Нора Робъртс
Кръв от кръвта (5)

4.

Неподправен инат в комбинация с обида я изкушаваше да се заключи в тъпата стая с двете двуетажни легла — и тук покрити с карирано шалте, този път в червено и черно. Само че беше гладна и й се пишкаше.

Не се налагаше да се държи приятелски. Не виждаше причина да бъде любезна. Беше я нарекъл глупава — ах, пардон, невежа. Единствено защото беше стар не означаваше, че трябва да се държи любезно с човека, нарекъл я невежа.

Точно срещу стаята й имаше баня. Влезе и се заключи.

Пробва дали има течаща вода като завъртя кранчето на мивката, монтирана на стената, и остана разочарована, когато водата рукна. Предположи, че Малик се е погрижил за това, нямаше нужда да пробва силите си тук.

Тоалетната бе малко нестабилна, но служеше по предназначение.

Отдели минутка, за да разгледа лицето си в огледалото над мивката. Призна си, че предишната нощ не спа добре, нито пък по-предишната вечер. Личеше по сенките под очите й и бледите страни.

Не се интересуваше толкова дали изглежда добре, колкото дали изглежда силна. Затова си придаде малко светлинен блясък.

Не съм невежа, каза си тя, и не съм някоя слабачка.

Излезе със стегната крачка и отиде право при Малик, който се беше настанил близо до камината с чаша вино. Не блъсна вратата, докато излизаше, за да донесе дърва, но я затвори шумно.

Смрачи се, мека сивота се спусна сред дърветата, въздухът стана по-хладен. Усети мириса на дим, на бързо препускащата есен.

Дървата щяха да са добре дошли, помисли си тя, но преди това искаше да повърви, да се поразтъпче след часовете, прекарани на седлото.

Първо провери конете, завари ги вече заспали. Въпреки това отпусна лице до Грейс, за да почувства топлината на дома. Когато конят на Малик я погледна с мили, мъдри очи, Фалън го погали и си каза, че заслужава по-свестен ездач.

Остави ги да спят и тръгна покрай виещия се поток.

Вдигна поглед и видя хранилка за сърни до дебелия дъб. Стори й се забавно да наблюдава петте сърни как пасат, докато се спускат по полегатия хълм сред дърветата.

Какво ли щеше да бъде, запита се тя, ако просто продължи да върви? Също като сърните. Да тръгне нанякъде и да живее в гората. Да се скита, докато й е приятно, без да се замисля за нищо, освен за собствените си нужди.

Никой нямаше да й казва кога и какво да прави, поне така си мислеше. Никой нямаше да очаква много от нея, когато искаше просто да се порадва на простичко съществуване.

Облегна се на едно дърво, притисна буза към грубата му кора. Чу как бие сърцето му. Затвори очи и усети сърцата на сърните от другата страна на поточето, пулса на водата, на земята.

Усети вътре в себе си живота, който туптеше във всичко, което растеше и дишаше наоколо. Представи си птица, разперила криле над нея, сърцето й биеше тихо и бързо, тихо и бързо. Усети бухала по-дълбоко в гората, задрямал в очакване на падането на нощта и началото на лова.

Стисна очи по-силно. Разбираше, че не иска просто да поеме нанякъде, да заживее завинаги в гората. Искаше да усети ударите на сърцето на майка си, на баща си, на братята си. Те обаче бяха твърде далече.

— Едва първият ден е — прошепна тя. — Мога да преживея един ден. Мога да си променя мнението по всяко време, когато пожелая, да се прибера у дома.

Успокоена от тази мисъл, тя отвори отново очи, обърна се и тръгна към колибата.

Слънцето гореше между дърветата на запад, жарваше хълмовете със светлина, която тя усети също като биенето на сърцето си.

Докато наблюдаваше този огън в края на деня, тя тръгна обратно с огромен наръч дърва.

 

 

Потомката на боговете, но все пак тийнейджърка, знаеше как да се цупи. Преглъщаше храната, която Малик беше извадил, но не продумваше. Взе си малко от тортата за рождения си ден, защото искаше да се почувства близо до семейството си. Това само я натъжи, накара я да приеме, че не са близо, че няма и да бъдат през следващите две години.

Ако Малик се беше опитал да я развесели, тъгата й щеше да изригне като нажежена ярост. Той го знаеше и затова също мълчеше.

Когато й каза да прибере след вечерята, тя не спори. Изми чиниите, подреди кухнята, докато той седеше пред камината и четеше.

Беше любопитна, но не го попита за книгата, заключи се отново в стаята. Този път добави заклинание към ключалката, просто напук.

Въпреки че ритуалът със свещта винаги я даряваше със спокойствие, тя не я извади и не я запали, защото беше от него. В този момент единствено Малик бе виновен за мъката, която я притискаше.

Вместо това се сгуши под одеялата с „Кралят маг“, като осветяваше страница след страница. Познатите думи единствено подсилиха тъгата й.

Тя остави книгата, остана да лежи в мрака и й се прииска да беше обиколила колибата, за да си намери нещо друго за четене. Старите вестници и списания я очароваха. Не очакваше, че ще заспи, очакваше да прекара нощта в мислене. Дори очакваше часовете с нетърпение.

Заспа неусетно и не се събуди дори когато луната надникна през прозорците, а феите дойдоха да танцуват пред стъклото.

Събуди се с първите слънчеви лъчи. Засрами се, че бе спала толкова дълго и толкова добре. След това си спомни, че майка й го наричаше оздравителен сън. Раненото й сърце се нуждаеше от този сън, който щеше да му помогне да се възстанови.

Потри между пръстите си халката и медала. Докато лежеше тихо, само още няколко минути, тя си представи как баща й става и се подготвя за деня, как слиза, за да направи кафе. А майка й слизаше, за да приготви закуската.

Всички ставаха рано, защото добитъкът трябваше да бъде нахранен, да се съберат яйцата.

Имаше куп задачи за вършене, уроци за учене, носеше се ароматът на пресен хляб. Може би щяха да отскочат до селото или до някое друго съседно, за да направят размяна. Щеше да има и свободно време за четене и игра.

Къде ли щеше да бъде тя, докато семейството й прекарваше деня?

Стана и нахлузи ботушите. Добави дърва към огъня, който се беше превърнал в жарава, и излезе да се погрижи за конете.

Остана да наблюдава изгрева на слънцето, както бе наблюдавала залеза.

Когато се върна, Малик бе поставил две чаши силен чай на плота и бе опържил яйца с бекон в тиган на огъня.

— Добро утро — поздрави той. — Тръгваме след закуска.

— Добре. — Тя посегна към чая — беше по-силен, отколкото го харесваше, и малко горчив без меда, както го предпочиташе.

Прииска й се да се беше сетила да вземе мед. Седна, стиснала чашата, и когато Малик постави чинията пред нея и също седна, тя започна да се храни.

Част от негодуванието й към него се бе стопило през нощта, а мълчанието й бе омръзнало.

— Значи нямаш нито жена, нито деца.

— Нямам.

— Мъже ли предпочиташ?

— Не. — Той продължаваше да дъвче, докато говореше. — Моето задължение, моята цел беше друга.

— Всъщност не ме интересува дали имаш жена или мъж до себе си или в леглото си.

Той я погледна.

— Онова, което се искаше от мен, онова, на което съм се обрекъл, бе безусловна лоялност към Вестителката. Партньорът, любовницата също заслужават лоялност. А тези лоялности могат да се сблъскат.

Тя не приемаше този начин на мислене.

— Родителите ми са лоялни един към друг и същевременно са лоялни към децата си. Към всички ни.

— Това е любов, която е нещо повече дори от задълженията и от положена клетва. Любовта е много по-мощна.

— Ти обичал ли си някого?

— Имаше едно момиче навремето с игриви очи и огнена коса. Не мога да кажа дали изпитвах любов, беше по-скоро копнеж. Сърцето ми започваше да блъска, щом я зърнех, а пък когато ми се усмихнеше! Тогава бях най-богатото момче на света. Знаех, че ако някога усетя ръката й да ме докосва по лицето, дори само това, щях да умра щастлив и доволен.

Фалън изсумтя и се изсмя.

— Никой не е умрял от любов.

— Напротив, зависи къде ги отведе любовта или какво ги накара да сторят. Аз така и не усетих ръката й на бузата си. Направих своя избор.

— Може да си я обичал, защото си бил момче, а сега вече си стар, но я помниш. — Тя изяде последното яйце. — Ти на колко си години?

Малик се отдръпна назад и я погледна право в очите.

— Роден съм на третия ден от третия месец на година шестстотин седемдесет и първа.

— Стига де. — По навик, тя понечи да поеме чинията му, за да я вдигне. — Ако не искаш да ми кажеш, просто…

Той я стисна за китката.

— Роден съм от вещица, баща ми е войник, чиято майка е имала елфска кръв. Почти не го помня, тъй като е загинал в битка, когато съм бил малко дете. Бях единственият й син и също като майка ти, тя плака, когато бях призован. Бях десетгодишен, когато я напуснах. Следващите десет посветих на тренировки, обучение и много пътувания. След това още десет практикувах и водех отшелнически живот. След това спах, докато годините се изнизваха и светът се променяше. Магията се криеше или умираше, а онези, които имаха дарба, бяха преследвани, сочени с пръст или просто им обръщаха гръб. И така до нощта, в която ме събуди една-единствена капка кръв, която падна върху първия щит. Усетих как той се пропука и разтърси под тази жертва. Тогава времето ми започна отново, също както твоето ще настъпи.

Тя му повярва и вярата накара сърцето й да забие по-силно.

— Да не би да казваш, че си безсмъртен?

— Не, не. Аз кървя. Животът ми ще има край като на всеки човек. Само че от мен се иска да обуча, да служа и да защитавам Вестителката, която ще поеме меч и щит, която ще донесе светлина и ще възстанови баланса. Казах да. Положих клетва. Никога няма да я наруша. Направих този избор. Никога няма да те предам.

Той се изправи и вдигна сам чиниите.

— Какъв е този първи щит и как се е спукал под капка кръв? Колко са? Къде са? Как…

— Ще научиш. Засега, събери си нещата и оседлай конете. Аз ще се справя с чиниите.

— Дай ми поне един отговор — настоя тя. — Един проклет отговор.

— Задай правилния въпрос.

Тя се поколеба, след това зададе въпроса, който й тежеше най-много.

— Ами ако не съм достатъчно добра? Ами ако се окаже, че не съм нито достатъчно добра, нито достатъчно умна, за да се справя с всичко това?

— Тогава ще се проваля. А аз нямам такова намерение. Предстои ни дълъг път.

 

 

Яздиха цял час в пълно мълчание. Фалън не се цупеше, просто мислеше. Знаеше, че някои феи живеят повече от сто години. Също като старата Лилиан у дома, която твърдеше, че е на сто и двайсет. Елфите също имаха дълъг живот, а децата от смесени бракове… не бе имало достатъчно време след Гибелта, за да знае със сигурност.

Никога обаче не беше чувала за човек, живял повече от хиляда години. Каза, че бил спал, спомни си тя. Нещо като хибернация ли?

Ако всичко това беше въпрос на избор, защо е бил призован в седми век, за да обучи момиче, родено хиляда и петстотин години по-късно?

Беше много объркващо. Не разбираше, но това не означаваше, че е невежа. Просто не разбираше.

Яздеха през гори, през поля, по пътища. По някои от пътищата все още имаше изоставени автомобили. Видя хълмове и къщи, дори няколко човека и нещо, което разбра, че е село — по-голямо от онова, което познаваше, със сгради и места, на които навремето са продавали гориво за автомобилите и храна за пътниците.

През повечето време Малик яздеше встрани от пътищата, далече от сградите, които тя забелязваше в далечината.

И не спираше да се пита за какво ли не.

Беше разучавала карти, глобуса, атласа. Беше гледала дивидита, които показваха един друг свят, показваха живота на хората, и това й се струваше толкова далечно и различно.

Само че светът, щом попаднеш в него, осъзна тя, се оказваше много по-огромен от всичко, което си беше представяла.

Той просто нямаше край. Не можеше да повярва, че някога е бил пълен с хора, че по тези широки пътища, наричани магистрали, са бръмчали автомобили.

Беше като приказка, като филмите по телевизията.

— Ти виждал ли си го? — попита тя. — Когато е бил с много хора, автомобили и самолети?

— Да. И въпреки че погледнах в огледалото, въпреки че ми беше показан, пак бе истинско чудо.

— Наистина ли става въпрос за избор, можех ли да откажа?

— Винаги става въпрос за избор. Аз няма да те предам и няма да те лъжа.

— Тогава, след като си бил призован толкова отдавна — преди да съществуват автомобили и самолети, преди светът да се напълни с хора — как е възможно това да се случи куп години преди дори да съм родена?

— Сили, много по-могъщи от моята, по-могъщи отколкото твоята някога ще бъде, са предвидили какво ще се случи. Това е същността на хората, с магически сили или без тях, да копнеят за мир, а да се стремят към война. Това е същността на онези, в които има повече мрак, отколкото светлина, да замислят войни, да копнеят за власт. Ако мракът се бе провалил онази нощ, ако щитът бе останал цял, сигурно щях да проспя още едно хилядолетие и Вестителката все още нямаше да бъде родена. Но в определен момент във времето щеше да се случи.

— Сънувал ли си?

Той й отправи едва забележима усмивка.

— Изживял съм цели животи в сънища. И научих, докато спях, за света и неговите промени.

— Май не си успял да си починеш добре.

Той се разсмя.

— Не успях — призна той. — Не си починах.

Прекосиха в лек галоп незасято поле, след това се изкачиха по стръмен склон към черен път.

— Колко още остава?

— Още два часа. Привечер ще завали, но ние ще сме пристигнали преди това.

— Дъждът ще плисне преди това — отвърна Фалън.

Той я изгледа бавно и надменно.

— Нима?

— Яздим на югоизток, вятърът идва откъм изток и носи дъжд. Ще завали поне час преди да мръкне, ако пътуваме в тази посока още два часа със същата скорост.

Тя го погледна и сви рамене.

— Фермерите познават времето. Останалото е просто математика.

— Хм — изсумтя той и продължи да язди.

— Някой…

Тя млъкна, когато той вдигна ръка, щом чу двигателите. Прокле се, че е тръгнал по този път — за да спести време — а нямаше къде да се прикрият.

Докато той обмисляше възможностите, три мотора се показаха на височината и се спуснаха с шумно ръмжене.

— Ако ти кажа да вървиш, яздиш по най-бързия начин през полето. Аз ще те намеря.

Нещо в нея потръпна; нещо в нея се стегна.

— Шестима са, а ти си сам.

— Винаги си сам в този свят. Прави каквото ти кажа. Не разговаряй с тях и ако ти кажа да вървиш, бягай.

Бяха по двама на мотор, забеляза Фалън. Трима имаха оръжия на коланите, трима носеха пушки. Четирима мъже, две жени.

Всички бяха Похитители, реши тя, когато забеляза черепите, нарисувани отстрани на моторите.

Мъжът най-отпред обърна мотора напряко на пътя и тя и Малик спряха конете. Непознатият беше с кърпа на черепи, вързана на кестенявата коса, и висулка, също с череп, на врата.

Брадата му беше сплетена на две дълги плитки.

Жената зад него имаше огромен белег на лявата буза. Също като при останалите, черни очила криеха очите й.

Тя прехвърли крак над мотора, смъкна пушката от гърба си и я задържа застрашително.

Фалън разгледа останалите, опита се да накара сърцето си да бие спокойно, докато гърленото ръмжене на моторите угасваше.

Водачът им слезе от мотора си.

— Я да видим какво имаме тук.

— Двамата с внучката ми пътуваме на юг, за да търсим работа.

— Сериозно? Чухте ли? Търсели работа.

Мъжът на втория мотор смъкна слънчевите очила и намигна на Фалън. Тя усети как кожата й става лепкава.

Ако трябваше да се бие, смяташе първо да поеме жената, а след това онзи с намигването.

Нямаше да се спаси с бягство. Никога не би оставила човек сам сред толкова врагове.

— Какво има в торбите?

— Всичко, което ни е останало на този свят. — Молбата в гласа на Малик накара Фалън да се обади.

— Почти нищо.

— Значи ще се оправите с едното нищо. Слизай от коня, дядка. Ти също, сладурано.

— Моля ви. Тя е просто дете.

Втората жена извади пистолет.

— Да слиза от коня или ще я застрелям.

— Да не си посмяла да стреляш по прясното месце. — Онзи, който беше намигнал, слезе от мотора и потри ръка между краката. — Аз ще й намеря работа.

Всички се разсмяха по начин, който този път не накара Фалън да почувства кожата си лепкава. И умът, и кръвта й станаха много хладни.

Тя слезе от коня.

— Вие сте шестима — заяви презрително тя. — А ние сме двама.

Водачът извади нож от колана си.

— Ще остане само един.

Хвърли се към Малик.

Случи се бързо, преди Фалън да успее да реагира, а тя мислеше, че е готова.

Юмрукът на Малик се стрелна напред, тежък като чук. Ударът изстреля мъжа право в жената отзад и двамата паднаха.

С другата си ръка запокити топка вятър, който издуха втората жена и пистолета й шест метра назад. Дори след като тя се стовари тежко на земята, Малик извади меч.

Двама се втурнаха към него, третият се дръпна настрани и нападна Фалън.

Тя извади ножа си и без да се замисля го подпали.

— Скапана Странна мръсница — изсъска той и извади пистолета си. — Куршумите са по-силни от ножа, винаги.

— Не, не са. — Нещо потръпна под стоманата. Тя разряза въздуха с ножа и пистолетът в ръката му избухна в пламъци.

Той изпищя и го изпусна, опита се да угаси пламъците по ръката си, а тя направи едно от първите защитни движения, на които я беше научил баща й. Изрита го в топките.

Когато той падна, тя се обърна, готова да помогне на Малик. Той стоеше с окървавен меч.

Двама лежаха мъртви на земята. Останалите трима бяха ранени. Онзи, който й беше намигнал, се беше свил и стенеше, а тя си помисли, че ръката му едва ли някога ще му послужи отново.

— Събери оръжията — нареди остро Малик.

Той се наведе за пистолета и ножа на водача им. Фалън усети, че й призлява, макар всичко да беше приключило. Стараеше се да не позволи на ръцете си да треперят, докато взема оръжията от мъртвите.

— Пистолетът на този е прекалено разтопен и не може да се използва.

Малик погледна към нападателя, който стенеше, свил ранената си ръка.

— Хм — измуча той, също както когато тя му каза прогнозата си за времето.

Тя метна една от пушките на рамо, а Малик взе две. Прибраха останалите оръжия и се качиха на конете.

— Не ми каза да бягам.

— Ти щеше ли да го направиш?

— Не.

— Тогава защо да си губя силите?

— Можеше и да не успееш да ги ликвидираш всички.

— Може, но вече няма значение. Ти притежаваш кураж. Би се добре с твоя човек.

— Не трябва да ги оставяме така. Другите може да ни догонят.

— Ние не убиваме невъоръжените и ранените.

— Не, но… — Тя вдигна ръка и подпали гумите. — Както са ранени, невъоръжени и пеша, няма да ни погнат и ще им бъде по-трудно да наранят някой друг.

Малик наблюдаваше моторите, които падаха на земята.

— Браво. Добра тактика.

— Здрав разум — поправи го тя и подкара коня по пътя. Гърлото й беше стегнато, пресъхнало, но тя успя да заговори. — Те щяха да те убият, да ме изнасилят, а след това да убият и мен. Или пък да ме заведат там, накъдето са тръгнали, да ме изнасилят отново, а след това да ме убият. Може би щяха да задържат конете, ако има за какво да ги използват, или да ги заколят заради месото им.

— Да, спор няма.

— Ти уби двама. Може би трима, защото жената е тежко ранена. Най-вероятно ще я оставят тук.

— Притеснява ли те, че отнех живота им?

— Не. Да — поправи се тя. — По-скоро да, докато… Те щяха да ни убият. Не за да се защитят, а защото им е приятно. Ако бяхме двама най-обикновени хора на пътя, ти щеше да си мъртъв, а аз… Направихме правилен избор.

— Те направиха погрешен избор. Приеми случката за първия си урок.

Тя кимна и го погледна.

— Преди нямаше меч.

— Нямах ли наистина?

— Щях да забележа.

Той сръчка коня и премина в лек галоп.

— Трябва да гледаш, за да видиш.

 

 

Той бързаше, следваше пътя, когато пред тях изникна друго селище, само от къщи. Огромни къщи, скупчени близо една до друга, повечето почти еднакви.

Някои имаха широки прозорци, на други личеше, че са пострадали от пожар. Във високата до коленете трева пасяха сърни и вятърът виеше по празните улици.

Фалън мерна сянка на един от прозорците. Не всички къщи бяха празни.

— Защо хората не обработват земята и не отглеждат храна?

— Не всички знаят как — отвърна Малик. — А някои се крият и претърсват каквото е останало. Страхът ги кара да се заключват.

Тя се замисли над това, докато яздеха. По нейна преценка, къщите бяха повече от сто и близо една до друга, така че можеха да се защитават добре. Каква загуба, реши тя, а земята, която не обработваха, пустееше.

На няколко пъти по време на пътуването тя отбеляза наум местата, през които минаваха, като на карта.

Отново влязоха в хълмиста гора. Тя чу бълбукането на потока преди да го види и заедно с Малик последва криволичещото корито.

Потокът стана по-широк, след това водата се заспуска пенлива около скали. Скалите продължаваха към високото, а водата стана още по-бърза и клокоченето й изпълни гората.

Тя забеляза няколко феи, които трепкаха в бледите дъги на лъч слънце, докоснал бързоструйната вода.

Зад водопада, където шумът от водата се превръщаше в тиха музика, Малик спря на широко сечище.

Мъх беше пораснал по отсечените дървета, лишеи бяха завладели скалите. В края дърветата се бяха превили, за да образуват арковиден покров.

Когато Малик слезе от коня, Фалън реши, че иска конете да си починат, затова направи същото.

— Почти пристигнахме. Можем да ги напоим в потока, да ги поразходим и да тръгнем отново.

— Тук ли? — Тя нямаше нищо против да живее в гората, но не бе съгласна да живее без подслон през следващите две години. — Лагер ли ще си направим?

Без да каже и дума, Малик й подаде юздите на коня си и пристъпи напред.

Вдигна ръце, изпъна рамене и отвори длани. За момент не стана нищо, чуваше се единствено тихото ехо от водопада, потръпването на вятъра сред дърветата. Слънцето се спускаше, светлината му пълзеше през листака над сечището, а сенките се местеха при всеки полъх на вятъра.

След това чу жуженето на силата и усети пулса й във въздуха, как накара ръцете и вратът й да настръхнат. Конете също я усетиха и отстъпиха нервно, затова тя стегна юздите.

Очите на Малик станаха по-дълбоки, лицето му пребледня, когато вятърът се надигна и разроши и неговата коса, и нейната.

Светлина и сенки се промениха, формите се размазаха като зад вълнообразно стъкло.

След това гласът му проехтя и той разпери широко ръце.

— Отвори се веднага ти, що съм затворил. Разкрий онова, което съм забулил. Това място е мое творение. Вестителката е тук.

Размазаният образ се изчисти, придоби форма, цвят и очертания.

Ето че на сечището се появи къща със сламен покрив и стени в цвят на пясък. Беше по-малка от фермерската къща, по-голяма от колибата, имаше прозорци на запад и дебела дървена врата. До нея — малък обор с остър връх и двойна врата, а наблизо се виждаше малка оранжерия.

Също както на вратата на къщата, защитни символи бяха гравирани на обора и на стъклената врата на оранжерията.

Статуя на богинята, същата както при колибата, беше поставена до вратата на къщата сред езеро от лъскави камъчета.

Тя беше виждала магията на майка си и бе практикувала своята. Никога обаче не беше виждала подобна мощ, която да скрие и промени обект с такива размери.

— Погрижи се за конете — нареди той. — Те изминаха дълъг път.

— Блед си.

— По-лесно е да отвориш, отколкото да затвориш. Погрижи се за конете — повтори той, — след това влез вътре.

Той си взе торбата, влезе в къщата и затвори вратата.