Нора Робъртс
Кръв от кръвта (21)

20.

Фалън си остави цяла седмица. Помагаше с прибирането на реколтата, научи майка си как да прави торта-дъга, ходеше на риболов с братята си, излизаше на лов с Тайбше и Фоя Бан.

Нощем летеше над полята и хълмовете на гърба на Лоях.

Беше щастлива, че си е у дома, но Малик й липсваше, както и всекидневната работа, тренировките, практиката, учението. Мик, останалите също й липсваха, както и тихите мигове в езерото на феите.

Тя обаче прекара петнайсетия си рожден ден у дома, със семейството и се наслади на всеки момент.

Когато седмицата приключи, братята й приеха тренировките като игра. Тя често им се дразнеше, но се учеше от баща си. Все пак, казваше си тя, той е тренирал войници и преди и е отглеждал деца.

— Започва се като на игра — каза й той. — Те са деца.

— Колин е на същата възраст, на която бях аз, когато заминах с Малик. Неговото обучение не беше игра.

— Колин не е като теб. Те ще се научат и най-важното е, че ще се състезават един с друг и с теб. Когато станат по-добри, ще започнат да се отнасят сериозно.

И така, през цялата есен и през зимата тренировките им бяха като игра. Майка й обучаваше Травис и Итън в магия, а Фалън търпеше оплакванията и мрънкането им, когато им възлагаха задачи.

Четене, математика, картография.

Те обичаха да планират бойни стратегии и в това Травис бе много добър.

Когато стигаха до бойни изкуства, гимнастика и тренировки по издръжливост, Итън надминаваше по-големите си братя и сякаш бе роден да прави кълбо напред.

Когато през ветровитите дни на март тя въведе мечове, Колин се оказа ожесточен, бърз и смъртоносен противник.

Бе толкова добър, че тя се дразнеше малко задето овладява за дни пози и техники, за които на нея й бяха нужни седмици.

Започна да работи с него самостоятелно и въпреки че редовно го побеждаваше, той я караше доста да се потруди.

С баща й бе съвсем различно. Той тренираше с нея и следваха стриктни правила. Ударите нямаше да поразяват. Той бе категоричен, че няма да удря децата си, колкото и да го убеждаваше тя.

Фалън направи компромис — лек шок за всеки удар, юмрук и ритник. Дори с тези правила, тя не можеше да го победи, без да използва магия, и научаваше все повече и повече.

За огромна радост на братята й използваха ножове в боя, но всеки път той защитаваше остриетата.

— Ножовете няма да прерязват дрехите, да оставят рани и да пускат кръв — увери го тя както преди всяка тренировка с мечове.

— По-добре е да съм сигурен, отколкото след това да съжалявам. — Той прокара ножа си, след това нейния по задната част на ръката. — Добре. — Подаде й ножа с дръжката напред.

Докато кръжаха един около друг, момчетата подвикваха обиди или окуражителни думи. Лана излезе навън. Стресна се, както винаги, когато видя съпруга си и детето си да водят ръкопашен бой. Очите им блестяха студено, телата бяха присвити.

Сърцето й отскочи в гърлото.

Саймън се хвърли напред, изви се, когато Фалън направи същото, и силният й ритник пропусна целта.

Ужасен танц, мислеше си тя, под музиката на свистящи остриета и съскащ дъх. Тя се насили да не затваря очи, когато ножовете иззвънтяха.

Сякаш следваха негласно споразумение, когато и двамата изпънаха гърбове и отстъпиха назад.

— Май сте наравно — провикна се Лана, докато момчетата негодуваха и подсвиркваха.

— Добра си. — Саймън избърса потта от лицето си.

— Ти също.

Сега вече той се ухили.

— Аз се въздържах.

— Така ли? Аз също.

— Добре тогава. — Той разкърши рамене и зае поза за нападение. — Недей.

— И ти недей.

Двамата се хвърлиха един към друг.

Ужасно, наистина ужасно, помисли си Лана, и ударите, и замахванията, и проблясването на остриетата. Потръпването на телата им, когато реагираха на възможните удари и порязвания.

След това със скорост, която накара момчетата да се развикат възторжено, Саймън се завъртя, издебна Фалън отзад и я победи.

— По-добре от просто добре. — Фалън дишаше накъсано, когато подпря длани на коленете.

— И ти.

— Покажи ми това движение.

— Дадено, но слушай. Ако тези ножове режеха, досега щях да бъда омаломощен и замаян от кръвозагуба. Адреналинът може и да пулсираше в мен, но ти едва не сряза няколко артерии. Там трябва да се съсредоточиш. Цели се в брахиалната, феморалната и югуларната и всичко ще приключи много бързо.

— Знам, но единственият начин да се добера до тях беше като…

Ръката й трепна, тя го тласна назад със силов удар, след това направи дълъг разрез на ръката под лакътя.

— Като направя това.

— Защо не го направи?

— Първо, трябва да ме обучиш. Освен това може да се изправя срещу някой със сили, така че ще отблъсквам или блокирам, докато се опитвам да нанеса омаломощаващ или фатален удар. Ако противникът не притежава сили, магията се използва единствено, за да спасява живот. Ако трябва да отнемеш живот с магия, не го правиш за удобство. Просто… просто трябва да знаеш.

Той поклати глава и я погледна както воин преценява воин.

— Ще ти кажа какво знам. Правиш нужното, за да останеш жив. Използваш каквото се налага. Защото, ако си мъртъв, битката е приключила и то не само за теб. За другите под твое командване и за онези, които няма да можеш да защитиш. Невинните не бива да губят живота си, защото ти си решила да играеш честно. Във войната няма честност.

Той пъхна ножа в калъфа, след това я прегърна и целуна.

— Ти ме изтощи, миличка.

Лана се появи до него и му предложи студена бира.

— Я! Браво!

— Работя по въпроса. Мисля, че е време за почивка, а на Фалън ще й трябва помощта ти за нещо.

— Добре. Аз кога ще получа студена бира? — попита тя, докато се връщаше към къщата с майка си.

— След около пет години. Три — примири се Лана, когато чу как изпъшка Фалън, и затвори вратата след тях.

— Баща ти не разбира — започна Лана. — Той знае, че използването на магия може да причини злини и още по-лошо, е против онова, което сме ние, но също така знае какво е да се бориш за живота си и за живота на други.

— Разбирам. Много добре разбирам.

— Беше ни много трудно и на двамата с Макс да използваме дарбите си, за да нараняваме. Трудно е, наистина. Само че, Фалън, баща ти е прав. Ако ти, ако някой от нас има нужда да използва нашия дар като оръжие, тогава го използваме. Не с лека ръка, не за удобство, както ти каза, но го използваме. Независимо дали ще е сила срещу сила.

— Вече съм го правила. Не знам на колко човека съм отнела живота, когато взривих цистерните с гориво и използвах магия, за да ги гръмна.

— А колко хора си спасила? И добри войници, и невинни? Направила си каквото трябва и знам, за съжаление, че ще трябва да правиш същото отново и отново.

— Можеш да потънеш в мрака — заяви тихо Фалън.

— Не, няма. Бащите ти не са го направили. Аз не съм го направила. И ти няма да го направиш.

— Колкото повече тренирам, колкото повече оставам тук… мислех си, казах на Малик, че имам нужда от време да постоя у дома. Мислех, че е за мен, просто да постоя тук, след като две години ме е нямало. Но има нещо повече. Аз все още се уча. Става въпрос за обучение, за всички ни и за научаване.

Тя закрачи напред-назад.

— Знам, че хората са наоколо, че се бият, умират, страдат. А аз съм тук, все още съм тук. Когато взех меча и щита, си мислех, че съм готова. Само че минаха месеци, а аз все още стоя тук.

— При теб не става въпрос единствено за борба.

— Знам също, че не ми е дошло времето да замина.

Обзета от безпокойство, тя крачеше от единия до другия прозорец.

— Има хора на моята възраст, дори по-млади, които вече участват в битки, а аз чакам… за да ги поведа. Чакам, вместо да работя за това, за да стана лидер. Ами фермите, селата наоколо? Аз не ръководя нищо и никого. Не съм научила кой ще се бие, кой притежава нужните умения или знания, които могат да бъдат използвани. Не обучаваме никого извън семейството. Аз съм глупачка.

— Не ме обиждай. Аз не съм отгледала глупави деца. Ти прекара част от времето си тук, у дома, заедно със семейството. Тук се обучаваше, тренираше и преподаваше. Ако е дошло времето да направиш нещо повече, да започнеш със съседите, значи така ще постъпим.

— Ако татко дойде с мен. Него ще го послушат. Познават го по-добре, а в мое лице ще видят просто една тийнейджърка.

Доволна, горда, Лана кимна.

— Трябва да спечелиш доверието им.

— Да, ще го направя. Наистина ще го направя. Затова съм тук.

— Затова си все още тук — поправи я Лана. — Ти си започнала онова, което трябва, а сега вече е време да започнеш нещо друго. Наистина си тийнейджърка, Фалън. Освен това си нетърпелива. За да си извоюваш доверие, да събираш армия, да организираш движение е нужно време.

— Значи трябва да започвам. Още утре… Чу ли това?

— Кое?

— Гласове. Идват от…

Тя тръгна в посоката, от която се разнасяха, следвана от Лана. Влезе в стаята си. Пристъпи към кристала.

— Чуваш ли ги?

— Сега вече чувам нещо. Не е много ясно.

— Виждаш ли?

— Неясно е.

— Стисни ми ръката.

Всичко се проясни.

Мъже и жени в камиони, на коне, колкото и невероятно да бе, в танкове. Бяха тежковъоръжени, забеляза Лана, до един облечени в тъмни дрехи, лицата им черни на лунната светлина.

Нощно нападение.

— Воини на безупречната добродетел — досети се Фалън. — И Похитители. Най-вероятно са се включили, за да докопат плячката и да убиват наред. Може Воините да са им платили, за да се присъединят.

— Познавам този път. — Страх стисна гърлото на Лана. — Той ще ги отведе право в Нова надежда. Господи, това е един от братята Мърсър в първия камион. Възрастта не му се е отразила добре, а белегът на лицето му е кошмарен, но го познах.

— Лу Мърсър. Дон вече е мъртъв. А на този му е останал белег от експлозията на цистерните с гориво. Яко е вбесен. Трябва да вървя.

Тя се обърна, грабна меча, който бе оставила за тренировка.

— Това предстои, ще се случи, така че има време да ги предупредя. Има време и те да се подготвят.

— Идвам с теб.

— Ти ми трябваш тук. Все още не мога да преминавам, без да се разделя. Ти трябва да останеш с онази част от мен, която остане тук. На мен ми трябва Уил. Уил Андърсън.

Тя постави ръка върху кристала. След това пристъпи напред.

— О, боже, това е Уил! — Лана стисна ръката на Фалън и се вгледа по-внимателно. — И Кейти. Това е Кейти. Господи, погледни ги само.

Тя видя жена с тъмна къдрава коса да седи на масата с Уил.

— Къде са?

— Не съм сигурна, аз… Кухнята, в къщата, където живеят Кейти и Рейчъл. По-точно казано живееха, докато бях там. И Джона. Той се е пренесъл при Рейчъл. Боядисали са, но кухнята е същата. Не чувам за какво говорят. Не чувам добре.

— Трябва да премина. — Тя се обърна към майка си. — Трябва да ги предупредя какво предстои. Две нощи… ще се случи след две нощи. Знам къде е къщата. Ти ми каза, а дори да не знаех, кристалът щеше да ме отведе. Но ти трябва да останеш тук.

— Кажи им… кажи им, че съм ги видяла.

— Добре. Стой тук. Остани с мен.

Тя отново притисна длани към кристала и този път си представи къщата и кухнята.

Плъзна се през кристала.

Подуши, че нещо гори тъкмо преди да завърши разделянето. Изтегли меча си в мига, в който Дънкан се завъртя, вдигнал своя.

Стоманените остриета издрънчаха.

— Добър начин да те изкормят. — Той отпусна меча, но не го прибра.

— Не си ли правиш труд да погледнеш, преди да нападнеш?

— Защитавах се — поправи я той. — Къщата е моя, а ти просто се изтърси.

— Търся Уил Андърсън.

— Той не живее тук.

— Знам, че не живее тук, но беше тук. Изгаряш нещо.

— По дяволите. — Той грабна тигана и тъй като ръцете му бяха заети, изключи огъня с кимване.

— Не е моя вината. — По очите му личеше, че смята нея за виновна. — То вече загаряше, когато пристигнах.

— Обичам печеното си сирене хрупкаво. — Той го плесна в чинията. Едната страна бе добре прегоряла и хрупкава, докато другата бе почерняла.

— Кажи ми само къде да намеря Уил, за да… Вечер е.

— Да. Тя просто обича да следва деня.

Когато сграбчи ръката му, настойчивостта, която гореше в нея, го разтърси.

— Коя дата е? Кой ден е?

— Двайсет и девети март. Или трийсети, защото току-що стана полунощ. Какво искаш?

— Уил.

— Само че ще трябва да се задоволиш с мен. Казвай какво има — започна той, след това погледна внимателно меча й. Стисна ръката й и го вдигна. — Светлина — прошепна, когато прочете гравираните букви.

— Откъде знаеш какво означава?

— Един от инструкторите ми в академията бил на гости при роднини в Бостън, когато започнала Гибелта. Озовал се тук. Преподава ирландски. — Погледът му, това дълбоко, много дълбоко синьо, се премести от меча към лицето й. — Значи Вестителката отговаря на повикването, отваря Книгата на заклинанията, взема нужното и влиза в Кладенеца на светлината. Там, от вечния огън взема меча и щита.

Той я пусна.

— Добре ли съм разбрал?

— Нямам време за това. Къде живее Уил? Тук ли, с майка ти ли?

— Не. Господи. Той е женен от поне един милион години.

— За кого? — Фалън бе готова да оскубе косата си… или косата на Дънкан. — Мама ще пита.

— За Арлис.

— Тя ще се зарадва, но сега не мога да се разсейвам. Те в къщата на Арлис ли са? Знам коя е.

— Не и няма да ти позволя да притесняваш Уил посред нощ. Изтощен е и малко болен.

— Болен ли е? Мога да помогна.

— Просто противна настинка, освен това се лекува. Има нужда от сън — така казаха лечителите — и лекарите, и магьосниците — така че няма да ти позволя да го будиш.

Той си взе чинията, тресна я на масата и си наля чаша мляко.

— Искаш ли?

— Не, не мога да губя време.

— Тогава сядай и ми кажи какво, по дяволите, става. Ще разкажа на Уил утре сутринта.

Тя можеше да се върне през кристала, да извика отново образа на Уил и да пробва отново. Само че това не само й се струваше непрактично, ами тя трябваше да приеме, че има причина да е пропуснала целта си.

Затова седна.

— След две нощи ще ви нападнат. Групата или част от нея е същата както при неосъществената засада.

— И Мърсър ли участва?

— Той е страшно освирепял. Не става въпрос за одобрена атака.

— Да не би да се е отделил?

— Бил е лошо изгорен по време на експлозията онази нощ. Оттогава не може място да си намери. Изложил се е пред Джеремая Уайт и е бил понижен. Не можах да разбера всичко, знам единствено, че омразата го изгаря. Не чаках да видя повече. Знам само, че води повече от сто човека и две групи Похитители.

Дънкан кимна и пресметна хладнокръвно.

— И преди е имало случаи да се съюзяват. Позволяват на Похитителите да отведат част от хората с магически сили. Независимо дали са живи или мъртви.

— Обрали са оръжейната — каквото е било останало — избили са част от своите хора, за да го направят. И са нападали и други селища. Носят военни оръжия и имат два танка.

— Танкове ли? Добре ще ни дойдат два танка. Чакай малко, връщам се веднага. — Той понечи да излезе, но се обърна. — Да не ми изядеш сандвича.

— Изгорял е.

— Не го яж — повтори той.

Тя стана и закрачи из стаята. Полунощ, помисли си тя, часове след времето, в което се беше целила. А сега беше в кухня, която миришеше на изгорял хляб, вместо да говори с когото трябва.

Можеше да каже на майка си, че имат сирене, че кухнята на Кейти има същия цвят като крехките нарциси на масата, а синът й има бързи рефлекси, въпреки че е напълно неспособен да си опече сандвич.

Той се върна, облечен в тъмни дънки, износени до сиво на коленете, черна тениска. Чупливата му коса — за разлика от къдравата на майка му — падаше небрежно отзад на ризата.

Носеше навит на руло лист, моливи и две ръчно начертани карти.

Добре бяха нарисувани, отбеляза тя, когато той ги разгърна на масата. Едната беше на Нова надежда, другата — на района около града.

— Добре. — Той седна, взе сандвича в едната ръка и захапа. — Покажи ми. Кой път използват?

Тя взе един от моливите, след това спря и присви очи към него.

— Разбрахте ли кой е съобщил на групата на Мърсър къде ще разузнавате в деня, когато сте открили ранения?

— Не. Държим под око двама. Има и една жена, която е част от религиозен култ. Смахнати откачалки. Тя е все още тук — има бебе — но живее отделно. Отказва да носи нормални дрехи. Може и да работи с Воините, въпреки че те са нахлули в нейния лагер, а ние й спасихме задника, както и на доста други. Смахнати откачалки — повтори той. — Има още двама. Единият се настани на около километър и половина от града. Страни от хората, нещо се надува. Прави размени, но единствено с онези, които нямат магически сили. Да не забравим Откачалката Лени. Човекът просто не е наред. На Уил му се е налагало на няколко пъти да го затваря, откакто се довлече. Просто откача човекът. Иначе е тих и малко стряскащ. Ако има някой от общността, който работи с Воините, рано или късно ще го спипаме. Може вече да е заминал. Има доста хора, които си отиват.

— Не искам да казвате на никого, на когото нямате пълно доверие. На никого извън командването. Нито на приятели, най-малкото пък на момиче, което искаш да впечатлиш.

— Ама и ти си една. — Той отново захапа сандвича. — Разбрах, че ти — рано или късно — ще поведеш силите на светлината срещу силите на мрака и така нататък. Ще бъда до теб, когато стане, но точно сега? Получаваме доста добри сведения от Чък и Арлис и комуникационния комитет. Не сме чули абсолютно нищо за това нападение. Знам обаче, че не си дошла да ни заблуждаваш. Готов съм да си заложа задника, че имам много повече военен опит от теб. И още нещо. Не ми се налага да дрънкам, за да впечатля момичетата. Хайде, покажи ми къде ги видя на картата, кажи ми какво знаеш. Можеш дори да добавиш онова, което мислиш.

Тя веднага долови студената логика в думите му. Въпреки това се поколеба за момент.

— Тук има нещо или някой, който се е промъкнал и действа подмолно. Действа против вас. Нима не чувстваш?

Той се намръщи, посегна към чашата си с мляко.

— Да, чувствам го. Направо ме побърква, че не можем да го открием. Аз пробвах. Не успявам да го открия. Така че няма защо да се тревожиш, че ще се разприказвам пред човек, на когото не познавам и кътните зъби.

Фалън нарисува на лист бърза скица, съобразена с картите.

— Ето този път.

— Който излиза на главната улица ли? Дързък ход.

— Мърсър… Той е разгневен и много умен и хитър човек. Обвинява нас — които притежаваме магически сили — за всичко, което не се получава така, както той иска да бъде. Той не е убеден вярващ като онзи, който се е жертвал да го заловите. Той е тесногръд фанатик и се е издигнал благодарение на връзки и жестокост. Обича да гледа как страдаме, как страдат всички, които помагат на хората с магически сили или се сприятеляват с тях. Нова надежда е неговият… Чувал ли си за Светия граал?

— Да, да. Чета книги, ходил съм на училище. Гледал съм Монти Пайтън.

— Кой?

— Жалко, че ти не си — отвърна Дънкан, докато отхапваше от сандвича. — Ти откъде знаеш толкова много за Мърсър?

— Видях го в него. Той няма… Няма филтър. Каквото мисли, това и чувства. Това е неговата истина. Убихме брат му, а години по-късно унизихме него, обезобразихме го.

Тя се намръщи на онова, което Дънкан скицира в ъгъла на листа.

— Ти откъде знаеш как изглежда сега Мърсър?

Дънкан на свой ред се намръщи към скицата — тънко лице, проскубана брада, груб, набръчкан белег около лявата страна на устата и окото му.

— Не знам. Получавам образа от теб. Не знам как точно става. Прилича ли си?

— Да, много. Рисуваш изключително добре.

— Справям се.

— Ти успяваш ли да четеш мислите на хората?

— Обикновено не по този начин. — Погледът му се плъзна по нея. — Вълни, така трябва да е.

— Един от братята ми чете мислите на хората, но разбира и уважава правото им на интимност и тайни.

— Какво да ти кажа? То се излъчваше от теб, докато говореше за него. Видях и лицето му. Колко са?

— Повече от сто. Танковете, около двайсет камиона — някои от тях са военни, от онези, които понякога използват за превозване на затворници. Десетима са на коне, въоръжени с мечове. Похитителите са на мотори.

Докато тя говореше, Дънкан си водеше бележки.

— На коне, мечове, чиста работа. Ще нахлуят с танковете, а след това ще изпратят група, която да ликвидира охраната. Аз поне бих постъпил така.

— И аз — съгласи се тя. — Значи отбранителната линия трябва да е тук, на километър и половина преди града.

— Поне на толкова. Няма да им позволим да влязат в града. Първо трябва да видим сметката на танковете.

Двамата останаха над листовете, картите и плановете почти цял час. Фалън предположи, че Уил и останалите ще доизкусурят плана им, но поне им беше дала нужното.

— Значи не утре вечер, а следващата нощ — повтори тя. — Ако се налага, ще дойда. Но едва ли ще имате нужда от мен. Похитителите не проявяват лоялност към Воините, а тези Воини, на Мърсър… Те не са лоялни към никого. Искат кръв и отмъщение.

— Да, ще се справим. Благодаря ти, че ни каза. Отново.

— Кажи на Уил и на майка си, че мама ги е видяла. Иска да знаят, че ги е видяла.

— Как така ги е видяла? Как виждате?

Тя понечи да се усмихне и тогава нещо в него трепна. След това усмивката помръкна, а очите й потъмняха от придошлото видение.

— Не се доверявай на плода, на цветята. Плодът е черен отвътре, цветята крият змийско ухапване.

— Какъв плод, какви цветя?

— Не знам. Извинявай. — Тя прокара пръсти през косата си заради видението, толкова кратко и зловещо, че главата я заболя. — Трябва да вървя. Ще се върна, ако имате нужда от мен.

— Цялата пребледня. Искаш ли…

Тя изчезна.

— Нищо. До скоро.

Фалън се върна през кристала, стана отново цяла и завършена и припадна.

Събуди се в леглото си. Майка й стискаше ръката й.

— Добре съм. Само малко ми се вие свят.

— Ще ти донеса вода и лекарство.

— Не ме оставяй. Дай ми минутка. Колко време ме нямаше?

— Почти два часа. Мили боже, Фалън, почти два часа и не се раздели. Премина цялата. Виждах единствено частични образи, от време на време. Теб обаче не те виждах.

— Твърде дълго е било, това е. Никога не съм оставала повече от час и… прекалих, макар да знам, че не бива. Трябва да увеличаваш времето по малко. Извинявай, сигурно си се притеснила.

Тя вдигна ръката на Лана към лицето си, за да се успокои.

— Точно преди да се върна имах едно бързо и много живо видение. От него получих ужасно главоболие.

— Гадене?

— Не, само главоболие и лека замаяност.

— Дай да видя. — Лана прокара нежно ръце по лицето на Фалън, потри слепоочията й. — Помага ли.

— Малко. Чувствам го толкова дълбоко.

— Ще донеса нужното. Ти не ставай.

Лана се прехвърли. Тревогата й даде нови сили и скорост. Върна се с чаша вода, капкомер и бяла кърпа.

— Изпий това. — Тя капна няколко сини капки във водата. — Три глътки. Почивка. Три глътки, почивка и отново, трети път. Три по три — прошепна тя, докато придържаше главата на Фалън.

Момичето се подчини, усети как дълбоката болка я отпуска, докато пиеше втората доза.

— По-добре съм.

— Още веднъж. Три по три. Къде я усещаш?

— Тук — докосна тя челото. — Но вече не е толкова силна.

— Отпусни се назад, затвори очи. — Тя постави кърпата сгъната на три върху челото на Фалън. — Какво беше видението?

— Отровен плод, цветя, които не са цветя, а змия. Не знам дали беше за мен или за Дънкан. Разговарях с Дънкан, не с Уил.

— Да, успях да зърна нещичко. Помислих си, че това е Дънкан. Има очите на Кейти. Много красиво момче.

— Умен е, но обича да се прави на хитряга. — Тя отвори очи. — Извинявай.

— Затвори очи.

— Умен е — повтори тя. — Разработихме план. Той ще предаде утре сутрин на Уил онова, което му казах. Уил бил настинал и лечителите посъветвали да се наспи. Поне така каза Дънкан. Ще ги наблюдавам, за всеки случай, но ми се струва, че този път няма да имат нужда от мен. Подготвени са. Помолих го да предаде на Уил и Кейти, че си ги видяла.

Тя започна да заваля думите, докато Лана приглаждаше кърпата.

— Кухнята на Кейти е с жълти стени. В една ваза на масата имаше нарциси. Много красиво. Дънкан си изгори сандвича, въпреки това го изяде.

— Добре, добре. Сега поспи, миличка. Заспивай.

Лана остана, за да се убеди, че Фалън е заспала, след това излезе и започна да приготвя вечеря за семейството си.