Кон Игълдън
Света троица (22)

20.

Дълбоко в себе си барон Одли смяташе, че Храбреците на кралицата са сбирщина от всевъзможни хора. Мнозина бяха израснали в собственото му графство Чешир, както и в Шропшир и околните графства, събрани от селата по двама, по трима и по дузина. Някои бяха просто скитащи рицари, без собствена емблема или ливрея освен сребърния лебед на кралицата, закачен на гърдите им. Тези мъже поне бяха обучени за битки, независимо колко бяха бедни и лошо оборудвани. Останалите бяха селскостопански работници и ковачи, строители и касапи, и дребни земевладелци. Идваха от най-различни прослойки и области на живота и единственото общо помежду им бе верността им към краля и гневът им срещу Йорк.

„Дери Бруър е свързващото звено между всички тях“, мислеше си Одли, докато наблюдаваше как шпионинът приближава към него върху кокалестия си кон. Бруър бе онзи, които яздеше от село на село, за да организира наборния си пункт, призовавайки лоялните мъже да защитят краля и кралицата. Той и Уилфред Танър стигаха и до най-отдалечените ферми, и приемаха документите на синове, братя и бащи, на всеки, който отговаряше на изискванията и приемаше в замяна сребърната значка. Задачата на Одли през последните месеци бе да превърне повече момчета и земевладелци във войници. Някои от тях бяха в ръцете му вече над половин година, докато най-скорошните набори все още се чудеха от кой край да захванат пиката. Това водеше до хаос и след като се бяха събрали през последните няколко седмици, Одли откри, че Бруър е много полезен помощник. За жалост, спомените му от широкомащабните битки бяха все лични и нямаше представа от това каква тактика е била приложена на бойното поле. Като млад Бруър бил оръженосец и имал добра видимост само към боевете от редицата пред и зад него, докато е вървял напред. Може би по тази причина той бе отказал официално пост сред Храбреците, твърдейки пред Одли, че и без това има твърде много роли, та да може да поеме още една. Баронът с усмивка си припомни дързостта на този мъж, а междувременно той спря коня си до него.

— Добре се развиват, милорд — рече Дери и слезе от коня. — Не съм виждал такава многобройна армия от Франция насам. Казаха ми, че оръжието и доспехите на кралицата са стигнали до вас. Доволен ли сте?

— Не. И няма да съм доволен, докато не видя главата на Солсбъри на земята — отвърна Одли. Наясно беше, че мнозина стояха достатъчно близко, за да го чуят, и повиши глас, за да стигне той до тях. — Но те ще удържат, тези Храбреци. Имаме три пъти повече войници от онези, които вървят със Солсбъри, и той изобщо не знае какво го очаква. Залагам живота си заради тези мъже.

Онези, които го чуха, се усмихнаха на командира ветеран с неговите бели мустаци и брада и повториха думите му пред хората около тях.

— Право да си кажа, бих предпочел да тръгна с тези мъже срещу Лъдлоу — и самия Йорк — продължи Одли с доста по-снишен глас и вдигна ръка, за да пресече възражението на Дери, преди още да е започнал. — Да, разбирам, каузата ни ще има повече полза, ако разбием Солсбъри, преди да се е събрал с Йорк и Уорик. Чисто и просто здрав разум. И въпреки това, боли ме. Йорк е истинската заплаха за моя крал. Той е човекът, дето всички искат да видят на трона вместо законния му притежател. Йорк е в сърцето на тази бунтовническа група и бих искал да го видя наказан и лишен от права. Всъщност от четири години чакам да видя това.

Ако беше друг командир, Дери би го потупал по рамото, но Одли бе стегнат старец, който не обичаше да показва лични чувства от какъвто и да е вид. Вместо това той сведе глава.

— Ще го видите, милорд, не се съмнявам в това. Веднага щом разбием Солсбъри, можем да обърнем на юг и да се присъединим към Храбреците на краля. Още преди да е свършила годината, ще изкореним този плевел.

— Доста прибързано, мастър Бруър — рече Одли и поклати глава укорително. — Това да не ни е бодра весела разходка сред горите. Хората на Солсбъри са много обучени и бронирани с добро желязо. Ако не ги превъзхождахме толкова по численост, не бих бил така уверен.

— Но ги превъзхождаме и вие сте уверен — каза Дери с весели искри в очите.

Старецът изсумтя.

— Ами, да. Ще видим. Солсбъри не може да стигне до Лъдлоу, без да мине покрай нас. Но пък той е хитър, Бруър. Видях какво е свършил в далечния север и, видно е, човекът не е глупак. Приел съм си за правило да не броя взетите знамена, докато битката не приключи. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Докато двамата разговаряха, огромната армия от Храбреци на кралицата се беше строила в трите си основни групи, като капитаните и сержантите грубовато оправяха редиците. В очите на Одли строят изглеждаше доста неравен, твърде много мъже не бяха заели точно местата си. Но все пак огромната сила, която се оформи на Блоър Хийт, поне беше уверена и добре нахранена, девет хиляди силни млади мъже, положили клетва пред самата кралица. Техният плам стъписа Дери в началото. Значката със сребърен лебед първоначално бе влязла в употреба единствено за да се разграничат двете армии — като начин да се разпознават. Трудно бе да се разделят големи военни сили насред битка, а войната можеше да изисква бързо придвижване и реагиране. Но сребърните лебеди бяха приети с ентусиазъм и гордост. Младите мъже от английските села и градове бяха готови да се бият за обкръжената кралица, да приемат за своя нейната кауза. На Дери му се наложи да откаже на стотици, които пожелаха да носят сребърния лебед, като вместо това им даде антилопата на краля.

Хиляда и двеста от Храбреците бяха въоръжени с добри тикови лъкове, като всеки от тях бе съобразен с височината на притежателя си и струваше повече от половин годишна заплата в сребро. Дери може и да си мечтаеше за стрелци като Томас Удчърч, но не разполагаше с такива. Въпреки това във всяко населено място на Англия се намираше по някой стрелец от по-посредствена величина и всяка неделя там упражняващите се разцепваха на трески дървените мишени. Стрелците Храбреци можеха да изпълнят небето със стрели, когато моментът дойде, после пак и пак, по-бързо отколкото да си поемеш дъх. Още около седем хиляди носеха доспехи и брадви или железни боздугани: палки, с които да смачкват шлемовете, и големи ножове, с които да намушкват воините, след като ги свалят от конете. В тила гордо яздеха осемстотин рицари. На Дери му се искаше да са три или четири пъти повече, но бойните коне струваха цяло състояние и само най-богатите се биеха на коне. На краля и кралицата им бе струвало огромни суми да снабдят с коне скитащите рицари — мъже, които имаха уменията, но не можеха да си позволят играчките на войната. Последно той бе преглеждал квитанциите преди година и отказваше да го стори отново, докато порой от сребърни монети продължаваше да се излива от кралската хазна. Дори само ризниците и шлемовете бяха съсипващо скъпи. Пот го избиваше, като си помислеше за разходите, но не можеше да взима половинчати мерки. Богатството на Йорк беше легендарно и той със сигурност нямаше да се скъпи, когато ставаше дума да оборудва мъжете си.

Одли даде сигнал на слугите си, те му донесоха стъпенката и доведоха коня му, тъмнокафяв скопец, който пръхтеше и тропаше с крака. Докато с удоволствие се качваше върху седлото на собствения си кон Възмездие, Дери си мислеше, че е благодарен, дето животното е далеч по-младо от господаря си.

— Избрал съм това място внимателно, мастър Бруър подвикна му Одли. — Блоър Хийт се намира на пътя на Солсбъри към Лъдлоу. Виждате ли там в далечината? На около половин миля, онзи хълм с редицата от дъбови дървета и горичката? Ще чакаме на сянка при големия плет и когато излезем, ще обградим трите хиляди на Солсбъри и ще ги направим на пух и прах.

— Това ми звучи малко прибързано, милорд — отвърна Дери.

Одли вдигна поглед към бледото есенно небе.

— Дори и така да е. От дълго време чакам този момент. Честта на краля беше опетнена от предатели и той бе принуден да се оттегли в Кенилуърт, когато цяла Англия е негова. Доволен съм да служа за негов боздуган, мастър Бруър, за негов инструмент. Ако Бог пожелае, ще ги спрем още тук — баронът пришпори коня си, като предпочете да язди край Храбреците пешаци и да бъде в полезрението им.

В замъка Лъдлоу Йорк бе зареял поглед над бойниците, обърнат на север, където се надяваше да зърне армията на Солсбъри, идваща да го подкрепи. На запад чуваше бушуващите води на река Тийм, която се виеше около замъка, като селото и мостът Лъдфорд я пресичаха от южната страна. Той се завъртя целият и вдиша дълбоко влажния въздух, мъчейки се да намери покой. Замъкът вреше и кипеше, откакто бяха пристигнали писмата на Солсбъри. Йорк стисна до болка камъните, сещайки се за предателството спрямо рода и името му. Сигурен беше, че крал Хенри няма нищо общо с това. Беше работа само на френската кралица, която преплиташе копринени конци и ги дърпаше като кукловод. Откакто беше отвлякла краля и го бе скрила в Кенилуърт, той знаеше, че тя е негов враг. При спомена го обзе старата ярост за това толкова неочаквано действие, че въобще не бе могъл да го предвиди. Само нейното влияние би могло да даде на по-слабите хора кураж да действат срещу него. Указ за отнемане на права! Самите думи бяха отровни, заплаха, на която трябваше да отвърне безпощадно, все едно кой пръв е тръгнал по тоя път. Хладният вечерен бриз му помогна да потуши страстите си, но този път нямаше да се въздържи, както беше сторил в Сейнт Олбънс. Ако кралят отново попадне в ръцете му, каза си той, този път ще действа с меча си, ще отговори с един-единствен удар на всички онези, дето дръзват да заплашват името и рода му. Йорк още усещаше ужаса, който го бе завладял, когато писарите разровиха архивите си и му описаха ужасните последствия само от този документ, подпечатан от краля. Краят на една кралска династия, краят на правнука на един крал, да не говорим за титлите, които Йорк не би могъл да предаде на поколенията.

Тази мисъл го върна към необикновения му син, който се завърна с Уорик преди две нощи. Струваше му се, че ще се пръсне от гордост само щом видя исполинската фигура на Едуард. Никой от другите му синове не можеше да се похвали с такава височина и мускулатура. Най-малкият бе все така изкривен, макар че, вече седемгодишен, малкият Ричард най-сетне се бе научил да стиска челюст и да не вика от болка. Контрастът между синовете му се очертаваше най-ярко сега и той бе похвалил Едуард на едно от тържествата, зървайки за миг как Ричард наблюдава и двамата. Тогава той отпъди с ръка смръщеното момче, тъй като имаха твърде важни неща за обсъждане. Родът Йорк едва ли някога е бил по-силен — с такъв воин за наследник в момент, когато опасността е най-голяма.

Йорк посегна за каната с вино от Малмси, която бе поставил внимателно върху амбразурата. Пиян беше, знаеше го, но пък само за една нощ чувстваше, че има право да притъпи страстите сред войниците си, да ги остави да се отпуснат, докато той стоеше на студа и пресушаваше чаша след чаша. Гарнизонът от Кале май беше донесъл у дома доста положителни неща. Уорик сякаш също бе станал по-твърд за периода, прекаран в чужбина. Синът на Солсбъри беше оползотворил добре времето си, като нападаше чуждоземни кораби в Ламанша, съдове от Испания и Любек, или пък от други държави, чиито капитани се осмеляваха да изложат на риск корабите си близо до брега. По преценка на Йорк Уорик се бе превърнал във водач, вместо просто да бъде мъж, който е наследил титлата си чрез брак. Нямаше човек, който да го види и да постави под въпрос правото му отново да командва.

— А срещу нас — нищо и никакви лебеди и антилопи — промърмори Йорк. Двете хиляди на Уорик бяха зърнали движещи се колони, когато наближаваха земите около Лъдлоу. Не ги бяха предизвикали, не и при толкова многобройна армия, но истината беше, че страната бе във война и Йорк нямаше представа от числеността на онези, дето щяха да застанат насреща му. Благодареше на Бога, че двамата със Солсбъри се бяха събрали и бяха обучили толкова много воини през годините на мир. След като той пристигне, щяха заедно да имат седемхилядна армия, достатъчна, за да застанат срещу куп „Храбреци“, сглупили да се подведат по романтичните си идеали и благоволението на кралицата.

Пиянството му се вкисели и той се зачуди дали Маргарет ще завърже съпруга си за някой кон, за да го показва наоколо, докато мъжете го приветстват. Дразнеше го фактът, че Кенилуърт беше крепост, затворена както за шпиони, така и за вестители. Откъде да знае например дали кралят не се е възстановил от болестта си до степен, в която може да язди под знамената. Тази мисъл го мъчеше като леден нож, забит между ребрата, и той отпи отново, като довърши каната и почувства главата си замаяна. Можеше да се довери на Солсбъри и Уорик. Имаше доверие на сина си и на мъжете от Кале, които бе довел в Лъдлоу. Останалата част от страната щеше единствено да види, че отново са заплашили краля. Щяха да шепнат в ушите му епитета „предател“, където и да отидеше, но не и ако изпълнеше най-черните им опасения и вземеше трона за себе си.

Йорк кимна с глава и се обърна на север, загледан в небесата, където светеха само звездите над главата му.

— Идвай, стари приятелю — промърмори той завалено и вдигна чаша за поздрав към Солсбъри. — Идвай при мен и нека сторя онова, което трябваше да направя преди. Този път няма да стоя настрани.

Кралят плачеше и сълзите го заслепяваха, докато Маргарет и двама слуги се бореха да го напъхат в доспехите му. Тя вече се бе зачервила и се чувстваше неудобно от реакцията на съпруга си, макар че тези мъже се грижеха за Хенри от години в Уиндзор и в Кенилуърт. Действаше по-грубо от тях, дърпаше крайниците му напред-назад и натискаше сглобките една по една, за да ги затвори.

— Сега ни оставете — рече тя и раздразнено отхвърли падналия кичур коса над лицето си.

Двамата слуги изприпкаха навън, без да се обърнат дори, оставяйки краля и кралицата насаме. Доспехите на Хенри проскърцаха, когато седна обратно на леглото. Маргарет коленичи в краката му, вдигна ръка, за да го погали по бузата, а той премигваше и се мъчеше да сподави риданията си като малко дете.

— Няма да има кръв, Хенри, казах ти вече — успокои го тя. В отчаянието си едва се сдържаше да не му зашлеви шамар. — Трябва да излезеш на кон с твоите Храбреци. Трябва да те видят, облечен в доспехи и с развети знамена. Ще командват Съмърсет и Бъкингам, заедно с граф Пърси и барон Егремонт. Аз ще бъда там с теб през цялото време.

— Не мога — смотолеви Хенри и поклати глава. — Не знаеш за какво ме молиш.

— Единственото, за което те моля, е да се държиш като крал на Англия! — сряза го тя.

Думите жегнаха съпруга й, но вече го налягаше апатията и той потъваше в мъгла, лицето му се отпусна, докато искрицата съзнателност в погледа му угасна в пустота. Тогава търпението на Маргарет съвсем се изчерпа и тя го разтърси толкова силно, че главата му се заклати във всички посоки.

— Стой буден, Хенри! Обърнах цялата страна, за да те доведа до това място. Цяла Англия се върти около Кенилуърт заради теб като ветропоказател. Подкупвах и обещавах, и заплашвах опасни мъже, но накрая ти трябва да проявиш воля или ще загубиш всичко. И какво ще струва тогава животът на сина ти, Хенри? И пукната пара няма да струва. Нищичко. Сега стани заради мен! Изправи се в доспехите си. Вземи меча!

Хенри не помръдна от мястото си, седеше отпуснат и втренчен в нищото. Маргарет се изправи и го загледа отгоре, гневна и отчаяна. Осем хиляди мъже се бяха заклели да се бият за краля. Шест хиляди от тях бяха войници, доведени му от неговите лордове. Всички те бяха дошли — от Съмърсет и Нортъмбърланд до дузина дребни лордове като Джон Клифорд, получил титлата барон след смъртта на баща си при Сейнт Олбънс. Въпреки това една четвърт от новобранците в кралската армия бяха необучени граждани и селяни, не по-опитни от собствените й Храбреци. Маргарет знаеше, че само с присъствието си Хенри ще им вдъхне кураж, ще ги накара да стоят изправени, щом оръдията започнат да бълват и стрелите полетят из въздуха, а стомасите им се свият от ужас. Беше се вкопчила в надеждата, че Хенри ще се съживи, когато го облекат в доспехите, независимо от това в какъв етап от болестта се намираше. Лекарите бяха споменали за разни тонизиращи отвари, размесени с бренди, които щяха да раздвижат кръвта му и да го изкарат от ъгъла, в който се беше скрил. Надявала се беше, че няма да стигне до тях, но може би нямаше друг избор.

— О, лежи си там, тогава. Нека доспехите ръждясат от сълзите ти — тросна се тя и яростта придаде злост на думите й. — Няма да ме има три дни, най-много четири. Когато се върна, лекарите ще ти вкарат огън във вените. Те ще те принудят да станеш. Чуваш ли ме, Хенри? Ако ще и да прекараш остатъка от живота си в тази мекушавост и дремливост, то този месец ще тръгнеш на поход срещу Йорк. За мен и за сина си, ако не заради себе си.

Мъжът й я погледна с широко отворени, невинни очи.

— Ще го сторя, щом го искаш от мен, Маргарет. Както кажеш, щом трябва, ще го сторя.

Тя почувства как яростта й се надига и беше убедена, че всеки момент ще го удари през лицето. Без да каже дума, изскочи от покоите му. Икономите на кралската спалня чакаха скупчени по-надолу в коридора и Маргарет се отправи към тях.

— Следващите няколко дни ще отсъствам. С изключение на вас никой не бива да говори с краля, докато ме няма. Абсолютно никой, докато не се върна. Нека доктор Хатклиф да е готов да го прочисти и да му даде лекарство следващия вторник сутринта. Тогава той ще стане, за да се присъедини към лордовете си и Храбреците на краля. Разбрано ли е всичко?

Мъжете се поклониха и промърмориха нещо утвърдително, защото усетиха гнева й и се бояха от него. Маргарет ги подмина и се запъти към конюшните, където чакаха оседланите коне. Собствените й Храбреци също щяха да се бият скоро, първата армия, заклела се в нейното име. Всичко друго щеше да чака, докато тя стане свидетел на тази битка и види първия триумф на Ланкастър, тъй дълго подклаждан от тлеещата жар. Беше петък вечер и тя ще бърза да види как ще разгромят Солсбъри на Блоър Хийт. Дори Дери Бруър не знаеше, че ще отиде там, че ще язди само с двама мечоносци, които да я пазят от бандитите по пътя.