Нора Робъртс
Кръв от кръвта (17)

16.

Отпуснал ръце на раменете й, Еди отстъпи назад с влажни очи, докато оглеждаше лицето й.

— Тя ти е дала неговото име. Приличаш на него, но също и на нея. Взела си най-красивото. Добре ли е майка ти?

— Съвсем добре.

— Аз… аз обещах на Макс да се грижа за нея и за теб. Не го направих.

— Не е вярно. Ти рискува живота си да се добереш до тях по време на нападението. Само че Макс беше мъртъв, а тя беше вече избягала.

— Тя къде е?

— Не мога да ти кажа. Сега не е моментът. Извинявай. Но да знаеш, че е в безопасност.

— Добре. Добре. — Еди потри лицето си с ръце. — Ще се върнем на този въпрос. Ти обаче на колко си, на четиринайсет? Какво търсиш тук съвсем сама? На този огромен кон.

— Предупреждавам ви. Те знаят, че идвате. Заложили са ви капан.

Уил пристъпи напред.

— Чакай, Еди. А ти откъде знаеш? — попита той Фалън.

— Ти ли си водачът?

— Уил Андърсън.

— Баща ти е Бил и се е сражавал с Еди и останалите с него. Оставяли са ти знаци, за да ги следваш до Нова надежда. И ти си ги намерил. Мама ми е разказвала за теб, за всички вас. Знам за капана, защото… Аз съм дъщеря на Макс Фалън и Лана Бингъм. Аз съм дете на Туата де Данан. Мъжът, когото сте открили, е убеден вярващ. Той се е оставил да го заловите, за да ви даде подвеждаща информация и да ви вкара в капана.

— Той е полумъртъв — намеси се Дънкан.

Усети привличане, топло, бавно, дълбоко. Той я познаваше. Познаваше я от сънищата. Но той бе участвал в залавянето и бе видял в какво състояние е затворникът.

— Убеден вярващ — повтори Фалън. — Срещна погледа му. — Ти си Дънкан, а близначката ти е Антония. Дарбата ти е като моята и знаеш, много добре знаеш, че казвам истината. Името на затворника е Патрик. Найджъл Патрик и той е бил доброволец да бъде застрелян, пребит и оставен на място, на което ще разузнавате.

Вътре в себе си усети, че казва истината, въпреки това…

— А те откъде знаят къде ще разузнаваме?

— Не мога да ти кажа. Не ми е показано. Но ви чакат. След още осем километра. Двайсет и петима войници, въоръжени. Подсилили са стените на базата си с още войници. Един от отговорниците е Лу Мърсър. Брат му е бил убит по време на нападението над Нова надежда, нападението, когато е бил убит баща ми. Мърсър иска да пролее кръвта ви, много повече отколкото Уайт и кръгът му искат моята. За Мърсър това е личен въпрос.

— Това е хлапето на Макс — обади се Еди. — Тя няма да ни лъже.

— Капан или не, не можем да оставим онези хора там — започна Дънкан.

— Дошла съм, за да ви помогна. — Тя извади карта и я освети с едно замахване на ръката. — Патрик ви е казал, че затворът е тук, но не е. Намира се тук. Оръжейната е тук. Освен това имат цистерни с гориво. Ето тук. Казал ви е за главната порта, но е пропуснал да ви каже за другата от западната страна. Тя се охранява, но очакват да се появите тук. Първата им отбранителна линия са двайсет и петимата с автоматични оръжия, разположени от двете страни на пътя. Те ще ви подложат на кръстосан огън, докато друг взвод ви заобикаля отзад, за да ви попречи да се оттеглите. Трупат муниции от седмици, за да се подготвят. Онези, които оцелеят след първата вълна, ще бъдат приклещени. Или избити, или заловени. Искат някои от вас живи, стига да е възможно.

— За да ги изтезават и екзекутират.

Тя кимна към Уил.

— Най-голямото им желание е да заловят или Дънкан, или Антония. Ако е възможно, и двамата.

— Така ли? — наклони глава Дънкан. — Защо сме толкова ценни?

— Мърсър мрази всички Странни, но маговете и чародейките най-много. Надява се да ви използва, особено ако успее да накара единият да измъчва другия, като начин да премине през охраната и да завладее Нова надежда, тъй като предишния път не са успели.

— Много им здраве.

— Той нито ви познава, нито ви разбира — продължи простичко Фалън. — Сега трябва да се движим бързо, в противен случай ще изпратят разузнавачи. Оттук ще изпратите няколко човека пеша, за да се промъкнат зад първата линия и да ги пречупят. След това се присъединяват към останалите, когато нападат портата, един екип на главната порта, един на запад.

— Ти не командваш — каза Дънкан.

Погледът, който му отправи, беше студен като нощта.

— Аз съм родена за това, в противен случай нямаше да бъда тук. Имам много строг учител и само това време, за да ви помогна. Трябва да се организирате за атаката и да поставите на позиция пешаците. Аз ще взривя цистерните с гориво.

— Съвсем сама ли?

Тя отправи на Дънкан усмивка, която можеше да мине за самодоволна.

— Имам Лоях.

Положи ръка върху главата на коня.

— Ти знаеш какво съм — обърна се тя към Еди. — Знаеш защо мама е избягала онзи ден, окъпана в кръвта на баща ми, с разбито сърце.

— Да, за да защити и теб, и нас. Те искаха да те убият. Искаха да убият Вестителката.

— Ти си й приятел. Ти си мой приятел.

— Много мило — отбеляза Дънкан. — Как смяташ да го направиш? Просто ще яздиш с коня си до портата и ще почукаш ли?

— Не. Когато взривя цистерните, когато те са разсеят и хукнат, можете ли да свършите останалото? — попита тя Уил.

— Да. Да. Ще се координираме. Флин, елфи и превръщенци пеша, за да издебнат в гръб първата линия.

— Добре — одобри Фалън. — По-бързо, по-тихо. Ти познаваш мама — подхвърли тя към Флин.

— И Макс. Отдавна те чакаме.

— Чакането почти приключи.

Тя слушаше, докато Уил планираше атаката и събираше екипите. Постара се да остане безизразна, докато сърцето й препускаше, а кръвта й думтеше, гореща и бърза.

— Сигурна ли си за местата? — попита Уил. — Затвор, оръжейна, затвора за роби.

— Сигурна съм, имай ми доверие.

— Май се налага.

— Добре, съгласен съм, но пак всичко се крепи на едно момиче с кон, което да взриви горивото. Как ще стане? — попита Дънкан.

В отговор, Фалън се метна на гърба на Лоях и го погали по врата.

Сребърният му рог се показа и заблестя. Разпери крила.

— Мама му стара! — Еди отстъпи крачка назад. — Летящ еднорог. Ритни ме в задника и ме наречи Сали.

— Аликорн. — С блеснали очи Тоня сръчка брат си и погледна Лоях в очите, погали го. — Никога не бях виждала. Не знаех дори че съществуват. Страхотен е.

— Те няма да гледат нагоре — изтъкна Фалън. — И аз ще…

Тя разпери пръсти и в ръката й се появи огнена топка.

— Ще ударя цистерните с две такива. — Тя събра пръсти и угаси огъня. — Можете да сте сигурни, че се целя добре.

— Хлапе, ти си направо невероятна — ухили се Еди. — Чакай само да кажа на Фред.

— Кралица Фред! Мама я наричаше така понякога. Много я обича.

— И аз.

— Трябва да побързаме. Имам само час тук.

— Чакай. Можеш ли да се снишиш достатъчно, за да ме пуснеш до затвора?

— Тоня.

Тоня махна с ръка към Дънкан.

— Затворниците са ни приоритет. Тя взривява цистерните, спуска се и ме пуска. Всички хукват без цел и посока. Ще се справя с пазачите. Ще изведа затворниците към западната порта към медиците и камионите. Ще можеш ли да се спуснеш достатъчно ниско, за да стане?

Фалън кимна.

— Ще те свалим там.

— Уил?

— Знаеш ли колко са пазачите пред затвора?

Фалън затвори очи.

— Виждам двама отвън, един вътре. Мъж и жена са навън, а вътре има мъж.

— Не се спускай, ако са повече от двама — кимна Уил на Тоня. — Можеш да се справиш с двама.

— Да, мога. Аз отивам с нея. — Тя стисна ръката на Фалън, за да се качи.

И двете го усетиха, мигновена връзка, дълбока, силна като кръвта.

Тоня се настани зад нея.

— Приятно ми е да се запознаем и така нататък.

— И на мен.

— Да действаме. Първите екипи да тръгват. — Уил погледна Тоня. — Ако се случи нещо, майка ти ще ми отреже главата.

— Ще се справя.

След това погледна Фалън.

— Успех. Тръгваме щом чуем взрива.

— Тогава се гответе. Няма да отнеме много време.

След тези думи Лоях се издигна на сребърните крила.

— Мислиш си, че си видял всичко — измърмори Еди, — след това виждаш нещо невероятно.

— Прекалено много залагаме на това момиче — прошепна Уил.

— Тя е Вестителката.

Уил погледна към Флин и кимна.

— На позиция.

Дънкан се метна на мотора, без да откъсва очи от коня и ездачките. Усети възторга на близначката си — чувството грееше също като крилата. Усети още нещо, което не можа да определи, което се излъчваше от Фалън.

Трябваше да помисли над това по-късно, каза си той. В момента го чакаше работа.

 

 

— Невероятно е! — Тоня вдигна лице към вятъра. — Учихме за аликорните в академията, но никой не е виждал. А аз яздя истински.

— Той е прекрасен. Много си смела, щом помисли първо за затворниците.

— Ти знаеш ли какво им причиняват Воините?

— Чувала съм. — И съм виждала, помисли си Фалън. — Стегни се. Ще пътуваме по-бързо.

— Обичам бързината.

Бързо бе много меко казано, откри Тоня. Тя потисна бойния вик, който напираше в нея, и се запита, докато вятърът я блъскаше и земята се изнизваше под тях, дали и те са се превърнали в нещо като светкавица, както ставаше при елфите, когато тичаха с всички сили.

— Виждам засадата. Виждам ги точно където каза, че са. Щяха да ни разкъсат.

— Можеш ли да правиш огнени топки? — попита Фалън.

— Трябва ми повече време, отколкото на теб, а и не съм правила голяма като твоята. Но пък се целя безпогрешно.

— Можем да поразим оръжейната след цистерните с гориво, на път към затвора. Няма да я разрушим, само ще им попречим да си вземат оръжия. Така твоите хора ще вземат каквито оръжия успеят и ще унищожат останалото.

— Добра идея. Да действаме.

— Първо горивото.

Те минаха над стената, над главите на стражите и войниците, които бяха в готовност. Тя видя затвора, оръжейната, къщите. И ешафода.

И трите цистерни бяха пълни с гориво.

— Никак не ми е приятно, че ще гръмнат. Можехме да използваме бензина.

— Голяма загуба — съгласи се Фалън. — Но това е най-добрият начин. Може би единственият. Дръж се.

Въпреки че не се впечатляваше от магии, Тоня се възхити от скоростта на Фалън — една, две, три огнени топки, колкото за баскетбол, полетяха надолу. Възхити се и на точността, с която поразиха цистерните.

Те гръмнаха, огнени бомби, разпратиха наоколо шрапнели от унищожените камиони, всичко се превърна в ад. Тя видя пламтящ метал, докато горещият мирис на бензин напои въздуха.

Фалън описа малък кръг на Лоях и се гмурна надолу към оръжейната.

— Обграждаме я с огън — изкрещя тя, докато хората се мятаха и разпръсваха, обзети от паника. — Навсякъде, за да не могат да преминат. Можеш ли да отвориш ума си за елфа Флин?

— Мога.

— Покажи му какво правим, за да каже на останалите. Не помислих за това докато не бяхме във въздуха, иначе щях да кажа на Уил. Започвай с огъня, колкото можеш повече.

Тоня посегна дълбоко в себе си и с тяло, притиснато към това на Фалън, изненада себе си колко бързо направи огнена топка. Прецени разстоянието, избра място и метна.

— Браво.

— Играя в баскетболния отбор на Нова надежда. И Флин също — добави тя, докато Лоях обикаляше сградата, а ездачките вдигаха стена от огън.

Над рева на пламъците и нови експлозии, те чуха изстрели.

— Бъди готова да скачаш — провикна се Фалън, докато летяха. — Ще се видим отново.

— На пропускателния пункт.

— Не, не мога да остана. Ще изчакам, докато ме изтеглят, но ще се видим отново.

— Къде ще те изтеглят?

— Готова ли си? — Фалън отново се гмурна надолу. — Навън няма стражи. Страхливците са се разбягали. Скачай! Успех!

Видя как Тоня се приземява, вади стрела, след това срутва вратата със силите си.

Фалън накара Лоях да се издигне. Усети първото подръпване от изтеглянето. Остава съвсем малко време, помисли си тя, докато оглеждаше битката, която се водеше долу, за да открие слабости или да помогне. Дънкан с двама други спря мотора си точно пред огнената й стена. Подозираше, че той може да угаси огнените топки на сестра си, но не бе убедена, че ще се справи с нейните. Затова отвори врата за него и екипа му, отблъсна огъня, за да проправи пътека.

Той вдигна очи, срещна погледа й, задържа го за кратко, след това сякаш се отдалечи и завихри.

В следващия момент Фалън и Лоях стояха на сечището пред Малик. Той държеше кристала в ръце.

— Ранена ли си?

— Не. — Тя се спусна на земята и прокара ръце по Лоях. Припомни си как бе полетял шрапнелът, как бе експлодирал високо… Той обаче не беше дори одраскан. — Не сме ранени.

— Постигна ли успех?

— Хванах ги навреме. Някои от тях са познавали родителите ми, така че ми повярваха. Картата, която ми помогна да начертая, ми показа как да осветя мрака. Последвах плана, който ти одобри, освен…

Той изви вежди.

— Освен?

— Тоня помоли да язди зад мен, за да стигне по-бързо до затвора. И двете заедно… Замислих се едва след като бяхме във въздуха. Обградихме оръжейната с огън, за да не може врагът да се добере до оръжието си. Така войниците от Нова надежда можеха да вземат каквото могат, след това да я разрушат.

Той се замисли.

— Приемлива промяна на споразумението ни. — Той нямаше да разбере, ако тя не беше признала. На него не му беше позволено да наднича в кристала.

— Останалото зависи от тях, но те имаха предимство. Ако можех да остана малко по-дълго…

— Един час. Така се разбрахме. Погрижи се за коня, след това ела вътре.

— Искам да видя. Кристалът ще ми покаже.

— Когато влезеш вътре. Лоях има нужда от вниманието ти.

— Той беше съвършен, Малик. — Все още развълнувана от пътуването, битката, полета, тя се обърна, за да прегърне Лоях. — Бяхме свързани. Той знаеше, аз знаех всяко движение, всеки завой. Оказа се прав, когато каза, че Грейс не е създадена за битки. Докато той е.

Тя поведе коня. И ти си създадена за същото, помисли си Малик и влезе вътре.

 

 

Щяха да я нарекат Огнената битка.

Беше нещо повече от спасителна операция, мислеше Дънкан, докато пътуваше към дома с Тоня зад него. Бяха спасили всички затворници, освободиха двайсетина роби и прибраха дванайсет полуавтоматични пушки, двайсет и два пистолета, четири кутии гранати и две пушки с къси цеви.

Автомобилите, които не успяха да повредят или унищожат, взеха за Нова надежда.

Бяха ги разбили напълно, мислеше той, беше истински разгром. Подготвеното за тях клане се беше превърнало в една от най-големите победи на съпротивата от Нова надежда.

— Няма начин просто да е изчезнала.

Дънкан изви очи. На всеки няколко километра Тоня изкрещяваше почти същото в ухото му.

— Има, защото стана точно така.

— Тя е отлетяла.

— Казах ти, че не е. Беше пред мен, след това изчезна. Просто се стопи във въздуха.

— Не е било астрална проекция. Аз я докоснах. Бях там. Тя беше там.

— Беше там. След това изчезна. — Как, по дяволите, го беше направила, питаше се той на всеки няколко километра. Много му се искаше да разбере как става, за да го прави самият той.

— Имаше нещо в нея…

— Да, да. Вестителката. Спасителката. Да, имаше страхотно готин кон, може да прави огнени кълба, но на мен ми приличаше на най-обикновено момиче заклинателка.

— Ти не си я докосвал. Когато се допрях до нея, усетих тръпки, кръвта ми кипна. Не е както при нас с теб, но беше нещо подобно. Мисля само за това, откакто престанах да мисля за битката. Докосвах я — притисках се към нея на коня — когато правех огнените топки. Никога не съм го правила толкова бързо, никога не са били толкова големи. Те сами се оформиха, Дънкан. Мисля, че е било заради контакта. Заради физическия контакт.

— Ако беше останала, можехме да я попитаме. Защо се беше разбързала, дяволите да я вземат?

— Тя каза — забравих да спомена — каза, че не оставало много време преди да я изтеглят. Не каза обаче нито къде, нито как, нито защо. Бяхме малко заети тогава.

Блъсна ги порив студен вятър, но Дънкан усети аромата на напъпваща пролет.

Пред очите му се появи Фалън, лицето й озарено, докато танцува около огън на открито. Корона от бели цветя бе положена на тъмната й коса.

— Тя е искала да остане.

— Какво?

— По дяволите — измърмори той, защото не искаше да го каже на глас. — Искала е да остане. Усетих го в нея. Да, има връзка. Усетих я, когато я погледнах. Искаше да остане и да се бие, но… не му беше дошло времето.

— Едно е сигурно. Ако не се беше появила тази вечер, много от нас, може би повечето, нямаше да се приберат.

— Откъде, по дяволите, е научила? Това искам да знам.

— И двамата сме имали видения — напомни му Тоня.

— Ти имала ли си някое толкова ясно и подробно, че можеш да нарисуваш карта? Ама много точна карта?

Той искаше това умение. Копнееше за него.

— Сякаш е била вътре в базата. Знаеше колко стражи са пред затвора, знаеше броя на цистерните с гориво.

— И ги гръмна — добави ведро Тоня. — Ние не сме Вестителката, Дънк. Тя знае повече, защото е повече.

На него обаче щеше да му трябва повече от час, каквито и успехи да бяха постигнали, за да е напълно сигурен.

Когато пристигнаха в Нова надежда, Тоня отиде с екипа си да разкаже, да лекува и настани затворниците и робите, които водеха. Той предположи, че Хана ще прекара по-голямата част от нощта в клиниката.

Много от онези, които водеха, бяха в тежко състояние.

Той отиде с друг екип, за да прехвърлят конфискуваните оръжия в оръжейната.

Тъй като Уил отиде да разпита Патрик, Дънкан не очакваше да го види отново до следващия ден. След по-малко от час обаче Уил влезе в оръжейната.

— Онзи плъх призна ли си? — попита Дънкан. — И какво, по дяволите, да го правим?

— Не. И ще го погребем. — Уил крачеше из стаята. — Каква гадина. Гад мръсна, обесил се е в килията.

Еди въздъхна.

— Виж ти, виж ти. Уил, може би така е най-добре. Сега не се налага да се питаме какво да правим с него. Приключихме.

— Трябваше да говоря с него. — Разтреперан от разочарование, Уил заби юмрук в дланта си. — Трябва да разбера откъде са знаели, че разузнаваме точно там, където го открихме. Какво още знаят?

— Работили са с Тъмни Странни и преди — изтъкна Еди. — Онези мръсници Ерик и Алегра. Мислехме, че сме ги убили в Пенсилвания, но те са оцелели. Може да са оцелели и след онова, с което Лана ги порази след Макс. Някои от тях имат видения като Лана навремето и някои от нашите.

— Може — Уил се обърна, очите издаваха безпокойството му. — Или пък си имаме шпионин.

— Мили боже, Уил.

— Ние водим хора в общността. И сега доведохме. Някои може да останат, други ще заминат.

— Но ние се грижим добре за тях и ги преценяваме.

— Още два часа на онова място и Патрик щеше да умре в деня, в който го намерихме. — Дънкан се замисли над нещо. — Хана ми каза, а тя знае. Рейчъл го оперирала, имал вътрешни наранявания. Затова ми беше много трудно да повярвам на момичето — на Фалън — веднага.

— Убеден вярващ. — Уил кимна. — Едва ли е единственият. Виждали сме такива и преди.

— В повечето случаи са наполовина луди — изтъкна Еди. — Ще забележим откачалките.

— Ще ми се да мисля, че е така. — Уил прокара ръце по лицето си. — Не знам обаче кое е истина. И в единия, и в другия случай ще трябва да вземем мерки.

— Вече имаме магически щитове, но можем да ги подсилим. — Щяха да поработят над това. — Ако някой работи с Воините и вече е вътре, зад щита, трябва да разберем как изнася информация.

— Може да не е от онези, които притежават магически сили. Да, работят с тях от време на време — продължи Еди, — но през повечето време не го правят. Ненавиждат ги до смърт, мамицата им. Извинявай, Дънкан.

— И аз ги мразя, така че няма нищо. Не е толкова лесно да изкараш информация, нали? Явяваш се като доброволец за лов, за претърсване на район или за разузнаване. Или отиваш до една от фермите. Оставяш съобщение на предварително уговорено място.

— Те също имат комуникации. Може да е някой с радио, който предава информация. Да започнем оттук — реши Уил. — Подсилваме щитовете, започваме да проверяваме за излъчвания и не ми е никак приятно да го кажа, но оглеждаме по-внимателно всички, които са пристигнали и останали през изминалите шест месеца. Един от робите — може би дори повече от един — може да е бил с промит мозък, внедрен.

Той пристъпи към прозореца и се загледа навън.

— Ако Фалън не ни беше предупредила… щях да ви заведа в една касапница.

— Не го приемай по този начин — започна разгорещено Еди.

— Аз приех работата, така че ще я довърша. Сега отивам да погреба скапаняка, за когото бях убеден, че сме пречупили и затова ни дава информация как да освободим робите и затворниците.

— Той даде информацията. По този въпрос съм единодушен с Еди, Уил. Той прецака всички ни. Бяхме убедени, че казва истината. Почти за всичко. Аз ще ти помогна да го погребеш.

— Не, благодаря, ние с Пини ще се погрижим. Това ще помогне на Пини. Той пазеше Патрик. Най-обикновена предпазна мярка, докато се върнем. Заспал — не е имал причина да стои буден. Никой не е предполагал, че шибанякът ще се самоубие. Събудил се, отишъл да провери килията. Патрик висял на чаршафа. Все още бил топъл, разправя Пини. Той го срязал и се опитал да го върне към живот, но вече бил мъртъв.

— И Пини не е виновен.

— Не, Еди, никой не е виновен. Патрик е направил избора си, взел е страна. Просто заключи тези неща. Не е нужно тази вечер да правим пълен инвентар. Заключи ги и се прибирай. Ще се видим утре.

— Уил? Знам, че е проблем, и си мисля как за малко да ни сгащят, а какво стана. Само че всички да се приберем, а? Направихме онова, което трябваше, и сега всички да си ходим. Не го забравяй.

— Няма.

Еди въздъхна отново, когато Уил излезе.

— Много се радвам, мамка му, че никога не съм бил на ръководна позиция. Това е голям товар. Войник си, това е достатъчно трудно, но е много по-трудно да си този, който дава всички заповеди. Така че нека бъдем добри войници и следваме заповеди. Ще заключим и ще се приберем. Искам да разкажа на Фред за момичето на Лана.

Докато прибираха останалото за бъдеща инвентаризация, Еди сръчка Дънкан.

— Много красиво момиче, а?

— Да, става.

— Става, друг път. Това момиче беше трепач.

— Господи, Еди, та ти можеш да й бъдеш баща.

Малко изненадан, че това е самата истина, Еди не обърна внимание.

— Това не означава, че нямам очи. Трепач — повтори той. — Ти не си достатъчно голям, за да й бъдеш баща, ти също имаш очи.

— Аз си имам момиче.

— Да бе. — Еди заключи, прибра ключовете в джоба си и изчака Дънкан да добави защитен пласт. — Коя е тази седмица?

Дънкан се засмя и сви рамене. Беше се прехвърлил на Каси, след това на Фон, а сега…

— Много са, но няма нито една, с която отношенията ни да са достатъчно сериозни.

— Чувал съм подобно нещо, когато съм бил на твоята възраст.

— Добре де, готина е. Не знам дали е трепач, но яко задейства трепачометъра.

— Има очите на баща си — прошепна Еди. — За мен означава много, че видях момичето на Макс. Наспи се, пич, заслужил си съня.

— И ти.

Когато няколко часа по-късно най-сетне заспа, Дънкан сънува момиче със сиви очи, на бял кон и със сребърни крила. Момиче, което вървеше през такова ярко място, че от светлината го заболяха очите. Тя извади меч и щит от огъня, сякаш бяха хиляда слънца.

Когато ги вдигна, самата тя се превърна в слънце.