Нора Робъртс
Кръв от кръвта (6)

5.

Тя се погрижи за конете, беше лесна задача. Въпреки че в обора се виждаха само два бокса, в тях вече имаше чиста слама, също и инструменти за почистване на конете. И двата коня доволни се наведоха над сеното в кошниците и водата, която тя донесе от потока.

После отнесе в къщата торбата си, оръжията, които бе взела, останалата храна от майка й.

Спря, спомни си и взе манерката, отсипа малко вода за богинята върху камъните, преди да отвори вратата на къщата.

Вътре й се стори просторно и необичайната обстановка създаде у нея странно усещане за дезориентация. Таванът беше по-висок, отколкото предполагаше.

В огнището гореше огън, а пред него имаше два тежки стола. Вместо канапе, се виждаше широка пейка, покрита с тъмнокафява кожа. Свещи бяха поставени в железни свещници на масата. Тъкан килим покриваше грубото дюшеме на пода.

Малката кухничка беше в задната част. Там имаше второ, по-малко огнище, работна маса, мивка с прозорец над нея. Сухи билки висяха на китки. Бурканчета с корени, гъби, семена бяха подредени върху дебела греда.

Тя се надяваше той да махне с ръка и да се появят печка и хладилник. А после и ток.

Засега обаче той седеше пред огъня с чаша, в която тя предположи, че има вино.

— Твоята стая е южната. Остави оръжията на масата. Ще ядем след като си оставиш вещите.

— Тук няма нито печка, нито фурна.

— Има огън.

— Няма и хладилник.

— Имаме кутия, омагьосана да поддържа храната студена.

Неочаквано я обзе лошо чувство.

— Къде е банята?

— Имаме тоалетна за тази нужда, а в потока и кладенеца има достатъчно вода за миене.

— Ти шегуваш ли се?

— Със сигурност ще се озовеш на места, на които няма удобствата, на които си свикнала досега. Ще се научиш.

— Това вече е гадно.

Тя стовари оръжията и по-скоро шокирана, отколкото гневна — да няма баня! — изфуча към стаята, която щеше да бъде нейна.

Ако останеше.

Добре поне че не й се налагаше да гледа тъпите двуетажни легла и грозното каре, помисли си тя, докато разглеждаше малката стаичка. Леглото представляваше матрак върху дъски с четири къси крачета, но одеялото й се стори дебело и топло.

Вместо гардероб имаше скрин, но тя хареса формата му, а също и картината на три жени — може би богини — над него. Имаше маслена лампа, килим и малко квадратно огледало, което показа умореното й, недоволно лице.

През прозореца — нямаше перде — се виждаше гората. Видя каменния кладенец, който можеше да й спести ходенето до потока, ако някой си беше направил труда да й каже, че го има.

Тя забеляза клетка за птици, което означаваше, че ще има пресни яйца, и с изненада видя крава.

Значи може да прави всичко това, но не може да пристрои една баня.

Реши да не подрежда нещата си, върна се при него, за да се оплаче.

— Искам баня. Не живеем в седми век.

— Тогава трябва да научиш достатъчно, за да си построиш. Засега имаме онова, което ти е необходимо, за да приготвиш яхния за вечеря — погледни в шкафа.

Това й подейства като нов шок.

— Искаш да готвя ли?

— Аз ти осигурих закуската — напомни й той, докато разрязваше хляба. — А ти яде хляб и сирене на обяд. Майка ти те е научила да готвиш. Тя е забележителна готвачка.

— А ти какво ще правиш, докато аз готвя?

— Ще ям. Имаме крава за мляко, кокошки за яйца — и месо, когато се налага, гора за дивеч и насаждения в оранжерията. Достатъчно.

Беше гладна, затова си взе хляб и сирене.

— Трябва да направим кошер, да отглеждаме пчели за мед, освен ако нямаш източник на захар. Откъде вземаш сирене, брашно, сол, мая или квас за хляба?

— Разменям ги. Ще се грижим за животните и растенията заедно. Нищо не разбирам от кошери, така че това ще бъде твоя задача, след това ще ме научиш и мен.

Тя яде права, също и той, докато се измерваха с погледи.

— Сечището е твърде малко за къща, обор и пристройки. А къщата е прекалено малка, за да побере всички стаи. Ще ме научиш как да създавам такава илюзия.

— Тук съм, за да те уча.

— Ако се уча добре, искам баня. Тоалетна, душ, мивка с топла и студена течаща вода.

Той изви вежди.

— Това ми се струва прекалено голяма награда задето ще учиш.

— Какво се налага да направя?

Той се замисли.

— Ще ти дам три цели. Когато постигнеш и трите, ще получиш онова, което искаш.

— Какви са тези цели?

— В гората има дърво, което ражда една-единствена златна ябълка. Бяла птица я пази ревниво. Донеси ми ябълката, без да нараниш птицата, без да нараниш плода и да се катериш по дървото.

Това звучеше невероятно — истинско приключение. Но…

— След това?

— Приключи с първата задача и ще ти кажа каква е втората. — Той уви сиренето в къс плат и го прибра в студената кутия.

Щеше да намери златната ябълка и да надхитри проклетата птица.

— Какво има горе?

— Работна стая и твоята учебна стая. — Той уви и хляба. — Ще ти покажа. След това кравата трябва да се издои, яйцата да се съберат, а ти да започнеш да приготвяш яхнията.

Тя предпочиташе да тръгне да търси ябълката, но реши, че може поне да надникне горе. Последва го по стълбите, след това се постара да не изглежда слисана. Не искаше да му достави такова удоволствие.

Шишенца с внимателно поставени етикети бяха подредени по полиците на едната дълга стена. Отвари, реши тя, докато — небрежно, доколкото е възможно — обикаляше, за да разгледа. Съставки за магии, някои от тях дори блестяха с магическа светлина. Книги изпълваха отсрещната стена, някои изглеждаха невъзможно стари. На западната стена бяха подредени инструменти. Казани, ножове, звънци, купи, свещи, кристали, вълшебни пръчки, тояги.

Искаше й се да докосне всичко, затова пъхна ръце в джобовете.

В средата на стаята видя дълга маса и два стола. От двете страни на друго огнище, сега студено, на източната стена, имаше затворени шкафове. Над огнището бяха подредени още свещи и меч с извит ефес.

Единственият прозорец бе на покрива и през него нахлуваше следобедното слънце.

— Тук ще се обучаваш и тренираш. Тук ще станеш обновена.

Тя посочи меча над огнището.

— Това не е мечът, който използва.

— Не е мой, за да го използвам.

— Мой ли е? За него ли каза на майка ми? Мечът и щитът, които трябва да получа?

— Не, но когато си достойна, ще ти служат.

— Не знам как да използвам меч.

— Ще се научиш.

Това й допадна, както и мисълта за тази стая с всичките й чудеса. Щеше да й бъде приятно да открие златната ябълка. Само че нямаше да си вади нещата, все още не. Щеше да изчака седмица. Една седмица — така беше справедливо. Искаше да намери златната ябълка и да я пусне в ръката на Малик. Искаше да се научи как да върти меч, как да владее магията, която не познава, и да научи всичко това в стаята с прозорец на покрива.

Една седмица, помисли си тя. След това щеше да реши.

 

 

Тъй като Малик запълни останалата част от деня и дори част от вечерта, на Фалън не й остана време да мисли над решението си. Той я изпрати в оранжерията, за да набере всичко, от което има нужда за яхнията от еленско. Тя одобри работата му там, макар да забеляза, че има нужда от подобрения, докато береше лук, чесън, моркови, домати и подправки, които щеше да използва заедно с месото и картофите, складирани в къщата.

Каза си, че майка й ще бъде горда от начина, по който белеше, кълцаше и бъркаше. Въпреки че Малик възропта, когато тя поиска да използва виното му за яхнията, тя не отстъпи.

Докато правеше яйчените нудълс — нещо, с което не се беше заемала сама — той й каза да запише нужното за кошера.

— Всъщност, пчелите си строят кошера. Ние построяваме кутията за пчелите. — Тя избърса ръце, взе молива и листа, които той й подаде. — Ще трябва да се поразтърсим.

— Просто напиши онова, което ти трябва. Аз си имам начини.

Силно заинтригувана, тя вдигна поглед.

— Магически ли?

— Не точно. Когато си готова, качи се горе. Започваме.

Най-напред Малик пробва основните й знания и умения. Палеше свещи, левитираше дребни предмети, забъркваше отвари, правеше заклинания, които наричаше кухненски.

Това бяха бебешки занимания.

След това той започна да я тества с ритуали и божества, символи и празници.

Клатеше глава и въздишаше. След това тикна в ръцете й купчина книги, трябваше да прочете и научи всичко.

Фалън остана много доволна, когато дъждът плисна точно както бе предрекла, много преди нощта да падне. А пък яхнията, която сервира с яйчен нудълс, не беше просто хубава, а страхотна.

Надяваше се на следващия ден да има упражнения с меч и да отиде да търси златната ябълка, което щеше да е много по-забавно от готвенето и забъркването на отвари за сън и мехлеми за изгоряло.

Четеше в стаята си на светлината на маслената лампа, докато умът и тялото й не се предадоха на умората.

Първоначално се нагърби да се грижи за конете. Когато излезе навън, откри пред вратата пакет, увит в кафява хартия и завързан с връв. Огледа гората в очакване да забележи движение, после вдигна пакета.

Внесе го вътре, постави го на масата. Замисли се. Може и да беше за Малик, но… На него не беше написано името му, нали? А тя също живееше тук. Поне за една седмица.

Поуспокоена, Фалън дръпна връвта и скъса хартията.

Пита сирене, видя тя и я помириса. Пакет брашно, още един, по-малък, със сол и бутилка с тапа, вероятно вино.

Малик влезе в стаята, докато тя оглеждаше съдържанието на пакета.

— Някой е оставил това на вратата.

— Аха. — Той огледа провизиите. — Искрено сме благодарни.

— Кой ги е оставил? Защо?

— И други живеят в тази гора. Те са благодарни и поднасят почитанията си. Знаят, че Вестителката е дошла.

— Защо не са почукали?

— Все още не изпитват нужда. Нахрани ли конете?

— Не, току-що…

— Погрижи се. Животните трябваше да бъдат нахранени преди нас.

Вместо с мечове, Фалън прекарваше повечето си сутрини с книги. Обичаше книгите, но след като гората беше толкова свежа и чиста след дъжда, предпочиташе да прекара утрото навън и да се учи да се бие с меч.

Но пък й беше приятно да чете за богове, за героизъм, за предателство, битки и триумфи.

Той критикуваше липсата й на знания и разбирането й за духовната страна на Умението, неговите ритуали.

Тя настръхна.

— Ние трябваше да осигурим храна, да помагаме на съседите. Мама ни научи на всичко, което може, което знаеше.

— И се е справила добре. Ти обаче трябва да знаеш повече. Ще усвоиш онова, на което те е научила майка ти, както и онова, на което те науча аз, също и нещата, които сама ще научиш.

Той крачеше из работната стая с меките си ботуши, докато говореше, след това спря и вдигна ръка.

— Ето ти урок, Фалън. Твоят дух е твой, както моят е мой. Онова, което чувстваш и знаеш, си е твое и никога няма да бъде огледало, подобно на друго. Прояви обаче уважение към духа и светлината, трябва да има разбиране за мрака. А това е показано в традицията на ритуала, в неговите думи, символи, в онова, на което отдаваш почит. Силите ти не идват от нищото, момиче. Има източник за светлината, за всичко, което сме, за въздуха, който дишаме, за земята, по която ходим. Животът е дар, дори за стръкче трева, и трябва да бъде почитан. На нас ни е дадено повече и ние трябва да се прекланяме пред този дар и онзи, който ни го е дал. Когато се грижим за земята и онова, което расте на нея, за животните, един за друг, това не е ли поклон? Да, но от някои се очаква повече, отколкото да живеят честно и благородно. Дори най-обикновено действие може да бъде символ. Ако ти предложа ръката си и ти я поемеш, това е нещо повече от поздрав. Това е жест на доверие, може би на съгласие. Моята дясна ръка се притиска в твоята. Ръцете стискат меча и това е жест на доверие.

Тя погледна ръката му — дълга като пръстите, с тясна длан. След това вдигна очи към лицето му.

— Някои хора са леваци.

Той се усмихна и кимна.

— Самата истина, а има и такива, които ще ти предложат жеста, но няма да почетат символа, за тях няма значение в коя ръка е мечът. Затова трябва да се научиш да преценяваш на кого да имаш доверие. Това е друг урок.

Той пристъпи към полицата и избра кристал.

— Какво е това? — попита той и го постави пред нея.

— Това е… хелиотроп. — Опита се да си спомни. — Използва се в заклинания за лечение.

— Дори преди моето време войниците носели хелиотроп в битките, за да спрат кървенето на раните.

— Ако само това е било нужно, тогава нямаше да има толкова много мъртви войници.

— Прагматизмът ти е оправдан. Нужно е повече от един камък, дори да е с мощно въздействие, и вяра, за да лекува. Но камък, осветен в ритуал или използван по време на ритуал, осветен и използван в магия или отвара, може да лекува. За това също е нужна вяра, но също така знания и умения.

— Майка ми е лечителка.

— Тя притежава тази дарба.

— Тя… да, стрит на прах хелиотроп, смесен с мед и ъ-ъ-ъ, белтък и масло от розмарин.

— Добре. Камъните са дарове и инструменти. Трябва да се научиш как да ги почистваш, как да ги зареждаш, как да ги използваш. Вземай от тези, които са тук, направи талисман за неспокойна нощ, друг за яснота на ума и трети, който да дарява спокойствие на завистливото сърце. След това можеш да правиш каквото желаеш докато мръкне.

Той се обърна към стълбите.

— Не излизай от гората — добави той. — Не ходи далече и да се върнеш до мръкнало. Не по-късно.

Тя се застоя за кратко в стаята. Талисманите, които й беше поръчал, бяха основни, не представляваха предизвикателство, но тя искаше да ги направи съвършени — за да го накара да я изправи пред предизвикателство следващия път. Освен това предпочиташе да прави кесии.

Провери в един от шкафовете до огъня и откри плат, панделка, връв и избра каквото й трябваше.

Премести се при другия шкаф и разбра, че е заключен.

Това й се стори много интересно.

Вдигна ръка — да отвори ключалка не беше предизвикателство за нея — но след това я отпусна. Не беше възпитана така. Може и да съжаляваше в момента, след като пред нея имаше заключена врата, но това бе факт.

Малик имаше право на своите тайни, също както и тя.

Затова взе сушени билки от бурканите. Анасон, лайка, лавандула, кипарис. И парченца кристали. Азурит, аквамарин, цитрин, тигрово око. И още черен пипер, бергамотово масло и масло от розмарин.

Подреди всичко на три групи, написа простички заклинания за всяка върху бялата панделка и с помощта на игла заши плата с връвта, за да оформи торбички. Събра нужното за всяка, изрече думите три пъти преди да добави и панделката към торбичката и я завърза три пъти.

Когато ги занесе долу, не видя Малик. Остави ги на работната маса и си взе якето. Развълнувана от възможността за свобода, да потърси ябълката, тя изтича навън.

Повървя успоредно с потока, но не в посоката, от която бяха дошли, тъй като не беше видяла ябълково дърво.

Замисли се, че може и да не бъде ябълково дърво. Може би тъкмо това бе част от номера.

Претърси клоните, забеляза птици — врабчета, сойки, кардинали, сипки. Мярна гнездо на сокол, скривалище на бухал. Нямаше обаче бяла птица.

Отдели се от потока и навлезе в по-гъста гора. Забеляза следи и изпражнения на сърна, мечка, опосум. Видя следи на глиган и си каза, че следващия път трябва да си вземе лъка. А също и Грейс, каза си тя. Конят й сигурно беше отегчен след няколко дни в обора.

С периферното зрение мярна феи, но те се стрелнаха нанякъде, когато тя се обърна. Сигурно все още бяха срамежливи, реши тя, и имаха нужда от време, за да свикнат с нея. Тя смени посоката, последва яркия блясък на светлината им към дълбоките сенки, където дебел мъх покриваше дърветата като балтони и превръщаше сенките в меко, много меко зелено.

На тази зелена светлина, малко езеро се беше ширнало в наситено синьо, а по повърхността се носеха бледозелени листа на водни лилии. Видя жаба, очевидно задрямала, докато десетина водни кончета се стрелкаха и спускаха на дълги, дъгоцветни крилца.

Полянка на феи, разбра тя, дори въздухът излъчваше щастие и сладост.

Фалън седна с кръстосани крака до езерото, отпусна брадичка на юмрука и се загледа с почуда в стъклената яснота на водата. Виждаше дъното, меката кал, осеяна с малки пъстри камъчета, рибите, златни и червени, които плуваха в синята вода.

— Толкова е красиво тук. — Наведе се напред и топна пръст в езерото. — Топло е! Може пък да ми позволите да поплувам.

Следващия път щеше да донесе дар, реши тя.

Тук беше толкова защитено, не като потока, в който имаше чувството, че всички я гледат след като си свалеше дрехите, за да се измие. Плуването тук щеше да е почти толкова хубаво — може би дори по-хубаво — отколкото да вземе душ.

Доволна за пръв път, откакто пое от дома, тя се отпусна назад и пое дълбоко въздух.

Тогава видя ябълката да блести на висок клон над главата й.

— Мили боже! Намерих я.

И птицата, помисли си тя, докато се изправяше на крака.

Не беше гълъб, както предполагаше, ами бухал, при това най-едрият, който някога беше виждала. Беше кацнал на клона до ябълката и я наблюдаваше с нетрепващи очи в тъмнозлатисто.

Също като Итън, тя умееше да се свързва с животни, птици, насекоми, риби. Затова първо се опита да пусне в действие чара си.

— Здравей, много си красив.

Бухалът я гледаше, без да трепва.

— Аз съм Фалън. Живея в къщата на около километър и половина оттук. С Малик. Може би го познаваш.

Чу бъбренето на феи, но не им обърна внимание. Знаеше, че не бяха важни думите, а намерението, образите в ума й.

Когато се появи образът как държи ябълката, бухалът разпери крила и обгърна с тях ябълката.

Тя натисна, съвсем леко. Беше й забранено да наранява бухала, а тя никога не би причинила вреда на нещо толкова великолепно, въпреки това се опита да го избута. Вместо да отлети, както се надяваше, той наежи пера и я погледна с неприкрита неприязън.

— Добре, добре. Господи, просто искам душ. Искам тоалетна. Нямаш представа колко много ми се иска. Виж, аз съм Вестителката и това ме прави важен човек. Не искаш ли да ми направиш услуга?

Той не помръдна и след десет минути, докато се опитваше да използва ума си, за да го излъже да отлети, усети, че главата я заболя.

Трябваше й план, каза си тя. Щеше да измисли план и тогава да се върне.

Сви рамене, сякаш бухалът и ябълката не означаваха нищо, и се отдалечи. Щеше да се върне, помисли си тя, докато излизаше от зелените сенки на шарена сянка. Щеше да донесе дар за феите, за да може да поплува в езерото, и да измисли как да разсее бухала за достатъчно време, за да откъсне ябълката.

Не каза нищо на Малик, не спомена, че е открила ябълката, и въпреки че за втора вечер си легна с купчина книги, отдели достатъчно време, за да обмисли стратегията си.

На сутринта, за втори път, откри дарове пред вратата. Учудена, очарована, тя коленичи, за да огледа дървото, мрежите, пироните. Добродетелят дори бе намерил нужните плоскости, за да отдели работничките от царицата в кошера.

Изправи се отново и погледна към дърветата.

— Благодаря! — провикна се тя. — Когато имаме пресен мед, ще има и за теб.

Хукна да почисти боксовете и да сложи прясна слама. Докато хранеше и поеше двата коня, напомни на Грейс, че по-късно ще пояздят.

 

 

Докато правеха кошера, Фалън беше учителката и това много й допадна. Така се създаде баланс с утрините, прекарани в уроци, инструкции, упражнения (нямаше мечове) и неприкритото недоволство на Малик от работата й в час.

За направата на кошера тя пое ръководната роля, защото знаеше, поне така си мислеше, всичко за кошерите, пчелите и производството на мед.

— Правим го от долу нагоре — каза му тя щом подреди инструментите и пособията според изискванията си. — Това тук е основата, която държи кошера над земята. Ще направим дъска, на която пчелите да кацат.

Тя вече я бе премерила и срязала, затова показа на Малик как да постави капчица дървесно лепило. Миризмата й напомни за баща й.

— У дома имаме три кошера. Първият баба е подарила на дядо за рождения му ден през пролетта преди Гибелта. Другите два помогнах на татко да ги построи, след това направихме един за дамите във Фермата на сестрите. Всъщност, те не са истински сестри — обясняваше тя, докато работеше. — Те са вещици, много приятни, и са приятелки най-вече на мама.

— Сега ще направим дъното твърдо — продължи тя. — Ще използваме мрежата за вентилация и трябва да оставим вход. Пчелите влизат и излизат през основата. Затова ще направим нещо малко. Така няма да влизат мишки и оси. Ще се запази от натрапници и крадци.

Тя се справяше добре, помисли си Малик, работеше усърдно, без прекъсване, обясняваше всяка стъпка, водеше го напред. Възложи му да направи разделителните дъски за общата част.

— Ще сложа две рамки. А две са достатъчни за нас, за да се хранят пчелите и да има малко за размяна. Сега ще построим помещение за пчелата майка, за да я отделим.

— Да я отделим ли? — намръщи се Малик. — Мислех, че пчелата майка е жизненоважна за кошера.

— Така е, но не искаме тя да снася яйца в меда, нали?

— Признавам, че не се бях замислял по този въпрос.

— Щеше да го направиш, ако ти се беше случило. Тя е по-голяма от останалите медоносни пчели и пчелите работнички, така че трябва да направим разделителя. Така няма да може да влиза в питите, но и останалите няма да могат да стигат до майката. Ще направим осем рамки и разделителят ще бъде отстрани.

— Баща ти ли те научи на всичко това?

— Да. Той трябваше да се научи. Прочете записките за поддържане на кошерите на дядо, защото не е работил много около кошерите преди баща му да почине и не е знаел достатъчно. След това построихме още. Татко обича да строи разни неща. Много е добър. Построихме стаите към къщата, масите за пикник и…

Тя замълча, сведе глава и се зае с работата.

— Нормално е да ти липсва, цялото семейство да ти липсва.

— Ако мисля прекалено много за тях, става ужасно трудно.

Той й беше казал, че никога не е обичал, но не беше така. Беше обичал майка си. Хиляда и петстотин години не бяха убили спомена за мъката, когато бе заминал далече от нея.

Задължението му беше да преподава, не да дарява със спокойствие, помисли си той. Въпреки това, успокоението със сигурност проправяше пътя към знанието.

— Онова, което вършиш тук, жертвите, които правиш, знанията и уменията, които придобиваш, всичко това е за тях. За света, но те са твоят свят. Онова, което майка ти е направила, за да те опази, онова, което е направил биологичният ти баща, а също и вторият ти баща. Те са ти осигурили живот, основа. Братя, семейство. Дали са ти причина, Фалън, да приемеш онова, което предстои, не просто като обикновено задължение. Те са те обучили добре, дали са ти знания. Знаеш достатъчно, за да ме научиш как да построя дом за пчелите.

— Ако… ако кажа не, те ще умрат ли?

— Не мога да кажа. Не знам. Но ти не каза не. Все още.

Тя го стрелна с поглед и се върна към работата.

Огледа прилетната дъска, одобри я, след това го накара да внимава, докато правеше стъпка по стъпка една решетка, а той втора.

— Така, тази част сега е кофти работа. Трябва да омажем това с пчелен восък. Той дава начало на пчелите. Първо трябва да стопим восъка. Аз ще го направя, ще го разтопя на огъня.

Малик изви любопитно вежда.

— Или пък можеш да приемеш тази част от задачата като практика.

Това й допадна.

Беше поставила двете восъчни пити, които благодетелят им беше оставил, в малко котле. От време на време, под зоркия поглед на Малик, тя задържаше ръце над него, спускаше ги отстрани, после отново ги вдигаше.

Той усети топлината, бавна, умерена, видя как струи от дланите й, от върховете на пръстите й. Беше мека, чисто бяла.

Вътре в котлето восъкът започна да се топи.

— Какво призова?

— Светлината — прошепна тя, без да откъсва очи от топящия се восък. — Топлината. Не беше нито огън, нито пламък. Само топлина и светлина.

— Къде в теб се разпалва?

— Навсякъде. От корема и… под него. От сърцето и главата. Тя е навсякъде в мен.

— Как я контролираш?

Намръщи се, щом чу въпроса.

— Ами… мисля. Трябва да е достатъчно, за да топи, но не чак толкова, че да прогаря или да заври. Това е достатъчно.

Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Сега вече става много мърляво.

Отне им почти целия следобед, за да построят и сглобят, да боядисат вътрешността в ослепително бяло. Докато Фалън обикаляше на колене, за да огледа всичко критично, Малик отстъпи назад. Откри, колкото и да беше глупаво, че изпитва задоволство да е част от нещо, направено със собствените му ръце.

— Хубав е — заяви Фалън. — Здрав, як.

— Ще ми даваш уроци за отглеждането на пчелите, нали? Те сами ли идват в кошера, привлечени от кутията и восъка?

— По този начин няма да имаш здраво семейство и никога няма да привлечеш пчела майка. Викаш ги, каниш ги.

— Покажи ми.

— Вчера потърсих семейство. Ще им хареса тук. Никога ли не си призовавал пчели?

— Не. Дарбата ми не е в това. Покажи ми — повтори той.

Тя затвори за момент очи — младо момиче, дългокрако, слабо, гарвановочерната й коса, сплетена на плитка, бе прехвърлена през едното рамо.

— Аз съм във въздуха, от въздуха. Аз съм в светлината, от светлината. Аз съм на земята, от земята. Аз съм край водата, от водата. Цялата тази магия се преплита. Аз съм от магията, която е в създанията що ходят, пълзят, летят, заравят се, плуват. Ние всички сме във, от, на, край. Майката гнезди, докато другите мислят, работят, ловуват, строят. Смирено ви предлагам дом. Елате и го вижте. Елате да поживеете тук. Елате да пребъдете.

Тя разпери ръце.

— Елате.

Той не видя нищо, не чу нищо, но момичето, разперило широко ръце, стоеше неподвижно като статуя. А лицето й, помисли си той, излъчваше светлина.

Измина минута, след нея втора, после трета. Той мислеше да я спре, да й каже да опита отново някой друг път.

След това чу рояка.

Въздухът се изпълни с дълбоко, наситено жужене, а Фалън не помръдваше. Облакът, роякът се показа от гората. Инстинктът му нашепваше да се втурне към нея, да я дръпне настрани, да я прибере вътре на сигурно място.

Преди той да успее да помръдне, тя отвори очи. И засия.

Огромна пчела майка — царицата? — кръжеше над дясната й длан. Роякът покри протегнатите ръце, косата, раменете в лудешка бръмчаща маса.

Тя се разсмя, сякаш бе заобиколена от пеперуди.

Дали знаеше, дали предполагаше онова, което притежаваше, питаше се Малик. Даваше ли си сметка каква ще бъде, ако той не се провали? В този момент силите й бяха толкова могъщи, а тя бе още много млада и болезнено невинна.

Какво ли щеше да бъде, какво щеше да се разгърне в нея, когато тези сили узрееха, когато изгубеше невинността си?

Тогава тя се раздвижи, насочи върховете на пръстите си към кошера.

— Добре дошли — приветства ги тя и роякът като една пчела влезе в кошера.

— Те как… — Той замълча, за да овладее гласа си. — Те откъде знаят къде в кошера да отидат?

Отговорът й беше придружен с любопитна усмивка.

— Ами, аз им казах.

— А-ха. Ясно, браво. Ще прибера инструментите и останалото. До мръкнало сме свободни.

— Ще изведа Грейс да се поразтъпче.

Той кимна.

— Не се отдалечавай много и не закъснявай след мръкнало.

Тя хукна, млада, невинна. Малик се вслуша в жуженето на пчелите и се почувства много стар.