъркал с годините, но не и споменът или любовта им.

— Чудно ли е, когато толкова много неща ме тормозят? — промърмори той. Застанал така до прозореца, виждаше златните поля около Мидълхам, които се простираха до хоризонта, а из тях разпръснати се движеха малките фигурки на мъже, жени и коне, които режеха и събираха снопове златно жито из нивите на графа. В друг ден гледката би му доставила удоволствие, картина на света в действие, както би трябвало да бъде — мъже, които извличат от земята доброто и чакат с нетърпение да изпият халба бира по залез-слънце. Първото докосване на есента бе оцветило дърветата в бронз и той се вглеждаше през тях в далечината.

Нямаше нужда Алис да се чуди защо съпругът й е напрегнат. Откакто преди два дни бе дошъл вестоносецът, целият замък бе обърнат наопаки, дузини мъже потегляха във всички посоки с бързоноги коне, за да свикват рицари и наемници където сварят.

— На Ричард Йорк съм се клел във вярност — рече Солсбъри. Говореше едва ли не на себе си, макар че се обърна и докосна бузата й. — Издигнах го достатъчно близко, за да вземе престола. И накрая той не се пресегна да го придърпа. Ако беше го сторил, сега нямаше да сме заплашени, нямаше да шепнат тук-там за този Указ за отнемане на права, който може да ни съсипе. Проклет да е с неговата нерешителност, Алис! Колко пъти трябва да ти дават короната, преди да посегнеш към нея? Йорк можеше да се възкачи на престола след Сейнт Олбънс и това щеше да е краят. Но прояви мекушавост, може би страх дори, зад стените на манастира, дето го пазеха отвсякъде. А сега? Минаха четири мирни години и всичко, което постигнахме, бе да позволим на краля пак да стане силен или по-скоро на кралицата да се вземе в ръце. И сега това! Родът на Йорк разтърсен до основи със самия кралския печат — нямам избор, Алис! Никакъв избор. Пак трябва да се бием. Трябва да вземем оръжието и пак да рискуваме всичко, което постигнах, след като то трябваше отдавна да е уредено.

— Няма да се провалиш, Ричард — твърдо рече жена му. — Никога не си се провалял. Каквото и да са подхванали, хората от рода Невил са процъфтявали — с ръка или с ум. Ти си прекрасен пастир за всички тях — да, и за други, дето не носят името ти. Сам казваше, че си събрал повече войска от кой да е друг род. Не си мързелувал по време на мира. Бъди окрилен от това, че имаше прозорливостта да събереш толкова много войници под знамената си, докато другите са дремели.

Солсбъри изсумтя, доволен, че собствената му съпруга му говори подобни неща. Не беше от онези, дето се хвалят, но му бе приятно, че тя оценява уменията му, макар подобни неща да се казваха само на четири очи.

— Баща ми ме учеше никога да не водя една и съща битка два пъти, Алис. Предупреждаваше ме, че ако победя, трябва да стъпча враговете си докрай, за да не могат вече никога да се надигнат.

— А ако загубиш? — попита тя.

Солсбъри се усмихна при спомена.

— Същият въпрос зададох и аз навремето. Каза ми, че ако загубя, поставям съдбата си в ръцете на други хора. Отговорът беше никога да не губя — той въздъхна и поклати глава. — И ето ме сега, обвързан да поддържам Йорк в една война, където един-единствен удар или стрела могат да прекратят всичко. Твърде съм стар за това, Алис. Чувствам го в схванатите си стави, в бавните си мисли. Това е път, който по-млади хора трябва да извървят. Бих предпочел да си седя тук в мир и да гледам как узрява реколтата.

Алис познаваше съпруга си достатъчно добре, за да подбере внимателно следващите си думи, да поласкае самолюбието му тъй, че да го извади от мрачното настроение.

— Може би тогава трябва да оставиш сина ни да командва войските. Имаш ли новини дали Ричард се е върнал от Кале? Ако той беше тук, знаеш, че не би отказал, любов моя. Той би вдигнал знамената на Невил заедно с тези на Уорик.

Тя видя как съпругът й стисна челюст, а погледът му се изостри.

— Той е добър командир, да. Сърцето ми се пълни, като си спомня как поведе хората си в Сейнт Олбънс.

— И твоите, скъпи. Те го последваха, когато наду роговете. Разказа ми колко добре е изглеждал в червената си униформа.

Солсбъри задъвка долната си устна при спомена и челюстта му едва забележимо се издаде напред, когато вдигна глава.

— Въпреки това, още е млад и може би недостатъчно лукав — заяви той.

Тя кимна, като прикри доволната си усмивка.

— И прекара три години във Франция, докато аз тук следях всеки слух, идващ от ланкастърските съдилища. Не, лично трябва да ги предвождам, Алис. Уорик ще има своя шанс в близкото бъдеще. Не той дойде да ми съобщи за тези Храбреци на кралицата, че тренират и се подготвят. За тези Храбреци на краля, дето яздят из Севера и събират лъкове и пики, и железни боздугани. Къде бихме били, ако ги нямаше хората, на които плащам, за да ми донасят тези неща? Загубени щяхме да сме, Алис. Един Господ знае дали оттук нататък кралят изобщо ще напусне леглото си. Вече цяла година нямам никого в Кенилуърт, та да ми съобщи в какво състояние е той. Двама яки мъже — и двамата умрели в злополуки? Младият Джон Донел открит обесен от собствената си ръка, при положение че го познавам като веселяк, изобщо не страдаше от черни мисли? Сър Хю Сароу пък открит мъртъв в един от домовете с лоша репутация? Изключително странно човек да е посечен така в леглото си, Алис. Още преди две години знаех, че трябва да събирам рицари и наемници, все едно колко разорително ще е. Опитаха се да ми замажат очите, но аз си знаех. Щом толкова им се щеше да съм сляп, явно е имало нещо, дето не са искали да видя. Не, зад тази опасност се крие кралицата, тази вълчица, а не Хенри. Този беден, съсипан човечец е изцяло на милостта й, на нейната и на тази на съветниците и придворните й. Не се и съмнявам, че синовете на Пърси още ги боли от загубата на баща им. Те са планирали това и аз трябва да им отвърна, иначе ще видя в огъня всичко, за което съм се борил през живота си.

— Много добре, Ричард — обади се Алис. — Доволна съм, че чувам от теб тези думи. Надявам се, ще пазиш сина ни жив и здрав?

— Доколкото е по силите ми — отвърна Солсбъри. — И, с Божия помощ, ще прекратим всичко това — той леко наведе глава и сенки заиграха по очите му. — Казвам ти, Алис, щом Хенри трябва да падне, няма да се дърпам като Йорк. Не и когато родът и титлите ми са застрашени. Ще нанеса удара, който ще прекрати тази война на тайно шушукане. Защото, ако Йорк е разгромен, следващият ще е Солсбъри, а после Уорик. Един Указ ще доведе до следващия и всички ще бъдем напъдени от Англия. Няма да позволя това даже през трупа ми.

— Стара ми лисицо — рече тя и се отпусна в прегръдките му, а той я обгърна с ръце и подпря брадичка върху главата й. — Върни се жив и здрав при мен, когато това свърши. Туй е всичко, за което те моля.

— Ще се върна — зарече се той, дишайки тежко с устни, допрени в косата й. Усети как тя трепери под пръстите му. — Шшт! Не се бой за мен, любов моя! Имам три хиляди мъже — и Йорк още две хиляди. Синът ни ще доведе две хиляди с неговата червена униформа, почти половината от гарнизона му в Кале. Седем хиляди, Алис! И то не разни селяни, свикнали да въртят косата и мотиката, а добри воини в броня. Един железен нож, моя любов, с който да ударим или да блокираме силите на кралицата. Нима не бяхме повикани на Големия съвет в Ковънтри? По заповед на самия крал аз имам разрешението му да придвижвам армията си из страната, горките глупци, дето го позволиха. Няма да се движим нощем, а през деня, събираме се по заповед на краля. Обещавам ти, преди да падне първата слана, ще разбия враговете. Ще ги изтръгна и разпръсна като слабо семе от слаби видове, каквито всъщност са. Честна дума, Алис, ще го сторя.

 

 

Морето беше на двайсет мили зад гърба му, но Уорик още усещаше миризмата му в дрехите си — тази смес на стара влага и чиста сол, която по някакъв начин винаги успяваше да повдигне настроението му. Морските пръски бяха удряли по кожата му, докато прекосяваха Ламанша откъм Франция, и усещаше горчивината им върху голите си ръце. Той надигна халбата си на светлината на факлите и нададе радостен възглас заедно с мъжете, когато Едуард Марч изпрати поредния виещ от болка рицар по гръб на земята.

Първата им вечер на английска земя от почти четири години насам беше твърде дълга за шестстотинте мъже от Кале. Някои плачеха или танцуваха, щом стигнаха до земята на бащите си, хукнаха напред да я докоснат и потупат или да загребат шепа пръст, която да скрият в торбите си. Те бяха изстрадали загубата на Франция преди десет години, прекарали бяха дълги месеци без възнаграждение, когато цяла Англия сякаш бе готова да избухне в пламъци. Не бяха млади, никой от тях, всичките до един посивели ветерани, на които удобството на дома беше отказвано твърде дълго, за да помнят някаква нежност. Капитанът им, Андрю Тролоп, трябваше да избърше с кокалестите си пръсти сълзите от очите си, когато Уорик му каза, че най-сетне ще се върне у дома.

Уорик гледаше с удоволствие как синът на Йорк приклекна, за да избегне една яростно размахана тояга, докато със свободната си ръка сграбчи крака на мъжа, повдигна го и го запрати в други двама. Винаги имаше опасност при меле, дори ако беше с дървени тояги вместо с боздугани с шипове или пък ножове. Въпреки това още преди да навърши осемнайсет, графът на Марч караше опитни рицари да изглеждат като деца — и зрителите му го обожаваха за това, ликувайки при всеки удар. Уорик чуваше как Едуард се смее в шлема си, звукът излизаше изненадващо силен и дълбок за такъв млад мъж. Не за първи път Уорик изпитваше нетърпение да види лицето на Йорк в първия момент, когато съзре какъв гигант е станал синът му. С височината си и с мощната си конструкция Едуард надхвърляше дори легендарния ръст на своя съименник, краля, познат с прозвището „Дългите бедра“.

 

 

Уорик му се налагаше да наема най-добрите оръжейници във Франция само за да успява да облича графа в желязо, докато растеше. Въпреки това, докато другите момчета биха могли да станат хърбави при такъв бърз растеж, Марч бе възмъжал сред ветераните на Кале, тренираше с тях всеки ден и научаваше всички най-жестоки трикове, които можеха да се приложат на бойното поле.

Уорик наблюдаваше как двамата най-верни другари на графа ликуваха заедно с останалите, следяха всяко негово движение с очите на познавачи. Ковачът Джеймсън беше един от най-едрите мъже, които беше виждал, макар че дори и той трябваше да вдига очи към Марч, когато бяха един до друг. Робърт Далтън бе поел тренировките с меч на целия гарнизон на Кале и се кълнеше, че през живота си не е виждал толкова ръжда и мръсотия. Верността им към сина на Йорк беше видима и очевидна, примесена с гордост, докато го гледаха как се бие. Графът щеше да всява ужас по време на война, убеден беше в това. Той се извисяваше с цяла глава и дори с рамене над останалите напълно развити мъже и използваше такава сила при удар, че един обикновено вършеше работа.

Застанал до Уорик, капитан Тролоп се хилеше весело, вече сериозно почерпен с бирата и медовината, които бяха открили в първата кръчма на брега тази сутрин.

— Вече никой не ще да се обзалага с него — рече той и надигна чаша, за да се чукне с Уорик. — За твое здраве, милорд. В началото печелех, ама сега? Не става дори когато се изправи срещу трима или четирима.

Последният рицар, който се бореше с него, видя възможност да сграбчи за крака младия граф. Той се гмурна, но беше просто вдигнат във въздуха и пуснат с трясък на метал, което го остави зашеметен. Ръцете му махаха хаотично като бръмбар, обърнат по гръб. Тълпата зяпачи се развика одобрително и Уорик се усмихна, когато Марч приближи, залитайки, и се тръшна тежко на тревата до него. Едва дишаше и от него на вълни се излъчваше топлина, все едно бяха седнали твърде близко до някоя пещ. Уорик видя как сър Робърт и Джеймсън се надигнаха от техния кръг от факли, за да се присъединят към младия си ученик. Той направи знак да донесат нови халби бира за трима им.

Синът на Йорк се зае с шлема си и се заоплаква с приглушен глас, че това нещо се е огънало. Натискаше го все по-силно, докато накрая металът проскърца и нещо щракна, като отвътре се показа освободеното му и зачервено лице с грива от рошава черна коса.

— Божичко, мислех си, че няма никога да се махне! Ще трябва да накарам оръжейника да го погледне, преди да го сложа отново. Видя ли ме, Ричард? Капитан Тролоп? А, сър Робърт! Моля, седнете до мен! Видяхте ли последния? Можех да го хвърля надалеч. Но пък той за малко да ми докопа крака, ако беше по-силен, за да го вдигне.

Уорик надушваше миризмата на бира, силна и сладка, в дъха на графа, както беше задъхан. Подаде пълна халба в облечените му с железни ръкавици ръце и наблюдаваше развеселен как Едуард я пресуши на един дъх, дори присви устни, за да улови пяната по тях. Странно беше усещането да гледаш нагоре към някого, когато и двамата сте седнали. След последното внезапно израстване на височина Едуард бе развил такива яки мускули, че дори опитни воини свеждаха поглед към краката си в негово присъствие. В комбинация с младостта му това можеше да го превърне в чудовище за околните, ако не беше добродушният му нрав. Неведнъж Тролоп го беше сравнявал с мастифите на Кале — огромни кучета, донесени там от Англия преди около век, за да се развъжда породата. Тези едри зверове не носеха никакво зло в себе си, може би защото нямаше куче, дето да ги сплаши.

Докато Уорик се терзаеше над писмата на баща си, с които той го бе извикал обратно у дома, най-големият син на Йорк сякаш приемаше всичко като велика авантюра, която се коренеше в желанието му да се види пак с майка си и баща си. Уорик премига, когато Марч се оригна шумно, и се зачуди дали не бива да му припомни, че поведението от гарнизона едва ли ще бъде подходящо за дворцовите среди. Поклати глава и се усмихна иронично. На трийсет години той не беше нито баща на Едуард, нито баща на кой да е друг младеж, макар че може би му се щеше да е така. Имаше две дъщери, оставени на грижите на жена му, и като погледнеше този син гигант, трудно бе да не го жегне съжаление. Но той не се поддаде на тъгата. Все още имаше време да отгледа цяла сюрия момчета и, честно казано, чувстваше Едуард по-скоро като по-малък брат, който се нуждаеше от неговото одобрение за всичко, което вършеше.

Уорик и капитан Тролоп се спогледаха развеселени, щом графът излочи още две халби, не по-малки от първата, разливайки бира по брадичката и гърдите си.

— Ставаме и тръгваме рано, Едуард — не се сдържа да му напомни Уорик. — Трудно ще ти е да яздиш на седлото с толкова бира в корема.

— Невероятно съм жаден, това е — отвърна младокът и даде знак да му донесат четвърта халба. — Хвърлянето на мъже из въздуха пресушава гърлото.

Уорик се засмя и се предаде. От опит знаеше, че на следващия ден графът ще се жалва и ще ги пита защо не са го спрели, макар че наистина не беше лесно човек да го спре, когато си науми нещо. Независимо от жизнерадостното си поведение, Едуард имаше буен нрав, но умееше напълно да го владее. Хората го усещаха и предпазливо се отдръпваха. Точно както с истинския мастиф, никой със здрав разум не си пожелаваше да го види освирепял.

За изненада на Уорик, младокът изля четвъртата си халба бира в тревата и отпъди с ръка прислужника, който щеше веднага да му долее.

— Много добре, достатъчно. Главата ми се замая и не искам утре аз да съм този, дето ще ви забавя. Колко дни имаме до Лъдлоу, преди да се видя с баща си?

— Осем или десет, зависи от състоянието на пътя — отвърна Уорик. — В момента пътищата са добри и можем да изминаваме по двайсетина мили на ден, дори повече, ако караме направо на запад от Лондон.

— Осем тогава — рече младият мъж и за миг затвори очи, тъй като от бирата му се зави свят. — Баща ми се нуждае от тези мъже и ще го подкрепя. Аз ще диктувам темпото, Уорик. Ти просто ще трябва да не изоставаш.

Уорик прие това изхвърляне без коментар, защото съзнаваше, че Марч е в състояние да го стори. Архивистите в Кале им бяха обяснили какво означава Указът за лишаване от права. Заплахата за рода Йорк можеше да се разшири и да включи не само баща му, а и графа на Марч. Имотите и доходите, които Едуард вече притежаваше, можеше да бъдат иззети, да не говорим за още по-болезнения удар да го лишат от името Йорк и херцогството, което се надяваше да наследи.

Капитан Тролоп пораздвижи схванатите си от седене крака. Беше на петдесет и се чувстваше стар като потънала в лишеи планина в сравнение с Уорик и сина на Йорк. Но двамата го бяха довели в родната Англия и той им беше страшно благодарен за това.

— Убеден съм, милорди, че този Указ може да се анулира без да се прибягва до оръжие. Дори ние във Франция чухме за Сейнт Олбънс, как Йорк спасил краля от черните му съветници, изтръгнал го от хватката им и го скрил в манастира. Постъпил е благородно. Бащата на краля би приел с отворени обятия човека, който е спасил сина му, не се съмнявам в това.

— Ти си познавал крал Хари? — попита Уорик и повдигна вежди.

Капитанът поклати глава.

— Бях малко момче, когато той умря, милорд, макар че много исках да го познавам. Не е имало по-читав човек от стария крал Хал, който ни спечели цяла Франция.

— Макар че хора като Съмърсет и Съфолк пък ни я загубиха — отвърна Уорик. — Истината е такава каквато ви я казвам. Този крал Хенри е просто момче, въпреки че външно има вид на голям мъж. Той е обграден от придворни и лордове, които действат от негово име и всеки от тях си разиграва коня както му харесва. Баща ми Солсбъри прозря тази истина, когато разби Пърси и Съмърсет. Сега те пак са събрали смелост, самодоволни глупаци, подстрекавани и поддържани от една френска кралица.

Капитан Тролоп се изчерви и извърна поглед, вместо да отговори. В нормални времена кралица Маргарет бе поставяна над всякаква вина и критика, смятаха, че е твърде извисена, за да участва в отвратителните маневри на лордовете и придворните на Англия. Дори само намекът за критика накара капитана да изпита неудобство. Преди Уорик да успее да приглади разрошените му от обидата пера, Едуард заговори. След многото погълната бира гласът му беше твърде силен, макар че изобщо не отвори очите си.

— Ако ще издадат Указ за лишаване от права, то той трябва да е срещу Пърси, Егремонт и Съмърсет. Нашите бащи отрязаха главите на змиите, но техните синове ги замениха. По-добре да изличим тези имена от регистрите, за да не могат да възкръснат отново. Няма да направя подобна грешка, когато това се случи — тогава той отвори очи, зачервени и втренчени ядно в мъжете наоколо. — Баща ми спаси краля и отново ще го стори, но показа милост за родове, които трябваше да бъдат разбити и заличени. Аз няма да го сторя.

Последва тишина и Уорик стисна устни, макар че арогантната реч на младока ужасно го раздразни. За негова изненада, отговор даде капитан Тролоп.

— Англичаните от Кале ще застанат зад вас, милорди. Ние сме дали клетва. Не срещу краля, естествено, което само по себе си би било държавна измяна, но определено срещу онези, които се възползват от името му.

Уорик забеляза колко разтревожен беше по-старият мъж, замаян от всички разговори за политика и благороднически родове. Нямаше по-просто нещо от ясен враг, срещу когото да се изправиш и да го повалиш.

— Крал Хенри няма да се бие — твърдо рече Уорик. — Той е като дете или пък монах, отдаден е на молитви и спи от изгрев до залез-слънце. Не бива да се безпокоите за лоялността или клетвите си, докато крал Хенри спи и е в безопасност в Кенилуърт. Всичко, което ни предстои, е да посрещнем и победим онези, които управляват от негово име, както сами казвате. Ние ще идем в Лъдлоу, а те ще дойдат при нас. Ще бъде трудно и кърваво, но ще се възправим, щом всичко свърши.

— Ще ги разбием — добави Едуард, легна обратно на земята и се прозя. — И Йорк ще продължи. Тогава ще си спомня за моите приятели и за враговете си.

 

 

Вестителят стигна до Кенилуърт посред нощ, събуди замъка и извади кралица Маргарет от леглото й. Все още в спалната си роба, тя посрещна младия мъж в залата за аудиенции с вързана коса и набръчкано и порозовяло от съня лице.

— Ваше Височество, нося съобщение от барон Одли. Казаха ми да ви предам думата „възмездие“.

Независимо от напрежението, Маргарет се позасмя. Знаеше, че само Дери Бруър би предложил името на любимия си кон за парола при тази толкова сериозна задача. Вестителят я изгледа с празен поглед.

— Говори тогава — рече тя.

Ездачът беше опитен човек. Той затвори очи и изрецитира думите, които му бе заповядано да запамети, вместо да рискува да ги засекат, ако са написани на хартия. Без той да знае, още един вестоносец щеше да се яви до час време и да донесе същото съобщение — застраховката на Дери да не би някой да се загуби.

— Ваше Височество, Солсбъри се придвижва. Тръгнал е на юг от Лъдлоу. Храбреците на кралицата ще застанат на пътя му, като така предотвратят сливането на хората му с тези на Йорк. Местоположението на Уорик и Марч още не ни е известно. Лорд Одли ви моли с цялото си уважение да информирате Бъкингам, Пърси, Егремонт и Съмърсет, а Храбреците на краля се подготвят за бойното поле. Оттук нататък — нека ви следват Божията благословия и добрият късмет.

Вестителят отвори очи. Пот се лееше от него от облекчение, че е изпълнил задачата си.

— Ти при лорд Одли ли се връщаш? — попита Маргарет. Мъжът кимна и, независимо от изтощението си, се изпъна като струна. — Кажи му, че Храбреците на краля заедно с Пърси и Съмърсет са край Ковънтри, въоръжени и готови за поход. Бъкингам и съпругът ми ще се бият с тях. Предай на Одли пожелание Бог да го пази и дано съдбата да му помага. Това е всичко. Сега ще накарам да те нахранят, почини си, но времето ни е малко. Икономът ми ще ти намери нещо за ядене, докато си на път.

— Много сте благосклонна, Ваше Височество — уморено отвърна мъжът, затвори отново очи, докато си шепнеше съобщението, за да го запамети. Напусна стаята почти тичешком и остави Маргарет да си хапе устните и да размишлява какво ще трябва да каже и да стори, за да вдигне съпруга си от леглото. В него бе ключът към всичко, а той не беше надявал доспехи от Сейнт Олбънс насам.