Нора Робъртс
Кръв от кръвта (18)

17.

Фалън се биеше с Малик и призрачните му воини. Бяха й нанесли въображаеми удари, които се оказаха болезнени. Тъй като времето й за тренировки намаляваше, той реши, че по време на битките трябва да изпитва болка.

Не й течеше кръв, но щеше да усеща.

И така, когато мечът на един от призраците остави плитка вдлъбнатина на лявото й рамо, тя усети как горещият метал разрязва плътта.

Продължи да се бие.

Първите няколко пъти, когато се биеше с болка, с шока от удар или порязване, я завладяваше паника. И я убиваше. Тогава тя бързо разбра защо Малик е настоял за това.

Раната не само че шокираше, но и отслабваше силите й. Той я караше да се бие с ума си и тялото си и да издържа на всичко.

Пот течеше по лицето й, десният й крак се напрягаше за баланс срещу острия меч на Малик. Тя обаче порази двама от четиримата противници и се би ожесточено срещу Малик и единствения останал призрак.

Усети как издръжливостта й намалява — адреналинът нямаше да я тласка напред безкрайно. За да приключи всичко, тя метна огнена топка срещу последния призрак, превъртя се, след това замахна с меча към краката на Малик.

Когато той падна, тя го прониза. След това се срути до него.

— Всичко ме боли.

Той дишаше накъсано, но успя да отговори.

— Да.

Тя се намръщи и го погледна. Лицето му беше потно и бледо.

— И ти ли се биеш с болка? Защо? Аз съм тази, която се обучава.

— Когато мечът ти порази противник, той също чувства. Така че с напредъка ти, аз също чувствам.

Тя стана, отиде до кладенеца и загреба вода.

— Пий. Няма нужда и ти да се биеш с болка или да се биеш изобщо. Използвай единствено призраците. Така ще можеш да наблюдаваш и преценяваш.

Той я погледна над черпака и отпи.

— Аз съм в състояние да се бия и с болка.

Тя научи — и това беше лесен урок — че учителят й е горд човек.

— Да си способен е едно, а ти си много способен. Просто не се налага. Всъщност, ако наблюдаваш, вместо да се биеш, ще можеш да прецениш уменията и слабостите ми по-добре.

Той отпи отново.

— Да не би да щадиш стареца, момиче?

— Старецът продупчи дясното ми бедро. — За да докаже думите си потри пулсиращото място. — Просто съм практична. Ние се изправяме един срещу друг ден след ден и познаваме и техниката си, и ритъма, и слабите места. Има някои промени, разбира се, но в повечето случаи ти финтираш наляво и аз знам да си пазя дясната страна от замаха ти. И повдигаш лявото си рамо, съвсем малко, когато се каниш да нанесеш удар.

— Сериозно?

— Да. — Тъй като всичко я болеше и пулсираше, Фалън се просна отново на земята, опъна се по гръб, за да наблюдава пухкавите облаци в небето. — Малко вероятно е да се бия с противници, които познавам добре като теб.

— Следващия път ще се бием с левите ръце.

Интересът й бе разпален, тя се подпря на лакът.

— С лявата ръка.

— Може да дойде време, а то ще дойде, както ти казваш, когато нещата ще се променят. Няма да е днес. Ръкопашен бой, четирима противници, без оръжия.

— Сега ли?

Той й подаде черпака с останалата вода.

— Пий. Бий се. Ще приема предложението ти и ще наблюдавам.

— Ранена съм от…

— Поредното чудесно предложение — отвърна небрежно той. — Изгубила си меча си в предишна схватка и сега се изправяш срещу новия противник в ръкопашен бой.

— Все още имам нож.

— За този урок предположи, че нямаш.

— С магия ли?

— Тя е винаги в теб.

Фалън изгълта водата, подаде му черпака и се изправи. Обичаше ръкопашния бой. Баща й я беше научил на основното в бокса, уличния бой, каратето. Малик й беше обяснил различните форми на карате, кунгфу и таекуондо.

Той настояваше тя да ги упражнява и това й допадаше. Обичаше гладкия, смъртоносен танц.

Той призова четири призрака, два мъжки, два женски. Фалън прецени, че дребната жена е опасна. Изглеждаше и гъвкава, и неудържима.

Докато те се появяваха, тя реши да се пробва първо с най-едрия мъж, изглеждаше як и брутален. Щеше да е силен, реши тя, но не и чевръст.

Преди те да я нападнат, тя им се нахвърли, изтегли крак по време на скок и порази най-едрия в гърлото. Превъртя се назад, преобърна се и едва успя да избегне ритник в главата. Завъртя се бързо, за да ги накара да се разпръснат, и нападна втората жена.

Малик наблюдаваше и кръжеше около нея. Все още не, мислеше той, все още не беше постигнала пълен баланс на оръжията си — тяло, ум, магия. Въпреки това остана доволен от напредъка й.

И беше много горд с безстрашието й.

Тя изтърпя и удари — юмрук в дясната буза, злобен ритник в лявото бедро. Но се беше научила да използва болката като инерция.

Когато най-дребната жена се плъзна с бързина и сила и изрита Фалън в краката, момичето използва инерцията, за да ритне в отговор. Мерникът й се оказа точен, тъй като ботушите се забиха в слабините на другия мъж. Докато той падаше, тя запрати по него сили и го елиминира.

Завъртя се към най-дребната жена. Успя да я хване за ботуша, когато риташе, и завъртя силно.

Дребната се оказа чевръста, точно както Фалън подозираше, и скочи на ръце, опомни се. Тя обаче беше съборила втората жена и си беше спечелила време. Изритаха я отново, пред очите й се завъртяха звезди и тя чу жужене в главата. Завъртя се отново, достатъчно бързо, че образът й да се размаже.

Юмрук назад, ритник назад, страничен ритник. Достатъчно, за да повали жената призрак. След това смаза ръката й с тока на ботуша.

Задоволството й се оказа кратко, нечии сили я запратиха назад. Не беше подготвена, падна тежко, но потисна вика си, когато глезенът й се подгъна. Вдигна ръка и посрещна силите със сила.

През някаква мъгла — беше си ударила главата — видя дребната жена да скачи към нея с нож в здравата ръка.

Инстинктът за оцеляване се задейства. Тя посегна, запрати сили, дръпна. Ножът излетя от ръката на противника в нейната, а после се заби право в сърцето на жената.

Озверяла, притисната от болка, тя стана.

— Гаднярка — каза тя, когато силите й срещнаха отпора на чужди сили. — Свършено е с теб.

С едната ръка Фалън отбиваше чуждата силова атака, другата изви назад и метна напред огнено острие. То проряза трептящия въздух, попадна в целта. Последният й противник избухна в пламъци.

Фалън закуцука няколко крачки, отказа се и седна на земята.

— Не знаех, че мога да правя това.

— Рядко знаем на какво сме способни, докато не ни притиснат в ъгъла.

— Не ми каза, че една от тях ще бъде заклинателка.

— Да не би да си мислиш, че ще се биеш единствено с хора, които не владеят магия?

— Не, но… поне да ми беше казал.

— Битките и войните никога не се водят честно.

Той приближи до нея и коленичи, за да вдигне лицето й.

— Не виждам добре.

— М-м-м, леко сътресение. Затвори очи и ме остави да се справя с него.

Тя изпълни послушно.

— Глезенът е зле. Левият глезен. Лошо е навехнат.

— Аз ще се погрижа. Дишай бавно. — Не беше проблем, още повече че звънтенето в ушите й престана. След това притаи дъх, когато той се премести на глезена. Болка… червена мъгла, помисли си тя. Вгледай се през мъглата към светлината. Стомахът й искаше да се надигне, затова тя си представи позива за гадене като езеро, което я успокояваше все повече и повече, галеше я и я приласкаваше.

Ръката му се плъзна над пулсиращото бедро, след това, за нейна най-голяма изненада, докосна нежно лицето.

Тя отвори очи, погледна го.

— Винаги си казвал, че няколко синини ще ми напомнят да бъда по-бърза, по-силна, по-умна следващия път.

— Едва ли ще забравиш. Как направи меча?

— С гняв. — Тя сви колене и отпусна буза на тях. — Дребната жена имаше нож. Ти каза без оръжия.

— Тя лъжеше, както ще правят мнозина от онези, с които се сблъскваш. Сега се изправи, пробвай глезена.

Той й помогна да се изправи, наблюдаваше я как върви.

— Чувствам, че е бил наранен — призна тя, — но поне не боли. Мога да стъпвам на него.

— Замъглено зрение, прилошаване?

— Не, отминаха. — Тя кимна доволно.

— Имаш един свободен час, след това ще смесиш шест отвари по памет и две ще приготвиш сама. Ако се справиш добре, останалата част от следобеда ти е свободна.

— След отварите искам да използвам кристала. Искам да отида в Ню Йорк.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

Не мога, не искам, не трябва, помисли си тя. За всяко „да“, което той казваше, тя чуваше двайсет „не“.

— В Ню Йорк и окръг Колумбия все още се води война. Там са съсредоточени най-много Тъмни Странни. Трябва да си отвоюваме тези места. Как да разбера какво става там, ако не видя? Ти самият винаги казваш: „Погледни и виж“.

— Все още не му е дошло времето.

— Нещо друго, което повтаряш непрекъснато — измърмори тя.

— И двете са истина. Ако гледаш внимателно, ще видиш, когато му дойде времето.

Тя очакваше тъкмо това и бе готова с отговора.

— Ще ме заведе в миналото, както вече е ставало, и ще мога да видя какъв е планът на Воините на безупречната добродетел да нападнат хората от Нова надежда. Позволи ми да вляза, да видя онзи Ню Йорк, който мама е познавала и обичала, където се е запознала с баща ми, където са живели.

— Това е стратегия. Поискай онова, което знаеш, че ще ти бъде отказано, с надеждата да получиш по-малко.

— Не е така. — Беше почти вярно, но не съвсем. — Искам да видя настоящето. Искам да отида в Ню Йорк, в окръг Колумбия, на други места и да видя настоящето. Прецених обаче, че ще имам по-добра възможност с миналото. — Тя сви рамене. — Май е едно и също.

— Това е проверена стратегия, защото често се получава.

Надеждата избуя.

— Така ли?

— Ще разбереш, след като направиш отварите. Върви. Искам да поработя в градината през този час. На тишина.

— Отивам да взема душ. Дълъг.

 

 

Беше великолепно, въпреки че тръбите дрънчаха и водата не течеше, ами капеше. Лекото й милване успокои останалите болки и натъртвания, а сапунът на феите ухаеше на поляната им — зелена, мека, тиха.

Докато се обличаше, планира остатъка от деня. Щеше да почете и да направи отварите. Искаше да поработи над онази, която създаваше мъгла и заслепяваше приближаващия враг.

Накрая смяташе да влезе в кристала и да види великия град на майка си, какъвто е бил навремето. Щеше да види родителите си заедно — Малик сигурно знаеше, че това е истинската й цел. Искаше да види хората, които я бяха създали, да види мястото, на което бяха живели заедно.

Имаше много за гледане, мислеше си тя. Малик никога не й позволяваше да се застоява повече от час. Щеше да направи така, че да й стигне.

След това щеше да изчака и да поиска още един час на друго място. Докато не поискаше да отиде при първия щит. Беше сънувала това място с поля, гори, хълмове и с кръга от камъни.

Погледна към кристала. Не биваше да предава доверието на Малик. Нямаше да влезе, без да му каже. Той никога не й беше забранявал да гледа.

Пристъпи към кристала и постави ръка върху него.

— Позволи ми да видя, единствено да видя. Умът и тялото и духът ми ще останат тук, докато ти ме насочваш с видения.

Кристалът заискри бистро и й показа на водниста дневна светлина онова, което бе виждала на светлината на луната.

Поля в зелено и златно, сега обрасли с бурени и трънаци. Сърни с тъмна козина пасяха наблизо. Сега е така, помисли си тя. Хълмовете стигаха до небето, бледа светлина се промъкваше сред дърветата, но земята бе необработена.

А камъните, сиви в сумрака, описваха кръг около почерняла земя.

Дори през кристала тя усети битка на сили, настъпването и отдръпването, светлината срещу мрака.

Чу бъбренето на птици, шумоленето на вятъра сред високата трева, ехото на самота и празно.

След това обгорялата земя се размести, запулсира, затуптя като черно сърце. Птиците замлъкнаха под острото грачене на враните, които кръжаха над камъните.

Гората притъмня, когато мракът навлезе в нея. Спусна се мъгла над земята и се плъзна около камъните.

От мрака, от мъглата, тя чу глас да шепне.

— Моя.

Повлече я, също като ръка с нокти. Захватът хапеше.

Гласът в тревата, в главата й повтаряше.

— Ела.

Лед скова кръвта й. Остри нокти разкъсаха кожата й, остра болка, тъмно удоволствие. За миг тя се олюля, нещо пулсираше вътре в нея в този момент, нещо горещо, хлъзгаво. Тя потръпна от него, срещу него, объркана, уплашена. Въодушевена.

Ако влезеше вътре, щеше да научи повече, да почувства повече, да види повече.

Земята запулсира по-бързо, като собствената й кръв. Граченето на враните се превърна в писъци. Светлината ставаше все по-бледа и по-бледа, движеше се към мрака.

Шокирана, тя се отдръпна, усети болка, когато ноктите издраха ръката й отгоре.

— Не. — Тя притаи дъх. — Не. Няма да дойда при теб. А ти няма да задържиш онова, което си взел. Връщай се обратно в ада.

Инстинкт, същият, който я беше накрал да хвърли огнения меч, я накара да облее кристала в светлина. Враните изпопадаха мъртви на земята; мракът се отдръпна със съскане.

Фалън отстъпи бавно и видя Малик, стиснал меч в ръката на прага на стаята й.

— Не исках да…

— Какво си направила? — попита той. — Влезе ли вътре?

— Не, не съм, кълна се. Исках да погледна, да видя мястото на първия щит. Сънувах го и исках да го видя. То е изоставено, но не е мъртво. Усетих как светлината и мракът се сблъскват, а мракът е по-силен сега. И той настъпи. Аз…

Тя погледна ръката си, нямаше белези.

— Той ми проговори. И впи нокти в ръката ми. Усетих… — Тя си мислеше, че знае, и срамът се разля в нея. — Накара ме да почувствам…

— Разбирам. — Той прибра меча. — Прелъстяването също може да е оръжие. Ти си му отказала, отблъснала си го. И си унищожила предвестниците му. Сигурна ли си, че не си влизала… не и нарочно, Фалън? Въвлече ли те, дори само за миг?

— Не. Той е силен, но кристалът е мой. Не може да ме завлече там, където не искам да отида. За малко да се предам, за миг ми се прииска. Само че не го направих. Ти как разбра да дойдеш?

— Ти ме извика, с ума си. Винаги ще идвам, когато ме викаш.

— А ти можеш ли да ме повикаш?

— Мога.

— И аз винаги ще идвам, когато ме повикаш.

Той отпусна ръка на рамото й.

— Справи се добре. Да похапнем, преди да започнем работа.

— С удоволствие ще хапна нещо. Готова съм да посветя известно време на отварите, вместо да… Ти чу ли?

— А ти какво чу?

— Прилича на… пеене. Може феите да са дошли да ни видят, но…

— Това не са гласовете на феите.

— Не приличат на техните. — Песента я обгърна, запя вътре в нея. — Но е красиво.

Тя излезе и не каза нищо. Малик я последва през малката къща до работната стая.

Сякаш хиляда гласчета я зовяха, тихо, нежно, приветстваха я, не настояваха да пристъпи напред.

Вратата на заключения шкаф зееше отворена, светлината пулсираше също както мракът бе пулсирал по осквернената земя.

— Ти ли го отвори? — попита тя.

— Не. Ти си го отворила.

— Как?

— Като си отблъснала мрака, с чест и зачитане. Вземи онова, което ти принадлежи, момиче.

Сърцето й пърхаше, когато пристъпи към шкафа. Вътре, осветена, видя дебела книга, корицата бе гравирана богато с магически символи. Книгата пееше с гласа на арфи и звънчета, с гласове, които трогнаха душата й.

— Моя ли е?

— И тя, и всичко вътре в нея, ако я искаш. Пътят ти предлага нов завой, Фалън Суифт. Изборът е твой.

Вътре в нея, около нея, през нея, се носеше песен.

Тя пристъпи напред, озарена от светлината, и посегна към книгата.

— Предполагах, че е тежка, но не е.

Това беше товар, помисли си Малик. Огромен товар.

— Едно момиче ще отвори Книгата на заклинанията, казва оракулът. Всичко в нея ще бъде вътре в момичето. Тя ще знае, а знанията ще влязат в Кладенеца на светлината. Там тя ще вземе меча и щита си, изковани в светлината, закалени в огъня. И тогава Вестителката ще се надигне.

Фалън отвори книгата.

Пеенето стана по-звънко, превърна се в гръмовен хор. Усети порив на вятъра, топъл, див, с вкус на пръст и море, на цветя и плът, докато пламъци се разгаряха по страниците.

И изписаха нейното име.

Подтикът на мощта я остави без дъх. Той беше в нея, около нея, през нея, създаден от нея.

Тя отметна глава назад, очите й се извиха, побеляха, когато нахлу в нея. Въпреки това тя протегна ръце, за да вземе още.

Бе застанала, висока, слаба, с разтворени крака, и поемаше онова, което бе нейно. Също както в нощта, когато бе родена, небето бе прорязано от светкавици, вятърът виеше и превиваше дърветата.

Пеенето стана по-силно, зазвуча в топлия, завихрен въздух. На прозореца над главата й небето се раздираше от светлина.

Когато бурята премина, когато гласовете утихнаха, тя затвори книгата.

— Толкова е… много.

— Всички заклинания, някога съставени, някога правени, черни и бели, за добро или зло, са вътре в теб. Това знание и неговият товар са твои. Това доверие и товарът му са твои. И други може да отворят книгата, но тя няма да им заговори.

— Баща ми е платил цената, за да съм тук. Винаги има цена, това вече ми е ясно. Но разбрах каква е цената, ако не платиш, и тя е много висока.

Тя остави книгата и положи ръка върху нея.

— Книгата първо е била твоя.

— Не, никога не е била моя. Помогнах за създаването й и я пазих много дълго. Това беше мое задължение, беше чест за мен. — Той отпусна ръка върху нейната. — Ще влезеш ли в Кладенеца на светлината, Фалън Суифт?

— Да. — Тя въздъхна дълбоко и се обърна към шкафа и светлината. — Да, но си оставих меча долу.

Малик отстъпи крачка назад, скръсти ръце.

— Няма да ти бъде необходим.

Тя му се довери, довери се и на себе си и пристъпи към шкафа. Погледна за последен път Малик и влезе вътре.

Скочи.

Падаше все по-надолу и по-надолу през ярката бяла светлина, между гладките бели стени. Въздухът свистеше покрай нея, без да издава други звуци.

Погледна нагоре, където светлината се завихряше — също като вода — а под нея блестеше.

Падна с разтворени крака, подпря се с ръка на блестящия под на кладенеца. Остави се на пулсирането, което думтеше в такт със сърцето й, с кръвта й и с живата светлина.

Когато се изправи, светлината потече около нея като вода, сякаш я докосваха ръце, перваха я криле.

Тя се замисли за фермата, за семейството си, как язди Грейс през полята, как тича през гората. Чу жуженето на пчели, плющенето на проснато пране. Видя годините, в които светлината бе защитавала и нея, и онези, които обичаше.

Помисли за Макс Фалън, който бе запалил искрицата живот у нея и бе отдал своя живот, за да живее тя, и сключи пръсти около символите, които носеше, които обединяваха бащите й.

Замисли се за Мик и Туила, за Томас и всички, които бе опознала и обичаше.

За големите градове и изоставените поля. За хората в Нова надежда и всички като тях, които се бореха, за да оцеляват и строят.

За Малик, който бе дал стотици години, за да я доведе до мястото, на което стоеше сега.

Изборът беше неин, помисли си тя, но всички те бяха прокарали пътя й дотук.

Окъпана в ярка светлина, тя се загледа във високите пламъци.

— Още един скок. Това е вярата. Те ми имат доверие. Аз имам доверие в тях, както и в светлината.

Тя пристъпи напред сред пламъците.

Горещината парна кожата й, светлината заблестя в очите й.

Тя усети дъха им.

— Направих своя избор, това е моят глас. Сред светлина и огън давам тази клетва, приемам онова, което боговете са отредили. Аз съм твоя дъщеря, дете на вятър и огън, на земя и вода. С пламнала магия подемам битката. С този меч, с този щит, ще поразявам на бойното поле.

Тя протегна ръка напред сред пламъците, стисна ефеса, стисна ремъка, вдигна меча и щита.

— Те са мои — прошепна тя. — Също както книгата е моя, както бухалът, вълкът и конят са мои. И аз съм тяхна.

Тя вдигна щита с герба и петте символа, които обединяваха петте елемента с магия. Вдигна високо меча със същите символи.

Той заблестя, сребърен като крилата на Лоях, и пламъкът, който се плъзна от ефеса до върха, пламна в бяло.

Вестителката се надигна сред светлина и огън.

 

 

Малик я чакаше. Той разбра в кой миг е посегнала навътре в пламъците по падналата светкавица и пламналите свещи.

И от промяната в него. Сега часовникът му щеше да затиктака отново, а жизненият му цикъл да започне отново. Щеше да познае старостта. Само заради това той я благослови.

Донесе ножницата, която бе направил за нея много преди тя да се роди, и я остави до книгата.

Когато тя излезе, светлината зад нея се замъгли. Но тя блестеше по лицето й, помисли си той, в очите.

Той се отпусна на коляно.

— Какво правиш? Недей!

— Чакал съм този момент стотици години. Искам да го приветствам, така че замълчи! Обричам магията си, меча си, живота си на теб, Фалън Суифт. Давам ти предаността си, Вестителко.

— Добре, но стани. Чувствам се странно.

— Някои неща не се променят. — Той се изправи.

— Не е нужно да ми се кълнеш в нещо, което вече знам. — Тя погледна към шкафа и вече меката светлина. — Кладенецът, невероятно е. Светлината, тя е наистина много ярка, същевременно мека, също като вода. Сигурно затова се нарича Кладенец на светлината. Ами огънят — видях меча и щита сред пламъците, блестяха като злато. Оказаха се обаче сребърни, когато ги извадих. И ги чувствам като свои.

— Защото са твои.

— Просто… ти влизал ли си някога там? Влизал ли си в Кладенеца на светлината?

— Веднъж, беше много отдавна, за да оставя меча и щита за теб.

— Ти, значи, си ги сложил там — прошепна тя.

— Пазя тази ножница за теб.

— Много е красива.

— Ще дадеш ли име на меча си? Такава е традицията — заяви той, — и придава сили.

— Солас. Светлина.

— Хубаво име. Ще ми позволиш ли да го гравирам на острието?

Тя му го подаде, а той, трогнат от доверието й, постави пръст върху острието и гравира името.

— Ще седнеш ли?

— Имам чувството, че мога да пробягам петнайсет километра. — Тя крачеше из стаята, обръщаше меча така, че острието улавяше отблясъци от слънцето. — И после още петнайсет.

— Моля те, седни.

Тя седна, но сякаш вибрираше.

— Вече няма на какво да те науча.

Тя престана да се възхищава на меча и го зяпна с отворена уста.

— Какво?

— Сега вече знаеш повече от мен. Знанието е вътре в теб, а силите ти са много по-мощни от моите.

— Само че… какво ще правим сега?

— През последната част от времето ти тук ще ти помогна да се съсредоточиш и да доведеш до съвършенство онова, което притежаваш. Може да се каже, че ще подредим онова, което ти беше дадено днес.

— От книгата и от кладенеца ли?

— Да. Но ти отвори книгата, взе меча и щита. Не мога да те накарам да останеш. Моля те да ми се довериш, че имаш нужда от времето, което ни остава.

Тези думи я поразиха като стрела от лък.

— Да не би да искаш да кажеш, че мога да се прибера?

— Да. Ти завърши задачите, които ти бях дал, прие задълженията си. Притежаваш знанието. Имаш умения.

— Въпреки това твърдиш, че все още имаме работа.

— Да.

Тя стана отново и започна да крачи.

— Искам да се прибера. Понякога семейството ми липсва толкова, че едва намирам сили да дишам. Извиквам мириса от косата на мама или усещането от ръцете на татко, когато поеме моите, гласовете на братята ми, за да успея да дишам отново. Отчаяно ми се иска да се прибера.

— Изборът е твой.

— Искам да се прибера — каза отново тя. — Знам обаче, че тези две години — почти станаха две — не са посветени единствено на тренировки и обучение. Трябва да свикна да съм далече от тях, далече от дома.

Той се отпусна назад.

— Това не са знания, които се придобиват от книга, а от добра логика.

— Теб те бива в логиката. Няма да мога да остана във фермата, да остана при тях. Не знам къде ще трябва да отида, колко далече, нито за колко дълго. Но ще бъда далече от дома, далече от тях. Тези две години ще направят раздялата по-лесна. Те ще ми липсват толкова, че няма да мога да дишам. Същото е и за тях, нали? Но на тях ще им бъде по-лесно.

Тя седна отново.

— Знам, че не съм приключила тук. Не съм приключила и имам нужда от твоята помощ, за да стигна до самия край. Затова ще остана и ще продължим да работим. Когато обаче си отида вкъщи, ми трябва време, за да постоя там. Да съм с тях. Има неща, които трябва да направя там, да започна оттам. Преди да се наложи да напусна дома и семейството ми отново, ми трябва известно време с тях.

— Това ще определиш ти, не аз.

— Добре тогава. Има неща, които трябва да бъдат направени, за да ги защитя, когато замина отново. Като разполагам с нужното време и направя каквото трябва, ще ми бъде по-лесно да замина.

— Добре. Сега вземи Фоя Бан и Тайбше, иди на лов или излез да пояздиш Лоях. Прави каквото ти е приятно този следобед.

— Не съм направила отварите.

— Прави други неща.

— Ще приготвя отварите. — Тя се изправи и се усмихна широко. — Няма да ми отнеме дълго време.

— Арогантна си.

— Уверена съм — поправи го тя и се зае за работа.