Нора Робъртс
Кръв от кръвта (24)

23.

Въпреки че Лана го нарече събрание, на Фалън й заприлича повече на парти. Хора бяха изпълнили къщата, носеха се гласове и смях. Чашите бяха пълни с вино, чиниите с храна.

Нетърпението пролази по нея като паяк.

Само че тези хора бяха ядрото, напомни си тя. Първенците в града — отговаряха за градския съвет, законите и правилата, комуникациите. Тя имаше нужда от всички, както и от децата им.

Рейчъл и Джона и най-големият им син, наследил очите на майка си и физиката на баща си, бе един от първите подходящи за обучение.

По и Ким, които се занимаваха с претърсването и разузнаването на непознати райони, и най-голямата им дъщеря правеха впечатление на разумни и солидни хора.

Еди и Фред, разбира се, и някои от децата им с магически сили.

Флин, елф без партньорка или деца. Занимаваше се с претърсване, разузнаване, безопасност.

Бил Андърсън, продоволствия и мъдрост.

Арлис и Уил, комуникации, безопасност. Имаха син и дъщеря, но все още не бяха наясно с потенциала им.

Чък нямаше нито деца, нито партньор. Комуникации и технология.

Кейти — организатор, кмет на града. Дъщеря й Хана също бе медик. Тя излъчваше спокойствие, уравновесеност и… доброта, която напомни на Фалън за Итън.

Антония — заклинателка, стрелба с лък, воин. Вече водеше часове по военно изкуство, така че щеше да е много полезна.

След това идваше Дънкан. Тя се замисли дали да не му обръща внимание, тъй като той я напрягаше, но така щеше да придаде ненужно значение на целувката им.

Вместо това тя го поздрави с нещо като кимване и сви рамене, след това заговори със сестра му.

— Ти си Хана, лечителка, нали?

— Старая се. Още чиракувам при Рейчъл в клиниката.

— Сградата от другата страна на улицата. Трябва да я разгледам.

— Когато кажеш. Ще те разведа. Много ми е приятно да се запознаем. Мама е безкрайно щастлива, че майка ти е тук. Всички се радваме. Харесва ли ви къщата? Много е красива и имате страхотни съседи — Фред, Еди и децата.

— Мястото е добро, а градината ще бъде много полезна.

— Има домашно кино, нали? — Дънкан надигна бутилка бира. — Маса за билярд и джаги, охранителна система. Жалко, че Чък е отнесъл готините неща.

— Той ще ги използва. А ние с мама вече се справихме с охраната. Колко лечители имате? — обърна се Фалън към Хана.

— Рейчъл разчита на двайсет и трима. В клиниката, онези, които са на смени, и медиците за полето.

— Добра бройка. — Засега. — Колко обучаваш с лък и стрели? — попита тя Тоня.

— Различно. Имаме курсове по практика и за начинаещи. За възрастни и деца под шестнайсет. — Тя захапа малка кръгла питка с резен тънко месо и заръкомаха с остатъка, докато говореше. — Начинаещите са обикновено деца, освен ако няма някой новодошъл, а тях разпределяме в групи по дванайсет. През учебната година водя два класа по три пъти в седмицата. През лятото са по-малко, но имаме летни програми.

— Защо са по-малко?

— Два месеца не се ходи на училище — обясни Дънкан. — Първо, вътре в академията е прекалено горещо, както и в училището.

— Можете да охлаждате въздуха.

Той сви рамене.

— Децата имат нужда от почивка.

— Само че два месеца без тренировки или организация…

Той сви отново рамене.

— Тук е така.

Значи трябва да стане различно.

— Трябва да те разведем — предложи Тоня. — Из града, в академията, в оръжейната, клиниката.

— Да, много искам да видя как е организирано всичко. Трябва да поговоря с Уил.

— За какво?

Тя погледна Дънкан.

— За онова, което предстои.

— Да не би да мислиш, че не знаем?

Той знаеше, личеше му, но тя се отдръпна.

— Не знам какво знаеш. Сигурна съм единствено в онова, което правя.

Тя се обърна и тръгна към Уил.

— Тя е… каква дума да употребя? — питаше се Хана. — Страховита.

— Така и трябва — измърмори Дънкан.

— Налага й се — поправи го Тоня.

 

 

Уил вдигна поглед, когато тя застана пред него и нещо в очите й го накара да се изправи.

— Извинявай, знам, че това е нещо като празненство, но има неща, които трябва да ти кажа, планове, които да обсъдим.

— Добре. Какво ще кажеш, госпожо кмет?

— Бих казала, че е време да въведем ред, събранието да започне, затова давам думата на Фалън.

Тя очакваше да разговаря с Уил, не да се обърне към цялата група.

— Ами… знам, че всички вие сте причината Нова надежда да съществува, да се разрасне и да има организация. Знам, че вие сте причината толкова много хора да бъдат спасени от плен, от смърт. От всичко, което мама ми е разказвала, и от онова, което видях тук, знам, че не само сте се борили, за да оцелеете, ами да създадете нещо силно и безопасно, място, където хора с вълшебни сили и обикновени люде живеят и работят заедно. Затова, струва ми се, това е центърът. Има и други места като това, повечето са различни, защото там няма лидерство, няма общество. Няма и визия, защото те се страхуват да погледнат и да видят. Има причина всички да дойдете тук, защо майка ми и баща ми са дошли тук, защо той е загинал тук. Има причина да знам, че когато моментът настъпи, ще дойда тук, с всички, които са ми близки.

— Център на какво?

Тя се обърна към Джона.

— На война и мир, на светлина и мрак. Всеки избор, който си направил, те е довел тук. Ако беше вдигнал пистолета в джоба, вместо да намериш сили и кураж да помогнеш на жена, която е имала нужда от теб, нямаше да си тук. Нямаше да я има и жената, която обичаш, твоите деца, Кейти и нейните деца. Така че с този избор си предпочел светлината пред мрака. Същото, съвсем същото може да бъде казано и за останалите тук. Това е центърът и още един щит.

Тези лица, помисли си Фалън, тези хора… някога първият й баща ги е погледнал и им се е доверил.

— Вие сте силни, всички до един, силни хора сте. Така и трябва да бъде. И децата ви трябва да са такива.

— Няма да споря, че притежаваш нещо… невероятно — започна Уил. — Това невероятно е спасило живота на хората в тази стая на два пъти. Веднъж бях с майка ти, когато тя получи видение, и няма да го забравя никога, така че няма да оспорвам факта, че виждаш неща, които останалите от нас не виждат. Работихме упорито, за да превърнем Нова надежда в нещо солидно и сигурно. Готови сме да рискуваме живота си, за да спасим други и да отблъснем онези, които поради един господ знае каква причина искат да ни видят в земята или в затвора, или като роби. Остава обаче фактът, че сме ограничен брой и имаме ограничени ресурси. Не можем да победим цялата тъмна страна от онова, което е останало в света.

— А тъмните са много. — Чък подръпна късата си заострена брадичка. — Всеки път, когато потърся, попадам на още. Изровил съм част от местата, за които говориш. Хората се опитват да се стегнат. Само че някои са на стотици километри разстояние, дори хиляди. Няма начин да стигнем там, за да им помогнем.

— Значи хората ви с магически способности не са се постарали достатъчно, както и техниците и механиците ви. Лидерите ви не са обмислили, че Нова надежда може да бъде погълната от мрака.

— Ти пристигна току-що — пристъпи напред Дънкан. — Не знаеш над какво сме се постарали, какво сме направили и какво мислим.

— Ти се научи да се прехвърляш — отвърна тя. — А научи ли се да преведеш някого със себе си? Да вземеш мотор или кон? Да преведеш армия?

Тя се обърна към майка си.

— Ти остави приятелите си, безопасността си, защото знаеше, че онези, които са убивали тук, ще се върнат за теб, за мен. Не си се замислила, че така или иначе те са щели да се върнат. И наистина ще го направят.

— Ерик и Алегра ли?

— Или те, или други като тях. Те също чакат. А завръщането ни тук отново задейства часовника. Но… Отвътре навън — заяви тя, когато силата я завладя — ще бъде атаката. От онези, изковани в мрака, ще се надигне поразяващата ръка. Плодът и цветето — извърна се тя към Дънкан. — Отровата и змията. Ти си като магнит и мракът иска кръвта ти, моята кръв, кръвта на сестра ти. Няма да я получи! Не съм дошла, за да гледам как кръвта на Туата де Данан се пролива и как се чупи нов щит. Аз съм армия. — Тя стресна Дънкан като го стисна за ръката и той усети как го разтърсиха тръпки. — Ти си блестящ меч. Ти си полетяла стрела. — Този път сграбчи ръката на Тоня. — Ние сме кръвта и костта. Ние сме заедно за всички, които са били преди нас, за всички, които идват след нас. Избирай, каза ми ти, Дънкан от рода Маклауд, и аз избрах. Сега ти казвам на теб, избирай.

Тя ги пусна и отстъпи крачка, очите й бяха все още замъглени от видението.

— Ние се издигаме и падаме след твоя избор.

— Какъв избор? — попита той.

— И аз ще знам, когато и ти знаеш. — Тя разтри с пръсти пулсиращото си от болка слепоочие, но тръсна глава, когато Лана понечи да стане. — Недей, всичко е наред. Работата е там, че никъде не е безопасно. Това е нещо, което всички вие знаете. Онова, което е построено, може да бъде съсипано. Казвате, че не сте достатъчно тук, и сте прави. Трябват ни повече воини, повече лидери, повече лечители и техници. Аз съм положила началото на това. Разполагам с хиляда шестстотин четиридесет и трима.

— Моля? — Все още замаян, Уил вдигна ръка.

— Тя ги вербува по пътя насам — обърна се към него Саймън. — Селище след селище.

— Хиляда и шестстотин — прошепна Уил.

— И четиридесет и трима. Имам списък, отделила съм онези с магически сили от другите. Имам карти. Мога да ви покажа къде някои ще тренират, но им трябват провизии и оръжия.

— Кой ще ги обучава?

Тя се обърна отново към Дънкан.

— Малик, който обучи мен. Томас, старейшина на елфи, който е начело на група близо до мястото, където се обучавах с Малик. Трой, заклинателка, която ръководи група с магически сили. Мъж, който се казва Борис, бил е войник като баща ми. Останалите ще дойдат тук, когато ги повикам. Можем да ги обучаваме в полето зад къщата, в която сме се настанили.

— Колко ще дойдат тук? — попита Кейти.

— Засега, осемстотин и двайсет.

— Осем… нямаме база, та това е двойно на населението, което изхранваме, обличаме и обучаваме.

— Тъкмо ще имате повече хора за насажденията и лова — изтъкна Фалън. — Те могат да строят.

— Ще разширим фермата — обади се Еди и Фред кимна.

— С малко помощ ще направим още една оранжерия, дори ще удвоим реколтата. Днес Лана ми каза, че знае как да създаде тропическия климат, над който работим години наред. Ще имаме захар и кафе, какао, маслини. Саймън е направил преса за зехтин. Представяте ли си, зехтин.

— Ние с По сме стигали на почти триста и двайсет километра.

— Триста и седем — потвърди По и погали Ким по коляното.

— Горивото е основният проблем — обясни Ким. — Има обаче места, които не са били претърсвани и там можем да намерим. Заличаваш осемдесет-деветдесет процента от населението на света и после на останалите ще им трябва доста време, докато използват ресурсите. Въпросът е как да стигнеш до тях.

— Не е нужно да е така. — Флин, който досега не се беше обаждал, попиваше всяка казана дума. — Ако прехвърлянето е това, за което мисля.

— Физическо транспортиране от едно място на друго за частица от секундата — обясни му Фалън.

— И ти можеш да вземеш някого със себе си, повече от един човек, така ли?

— На теория мога.

Флин й подаде ръка.

— Покажи им.

— Всъщност, не съм го правила.

— Покажи им — повтори той и стисна ръката на Фалън.

Тя я усети у него. Истинска вяра. Бе усещала същото единствено от семейството си, Малик, Томас и неколцина други.

След това тя го заведе до тяхната градина, място, което познаваше.

— Добре ли се чувстваш?

— Отлично. Знае се, че елфите се движат бързо. Не чак толкова, но бързо. Дай ми секунда преди да се върнем. Те ще имат нужда да го обсъдят.

— Да, но…

— Трябва — повтори той. — Това е тежестта на отговорността, а на онези, които не са като нас, ще им трябва повечко време. На някои от тях. Аз съм с теб. Бях с теб още преди да се родиш. Те ще застанат зад теб.

— Баща ми разказа за първия път, когато те е срещнал. Бил е на пазар. В супермаркета.

— Макс ли? Но…

— Говорих с него на един Сауин.

— Така ли? — Флин се усмихна. — Радвам се и за двамата. Сега вече трябва да се връщаме. Те направо ще изперкат.

Когато тя прехвърли и двамата обратно, Лупа се беше изправил. Успокои се отново, когато Флин положи ръка на главата му.

— Гладко пътуване — бе всичко, което той каза.

— Колко човека можеш да пренесеш така и на какво разстояние? — попита Уил.

— Не съм сигурна. Нужна е практика. Мама притежава това умение, също и Дънкан.

Тоня вдигна ръка.

— И аз. Не съм пробвала с пътник. За това си права. Защо не съм пробвала? Защо никой от нас не е пробвал?

— Не знаем дали човек без магически сили ще се справи — изтъкна Дънкан.

— Ако ви трябва опитно зайче… — По скочи.

— Не искам да пробвам с човек — отвърна бързо Фалън. — Работата е там, че трябва да се научим да пътуваме все по-далече, да търсим провизии, нови хора. Трябва ни повече, много повече, обучени войници, въоръжени, преди да завземем окръг Колумбия.

— Окръг Колумбия ли? — Арлис остави бележника. — Искаш да започнем битка за окръг Колумбия ли?

— След време. Но това е, защото имаме нужда да го направим, не защото така съм решила.

— Чакай малко. Нали каза, че градът е мъртъв?

— Точно така. — Тя се постара да остане спокойна, когато Дънкан я прекъсна, и се обърна към него. — Само че те се държат за него — и правителството, и тъмните Странни. Той е символ, история, там е била падналата власт. Те може и да се избиват помежду си, но искат да ни заловят или убият. Искат да властват над останалите. Това място е един от центровете, който трябва на всяка цена да изземем от тях, да прочистим. Ню Йорк е другият център, но за него не сме готови.

Тя вдигна ръце и се обърна към основната група.

— Не сме готови. Не знам кога ще бъдем. Има и други, по-отдалечени места. Под земята, някои са изоставени, някои са завзети от Странни. В тях има бомби, които чакат да бъдат активирани.

— По този въпрос сме говорили безброй пъти. — Тъй като при тази мисъл стомахът започваше да я присвива, Кейти вдигна бутилка вино, приготвено от феите, и си доля. — Преди три години пуснаха бомба в Чикаго, друга в Далас преди две години. И двете доведоха до пълна катастрофа. Това обаче няма да спре някой маниак да използва нова. Или да се отърват от атомните бомби.

— Ще ги елиминираме. Това е приоритет. Ще отнеме време и дори след тренировките, рискът ще бъде огромен. Само че това трябва да се свърши, преди да нападнем окръг Колумбия.

— Как се елиминират бомби? — попита Кейти. — Първо, как ще ги откриете, не само тук, но и по цял свят?

Дънкан седна на подлакътника на стола и прокара ръка по нейната, за да я успокои.

— С магия. Със заклинания за място. Ще прехвърлим екип на мястото. Ще ги обезвредим.

— Няма да обезвреждаме — поправи го Фалън. — Обезвредените могат да бъдат заредени отново. Ще бъдат елиминирани. Мислех за трансформирането им, но дори една мощна магия може да бъде развалена.

— Точно така. Ще ги накараме да изчезнат ли? Трудна работа.

— Работя по въпроса.

— Ще ти трябва помощ — изтъкна Тоня. — Двамата с Дънкан ще ти помогнем да измислиш вариант.

— Извинете ме, че се опитвам да не получа удар при мисълта, че тийнейджъри се чудят как да елиминират атомни оръжия.

Тоня се облегна на стола на Кейти, а Хана застана отзад.

— Първата ни задача е да намерим провизии, да осигурим настаняване и всичко останало, от което ще имат нужда осемстотин човека. — Хана отпусна ръка на рамото на Кейти. — Може би трябва да започнем с това.

 

 

Фалън си каза, че срещата-парти-дебат е преминала доста добре. Беше натрупала почти четиримесечен опит в убеждаването на хора да правят онова, което тя иска. Може и да отнемаше време, мислеше си тя, но се бе научила да вдъхва увереност и намираше желание да прави компромиси за дребни неща.

Откри, че някой й е донесъл матрак и чаршафи, възглавница, одеяло. Трябваше да разбере на кого да благодари.

Все още нямаше бюро или работна маса, затова се приготви да седне на пода и да разтвори картите. Чу обаче, че някой се движи в хола.

Излезе и откри Колин, който ходеше напред-назад и разглеждаше.

— Какво правиш?

— Просто оглеждам. Доста готина къща. Не можеш ли да накараш уредбата да проработи?

— Няма я онази част, която я кара да работи.

— И ти говориш като мама.

— Може би — отвърна тя и се замисли. — Може и да измисля нещо… ако се разберем.

— Какво искаш?

Беше израснал и на височина бе колкото нея. Хрумна й — и това я подразни — че много скоро ще стане по-висок от нея.

— Искам да помогнеш при обучението на всички без магически сили от шестнайсет надолу.

— Хлапетата ли? — Той се намръщи от позицията на петнайсетте си години.

— Те ще те гледат в очите и ще правят всичко по силите си, за да те впечатлят. Ти си добър с меча и с юмруците. Експерт си в тормоза и убеждаването на двама по-малки братя.

— Искам да се бия, не да се правя на бавачка.

— Това не е работа за бавачка. Ако някое момче или момиче на дванайсет не е обучено, не знае как да се защитава, как да се бие, кога да бяга, кога да нанесе удар, значи ще умре в онова, което предстои. И без това някои ще умрат. Помогни ми да са по-малко.

— Добре.

— Ти ще отговаряш за тях — заяви тя, познаваше го. Усмихна се. — Ще бъдеш президент.

Той изсумтя.

— Може би. Дадено. А какво ще стане с уредбата?

— Ще поработя над нея.

— Дадено. Отивам да си направя нещо за ядене. Мама направо е полудяла по кухнята тук. Когато се върнем във фермата, обзалагам се, че ще убеди татко да се заеме с нашата.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Седна на пода и разгърна картите, започна да обмисля кои са най-добрите пътища за излизане от Нова надежда.

Усети трептенето на въздуха, скочи на крака. Мечът й беше в другия край на стаята, затова вдигна юмруци. Дънкан се прехвърли и застана точно пред нея.

— Не можеш да идваш в стаята ми без покана.

— Не знаех, че това е стаята ти. — Той се огледа. — Голяма стая, голямо легло и почти нищо друго. Както и да е.

— Заета съм. Върви си.

— Трябва да поговорим. Трябва да говорим с теб и с Тоня. Видението, което получи у нас… Тъпите цветя и плодовете.

Тя повиши малко глас.

— Не знам какво означава. Ако знаех, щях да ти кажа, защото е важно.

— Разбирам. — Той натъпка ръце в джобовете и обиколи стаята, малкия хол под формата на буквата Г. — Аз избрах, нали? Избрах да се бия. Какво друго остава?

— И това не знам.

— Виденията са голяма гадост. През повечето време ти казват само половината, така че това е една четвърт от цялото. Ти получи главоболие след твоето.

— Понякога се случва, когато са много въздействащи. Но не продължава дълго.

— Аз се замайвах от моите. Имах видение с теб.

Той я погледна, след това спря да крачи и се обърна към нея. Картите бяха между тях.

— Не беше просто сън. Мама каза, че когато съм бил бебе — понякога и Тоня — съм се радвал много и съм се вълнувал, когато майка ти е идвала. Защото ти си била наблизо, нали разбираш, в нея. Познавал съм те още преди да се родиш. И най-откаченото е, че помня поне половината. Не са само разказите й.

— Тримата, казваш. Ние с Тоня, кръвта на Маклауд.

Тя нямаше нужда да се успокоява. Почувства се изтощена.

— Вината не е негова, на дядо ти.

— Знам. Кръвта на Маклауд назад във времето, чак до Туата де Данан. Приемам това. Ще се бия заедно с теб. Ще измислим как да намерим атомните бомби и разни други неща, които се взривяват, и ще се отървем от тях. Ще измислим как да завоюваме обратно окръг Колумбия. Ще помогна при намирането на нови войници, ще помогна да бъдат обучени. Ще помагам в разузнавателните мисии и мисиите за продоволствия, ще обмислям, ще планирам и каквото друго се налага.

— Само че?

— Но ще се заемем и със спасителни мисии. Ако хората са затворени под земята, в клетки, в лаборатории, ще ги измъкнем, дяволите да го вземат. Ти не каза нищо за това.

— Защото мислех, че се подразбира. При спасителните мисии има нужда от специфично обучение. Имам бележки по този въпрос. — Тя прокара пръсти през косата си, огледа се и се опита да си спомни къде ги е оставила.

— Остави бележките. Те могат да почакат. Просто исках да се уверя, че сме на една вълна.

— Ако не се бием за хората, то тогава за какво?

— Някои хора се бият за власт.

— Аз не го правя за власт.

— Ти имаш повече, отколкото повечето. — Той вдигна ръка, когато видя как огънят припламва в очите й. — Просто те дразнех. Нали ти казах, че те познавам?

— Тогава би трябвало да знаеш, че не обичам да ме дразнят.

— Кой е казал, че не знам? — Той погледна картите. — Над какво работиш?

— Исках да набележа пътища за продоволствия, за войници. Виждала съм някои от селищата. Нали имам кристала.

Той погледна към него. Тя го беше оставила на малка масичка.

— Много удобно.

— И спасителни мисии — добави тя. — Знам места, на които държат хора. Някои трябва да почакат, докато имаме повече войници и оръжия, а други можем да нападнем.

— Ще ти помогна. — Той седна на пода. След малко и тя се отпусна до него.

— Можеш да ми покажеш къде си бил с твоите хора, къде сте разузнавали, къде можем да елиминираме. Най-много се интересувам за юг и запад. Ние идваме от север. Ето оттук. — Тя докосна картата, на която беше отбелязала фермата. — Пътувахме оттук, направихме завой тук, а след това и тук. Никога обаче не съм ходила на юг и запад от тези места. Освен тук.

Тя посочи нос Хатерас на картата.

— Какво има там?

— Затвор за такива като нас — сега е празен. Когато ни потрябва, ще го използваме. Засега искам да опозная непознати места.

— Добре, ще ти покажа. Знам, че си била тук.

Тя вдигна очи и забеляза погледа му.

— Преди да те видя знаех. Усещах те. Прилича на нещо като приливна вълна. Какво ще кажеш?

— Общи прародители.

— Имам още по-близка родствена връзка с мама. Невинаги знам, когато е наоколо. Не всеки път знам как е с Тоня, а сме живели дяволски близо девет месеца. С теб обаче го има онова усещане.

Очите му бяха дълбоки, много дълбоко зелени, също като сенките на поляната на феите. Тя искаше да извърне поглед, но същевременно не искаше да показва слабост.

— Не знам как се чувстваш, нито защо.

— Какво ще кажеш за следното? Откъде знам, че обожаваш торта-дъга, след като дори не съм сигурен какво, по дяволите, е това? Или че обичаш да четеш пред камината или под някое дърво? Че обичаш да правиш разни неща с ръце. Откъде знам всичко това?

Тя знаеше, че той обича да слуша музика. Имаше приятел, превръщенецът Дензъл, когото приемаше като брат. Знаеше, че любимият му подарък е кутия, пълна с моливи и боички, които някой си Остин му е подарил.

Остин не беше баща му, а човек, който за кратко време му е бил като баща.

Не искаше да знае тези дребни, лични неща за него. Не искаше и той да знае тайните й.

— Това не са важни неща.

— Аз пък мисля, че са важни. Според мен, има причина да ги знам. Не съм сигурен, че причината ще ми хареса.

Сърцето й заблъска и той погледна картата.

— Добре, тук е чисто.

 

 

През следващите дни тя правеше различни неща с ръце. С донесените от мисиите вещи двамата с баща й работеха с други хора над поправката и разширяването на две къщи, които щяха да служат за казарми. Други екипи работеха, за да подготвят помещения, в които да се настанят семейства, деца. Някои щяха да са на палатки, в каравани и бусове, около тренировъчната площадка.

Заедно със Саймън тя отряза и завари винкели, за да направи рамки за соларни панели. Бяха направили същото във фермата и за някои от съседите, но в Нова надежда бяха попаднали на истинско съкровище от соларни клетки и ги бяха докарали тук, използваха ги и ги съхраняваха.

Тя бе научила, че в Нова надежда има доброволци за всичко — нещо, което бяха въвели още от самото начало. Дежурни екипи обикаляха близките къщи и изоставените, а от онези, които бяха започнали да се разрушават и не можеха да бъдат поправени, вземаха всичко полезно.

Дърва, пирони, тръби, панти, плочки, цигли, прозорци, стъкла, врати, кабели. Друг екип сортираше, инвентаризираше и складираше всичко в един обор до онзи, в който съхраняваха храната за животните и зърното.

Тя провери как напредват и огледа трескавата дейност наоколо. Някои очертаваха трасетата с въже или мъкнеха стари гуми за трасето с препятствия, строяха стена за катерене, други вдигаха голямата кухня и столовата.

Армията трябваше да се храни.

Тя знаеше, че майка й, заедно с Фред и някои от другите, работят над първите етапи на сложната магия за създаване на тропически климат. Братята й бяха в града, участваха в лятната програма заедно с Колин, който макар да отричаше, се наслаждаваше на ролята си на инструктор.

Тя погледна към мястото, откъдето се носеше смях над думкането на чукове и стърженето на триони, намръщи се, когато Дънкан направи бавно циганско колело и скочи от покрива, след това се издигна обратно с купчина готови панели.

Саймън въздъхна. Много добре знаеше кога някое момче се перчи заради момиче и бе убеден, че забеляза повече от искра интерес под намръщеното чело на Фалън.

Сякаш войната и оцеляването не бяха достатъчна грижа, ами сега и някакво момче душеше около момиченцето му.

Довършиха следващите панели и Фалън, решена, че няма да се остави на едно момче, ги вдигна при Дънкан и екипа му. Саймън си свали шапката, избърса потта от лицето, след това посочи с брадичка вана, който се приближаваше.

Бил Андърсън слезе от шофьорското място, красиво момиче с тъмноруса коса се измъкна през другата врата.

— Горещ ден за тази работа — провикна се Бил и подпря ръце на ханша, за да огледа как напредват. — Добре се справяте. Донесохме глиганско на скара, салата колело и други неща за ядене от общинската кухня. Носим и цистерна студен чай и още вода.

— Ти си върхът — подвикна Саймън.

— Има ли къде да оставим тези работи?

— Ще направим място.

Две донесени отнякъде врати, поставени върху магарета за рязане на дърва, свършиха работа, докато работниците се стичаха за обяд. Фалън се отправи към потока, за да се измие, и едва не се сблъска с момичето, което носеше кутия с рула, вероятно печени тази сутрин.

— Извинявай, аз… просто не ти помня името.

— Не сме се запознавали. Казвам се Петра.

— Фалън.

— Знам. Всички знаят.

— Аз ще поема това, миличка. — Бил грабна кутията от нея.

— Правите това за войниците. — Бузите на Петра поруменяха, докато говореше. — Ти ще ги водиш.

— Да не би да имаш нещо против?

— Не, но… Не. Не искам да се бия — отвърна бързо тя и стисна ръце. — Не искам да бъда войник. Аз се грижа за деца. Помагам да се прави храна. Не искам да се бия.

Не искаш, защото си страхливка.

Фалън чу думите в главата си и погледна към жена с къса кестенява коса. Стар, спомни си тя, елф, говореше много малко.

Стар просто сви рамене, стрелна Петра с презрителен поглед, след това се отдалечи с чиния храна към самотно място, далече от останалите.

— Няма да принуждавам никого да се бие.

— Просто си мислех… Не бях сигурна…

— Какво ще направиш, ако някое от децата, за които се грижиш, бъде нападнато?

— Аз… ами, ще се опитам да го защитя. Те са просто деца.

— Здрасти, Петра.

— Здравей, Тоня. — Петра веднага се отпусна и се усмихна. — Не знаех, че си тук.

— Помагам да построят трасе с препятствия за тренировките. Нямам търпение да го пробвам. Знаеш ли, Фалън, имам идеи за друго трасе за хората с магически сили. Трасета на Странните. — Тя се разсмя. — Ще прибавим магически капани и загадки.

— Харесва ми.

— Отнасяте се към всичко това като към игра — прошепна Петра, след това се изчерви още повече. — Извинявам се. Много се извинявам. Трябва да… — Тя забърза нанякъде.

— Искам да се измия, преди да ям — заяви Фалън и погледна Тоня право в очите.

— А, както кажеш, добра идея.

Двете тръгнаха заедно към ленивия поток.

— Какво става? — попита Тоня.

— Не познавам Петра и нямам представа защо Стар не я харесва. Добре е да знам.

— Не съм сигурна, че Стар харесва когото и да било. Тя просто не е общителна, но се бие, работи упорито също като останалите. През повечето време се мотае с Флин, но там няма искри.

— Искри ли?

— Романтични, сексуални. Те са като брат и сестра. Както и да е, онова, което знам за нея, е от втора и трета ръка. Била е хлапе, на около дванайсет. Воините ги хванали с майка й. Изнасилили и измъчвали и двете. Майката намерила начин да измъкне Стар и говорила с нея както умеят елфите. — Тоня докосна слепоочието си. — Накарала я да обещае, че ще избяга и ще се скрие, а след това създала смут, за да може Стар да се измъкне. Обесили майката, докато тя се криела, и не могла да направи нищо, за да ги спре. Затова се бие, работи, но никога не е била част от общността.

— Ами Петра?

— Спасихме я преди няколко години. Част от един култ, заедно с баща си. Откачен култ, антимагьоснически, воден от някакъв перко. Жените трябвало да му се отдават, да правят секс, да раждат бебета.

— Насилвани ли са?

— С промити мозъци, което е същото. Някои от тях бяха още деца, като Петра.

— Тя насилвана ли е била?

— Да. Но тук вече е добре. Живее при друга жена с дете, които спасихме от култа. Спасителната операция беше грозна работа — добави Тоня. — Воините нападнаха, ние нападнахме Воините. Много хора загинаха. Баща й беше един от тях. Подпалиха го пред нея.

— Това би трябвало да я накара да иска да се бие.

— Може да се каже, че Стар и Петра са различни, с белези от тежки преживявания.

— Тя какво е? Така и не успях да я усетя.

— Блокира всичко. Вещица. Отказва обаче да използва магия. Накарали са я да се страхува от уменията си. Сигурна съм, знае, че няма нищо страшно, но са я накарали да приема дарбата си като нещо зло, тъмно, затова се страхува.

Фалън кимна.

— Има и други като нея.

— С Дънкан постигнахме известен напредък, но тъй като тя изперква, когато трябва да посегне към силите си, ние не настоявахме. Падна си по Дънкан, но той се отдръпна. Още е малка. Не на години, но така се държи. Той няма да я докосне.

Фалън погледна назад.

— Тя все още ли…

Тоня сви рамене.

— Може би, но сега излиза с Дензъл. Нали се запозна с него?

— Приятелят на Дънкан, превръщенец. Помага със соларните панели.

— Приятели са още от бебета — добави Тоня. — Сигурна съм, че Дънкан е тласнал Дензъл към Петра.

— С магически сили ли? — попита Фалън, готова да заклейми подобна намеса или влияние.

— За бога, не. Това е недопустимо. Той просто убеди Дензъл да действа, а и Дензъл го искаше. Получи се. Това е всичко около въпроса ти защо Стар не харесва Петра. Тя не уважава Петра, защото не иска да тренира, отказва дори да се включи в основната програма за самозащита или в мисиите за търсене и разузнаване. По-далече от това място тя не припарва, а тук идва единствено заради децата на Фред и Еди, луда е по тях. По децата въобще.

Сега вече знаеше всичко, помисли си Фалън. Разбра как Петра, която отказваше да се бие, може да бъде полезна.

— Малките имат нужда от хора, които да се грижат за тях, да ги пазят, докато останалите от нас се бият.

— Тя се справя добре с тях, търпелива е и е отговорна, без да е строга. Изненадана съм, че няма свое дете, за което да се грижи, но се обзалагам, че е искала да дойде и да те види. Да те усети.

— Имаше тази възможност. Благодаря, Тоня.

Това е знание, помисли си Фалън, докато си миеше ръцете и плискаше лице с вода от потока, а то е винаги ценно.

Тя може и да мислеше, че сексуалните, романтични и лични вълнения единствено усложняват нещата, но като знаеше за тях, щеше да й бъде по-лесно да ръководи.