Нора Робъртс
Кръв от кръвта (13)

12.

През пролетта Фалън вече държеше уверено меча. Малик я поваляше, обезоръжаваше я и метафорично й отрязваше главата по-често, отколкото й се искаше, но тя си напомняше, че той е имал векове, в които да се упражнява, а тя едва месеци.

Пролетта означаваше засаждане, нов живот и тя намираше спокойствие в познатото. Докато обработваше почвата знаеше, че семейството й прави същото. Не й бяха нужни уроците по математика, с които я тормозеше Малик, за да пресметне, че е минала една четвърт от времето й за обучение.

Малик я учеше на основни неща — математика, история, литература и практическата страна на стратегии и чертаене на карти. Когато стигнаха до инженерните науки и механиката, тя се почувства горда, щом видя изненадата му от онова, което вече знаеше.

Та нали беше помагала на баща си да строи, беше се научила как работят машините, как да ги поправя, дори да ги прави от намерени части.

Той я тласкаше все по-напред и по-упорито в уроците по магия, даваше й много повече от майка й и тях тя приемаше с готовност. Колкото повече научаваше, толкова повече се разтваряше, толкова повече светлина се разгръщаше в нея.

Кристалът, който той й беше подарил като бебе, все още оставаше мътен.

Уменията й в стрелбата с лък ставаха по-добри — може би и заради желанието да достигне Мик и дори да го надмине.

Докато се затопляше и листата започваха да зеленеят, той й позволи да посети елфския лагер, жилищата на феите, бърлогата на превръщенците. Тя им носеше храна за подарък, амулети и лечебни мазила. Приемаше посещенията си като награда за напредъка, който постигаше, кратко откъсване от задълженията и учението.

Тя научи за други култури, ритуали, вярвания, история. Макар да обичаше от време на време да разговаря с момичетата, бе по-привлечена от момчетата, с техните състезания и надбягвания, и по-възрастните, които говореха за лов и битки.

Веднъж, докато тичаше в гората с младите елфи и се упражняваше да се катери по дърветата с младо момиче елф, не по-голямо от Итън, момичето падна, когато клонът под нея се счупи.

Тупна тежко върху дясната си ръка. Замаяна, тя изплака, но когато другите дотичаха и я обърнаха, изкрещя от болка.

— Багър, доведи майка й — нареди Мик. — Бързо! Мисля, че ръката й е счупена. Всичко е наред, Туила. Всичко ще бъде наред. — Той приглади назад гъстата й черна коса и откри пребледняло лице под кафявата кожа. Кръв се процеждаше от драскотините на челото и скулата.

— Мама! — изкрещя отново тя.

— Ще те заведа при майка ти. Просто ще те вдигна и…

— Недей. — Макар да знаеше, че елфите си имат свои начини на лечение и че момиченцето имаше нужда от майка си, Фалън пристъпи напред. — Не я местете. Може да се е наранила другаде.

Фалън коленичи и постави ръка на рамото на хлипащото дете.

Сълзи като течно стъкло се стичаха по бузите на момичето.

— Искам мама.

— Знам. Тя идва. Виждаш ли ме, Туила?

Тя шепнеше, докато движеше длани над момичето. Глава, гърло, сърце, горната част на тялото, крайници.

— Виждаш ли ме? — попита отново, без да откъсва очи от очите на Туила. Тези тъмни, изпълнени с болка очи, трогнаха Фалън.

Тя бавно отпусна онова, което се надигаше в нея.

— Виждаш ли ме? — попита пак, докато наблюдаваше как очите се замъгляват.

— Виждам те.

— Чуваш ли ме, Туила? Чуваш ли гласа ми? Чуваш ли как бие сърцето ми? Усещаш ли как онова, което живее в мен, се размърдва и надига?

— Чувам те.

Фалън не обърна внимание на шума от тичащи крака, на уплашения вик и съсредоточи всичко, което притежаваше, към момичето.

Бащата на Мик, застанал зад нея, стисна ръката на майката на Туила.

— Чакай. Чакай. Вестителката е с нея.

— Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш в мен. Костите ти са все още меки и счупването е чисто. Аз съм в теб, ти си в мен. Споделяме болката и тя намалява. Така. Гледай мен, само мен.

Фалън постави ръка върху счупването и се остави на знанията.

— С мен, Туила. Бързо.

Пое в ръка счупената кост, стисна. Усети как дъхът й секва в мига, в който секна и дъхът на момичето, двете споделиха мига на болка. Очите на Туила се разшириха от шока, зениците й се свиха като точици, след това отново се разшириха, а очите й се затвориха с въздишка и тихо скимтене.

Потече нова сълза.

— Сега си добре. Тя е добре. — Докато силата все още бълбукаше в нея, Фалън се отдръпна назад. Как бе възможно да се чувства толкова силна, питаше се тя покрай призрачната болка в ръката и стомахът, който заплашваше да се надигне.

— Беше ръката й — успя да изрече тя, когато се надигна. — Останалото са само натъртени места и одрасквания. Тя е добре.

Майката се втурна напред с вик, пое Туила в ръце и обсипа с целувки косата и лицето й. Докато прегръщаше дъщеря си, протегна ръка към Фалън.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Тя се обърна към бащата на Мик. Приемаше Томас като плашило, защото беше висок и слаб, с гъста пшениченоруса коса, която носеше на неподдържана опашка.

В този момент го виждаше размазан.

— Клонът се счупи. Така ръката й се изви, когато падна върху нея.

— Вземи. — Той й подаде манерка. — Пийни вода.

Усети, че гърлото й гори от жажда, и започна да пие на едри глътки, но той отпусна ръка върху манерката.

— Бавно. Пий бавно.

Тя го послуша и светът се проясни, успокои се.

— Няма да забравим грижите ти за едно от децата ни. — Той я докосна по ръката, когато тя понечи да махне. — Грижата за другите е най-важна. Ще приберем Туила в лагера, а Мик ще те изпрати до вас. Мик?

— Добре, господине.

Томас се обърна и пое на ръце Туила.

— Няма да забравим — повтори той и понесе момичето, докато майка й я галеше по косата.

Останалите потеглиха след тях.

— Не знаех, че можеш да правиш това.

Нито пък аз, помисли си Фалън.

Когато се върна в къщата, завари Малик да събира мед, задача — въпреки че понякога пчелите го жилеха — която му беше много приятна. Беше си сложил широкопола шапка с мрежа и ръкавици. Тя забеляза последния пушек, който той бе призовал, за да прогони пчелите, които не бяха излезли, докато вадеше рамките и пъхаше резервните.

Постави рамката в кофа, обърна се и я видя.

— Пчелите ни са произвели много мед.

Точно както му беше показала тя, той тръгна с кофата към оранжерията — не остана навън, тъй като миризмата на мед щеше да привлече пчели.

Тя вървеше с него, усети мирис на пръст и растеж.

— Нещо се случи.

Той я погледна бързо, остро, но изражението й го накара да се отпусне отново. Посегна за нож, затопли го и започна да отделя восъчната пита.

— Какво се случи?

— Едно от момичетата — казва се Туила, на пет или шест, струва ми се, падна. Катереше се по дърво и един клон се счупи. Падна тежко и ръката й… Както и да е, ръката й се счупи.

Той спря работа и загрижеността му се върна.

— Имат ли нужда от помощта ни?

— Не, аз… аз я излекувах. Оправих ръката й.

Той кимна, продължи да работи и да разделя мед, прополис и восък. Всичко можеше да бъде използвано.

— Как?

Фалън посегна към нов буркан за прополис.

— Просто знаех как. Беше повече, отколкото съм правила преди. Никога не бях лекувала счупена кост. А тя беше много уплашена и я болеше. Плачеше за майка си, затова трябваше първо да я успокоя. Въведох я в транс, съвсем лек. Никога не бях правила подобно нещо, Малик, но знаех как става. Не се наложи да мисля или да се чудя.

— Постъпила си мъдро. Толкова малко дете не може да се успокои само.

— Направих каквото знаех и каквото ме е учила мама. Как търсиш наранявания с ума си, с вътрешната си светлина. Беше само ръката, почти. И беше като пропукване — не назъбено, чисто. Слях се с нея. При незначителни наранявания не се налага. Просто…

— Просто изплува — заяви той и продължи да работи.

— Да, появява се. Но за да заздравее кост, е нужно повече. Мисля, че мина бързо, защото бях там, защото беше прясно счупване, а тя е толкова малка. Заболя я.

— Ти сподели ли болката с нея?

— Беше само за секунда. — Никога нямаше да забрави тази секунда. — Костта се намести толкова бързо, само секунда от огън и болка, а след това тя се оправи.

— Ами ти?

— Почувствах се странно. Силна бях, но усетих странно чувство и всичко ми беше размазано. Бях много жадна. Томас ми даде вода и отведоха Туила у дома.

— Справила си се добре. Научила си се.

— Какво съм научила?

— Понякога мислиш, планираш, преценяваш. Друг път чувстваш и действаш. Винаги, абсолютно винаги имай доверие в онова, което е вътре в теб. Довери се на себе си. Справила си се добре.

 

 

На следващата сутрин Фалън откри дарове на прага. Малка торбичка сол, още една със захар — и двете безценни — и малко бурканче черен пипер, което бе най-ценното от всичко.

Всичко това беше подредено в красива плетена кошница и поръсено с цветчета.

Когато я вдигна, тя видя Туила и майка й. Жената плесна леко детето по дупето и го прати да върви напред.

— Дойдох, за да ти благодаря.

— Няма защо.

— Направих това за теб.

Тя вдигна корона от цветя, в която бяха преплетени розови пъпки и бели маргарити като звездички.

— Много е красива. — Фалън я прие и накара момиченцето да се усмихне, когато си я сложи на главата.

— Много си красива. Като принцеса, но мама разправя, че си кралица.

— Не съм…

— Аз бях в твоята светлина — усмихна й се Туила. — Тя беше толкова ярка и топла, нищо не ме болеше и вече не се страхувах.

Фалън се отпусна на колене.

— И аз бях в твоята светлина. Беше мека и красива, също като цветята.

Туила се изкиска, след това обви с ръце врата на Фалън, а сетне хукна при майка си.

Малик беше доволен от нея, затова й позволи да посвети допълнителен час на задачата си. Тя излезе сама, убедена, че когато е с Мик, дори с Фоя Бан и Тайбше, конят става неуловим.

Трябваше обаче да признае, че и преди бе излизала сама, със същия резултат.

Бе напреднала много — и със заклинанията, и с учебния материал, и в стрелбата с лък, и в упражненията с меч. Беше усъвършенствала баланса на една ръка в езерото, както и на земята.

Затова пък нямаше никакъв напредък в търсенето на Лоях.

През зимата си повтаряше, че трябва да изчака, докато снегът се разтопи. Тогава щеше да го открие.

В първите дни на пролетта си каза, че ще го открие, когато листакът отново стане гъст.

Но независимо дали беше зима или пролет, сама или с придружители, тя не откри и следа от него.

Този ден, както и много други, тя потегли като избра посоката наслуки. Утешаваше се с мисълта, че дори да не открие коня, дните стават по-дълги и се затопля. В гората бяха нацъфтели цветя. Тя откъсна някои, други изкорени — не само заради магическите и медицинските свойства, с тях къщата заприличваше на дома й.

Направи така, че светлината й затанцува над стръкчетата момина сълза, направи я по-силна, когато малките звънчета звъннаха. Нежната, красива музика привлече сини и жълти пеперуди.

Магията, както я беше научила майка й, трябва да носи радост, където е възможно.

А звънтенето на цветните камбанки, трепкащите пъстри крилца й донесоха радост.

Тя чу шумолене и се усмихна. След това долетя тежка стъпка и пръхтенето, което единствено кон би изпуснал.

За момент се заблуди и сърцето й подскочи диво.

— Стига с твоите глупости, Мик. Да не би да си въобразяваш, че не знам разликата между кон и елф смешник, който се опитва да ме измами.

— Стига де, шегичката си я биваше! — Той направи циганско колело от скривалището си сред шубрака, скочи на крака и й се усмихна широко. — Бяхме излезли на лов — тази вечер ще се наядем като крале — и забелязах следите ти.

— Не съм се опитвала да ги скрия.

— Няма значение. Мога да проследя всичко и всеки.

— Наистина ли? Седмици наред излизаш с мен, но така и не проследи коня.

— Това е различно. Лоях няма следи и през повечето време е невидим.

— Сега вече си измисляш.

— Най-вероятно не е наоколо. — Мик скочи върху един камък и потъна в него до кръста. — Чувал съм, че живее на планинската поляна, където е вечно лято.

— Дори не те бива да си измисляш.

Той изскочи от камъка и увисна на клона на едно дърво.

— Че къде си чула и видяла кон да живее в гората като сърна или мечка?

— Малик казва, че е тук, а Малик не лъже.

— Тук е един ден в годината. Може да е затова — заяви Мик и скочи на земята. Двамата тръгнаха отново.

— Може би единствено на лятното слънцестоене. То наближава. Защо просто не направиш заклинание или нещо такова?

— Как можах да не се сетя — подметна саркастично тя. — Между другото, мина ми през ума, но не това е начинът. Не намерих Тайбше и Фоя Бан със заклинания.

— Ти си тази, която примира за баня.

Тя се канеше да му се озъби, когато изведнъж прозря истината.

— Вече не е това. А и Малик изобщо не е имал това предвид. Просто го използва, за да ми възложи задачите. А сега вече банята е без значение за мен.

— Какво тогава? Вече си имаш кон, при това хубав.

— Грейс е страхотна. Това обаче е различно, това е…

Осени я прозрение. Тя спря и се обърна.

— Съществуват три духа. Те са чисти и мощни. Те са едно, същевременно отделни. Сами избират на кого да посветят верността и предаността си и от кого да се пазят. Има ли вяра, има ли кураж, има ли състрадание? И те са едно и същевременно отделни.

— Когато трите духа се слеят, когато трите духа се обединят с Вестителката, те се превръщат в горещ, огнен меч, който ще порази мрака, в ярко, блестящо огледало, което ще върне светлината.

Мик мълча известно време.

— Добре. Само че ставаш много странна, когато говориш по този начин.

Видението избледня, но я остави настръхнала.

— Чувствам се много странно, когато говоря по този начин, но е истина. Има и още. Те са три, също като Малик и неговите символи. Мъдростта на бухала, ловкостта на вълка и героизма на коня.

— А твоето място какво е?

— Аз имам нужда от тях. — Докато го казваше, го почувства. Отпусна пръсти върху ръката на Мик. — Бавно — прошепна тя.

Тя закриволичи между дърветата и усети, че Мик е доловил мириса, също като нея. Беше мирисът на цветя, на кон и на кожа.

Той бе застанал не на ливадата с вечно лято, а на малка полянка. Цветен килим скриваше земята.

Беше минавала оттук безброй пъти, а никога не бе виждала килима от цветя. Сега пред нея стоеше великолепен бял жребец с дълбоки зелени очи, а гривата му трептеше при всеки порив на летния ветрец.

Седлото беше от злато, точно както й беше казал Малик, но не от твърд, тежък метал, както си беше представяла. Тя видя — и подуши — меката, гъвкава кожа, както и отблясъците от ярките стремена.

— Мама му стара — ахна Мик. — Той бил истински. И е огромен. Не съм си представял, че е толкова голям. Поне два метра.

Фалън веднага прецени.

— Два и двайсет. — И най-вероятно, помисли си тя, тежи повече от четиристотин и петдесет килограма. Лоях. Тя се опита да се поклони. — Аз съм Фалън Суифт. Малик магьосникът ми възложи три задачи. Първата беше да намеря Тайбше, белия бухал, и неговата златна ябълка. Втората беше да намеря Фоя Бан, белия вълк със златния нашийник. Последната бе да открия теб, великолепния Лоях, и златното му седло.

Тя понечи на направи крачка напред, но Мик стисна ръката й.

— Почакай. Ако те връхлети…

— Защо да го прави? Аз не съм му враг.

Когато тя излезе на поляната, Лоях замахна с дългата си опашка и пристъпи на огромните си крака. Вдигна се на задните, а предните биеха въздуха.

Мик се хвърли напред като светкавица, дръпна Фалън назад, застана между нея и мощните копита.

— Опитай се да го нараниш, само се опитай! Ще си имаш работа с мен.

Земята се разтресе, когато Лоях спусна предните крака. Фалън бе готова да се закълне, че дърветата потрепериха.

Конят вдигна десния си преден крак, наклони се наляво.

— Той е ранен. Всичко е наред, Мик, всичко е наред. — Тя се шмугна покрай него. — Мога да ти помогна. Позволи ми да погледна какво не е наред. Нека ти помогна.

— По дяволите, Фалън, той ще те смаже като буболечка.

— Не, няма. Защото той ме вижда и ме чува. — Тя погледна в очите на Лоях, докато отпускаше ръка на крака му. — Освен това той ме познава. Позволи ми да погледна. Позволи ми да помогна. Показа се пред мен, за да мога да го сторя.

Тя вдигна предния крак и прокара внимателно ръка по него.

— Не усещам навяхване. А, ето — прошепна тя, докато оглеждаше копитото. — Забил се е камък. Голям е. Сигурно го боли на всяка крачка.

Вгледа се в дълбоките зелени очи.

— Мога да го оправя. Ти ме виждаш — рече тя, докато вадеше бавно ножа. — Знаеш, че никога не бих те наранила.

— Фалън.

— Всичко е наред. Имай ми доверие… Ти също, Мик. Трябва да стоиш напълно неподвижно. Ще извадя камъка. Искам да го извадя, без да те нараня, затова трябва да стоиш неподвижно. Мястото е натъртено, така че може малко да боли. Съвсем малко.

Тя си пое дъх, след това още веднъж, накрая много внимателно подпъхна върха на ножа под камъка.

— Набил си го дълбоко. Извинявай, че те боли. Почти успях. Стой мирно, стой мирно, само още минутка.

Налагаше се да натиска повече, отколкото искаше, но успя да разхлаби камъка и да го извади внимателно. Подхвърли го на Мик.

— Само още малко — гукаше тя, докато галеше крака и прибираше ножа обратно в канията, за да освободи другата си ръка.

Постави я над раненото копито, успокои го.

— Ако дойдеш с мен, ще ти сложа мехлем, от който ще се почувстваш още по-добре. Не е нужно да оставаш. Мога да помоля Мик да изтича обратно и…

— Фалън.

— Всичко е наред. Можеш да отидеш и да се върнеш за нула време. Малик ще знае какво да ти даде.

— Фалън — повика я отново той и тя долови нетърпението му, обърна се.

Видя сянката на Тайбше над земята преди да си избере клон, на който да кацне. Видя как Фоя Бан излиза от сенките.

— Те са заедно. Заедно са. — Изпълнена с радост, тя погали с ръка крака на Лоях. Усети трепета му, усети как се стягат силните мускули и инстинктивно отстъпи назад.

Двамата с Мик наблюдаваха с почуда как сребърният рог израства на едрата глава. Когато конят отново се изправи на задните си крака, се разпериха сребърни крила.

— Леле, мили боже. Мамка му! Това не е кон.

— Аликорн е. — Фалън въздъхна, обзета от страхопочитание. — Този вид се нарича аликорн. И е мой. Той е мой, както аз съм негова. Както е на Тайбше и на Фоя Бан и те са негови. Ние сме едно.

Тя посочи към небето и цветът заблестя, разпространи се. Радост, помисли си отново тя. Разсмя се, когато остави своя цвят да се слее с десетки дъги.

Стисна бялата грива, за да се метне на златното седло.

— Той… той няма юзди — заекна Мик.

— Ние нямаме нужда от тях. Искаш ли да те върнем обратно?

— Предпочитам да повървя. Тук долу ми е добре. Никой няма да ми повярва.

— Кажи им да гледат нагоре.

Разсмя се и вдигна ръце нагоре. Лоях се изправи с подскок и следвана от бухала и вълка, тя се устреми нагоре към радостта.

 

 

Малик я наблюдаваше как се носи в яркото небе на белия кон. Прелитаща звезда, помисли си той, ярка, прекрасна.

Усети как сърцето му се свива, докато тя се гмуркаше и се издигаше, описваше кръгове и се въртеше. Магьосникът, отговорен за Вестителката, усети как душата му пее.

— Най-сетне се държи здраво — прошепна човекът.

Тя обаче протегна ръка за бухала, гмурна се надолу и кацна на трийсетина сантиметра от препускащия вълк.

Малик усети как гърлото му се свива пред красотата и мощта, която се излъчваше от тях.

— Открих го! Ти не ми каза, че е аликорн.

— Не беше моя работа да ти казвам. Лоях сам избира пред кого да разкрие истинската си природа.

— Точно така. Мик за малко да напълни гащите. — Все още засмяна, тя погали Лоях по врата. — Толкова е красив. Само че има нужда от мехлем. На предното копито се беше забил камък. Извадих го и успокоих натъртеното място, но раната беше дълбока и той има нужда от повече грижи.

— Ще се погрижим за него.

— Знам какво са за мен, какво сме едни за други.

— В противен случай никога нямаше да ти позволи да го откриеш.

— Трябва да направим пристройка към обора, за да се чувства добре, когато реши, че иска да остане.

Тя прехвърли крак и се спусна на земята — скочи от доста високо — весело, с лекота.

— Добре.

— Но не обор. Просто навес. На него няма да му бъде приятно да стои затворен. Просто навес и слама, вода. Трябва да може да идва и да си отива когато пожелае.

Тайбше отлетя на близко дърво, Фалън погали вълка преди да пристъпи до главата на Лоях.

— Сега вече разбирам. Грейс е моя, но не е създадена за война. Той обаче е създаден за мен, за тази цел. Как само ми се иска да можеше просто да лети или тича, да си живее безгрижно. — Тя притисна лицето си към коня. — Иска ми се с всички ни да беше така. Само че не можем да си го позволим, нали?

— Предстоят битки. Но не и днес.

— Не и днес. — Тя отстъпи назад. — Отивам да донеса мехлем.

— Не каза нищо за най-голямото си желание.

— Нали току-що казах, че ми се иска всички да можехме да живеем безгрижно.

— Говоря за банята.

Тя го погледна, след това се разсмя.

— Съвсем забравих за нея. Това не означава, че не я искам. Бяхме сключили сделка. Ще ни трябват материали. Само че Лоях има нужда от мехлема. И от ябълка.

Малик остана при коня, бухала и вълка под небето, все още озарено от цветове. Наблюдаваше как момичето, което щеше да изпрати на война, влиза в къщата.

Усети как го сграбчва дива гордост и му прилошава от страх.