Метаданни
Данни
- Серия
- Войните на Розите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Trinity, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Данилова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кон Игълдън
Заглавие: Света троица
Преводач: Анелия Данилова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Алма
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Фолиарт“ АД
Редактор: Мариана Шипковенска
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-619-214-010-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9049
История
- — Добавяне
23.
Маргарет вдиша дълбоко и се наслади на миризмите, които изпълваха Уестминстърския дворец. Коледа бе отминала само преди три дни и макар че двайсет и осми декември бе денят на Ирод, в който старият тиранин беше заповядал да убият децата, той бе също така и денят, в който кралските кухни печаха всички остатъци от сърнешкото месо на пайове и ги изпращаха навън. Те взимаха вътрешностите — черния дроб и сърцето, мозъка, краката и ушите, варяха ги на слаб огън, докато се получеше питателен сос, който после затваряха в тестото. Накрая персоналът на кралските кухни го изнасяше навън, а от хората, струпани пред двореца се изтръгваше триумфален вик. Пайовете с вътрешности се режеха на дебели резени и, още пускащи пара, се раздаваха на семействата. Маргарет бе опитала парче и откри, че на гъстия сос му трябваше време да премине от устата и зъбите й надолу.
Тя гледаше със задоволство тълпата от един висок прозорец, докато цяла редица от готвачи наизлязоха, всеки натоварен с поднос с тежък пай отгоре, с ножове, провиснали край бедрата, за да режат порциите. Забеляза, че сред тълпата няма деца. В деня на Ирод често ги биеха, за да им напомнят за жестокостта на този крал, затова момчетата и момичетата на Лондон се покриваха кой както може на този ден, свеждаха глави и си вършеха работата в мълчание, вместо да напомнят на майсторите за тази традиция. Мъже и жени бяха струпани там, усмихнати и развеселени, притискаха се в редицата от готвачи. Мнозина носеха собствени кърпи и кошници, за да отнесат по някое парче.
Маргарет прокара ръка над стомаха си, почувствала тежест от всичко изядено през последните няколко дни. Беше седяла по време на коледната служба в Уестминстърското абатство със съпруга си, клюмнал до нея. Коледари се бяха събрали навън, за да танцуват и пеят, възхвалявайки раждането на Христа, но им беше забранено да влизат по църквите, защото пречеха на паството. Спомни си, че бяха започнали някаква кавга, биеха се по улиците, докато охраната й не излезе с тояги и грубо ги разпръсна с ритници и удари всеки по пътя му.
Дери Бруър се покашля зад нея, тя се обърна и се усмихна, като го видя облечен в най-хубавите му, почистени дрехи. Трудно беше да свърже образа на мъжа, който току-що влезе, с кльощавия и треперещ монах, дето дойде при нея в Уиндзор преди пет години. Дери беше понапълнял междувременно, кръстът и раменете му бяха натежали. Все още изглеждаше силен като глиган, който не е загубил хитрината си с възрастта. Леко докосна стомаха си при тази мисъл. Скръбта и притесненията й бяха помогнали да избегне тази съдба, може би защото утробата й оставаше празна след Едуард. Тази мисъл й причиняваше болка и тя се усмихна насила, за да поздрави Дери.
— Какви са новините, Дери? Икономът ми каза, че ще има набити деца из Лондон днес. Мислех, че си играе с мен, като знае, че съм израснала във Франция. Вярно ли е?
— Случвало се е, милейди, ако чираците станат шумни, а майсторите им загубят търпение. Имало е на този ден размирици. Не всяка година. Ако желаете да видите подобно нещо, със сигурност мога да го уредя.
Маргарет се засмя и поклати глава.
— Ех, да можеха всичките ми желания да се удовлетворяват по същия начин, Дери. Така си представях аз, че ще бъде, щом стана кралица, когато бях малко момиче и прекосявах Ламанша за първи път — думите й върнаха спомена за човека, който я беше довел в Англия — Уилям дьо ла Пул, херцог Съфолк. Очите й се замъглиха от тъга при тази мисъл.
— Как върви работата, Дери? Флотът готов ли е?
— Впрегнал съм в денонощна работа всеки корабостроител на южния бряг. Нови съдове или старите поправени, все едно, флотът ще е готов, милейди, до пролетта. Ще имаме кораби, дето да поемат армията, каквито Франция не е виждала от 46-та година насам. Достатъчно, за да изтръгнем Солсбъри, Уорик и Марч от Кале, убеден съм. Но ако са навлезли по-навътре в страната, френският крал никога няма да позволи английски войници да пресичат или да лагеруват на негова земя. Ще осигурим Кале за Короната, милейди, не се съмнявайте. Ще отнемем на противниците на краля това убежище, каквото и да са решили да правят.
— И след това Йорк в Ирландия — напомни му Маргарет.
Изрече го почти като въпрос и Дери отговори така, както вече поне десетина пъти бе отговарял.
— Милейди, знаете, че ви казах — Ирландия е диво място и Йорк го обичат там от времето, когато е бил кралски наместник — той прочисти гърлото си от неудобство. — Той има приятели в Ирландия, които вярват, че родът Йорк… ами, че той е от кралско потекло. Те ще се опълчат, а и хората им заедно с тях. Милейди, да се придвижи флотът на двайсет мили по море до Кале, не е кой знае какво. Можем да блокираме това пристанище, да прехвърлим армия, оръдия, всичко, от което имаме нужда, макар че се надявам те да се предадат, преди да сме принудени да сринем стените. Не искам френският крал да си мисли, че му се отваря нова възможност, породена от неуредиците ни. Ирландия… тя е нещо по-различно, милейди. Да се отведе армия на онзи див източен бряг, си е истинска операция за година или повече далеч от Англия, а от тези мъже ще има много по-голяма полза у дома. Ирландците са мрачни хора. Лордовете им ще възненавидят такова предизвикателство спрямо авторитета им и само една искра може да подпали въстание. Вече казах, че не бих препоръчал подобен подход, поне не тази година. Моля ви, нека да мислим за Йорк пак, след като сме взели в ръцете си Кале. Господ обича онези, които вървят няколко стъпки напред, милейди. Той обича да им показва цената на тяхната амбиция.
Маргарет се нацупи и в разочарованието си направи муцунка.
— Не мога да оставя тази птица на спокойствие — рече тя. — Той избяга, когато го бяхме притиснали, и показа презрение към всичките ми Храбреци. Не разбираш ли, Дери? Видях как Солсбъри изколи храбрите мъже, излезли на бойното поле, закичени с моята значка от любов към мен. Къде е наказанието за този отвратителен ден? Къде е справедливостта, след като Солсбъри и синът му са в безопасност във Франция, а Йорк е в Ирландия? Искам да ги доведат у дома във вериги, Дери! Колкото и да са ми стрували, колкото и да са ме заплашвали.
— Ваше Височество, знам това. Пак ще бъде Коледа, ако видя Йорк и Солсбъри върнати, за да бъдат съдени. Аз бях на Сейнт Олбънс, милейди. Знам колко дългове натрупаха — които още не са изплатени. Ще си платят, заклевам се. С шейсет кораба, натъпкани с войници и оръдия, ще ги извадим от дупката им като лисици. Моля ви само за търпение.
Маргарет кимна сковано и махна с ръка, за да го освободи. Дери се поклони, усещайки как гърбът му изтръпва. Боже, колко беше остарял! Размисли за всички неща, които трябваше да свърши през този ден, и се зачуди дали не може да намери време за час упражнения с меч с един от кралските гвардейци. В крайна сметка се беше научил да язди като рицар. Затуй бе решил да овладее и меча като рицар, макар че гордостта му страдаше, като го удряха оттук-оттам сякаш беше някое непослушно дете. Взе решение да се поизпоти, все едно какво ще му струва.
Маргарет вече се бе извърнала към прозореца, когато той тръгна да излиза, и пак се усмихваше на лондонските тълпи. Новата година идваше само след няколко дни и надеждите й за нея бяха големи, по-големи от всички досегашни. Първо Кале, после Йорк, където и да се е скрил. Враговете на съпруга й щяха да бъдат преследвани и Хенри щеше да изживее живота си в мир. След всички страдания Англия щеше да е по-силна, Маргарет бе уверена в това. Точно както и тя беше калила силата си като нажежено желязо. Още си спомняше невинното създание, което представляваше — крехко момиче, което едва говореше английски, само бледа сянка на жената, в която се бе превърнала.
За толкова тъмна януарска нощ морето беше спокойно. И такова трябваше да бъде за онова, което Уорик си беше наумил. Заедно с подбрани свои мъже той премина през ужасните ветрове, които върлуваха над Ламанша, като се успокояваше единствено от факта, че кралският флот никога не би могъл да излезе от пристанището в такова бурно море.
Беше в самото начало на 1460 година и само три месеца след бягството им от Лъдлоу. Йорк отплава за Ирландия, а Солсбъри, Уорик и Едуард Марч успяха да стигнат до Франция с една рибарска лодка. Това беше най-ниската точка и за тримата, макар че щом стъпиха в крепостта Кале, почти веднага започнаха да кроят планове за връщането си. Братът на Солсбъри, Уилям, лорд Фокънбърг, ги бе посетил по-късно със стотина свои мъже и две здрави каравели, които трябваше да се завържат на доковете. Като поддръжник на Хенри, лорд Фокънбърг донесе също и новината, че в Кент се събира флотът на Ланкастър — кораби, които щяха да акостират с десет хиляди войници или дори повече през пролетта. Ако в главите им изобщо имаше някакви съмнения за бъдещите им планове, думите му ги разпръснаха. Указите за лишаване от права бяха издадени и нямаше да ги оставят на спокойствие в изгнаничеството им.
Пристанището на Сандуич беше тихо и спокойно в малките часове на тази мразовита зимна нощ. Уорик и Солсбъри минаха заедно покрай пустия кей, а Едуард Марч вървеше само на стъпка зад тях. Четирийсетина мъже ги следваха на групички от по шестима до десетина. Всичко двеста войници ветерани бяха прекосили морето към Англия през тази нощ, облечени в прости, груби дрехи от вълна и кожа. Доспехите или ризниците щяха да създадат единствено затруднения за тихата работа, която им предстоеше. В тъмното биха могли да минат за кралски екипажи или пък кентски рибари. Въпреки това Сандуич бе преживял множество френски набези през вековете. Вражески кораби и преди се бяха промъквали през Ламанша и Уорик се чудеше само как църковните камбани още не са започнали да бият предупредително из града.
Късметът беше с тях. Бяха привързали четири малки лодки сред сенките от кралския флот — четирийсетина съда на котва с не повече от няколко лампи, които се люлееха помежду им. Самият град чернееше на фона на нощното небе, но много от жителите му имаха навика да се събуждат преди зазоряване. Уорик и баща му бяха планирали пристигането си в час, когато рибарските екипажи спяха, а кралските войници все още си отспиваха след изпитата бира.
Уорик се обърна рязко, щом чу приглушен вик откъм една от рибарските лодки, проскърцващи на котвените си стоянки. Не можеше да определи точния източник. Корабите бяха вързани на дока толкова близо, че хората му бяха успели да прескачат от един на друг и така да се придвижат. Част от мъжете стигнаха с малки лодки до по-далечните кораби и по стълбите, които прикрепваха за дървените стени, пропълзяваха на борда възможно най-тихо. После в миг спринтираха по тъмните палуби босоноги и почти без всякакъв шум удряха с тояги или промушваха с нож нещастните пазачи. Кралските екипажи всичките бяха на брега и във всеки от корабите имаше на пост само по неколцина млади мъже със задачата да поддържат лампата да гори и да дебнат за французи.
Уорик се бе загледал в откритото море и подскочи, когато баща му го сграбчи за ръката. По един страничен път, който водеше към крайбрежната алея, приближаваше светло петно от лампа. Може би заради присъствието в града на толкова много кралски войници, местните пазачи не бяха тъй бдителни, както се очакваше. Уорик и Марч се втурнаха напред и доловиха откъслечен разговор и смях, някаква история от току-що отминалите коледни празници. Уорик усещаше каква огромна сянка хвърля Едуард Марч край дясното му рамо. Загубена кауза беше, дето облече младия гигант в рибарски дрехи. Нямаше човек, който ще го погледне и няма да разбере, че е войник.
В малката група, която се зададе откъм ъгъла, бяха шест човека, които заковаха на място шокирани. Уорик видя, че единият носи голям звънец с дръжка, за да събужда града. Той преглътна. Двете групи стояха като замръзнали и се гледаха втренчено.
— Французите! — просъска един от пазачите и вдигна звънеца.
— Я си затваряй устата, глупако — сряза го Уорик. — На французи ли ти приличаме?
Мъжът се поколеба, стъпил на пръсти, все едно всеки момент щеше да изхвърчи. Онзи, дето ги предвождаше, вдигна капака на лампата си и лъчът й освети сенките на неколцината мъже, дето притичваха зад гърба му. Пазачът внимателно прочисти гърлото си, знаейки, че една погрешна дума и е мъртъв.
— Не искаме неприятности, които и да сте вие — рече, като се мъчеше да придаде авторитет на гласа си, който едва излизаше треперещ от гърлото му. Очите му премигнаха към Едуард, защото усети неговата готовност да се бие.
— Графове Уорик, Солсбъри и Марч — отговори Уорик. Не му пукаше кой ще чуе, че са били там. Искаше само да вземе корабите и да се махне преди изгрев-слънце. Кралските екипажи надали щяха да тръгнат да ги гонят с рибарски лодки.
Пазачът се наклони напред и се вгледа в тях. За изненада на Уорик, той се усмихна. Без да се обръща, прошепна команда към онези зад себе си да не бягат.
— В такъв случай, ще трябва да ни вържете — каза мъжът, — иначе хората на краля ще ни обесят на сутринта.
— По дяволите, Джим! — просъска онзи със звънеца. — Ще ни нашарят гърбовете тъй или иначе.
— Няма да умреш — сряза го пазачът. — Ще те пребия собственоръчно, Пийт, ако зазвъниш с онази камбана.
Уорик намръщено слушаше този диалог. Беше очаквал кратко и брутално стълкновение с пазачите, после може би бърз спринт към последните кораби на дока, докато градът се раздвижва, за да отблъсне нашествениците. Изостреният спор течеше шепнешком и Уорик погледна към Солсбъри и Марч. Синът на Йорк сви рамене.
С отчаян жест онзи с лампата изведнъж се нахвърли върху другаря си, като същевременно изтръгна от ръката му дръжката на звънеца с приглушен звън.
— Ето, милорди. Няма да ви правим проблеми.
— Познавам ли те? — попита Уорик.
— Джим Уейнрайт, милорд. Не сме се запознавали, макар че се сещам как ме гонехте из уличките преди няколко години — Уейнрайт се ухили със странна гримаса, показвайки беззъбата си уста. — Тогава марширувах с Джак Кейд.
— Аа — предпазливо отвърна Уорик, като най-сетне разбра намека. Хиляди мъже от Кент се бяха върнали у дома с плячката си в онази ужасна нощ. Зачуди се колко ли от тях все още си спомнят с умиление бунта.
— Не беше честно онуй, дето сториха на Кейд и другарите му — продължи Уейнрайт и вдигна гордо брадичка. — Тези момчета не знаят какво беше, но аз знам. Кралицата ни помилва, милорд, всичко бе написано и подпечатано, а после те пак пратиха шериф Идън да ни преследва. Загубих заради това копеле скъпи другари. Мъже, които бяха помилвани, също като мен — за миг той се вгледа втренчено в приятелите си, за да се увери, че не се опитват да се измъкнат. — Всички чухме как кралските екипажи говорят за бунтовниците от Кале. Мисля си, че веднъж вече сте заставали от неправилната страна, та може да сте се научили вече, а?
— Може би съм — едва продума Уорик и мъжът се изсмя.
— Така си и мислех, милорд — онзи се огледа наляво, където един черен кораб се отлепи от дока, докато безмълвни фигури вдигаха платното.
— За корабите сте дошли, тъй ли? Трябват ви кралските кораби?
Уорик кимна и с изненада чу как Уейнрайт отново се смее.
— На сутринта ще побеснеят, това поне е ясно. Но пък ми се струва, че няма да взема страната на кралските екипажи сега. Не и като ми се е отдала възможност да им платя заради Кейд — той се почеса по брадата, докато размишляваше. — А трябват ли ви хора, милорд, съвсем не бихте сгрешили, ако ги потърсите в Кент, само туй да ви кажа. Не съм само аз, дет’ още имам зъб на краля заради онази нощ. Пък има и други, дет’ не харесаха онуй, което стана в Лъдлоу.
— Какво за Лъдлоу? — тихо попита Уорик. — Тръгнахме, когато се разбра, че няма надежда, не и преди това — той видя, че пазачът се почувства неудобно.
— Носи се слух, че пуснали да вилнеят разни яки момчета из селото — обясни Уейнрайт. — По-страшни и от френските нашественици. Цялата страна само за туй говореше по Коледа. Изнасилвания и убийства на невинни хора. Страшна работа. Крал Хенри не ги спрял, дори и не се опитал, тъй разправят. Казвам ви, милорд. Само извикайте „Кент“, щом сте готов, и вижте какво ще се случи, туй е всичко. Не ни харесва да чуваме как кралските войници убиват жени и деца, истина си е. Не един или двама доброволци ще съберете, дето искат да си отмъстят, а ние сме хората, които обсадиха Тауър, не забравяйте. Може да нямаме ризници и разни такива, но пък кентските мъже нямат нужда от тях. Те нападат и се изтеглят светкавично.
Солсбъри изслуша диалога, без да обели дума. Той погледна към небето, към бледнеещите на небосклона звезди, и потупа сина си по рамото.
— Трябва да действаме — прошепна. — Завържи тези мъже и вземи последните кораби.
Дори само по време на разговора им тъмните редици от рибарски лодки и каравели бяха оредели като извадени тук-там зъби и все повече от тях се плъзгаха към дълбоките води с провиснали въжета. Накрая останаха пет-шест с изгасени лампи и изчистени палуби.
Уорик кимна. Беше очаквал битка по доковете и все още напрягаше слух за звъна на църковни камбани из града. Време беше да тръгват.
— Благодаря ви, мастър Уейнрайт — рече той. — Няма да забравя какво ми казахте.
— Да, милорд, помнете го! Кент ще се вдигне, когато има добра кауза. И лоша да е, може би също, но по-хубаво да е за добра.
Бързо завързаха шестимата пазачи. Уорик се извини, че двама от неговите войници трябва да разкървавят малко лицата им, макар да го спести на самия Уейнрайт. До зазоряване имаше само час или два, а той знаеше, че ще открият стражата при изгрев-слънце, като за целта трябваше да могат да покажат някой и друг разбит нос.
Уорик изпрати баща си и Марч в различни кораби, като всеки от тях пое командването на малкия екипаж. Чака до последния момент, преди да скочи върху последния съд и да заеме позиция на руля, за да го изведе в открито море. Приливът се обръщаше и бяха нужни само пет-шест души, за да вдигнат единственото платно и да уловят утринния бриз. Зад себе си оставиха дългите докове празни, Уорик се загледа назад и се изсмя.
Вълнението се засили, щом излязоха от пристанището. Мъжете от Кале не достигаха, за да управляват заловените кораби, и използваха по-малките лодки, за да си прехвърлят въжетата. Един кораб с добър екипаж можеше с лекота да тегли друг съд, още повече че слънцето изгряваше и отсреща ясно се виждаше френският бряг.
С вдигнати и издути от вятъра платна на Уорик му се прищя да запее една морска песничка, която помнеше от детството си. Гласът му се носеше над вълните, а онези, които го чуваха и я знаеха, запяха с него, докато с усмивка работеха с платната и руля, насочвайки придобитото обратно към Кале.