Нора Робъртс
Кръв от кръвта (8)

7.

Фалън състави основно заклинание — два пъти — и за малко да добави беладона, вместо бергамот към простичката отвара преди Малик да я спре.

— Да не би да искаш да отровиш врага?

— Какво? — Тя сви вежди и вдигна поглед. — Не. — След това сведе очи към ясно написания етикет върху шишенцето в ръката й. — Олеле. — Върна шишенцето на място и след малко — твърде дълго според Малик — избра бергамота. — Какво толкова, сбърках.

Той не можеше да търпи както пренебрежителното отношение към невниманието й, така и самото невнимание.

И двете бяха неприемливи, но пренебрежението показваше слабост.

— Грешка с беладона може да убива. Както грешката със заклинанието може да има не просто огромни, но и катастрофални резултати. Думите и действията ти, точността им, имат значение.

— Може би ако не очакваше да помня всичко и не стоеше да ме гледаш през всичкото време, нямаше да правя грешки.

— Може би грешката ми е, че повярвах, че си напреднала достатъчно и знаеш свойствата и начина на използване на екстракти, масла и пудри. Сядай, започваме от началото.

— Знам тъпите свойства. — Гласът й трепереше и остротата му се изгуби. — Просто посегнах към грешното шишенце. А съставки като беладона, напръстник и други смъртоносни растения трябва да бъдат отделени, вместо да са подредени с останалите в азбучен ред.

Той наклони глава.

— Имаш право. Започни да го правиш веднага.

— Но те са стотици! Ще ми отнеме половин ден.

— Значи започвай бързо. Задачата ще ти помогне да се успокоиш и съсредоточиш.

— Не искам да прекарам цял ден затворена тук, докато правя нещо, което ти е трябвало да свършиш. Искам да изляза. Искам чист въздух. Не се чувствам добре.

Очевидно, помисли си той, не се чувстваше добре. А нещастието в очите й, сълзите в тях силно го притесниха.

Защо той, мъж, който не знаеше почти нищо за децата и още по-малко за момичетата, беше получил задачата да се грижи за момиченце и да го обучи?

Макар да притежаваше мощ, тя си оставаше дете.

Момиче, напомни си той и прочисти гърло.

— Аха. Да не би да са започнали месечните ти неразположения?

— Моите… — Трябваше й минута, докато се досети, след това нещастието проблесна и се превърна в отвращение. Отвращението надмогна презрението.

— Господи! — Тя подръпна косата си, завъртя се в кръг и по невнимание запали свещите. — Майка ми беше права. Права беше! В мига, в който жената е разстроена за нещо, мъжете си въобразяват или са достатъчно тъпи за да решат, че се дължи на месечното й неразположение.

— Аз… просто не разбирам.

— Докато мъжете не започнат да кървят всеки месец и да имат крампи, те просто трябва да млъкнат по този въпрос.

— Разбрахме се.

Фалън отпусна ръце, след това ги вдигна, за да притисне пръсти към очите си.

— Просто съм уморена. Уморена съм. Не спах добре.

— Направила си чудесен амулет за спокоен сън. Вземи го, използвай го. Ще ти помогна да преподредиш билките, тъй като беше права за разделянето. След това ще направим отвара за сън, нова, специално за теб. А по-късно ще излезеш да пояздиш на чист въздух.

Той замълча, защото огънят в очите й — тези въздействащи сиви очи — може и да беше стихнал, но мъката стана по-изразена.

Има нещо повече от една нощ, в която не си е доспала, помисли си той. А той беше глупак, защото оплескваше грижите за нея както тя оплеска заклинанието.

— Мъчно ти е за семейството ти, а аз не съм от семейството. Иска ти се майка ти да те успокои, да се отпуснеш на рамото на баща си. Не мога да ти предложа същото. Няма ли обаче да ми се довериш и да ми кажеш какво те тревожи?

— Сънувах разни неща.

— Сънища или видения? — Той вдигна ръка, когато очите й се наляха със сълзи. Да, беше глупак, при това неумел. — В момента няма значение. Ела да седнеш. Седни — повтори той. — Ще ти направя чай.

— Не искам…

— Ще те успокои — увери я той, докато пристъпваше, за да избере билките. — И аз ще пийна малко. Мога да те обучавам и тренирам, мога да те напътствам и защитавам. Не знам обаче почти нищо за младите момичета и нуждите им, знам достатъчно единствено за обучението им. Трябва да ми дадеш време да се науча, да се упражнявам. Значи сънищата са те притеснили.

— Ами… аз си подредих багажа. Закачих вятърния чан на Колин и сложих на перваза цветето от Итън. Сложих и снимката, която родителите ми направиха за мен. На нея е цялото семейство. Така стаята заприлича на моя.

Тя избърса очи с кокалчетата на ръцете. Не бършеше сълза, забеляза Малик, опитваше се да заличи умората.

— Открих Тайбше и това беше… беше страхотно. Както ти казах, запознах се с Мик. Той е голям кретен, но… — Тя сви рамене. — Мислех да потърся вълка със златната каишка, това ще бъде голямо забавление. Така че, ако трябва да го правя, след като уча, тренирам и практикувам, си имам Грейс, а сега и Тайбше и скапания Мик. Така че може и да науча достатъчно. Като да построиш кошер е. Стъпка по стъпка и частица по частица. Както казва татко, първо правиш едно, после друго, след това трето. Усетих щастие.

Той пренесе чая на масата и седна срещу нея.

— След това си сънувала. Ще ми разкажеш ли?

— Първо имаше едно място. Беше тъпо.

— Мястото е било тъпо ли?

— Не, не. Никога не съм ходила там. Това е най-далечното място от фермата, на което съм била, така че никога не съм стъпвала там, но усетих, че ми е познато. Камъните бяха подредени в кръг, показваха се от мъглата, от празните поля, гората беше тъмна, съвсем наблизо. След това един мъж излезе от мъглата и отиде при камъните. Знам, че никога досега не съм го виждала, но имаше нещо и усетих… усетих нещо. Той имаше тъмна коса и меч. И зелени очи. Бяха тъмнозелени, като сенките в страната на феите.

— Страната на феите значи.

Тя се изчерви и вдигна чашата чай.

— Така наричам полянката, където открих Тайбше. Знам цвета на очите му, макар да не бях в съня, както става понякога. Не бях в него, но той обърна глава и погледна право в мен. Все едно през прозорец или в огледало. И ме заговори.

— Какво ти каза?

— Каза ми името, каза, че кръгът бил първият от седемте щита, че кръвта на боговете — кръвта на предците ни — неговите и моите — била пролята там, отровила и разрушила щита и отприщила чумата. Извади меча си и го вдигна. Удари го светкавица и той пламна. Огънят беше бял. Попита ме дали аз ще бъда отговорът, дали ще взема меча и щита, дали ще се бия и ще бъда силна, дали искам… дали съм дошла, за да се обновя. Каза ми да избера. Не знам дали е сън или видение.

— Може да бъде и двете.

— Мама има видения и понякога… Понякога знам къде се крият момчетата и дали са намислили да ми извъртят номер. Виждам всичко това в главата си. Не всеки път, но понякога. Веднъж един мъж ме спря при фермата. Имаше белези по ръцете и по лицето. Видях го в огън, пищеше и бягаше, накрая падна в мрака навън и го оставиха, защото мислеха, че е мъртъв. Похитители. Видях всичко това.

— Това те е уплашило.

Тя кимна и отпи от чая.

— Ти ми разказа първия. Имала си и други сънища.

— Още един. По-дълъг е и не беше ясен като първия. Беше размазан. През повечето време. Все едно стъклото беше мръсно, а гласовете далечни. Чувам някои, но не всички. Беше различно място. Също като онова с големите къщи, през което минахме.

— Да, наричат ги комплекси. Нещо като общности.

— Добре, беше такова място. Много големи къщи. Там живеят Воини на безупречната добродетел. Знам кои са те.

Част от мъката й отстъпи на гнева.

— Те ни преследват, избиват ни, единствено защото не сме като тях.

— Те се страхуват от нас и от всички, които са различни.

— Те имат роби — сподели Фалън. — Те превръщат в роби хора, които не вярват като тях. Дори деца. А хората с магически сили държат под ключ. Причиняват им ужасни неща. Имаше едно момче, видях го в мислите си. Малко момче. Видях части от неговите мисли, затова знам за ужасите. Щяха да го обесят, също и жената с него, вещица. Тя се казва… забравих й името.

— Нищо.

— Той е Гарет. Да, беше Гарет. Не знам кога. Дали е сега или преди, или предстои? Не знам. Той обаче беше Гарет, превръщенец. По-малък от мен. Бяха го пребили и горили, бяха го рязали… и изнасилили. Бяха му отрязали косата, също и на жената. Тя имаше превръзка на очите, бяха й запушили устата, ръцете и на двамата бяха вързани отзад. Трябваше да вървят боси по улицата, а хората крещяха, един хвърли камък по главата на момчето. И двамата имаха знаци тук. — Тя докосна челото си. — Бяха ги жигосали. С пентаграм.

— Воините на безупречната добродетел жигосват всички като нас, които залавят.

— И робите. Ето тук. — Тя докосна горната страна на лявата си китка. — Прогарят символ тук. Кръг с кръст в него. Момчето, Гарет го видя, затова и аз го забелязах, докато вървяха към платформата с двете примки.

— Ешафод.

— Добре, ешафод. А това чух от ума му. Той щеше да се промени, да се превърне в пумата, която живееше в него. Щеше да се бие преди да го убият. Тогава от мрака излетя стрела и уби мъжа, който го тикаше напред. Последва я друга, след това трета, докато момчето се преобразяваше и пумата тичаше между хората, които пищяха и бягаха. После видях момче, друго момче. Беше по-голямо от Гарет, също и от мен. Отиде при жената, махна превръзката на очите и на устата и я пое на ръце, когато тя припадна. Видях и това. Струва ми се, че може и да беше по-малкият брат или синът на мъжа от първия сън, защото не знам кога се случи и това. Видях го само за минута, с жената, която припадна, защото бях с момчето, пумата, и той препускаше към мястото, където държаха останалите затворени.

Тя си пое дъх, отпи чай и усети, че стегнатият й на възел стомах се е поотпуснал.

— Той никога не беше убивал преди, Малик, нито като момче, нито като пума, сигурна съм, усетих го. Сега обаче искаше да го направи. Само че мъжът, който пазеше затвора, беше на земята. Кървеше, беше замаян, но жив. Усетих как светът застива. Имаше едно момиче, много красиво, и тя не се страхуваше от пумата. Всичко се смеси. Мисля, че имаше и други, които помагаха в затвора, а момчето се преобрази отново и момичето му помогна да се махне, докато останалите чакаха. Един човек с друг, по-възрастен, и куче. Кучето беше старо. Чух, че мъжът го повика по име, Еди, а кучето беше Джо. Познавам тези имена, Малик. Познавам ги.

— Да.

Тя потръпна, когато Малик се съгласи с онова, което тя знаеше.

— Момичето се върна, дойдоха други. И от робите, и от заловените. Имаше още един камион с хора. Стана експлозия… в селището. Беше като нападение, но целта бе да се спасят хората, да бъдат освободени, да им се помогне. Тогава момичето се върна на мотор заедно с момчето, което беше помогнало на жената. Дънкан и Тоня. И тези имена са ми познати.

— Да.

— Всички потеглиха и когато момчето, когато Гарет попита Еди къде отиват, чух отговора ясно. Той каза Нова надежда. Познавам мястото. Баща ми е загинал там. Биологичният ми баща, когато Воините на безупречната добродетел са дошли, за да убиват. Целта им е била да убият мен.

Думите се изливаха бързо, много бързо, за да я освободят от тежестта вътре в нея.

— Мама е избягала оттам, за да ме спаси, за да спаси хората, които са живеели там. Приятелите й. Еди й е бил приятел. Той е имал куче Джо. Дънкан и Тоня — Антония — са близнаци, били са още бебета, когато е живяла там. Майка им е била приятелка на моята майка. Те — Еди, Дънкан и Тоня, старецът, както и всички други, рискуваха живота си, за да спасят Гарет, жената, останалите хора. Не обичам нападенията. Спасението е много по-добро. Дънкан и Антония не са много по-големи от мен, а вече се бият. Гарет дори е по-малък, а беше готов да се бие.

— Да не би да питаш защо си защитена?

Тя не беше осъзнала, че това е тежестта, която я притискаше повече от всичко останало.

— Ако съм Вестителката, защо не се бия? Защо не помагам на хората?

— И това ще стане. Майка ти и баща ти са ти осигурили основа и то не само с това, на което са те научили. Семейство, общност, лоялност и любов. Война като тази не може да се води единствено с мечове и светкавици. Трябва да вярваш, да усетиш в костите си каузата, за която си струва да умреш, да убиваш. А онези знания, които трябва да придобиеш, да научиш, да запомниш, са необятни, момиче. Някои са воини, някои са лидери, някои са символи. Ти ще бъдеш всичко това. Времето ти обаче все още не е дошло.

— Затова ли мечът стои там и шкафът е заключен?

— Много скоро мечът ще бъде в ръката ти. Защо не си се опитала да отключиш шкафа?

— Откъде знаеш, че не съм?

Той се усмихна.

— Имам очи, момиче.

— Добре. Не съм, защото е невъзпитано и неуважително.

— Нямаше да притежаваш това разбиране и чувствителност, ако ги нямаше годините със семейството ти. Те ти служат добре и ще продължат да ти служат.

Това може и да беше истина, помисли си тя. Само че…

— Ти познаваш ли мястото от първия сън?

— Да.

— Има още шест. След като унищожението на първия щит е избило почти всички, какво ще се случи, ако и другите бъдат унищожени?

— Първият не беше унищожен нито бързо, нито лесно. Необходима беше огромна концентрация на тъмни сили и липса на светлина. Вярата може да избледнее, а когато това се случи, същото сполита и силата. Страх от мрака ли? Той е вроден и по този начин мракът може да гради и надгражда. Тъй като е станало по-лесно да пренебрегва светлината, тя стана приглушена и защитата около щита отслабна. Отслабна достатъчно. Този ужас може и да е събудил светлината, да я е накарал да засияе, но тя е възкресена.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Сега щитовете се пазят много внимателно.

— Но?

Той въздъхна. Непреклонен ум, помисли си, заслужава уважение.

— Един по един, щит след щит? И други ще измрат, заразени от лудост, посевите ще стоят в полята, докато не изгорят, задушени от бурени, ще гният в земята. Ще последва глад. Чума ще покоси животните. И риби, и пернати, и млекопитаещи. Единствено онези, що пълзят и се влачат, ще останат. А пък реки и потоци, езера и океани ще се наситят с кръв и смърт, гнилото ще сее зараза и когато водите се надигнат, за да залеят земята, ще разпространят отровата в тях.

Вече пребледняла, тя стана още по-бяла, докато той говореше. Въпросът обаче заслужаваше пълен, искрен отговор.

— Нетърпима жега ще изпепели земята, ще изгори дърветата, светкавици ще поразяват горите. Светът ще потъне в огън и дим. След това ще се спусне мрак, ще започне мор за всички останали. Земята ще се тресе и пука, онова, що управлява мрака, ще властва над всичко.

— Но защо? Защо? — попита тя. — Няма да остане нищо, над което да се властва.

— Тъкмо това е целта. Всичко светло ще бъде заличено, всичко добро ще занемее, цялата надежда ще бъде покосена.

— Но това е ужасно.

— Тогава онези от нас, които се бият, трябва да проявят ум.

Тя се опита да се стегне, да разбере. Не искаше да бъде… невежа.

— Значи, когато щитът се е счупил и Гибелта е покосила милиарди, някои хора, които са си мислели, че са най-обикновени, са открили, че притежават магически сили. За да започнат хората да вярват отново ли?

— Вярата е и меч, и щит, стига човек да я крепи с кураж и ум и мускули. Някои от онези, открили, че притежават магически сили, са се обърнали към мрака, други пък са полудели. А трети, като биологичния ти баща, са се научили да ръководят. Също като майка ти са се научили да прегръщат, строят и защитават. Някои като онези от видението ти са се научили — и с магически сили, и без тях — как да се обединяват, как да се бият, как да работят заедно, за да помагат на другите. И това е основа за теб, Вестителката, над която да надстрояваш.

Тя въздъхна.

— Че аз дори не мога да накарам смотаните си братя да направят каквото им казвам. И така е през повечето време. Как ще ръководя всички?

— Как построи кошера? Със знания и умения. Как повика пчелите? С вяра и светлина и вътрешни сили.

Фалън побутна чашата с чай. Може и да се беше поуспокоила, но не се чувстваше по-умна, нито пък по-сигурна.

— Не трябваше да допускам грешката със заклинанието и беладоната само защото бях разстроена. Ще бъда по-внимателна.

— Добре. Аз трябваше да подредя запасите по по-разумен начин, не биваше да разчитам на старите навици. Ще бъда по-внимателен.

— Мама винаги слага отровните на най-високата полица, далече от… — Всичко се надигна в нея и рукна от очите й преди да успее да го спре. — Добре съм. — Притисна длани към очите. — Добре съм.

Дете, помисли си той отново, често се случва боговете да искат прекалено много.

— Погледни към огъня. Само за минута. Погледни — повтори той, когато тя отпусна ръце. — Погледни, хайде.

Когато тя се обърна, той отвори прозорец, за да може тя да види. Беше за малко, само за минутка.

В пламъците се очерта фермата, листата се сипеха при всеки порив на бързия вятър. Братята й, и тримата, трупаха дърва за огрев, а баща й поправяше оградата на близкото пасище. Майка й работеше в градината.

Фалън гледаше и попиваше и в този момент майка й се изправи. Притисна ръка към сърцето си и се усмихна, въпреки че в очите й блестяха сълзи. Притисна пръсти към устните си и изпрати въздушна целувка преди образът й да се стопи.

— Тя видя ли ме? Видя ли ме?

— Усети те. Само това можах да направя.

— Тя ме е усетила. Благодаря ти.

— Вземи си коня. Глътни малко въздух.

— Добре, но първо ще довърша отварата и двамата ще подредим запасите ти. Сега вече съм добре.

 

 

В продължение на цяла седмица Фалън много се стараеше да учи, да работи и да подобрява физическото си състояние. Сега вече можеше да жонглира с пет топки светлина, но предстоеше да научи колко тежък е мечът в ръката й. Трябваше да усъвършенства балансирането на една ръка в езерото — нещо, което правеше зад завеса, която сама вдигаше, да не би Мик отново да я шпионира. Занимаваше се с това само по двайсет минути на ден.

Останалата част от свободното си време прекарваше в търсене на вълка със златния нашийник. Обикаляше гората, но нито откри вълка, нито следи, нито изпражнения, абсолютно нищо.

На няколко пъти забеляза Мик и нарочно промени посоката, за да му даде да се разбере. Докато листата падаха, носеха се към земята и оставяха клоните голи, тя реши да му позволи да я настигне.

Когато той изскочи от едно дърво пред нея, тя спря Грейс.

— Нямаш ли си по-добра работа?

— Ти не притежаваш гората. — Проследи с поглед как бухалът кацна на един клон. — Сега вече те следва навсякъде.

— Когато иска. Ябълките тази сутрин са хубави. Ако имах повече и малко захар — най-добре кафява — щях да направя ябълково масло.

— Как се прави ябълково масло?

— Мама ме научи. Хубаво е. Ако направя, ще отделя и за теб. Намазваш го върху хляб или бисквити.

Той вървеше редом с коня, от време на време дотичваше до някое дърво и се преобръщаше със скок. Тя реши, че трябва да научи как се прави този номер.

— Какво търсиш? — попита той.

— Кой е казал, че търся нещо?

Той се подсмихна.

— Знам, когато някой се опитва да проследи нещо. Само че ти не си тръгнала на лов.

— Имаме достатъчно еленско. И Малик обича да лови риба. Може да тръгна на лов за глиган, но още е рано.

— Та какво, значи, търсиш?

— Щом държиш да научиш, получих втората си задача.

— Каква е била първата?

— Тайбше и златната ябълка, глупчо.

— А, да. — Той се пъхна отново в дърво. — Каква е втората?

— Вълк със златен нашийник. Трябва да го накарам да ми даде нашийника.

Когато чу тези думи, Мик се смя, докато не падна.

— Тази няма да я бъде. Ама никога.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам, че Фоя Бан ще ти изяде черния дроб преди да си даде нашийника.

— Така ли се казва? Знаеш ли за вълка?

— Всички знаят за Фоя Бан. Боже, какво си бебе. Той живее в тайна пещера и обикаля гората нощем. Богинята на луната му е дала нашийника за лоялността и смелостта. Със сигурност няма да го даде на някакво си момиче.

— Коя богиня на луната?

— Не знам. Една от тях.

Вероятно имаше значение, помисли си Фалън. След като вече знаеше името, още нещо от историята, може би щеше да открие повече в книгите на Малик.

— Както и да е — продължи Мик, — ще правим огън на открито за Сауин^[1]. Забавно е. Може да дойдете, ако искате.

— Трябва да правя ритуал с Малик и да почета онези, които са отпътували зад булото. У нас винаги палехме огън на открито, но обличахме костюми, които си правехме, играехме различни игри и дялкахме лица по тикви.

— Къде е това? За дома ти питам.

— На цял ден езда на север. Една ферма. Преди майка ми е била шеф, а татко войник. Имам трима братя. Ти имаш ли сестри?

— Не, само ние с татко сме, но сме част от клан. Общо сме трийсет и трима. Сега вече трийсет и четири — поправи се той, — защото Мириъм току-що роди.

— Да не забравя преображенците — продължи той и се превъртя, започна да върви на ръце. — Те трябва да са към двайсетина. Има и клан на феите.

Превъртя се назад.

— Много повече са, ако броиш малките, елфчетата и нимфите. Те оставиха ябълките и цветята онзи ден. Много ги бива да отглеждат разни неща. Един от тях има само едно здраво крило, защото го ранили по време на нападение на Воините на безупречната добродетел, никой не може да го излекува. Той обаче се оправя.

— Може Малик да го изцери.

— Не можа. Опита. Той е добър в лечението, но не можа да го оправи.

— Много жалко. Те са убили баща ми. Истинския ми баща.

— Знам. Всички знаят историята за Макс Фалън и клането в Нова надежда.

— Така ли?

— Разбира се. — Наклони глава, сякаш чу нещо отдалече. — Трябва да вървя. Огънят е голямо забавление. Може Малик да ти разреши да дойдеш след ритуала.

Той хукна като вихрушка и изчезна от погледа й.

Огънят на открито щеше да е голямо забавление, мислеше си тя. Дори Малик да разхлабеше юздите и да я пуснеше, тя едва ли щеше да има достатъчно време.

Щеше да чака, докато Малик заспи, за да отиде да търси Фоя Бан в гората.

 

 

Нощта, в която булото между мъртвите и живите изтъня, беше студена и ясна. Вятърът, лек, безгрижен, караше листата да танцуват. Когато се разстла мрак, малките феи, светли точици, наблюдаваха от разстояние, докато Малик правеше олтар от камъни. По негово настояване Фалън изнесе атаме, свещи, ябълка, билки. Връща се на няколко пъти, за да донесе тиквите и кратуните, оставени на вратата същата сутрин, както и казана.

Като следваше уроците на майка си, тя украси олтара с тиквите и кратуните, с дивите цветя, които бяха оцелели след първата тънка слана.

Влезе за последно, за да донесе малка чинийка с хляб, сърп и книгата на баща си.

Когато остави книгата на олтара, Малик кимна одобрително.

— Това е нощта на прадедите. Показваш уважение.

— Ти имаш ли нещо от твоите?

— Атамето, което избра, беше на мама. Може би нейната ръка те е насочила да го оставиш тази вечер на олтара. Направи кръга.

Тя се ококори.

— Аз ли? Никога досега не съм правила кръг за Сауин.

— Направи го сега.

Нервна, уплашена да не би да направи грешка и да предизвика гнева му, тя започна бавно. Постави свещи на четирите страни. Запали други с дъх и тръгна по посока на часовниковата стрелка около олтара. Със силата на волята си, тя запали източната свещ.

Трябваше да поеме два пъти дъх, за да се успокои, да се постарае да прочисти ума си от нервност и съмнения.

— Пазителю на Изтока, богиньо на Въздуха, призоваваме ви, умоляваме ви за знания и мъдрост, да ни закриляте в този кръг, да ни обгърнете в любов и доверие.

Погледна към Малик за одобрение или критика, но той не каза нищо. Фалън пристъпи към южната страна, призова пазителя й, енергията и волята на огъня. Докато самоувереността й нарастваше, тя пристъпи към запада, водата, страстта. Най-сетне стигна север, земята и силата.

Въпреки че духаше вятър, пламъците бяха високи, когато се обърна към Малик.

— Кръгът е описан. Ще влезеш ли в светлината и любовта на богинята?

— Ще вляза. — Той направи крачка напред. — Тази вечер ти си жрицата. Призовавай.

Гърлото на Фалън пресъхна, когато запали черната свещ.

— Тъмна майко, богиньо на смъртта и прераждането, чуй покорната си слугиня, която те почита. Моля за благословията ти. На това място, в този час, аз те призовавам да използваш силите си. Вдигни булото между световете така, че онези, които са били преди нас, да чуят думите ни.

Тя запали следващата.

— Тъмни бащице, господарю на подземния свят, чуй покорната си слугиня, която те почита. Моля за благословията ти. На това място, в този час, аз те призовавам да използваш силите си. Напътствай ни и ни закриляй, докато булото изтънява, пази всички що сме вътре.

— И пламъците се надигат — рече Малик, — когато богинята и нейният съпруг те чуват.

Тя усети силите, потръпваха като пламъци на свещи — тънки жарвания, които донасяха и удоволствие, и болка. Продължи без напътствията на Малик, изговаряше думите, които сами изскачаха в ума й, в сърцето й, на езика й.

— В тази нощ, с тази светлина, прегръщаме мрака, твоя противоположност, приветстваме духовете с пълно сърце. Всички преминават от един в друг свят и ние подаваме ръка за опора, докато в зори се оттеглите.

Тя пристъпи напред, взе ябълката и сърпа, сряза плода на кръст и оголи символичния пентаграм вътре. След като отхапа малко парче от едната половина, тя го постави в казана, добави билки, парчета хляб, вино от бокал и с ръка запали огъня отдолу.

Взе жилавата пръчка, вдигна я, вложи в нея силите си, така че от нея изскочиха звезди през дима.

— Предлагаме дар за всички, които дойдат, с обич към всички, без омраза към никого. А тази светлина ще гори ярка през нощта, за да ви насочва, докато сте тук.

Усети ли как потръпна вятърът, питаше се Малик. Усети ли дъха на боговете по себе си?

— Ето, Тъмна майко, казан на смърт и прераждане, на въздух и земя. Тъмни татко, острие за защита, острие с кръв, както силна, така и нетърпелива, ако аз съм онова, което сте очаквали, вземете моята.

Тя взе атамето, разряза дланта си и остави кръвта си да покапе в казана.

Пред удивените очи на Малик, от нея блъвна светлина, посипа се над олтара, превърна кръга в слънчева светлина.

— Кръв от твоята кръв, кръв от моята, тук, в знак на почит се сливат. Докато отмира бавно годината, живите и мъртвите има от какво да се страхуват. Твоята светлина, моята светлина, светлината на преминали духове, на предстоящи, призовавам ви сега да се присъедините към мен, за да отблъснем мрака, да оставим своя следа. Ако съм ваше дете, вселете се в мен. Каквото решите, това ще бъде.

Тя остави пръчката, когато всичко притихна. Пое плитката си в една ръка и я отряза с атамето.

— Полагам клетвата си. А това е символът на детето, което се надига и се превръща във воин.

Тя въздъхна дълго. Светлината от казана избледня. Свещите, които се бяха стрелнали нагоре като факли, се превърнаха в трепкащи светлинки в мрака.

Кожата на Малик все още тръпнеше, сърцето му продължаваше да блъска, когато пристъпи към нея. Отпусна ръка на рамото й и тя трепна, сякаш се изтръгна от транс или от сън.

Сигурно бе точно така, помисли си той.

Тя го погледна с потъмнели, замаяни очи.

— Всичко… мина през мен, беше навсякъде около мен.

— Да, знам.

— Първо беше онова, което знаех от мама, повечето неща. След това… остана каквото аз знаех и то ставаше все по-силно и по-силно. Малко ми е лошо.

— Беше много за първи път. — Без да мисли, той вдигна бокала.

Тя отпи и детето на тринайсет направи гримаса на неподправено отвращение.

— Какво е това?

Той поклати развеселено глава.

— Най-обикновено вино. Една глътка няма да ти навреди. Ще затворим кръга и ти ще можеш да хапнеш, да пийнеш, да си починеш.

— Чувствам се… — Тя замълча и погледна ужасено плитката, която все още стискаше. — Отрязах си косата.

— Да.

— Отрязах си косата. Защо не ме спря?

— Момиче, не съм сигурен дали и мощта на боговете щеше да те спре.

— Косата ми…

— Ще порасне отново. Можеш ли да затвориш кръга?

— Да, ще се справя.

Когато приключи, той затопли малко от супата, с която бяха вечеряли. Въпреки че тя изяде само няколко лъжици, пи вода като камила.

— Ти предложи кръвта си.

Тя се намръщи към дланта си, по която вече нямаше следи.

— Ти ли ме излекува?

— Не. Аз може би щях да те спра от това жертвоприношение, символа и мощта, ако знаех какво възнамеряваш. Щях да сбъркам. Жертвоприношението ти беше добре прието.

Тя вдигна ръка към подстриганата си коса.

— Така изглежда.

— Ти почете боговете, почете предците и даде обет.

— Все едно бях друг човек, но не напълно. Все едно знаех какво правя, но не съвсем.

— Ще ти помогна да разбереш. Ти даде обет. Беше направила избор, за добро.

Тя разбърка супата.

— Бях направила избор, когато си подредих нещата. Страхувам се.

— Щеше да си глупачка, ако не се страхуваше. Тази вечер обаче се справи добре. А утре ще вземеш меча.

Очите й заблестяха.

— Наистина ли?

— Утре. Сега отивай да си лягаш.