Нора Робъртс
Кръв от кръвта (25)

24.

За две седмици работливи екипи, които се въртяха на смени, завършиха работата над базата и казармите и Фалън свика ново събрание. Този път тя помоли водачите на Нова надежда да дойдат в къщата, която майка й беше превърнала в дом — с поставените на кухненския перваз билки и бутилките с цветя, с аромата на прясно опечен хляб и меден сладкиш.

Настоя да присъстват Дънкан, Тоня, Стар и — макар да знаеше, че това ще натъжи майка й — Колин.

Тя стоеше в голямата стая, както я наричаше майка й, където бяха подредени храни и напитки на плота в кухнята, а мебелите, донесени от доброволци, вече бяха подредени.

— Първо искам да благодаря на всички, че завършиха казармите толкова бързо. Повечето от онези, които работиха по изграждането им и по трасетата, не ме познават, но те отделиха от времето си, допринесоха с материали, защото присъстващите в тази стая ги бяха помолили. Сега ще помоля всички вас въпросите, които ще обсъждаме тази вечер, да останат поверителни. Ъ-ъ-ъ…

Погледна Арлис, която записваше бързо, и тя вдигна очи.

— Неофициално ли ще бъде?

— Да. Поне докато не бъдат задействани нещата.

— Неофициално, докато кое не бъде задействано?

Възползвай се, каза си Фалън. Майка й имаше доверие на Арлис.

— Ще изпратя да доведат войниците. Колкото повече хора знаят, че те ще дойдат и откъде ще дойдат, на толкова по-малко сигурност можем да разчитаме.

— Разузнавачите и екипите по доставката на храна ще разберат — изтъкна Джона.

— Не и преди да приближат. Тогава ще изпратим хора да подсигурят безопасното им пристигане. Подготвила съм някои имена за тази охрана. По и Ким, Флин, Стар, Маги Райдел. Ако имате други предложения, ще ви бъда благодарна. Някои от войниците са доста неопитни, няма да имат сериозно обучение. Някои пристигат като семейства с малки деца.

— Добре. Неофициално — съгласи се Арлис. — Разбрахме се.

— Ще помоля Колин да продължи работата с младите, но те ще станат твърде много, за да може да се справя, когато новите хора пристигнат, затова ви моля да дадете предложения.

— Дензъл — обади се веднага Дънкан. — Той се справя добре с децата и на теория е много по-добър, отколкото на практика.

— Съгласен съм — намеси се Уил. — Брайър и Арън имат богат опит с инструкторската работа. Какво ще кажете за другите бази?

— Ще изчакам Малик, Томас, Трой, Борис да ми кажат дали имат нужда от още инструктори. Ако имат, има ли квалифицирани хора в Нова надежда, които ще се съгласят да пътуват, да прекарат месеци някъде далече? Може би дори повече.

— Ще ти подготвя списък с имена — Кейти погледна Арлис и тя кимна — на онези, които нямат семейства или са готови да се изнесат от Нова надежда. Ще бъда честна с теб, Фалън. В общността се прокрадва тревога, че ти просто ще нареждаш на хората да се обучават, или бият, или да се преместят на други места.

Тя беше видяла погледите, беше чула слуховете. Беше доловила страх.

— Хана не се бие.

— Ходя на основно обучение — започна Хана.

— Ти си лечителка, не войник. Ти притежаваш умения, призвание. Защо ми е да ти тикна меч в ръката?

— Тя се справя доста добре с лъка — вметна Тоня. — Но си по-добра с турникет — обърна се тя към сестра си.

— А други са по-добри в осигуряването на храна, в строителството, в грижите за деца, в правенето на оръжия, вместо в използването им. Или с… — Фалън замахна с ръка към Чък, — с технологиите.

Чък барабанеше с пръсти по гърдите.

— Аз съм само за тази работа.

— Защо ще карам когото и да било да се бие? По този начин няма да постигна нищо, освен негодувание. Защо ми е да местя хора, да разбърквам живота им или пък живота на семействата им? — Вече разгневена, тя се замисли. — Все още не съм се доказала.

— Промените идват трудно — изтъкна Арлис. — Разбрахме го, когато въведохме правила и закони и градския съвет. Сега сме повече, отколкото преди, така че независимо дали си се доказала или не, ще има отпор. Освен това си много млада — добави тя. — Това вече е проблем за някои. Странните са по-спокойни, но и сред тях някои надигат глас.

— Хората са станали самодоволни. — Бил приглади колене с длани. — Тук имаме рутина и всяка промяна изважда някои от релсите. Дяволите да го вземат, преди няколко години се настанихме тук и гласувахме за задължително рециклиране и изхвърляне на боклука. Човек би казал, че това за някои беше наложено със закон робство. Минахме през този етап и сега това се спазва. В момента не всички са доволни, че довеждаш толкова много хора.

— Непрекъснато валят оплаквания — потвърди Кейти. — Носят се какви ли не слухове. Засега остави на мен да се справя с това и на градския съвет.

— Ако имаме повече войници, Хана може да се съсредоточи над лечението, някои като Петра ще се заемат с гледането на деца. Готвачка като… — Тя се опита да си спомни името.

— Сал — помогна й Еди.

— Да, нея имах предвид. Тя може да готви и така нататък. Но повече? Онези, които се оплакват и негодуват срещу промяната, не обръщат внимание на онова, което се случва в света, и не са научили нищо. Те забравят, предпочитат да забравят какво се е случило на четвърти юли и онези, които са загинали същия ден. Те приемат за даденост хората, които рискуват живота си, за да спасяват други, за да се бият срещу разрушението на всичко, което са създали.

Кейти кимна.

— Не грешиш, но някои няма да искат да го чуят, когато е казано толкова открито. Трудно е, Фалън, жестоко е един родител да приеме, че детето му, независимо дали детето е негово собствено, или е прието в семейството, се обучава за войник. Трудно им е да преглътнат и че едно дете ще ги ръководи.

Тя вдигна ръка.

— Не ми казвай, че не си дете. Много добре знам, както и всички в тази стая. Ти си млада и ще попаднеш на хора, които те възприемат като дете.

— Няма да е така, след като се докажа.

— Вече го каза — прошепна Лана. — Какво искаш да кажеш с това, че ще се докажеш?

— Започва тази вечер. Извинявам се. Много се извинявам. Аз съм твое дете и знам какви жертви сте правили и двамата досега.

Саймън пое ръката на Лана и преплете пръсти с нейните.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Ще елиминирам няколко атомни оръжия.

— За бога, Фалън.

— Знам къде и как. Мамо, Книгата на заклинанията е в мен. Знам как да го направя. Това е необходимо, ще покажа сили, мощ, че съм се посветила на светлината. Тази вечер ще започнем с пет места.

— Ние ли?

Тя погледна към Дънкан и Тоня, след това отново към Кейти.

— Много се извинявам, но имам нужда от тях.

— Каквито и сили да притежавате, вие сте трима тийнейджъри, които са решили да се занимават с ядрени оръжия. Трябва да намерим експерт, някой, който разбира от ядрени бомби, от обезвреждането им…

— Както казах и преди, няма да обезвреждаме, ще елиминираме. Те ще престанат да съществуват.

— Радиационното отравяне…

— Мамо — прекъсна я тихо Дънкан, преди да се обърне към Фалън. — Магията е все още наука. Не може да се елиминира материя, без да бъде заменена. Магия 101.

— Но вие не можете да променяте материята.

— Алхимично заклинание, така ли? — Заинтригуван, Дънкан мушна палци в предните джобове и се замисли. — Сега вече говориш за следдипломна квалификация.

— Те ще престанат да съществуват и ще се превърнат в нещо друго, в нещо безобидно и ние ще унищожим безобидното. Освен това ще елиминираме устройствата, с които се включват или изстрелват.

— Чакай, чакай — размаха ръка Чък. — Компютри, електроника, компоненти. Боже мили, ами данните в тях? Можем да ги използваме. Не можете просто да ги промените в маргаритки или кученца. Вземете ме с вас, ще ги изключа, след това трябва да ги пренесем тук. Боже господи, какви чудеса мога да сътворя с тях… Извинявайте, дами, но това направо ме побърква.

— Ще ни кажеш какво е най-полезно, какво да донесем и ние ще го транспортираме в някои от другите бази. Ще помогнеш ли в създаването на комуникационни центрове извън Нова надежда?

— Аз съм твоят човек. Разчитам на двама, които искам с мен щом получим стоката. Всъщност, ще спестите време, ако ни разделите. Те не са добри като мен, но пък няма добри като мен.

— Участваш — отвърна Фалън. — Мамо, ще ни трябва от енергийния тоник. С По открихме…

— Боже, и още как — потвърди По.

— Прехвърлянето изяжда силите на хората без магически способности и ги дезориентира — добави Фалън.

— За да… мама му стара. — Чък се ухили широко и се престори, че танцува на стола. — Това е направо върховно.

— Приготви се за главозамайващо пътуване — предупреди го По.

— Имате нужда и от мен.

Уил остана с отворена уста, когато се обърна към Арлис.

— Защо? Стига де.

— За репортаж от мястото на събитието. Ще видя всичко със собствените си очи. Хората ми имат доверие, Уил, защото знаят, че казвам истината. И хората тук, и онези, които слушат предаванията. Фалън е права, това е страхотна проява на сили… и намерение. Уил, аз се занимавам с това, също като теб, когато громиш Похитителите, Воините. Ти трябва да го направиш, Фалън, но също така имаш нужда хората да разберат и да ти повярват.

— Да, права си. Само че някои от нещата, които вършим, трябва да бъдат изпуснати. Като например подробности около самото заклинание.

— Ще бъде неофициално. Напълно съгласна съм. Направи тоника двоен, Лана. Двамата с Чък ще си го разделим.

— Отново поемаме на път — намигна й той.

— Ще донеса тоника. — Пребледняла, Лана се изправи. — Преценила ли си рисковете?

— Да, честна дума.

— Преценила си рисковете и знаеш — продължи Лана, — че без теб мракът печели.

— Да, честна дума.

— Трябва да отида до офиса, да взема някои неща. Видеокамера, която ще бъде изключена по време на заклинанието и когато по друго време кажеш — каза Арлис на Фалън.

— И аз имам нужда от някои неща. Ще ме закараш ли? — попита Чък.

— Ще ви изпратя. — Уил стана. Искаше да каже нещо на съпругата си.

— Трябва да поговоря с Дънкан и Тоня за минута. — Фалън посочи настрани, след това излезе на верандата.

— Можеше да кажеш, че тази вечер ще ходим на мисия — започна Дънкан.

— Не исках да се разчува.

— Да не би да си въобразяваш, че ще се раздрънкаме за подобно нещо? — сопна й се Тоня.

— Не, но колкото по-скоро след като е казано заминем, толкова по-малко хора ще знаят и така е най-добре. Разполагам с всичко, от което имаме нужда — в раницата е, но не очаквах да вземем двама цивилни или да носим още нещо освен материали и оръжия. Компютърните части — разбирам колко са ценни, но това е предизвикателство. Ще ни отнеме повече време и повече сили.

— Още две вещици? Майка ти?

— Не. — Фалън поклати глава. — Трябва да сме тримата. Това го знам със сигурност. Сега логистиката е по-сложна, но е постижима. Що се отнася до заклинанието… Трябва да го предам от себе си на вас, за да се получи. И тримата трябва да знаем, а вие не забравяйте, че знанието ще бъде у вас не само тази вечер, ами винаги.

— Как се прави? — попита Дънкан. — Влиза, излиза, май няма просто да редим думи.

— През кръвта. Сега, веднага. — Тя извади ножа си. — Кръв при кръвта, мощ при мощта, светлина при светлината. Трябва да сте сигурни, в противен случай…

— Ала-бала, кървава магия, сериозни дрънканици. Да действаме. — Дънкан протегна ръка. — И да започваме партито.

Тоня направи същия жест.

— Той е прав.

— Сериозно е — измърмори Фалън. — И двете ръце. — Тя поряза първо своите длани, след това неговите, накрая на Тоня. — Стискаме ръце. — Тя стисна ръката на Дънкан, после на Тоня и вдиша дълбоко.

— Кръг от трима, кръг на доверие, дари моите знания за онова, което трябва. Ние сме твои деца — рече тя, докато кръвта им се смесваше, затопляше и искреше. — Ние сме написаното. Едно, две, три, три, две, едно със споделените знания мракът е разбит. През кръвта този дар предай, както ще дам и аз. Така да бъде.

Усетиха тласък в корема, сърцето, ума. За момент Дънкан можеше да се закълне, че кръвта му гореше като светлина. След това се успокои, утихна и той разбра.

— Толкова е простичко. Щом разбереш, веднага става съвсем простичко.

— Напълно логично — потвърди Тоня. — От друга страна, се чувствам така, сякаш съм бръкнала в електрически контакт. Косата ми станала ли е като на Айнщайн?

— Тя си е такава през половината време — отвърна Дънкан.

— Изглежда чудесно. Трябва да се връщаме вътре. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-добре.

— Чакай. — Дънкан все още държеше ръката на Фалън и усети как неговата потръпва. Цялото му тяло вибрираше. — Ще ни кажеш ли къде отиваме? На тях ще кажеш ли?

— Само първото място. Прекалено далече е, така че няма значение. Невада.

Отне време. Трябваше да покаже на Уил на картата къде точно възнамеряваше да отиде, да измисли как да транспортират компютърните части, оръжията и другите неща.

Надяваше се тоникът на майка й да не позволи цивилните да рухнат.

— Сигурна ли си, че е празно? — попита настоятелно Саймън. — Затворници? Военни? Капани?

— Влизала съм там през кристала, а и иначе. Празно е от години. Има човешки останки — добави тя и погледна цивилните. — Трябваше да ви кажа.

— Виждали сме трупове и преди. Не се тревожи. — Арлис целуна силно Уил. — Ще се върна с най-голямата находка.

— Хванете се за ръце — нареди Фалън. — Дишайте. Ще бъда бърза — обеща тя, погледна Дънкан, след това Тоня и се прехвърли.

— Те ще бъдат добре. — Хана плъзна ръка в ръката на майка си и прегърна Лана. — Всичко ще бъде наред.

* * *

— Телепортирай ме, Скоти. — Чък се олюля и се опита да си поеме дъх след прехвърлянето. Бе готов да се обзаложи, че очите му са се преобърнали. — Добре, страхотно беше.

— Аз същата ли съм си? — попита Арлис, когато подът се заклати под краката й, сякаш се намираше на кораб в бурно море. — Чувствам се цялата.

— Цялата си и си прекрасна. Страхотно пътуване, хлапета. Страхотно. О, боже, ела при татенцето.

Той се спусна към мониторите и уредите.

— Реших първо да дойдем тук — обясни Фалън, — за да може той да ни каже какво да вземем.

— Може ли да взема всичко това? Може ли, може ли?

— Този път само важните неща.

— Нека запиша всичко това. — Арлис включи камерата. — Какво друго има тук?

— Това е нещо като завод — обясни Фалън. — За складиране на оръжия, тестове и поддръжка. Има най-различни неща — готови храни, униформи, лекарства, въпреки че повечето сигурно са с изтекъл срок на годност. Но медицинската апаратура ще бъде добре дошла за клиниката. Бойните глави са на първо място. Ти можеш ли да работиш тук? — попита тя Чък.

— И още как.

— Бойните глави са няколко етажа по-надолу. Има асансьор. Не можеш да направиш нов скок толкова скоро, Арлис, така че слез с това.

— Има ли електричество? Ти си осветила, познавам магическата светлина.

— Няма ток. Много отдавна е прекъснат. Но мога да накарам асансьора да работи.

Слязоха долу, докато Арлис се опитваше да не мисли, че огромната стоманена кутия се движи с помощта на магия.

Последва Фалън, която очевидно знаеше къде отива и през всичкото време снимаше и коментираше.

След това се закова на място, когато видя през дебело стъкло бойните глави.

— Мили боже.

— Можеш да ги снимаш, но трябва да останеш тук. Щом влезем, изключи камерата.

— Добре.

— Ще ти кажа кога можеш да я включиш отново.

— Добре.

— Спри я веднага.

Заедно с Дънкан и Тоня, Фалън се прехвърли. Арлис наблюдаваше и тримата със свито сърце как се канят да унищожават.

Тя не записваше нищо. Само че нямаше да забрави.

Беше виждала как действат магьоснически кръгове и преди, бе усещала мощта, която се излъчва от тях и се разстила наоколо. Това обаче бе нещо повече, защото дори през дебелото стъкло тя усети пулса на магията, видя как въздухът затрептя. Не чу изречените думи.

Тримата левитираха, сякаш бяха едно цяло и същевременно поотделно, мислеше си Арлис. В действията им имаше необикновена красота.

Течност, най-бледото възможно синьо, се изливаше от чашата, която незнайно как се изля в движещия се въздух, след това изчезна. Пръст, светла като тропически пясък, бе хвърлена от ръка, която изчезна. Завихри се вятър, а тримата, които запратиха порива, не спираха да се издигат все по-високо. Светлината блестеше все по-ярка.

Нещо се пръсна, бяло, ослепително. Порази очите й като лазер и тя зачака унищожението.

Само че то се уталожи до най-бледото синьо.

Тя притаи дъх, когато всички те изтеглиха ножовете си, порязаха длани и оставиха кръвта да капе. Стиснаха ръце, спуснаха се отново и вдигнаха съединените си ръце.

Бойните глави заблестяха, станаха лъскави, превърнаха се в истинско блестящо стъкло. Вътре видя онова, което е било в бомбите, смъртта, която носеха, да умира.

Тя знаеше думите на Опенхаймер и си ги повтори: „От днес аз станах смърт и унищожителят на светове“.

Те отпуснаха ръце със сила, от която подът под тях потрепери.

Стъклото се пръсна на безброй безобидни късчета.

Фалън, поруменяла от мощта, очите й искрящи от същата тази мощ, кимна на Арлис.

Арлис включи отново на запис с разтреперана ръка.

 

 

На следващия ден, след дълга нощ, Арлис седеше с Лана на предната веранда на къщата си — дом на Лана и Макс преди години.

— Отдавна не бяхме сядали така. — Дългият ден след дълга нощ отминаваше. Тя отпи глътка вино. — Сигурно ти се струва странно.

— Нищо подобно. Все се надявах вие с Уил да се съберете. Ето че сега имате семейство. Толкова много неща са се променили, толкова са си същите. Едно от нещата, които не са променени, са репортерският ти инстинкт и усет. Трудно ти е да разкажеш тази история.

— Трима тийнейджъри гръмват атомните бомби. Нищо от онова, което видях, Лана, нищо от онези първи дни в Ню Йорк не може да се сравнява с това. Така и ще остане. Разбирам обаче, че това е за доброто на всички. Фалън иска войниците тук, а онези, в другите бази, да са пристигнали преди да пусна историята. Мога да изчакам няколко дена.

Тя отпи нова глътка.

— Въпреки че се подразних, когато след първия удар те ни зарязаха, ги разбирам. Двамата с Чък бяхме допълнителен товар — без дори да броим апаратурата, която докарахме.

— На мен не ми позволяват да отида, не искат помощта ми. Дори след като ви върнаха. Макар да разбирам, поне донякъде — Фалън е категорична, че трябва да са само тримата, се чувствам напълно безпомощна.

— Ти каза, че са се прибрали на зазоряване. Ужасна нощ и за теб, и за Кейти.

— Двамата със Саймън се преструвахме, че не се тревожим, след това се отказахме. Крачехме нервно, молехме се. Искам само да кажа, че Хана е като скала.

— Така е — съгласи се Арлис. — Открай време е така.

— Мога да се опра на тази скала. По всичко обаче личи, че двамата със Саймън трябва да свикнем да крачим и да се молим.

— Ето ти една от промените. Сега вече сме майки, трябва да приемем, че децата ни ще участват във война. Двамата с Уил сериозно обсъждахме въпроса да нямаме деца. Ние сме реалисти. Нова надежда е хубава общност, но не е светът и ние разбираме, че ще трябва да се бием, за да опазим общността и рано или късно света. Искахме ли да оставим деца в такъв свят? След това… Ако не можеш да имаш надежда в град, който носи същото име, тогава къде?

— Имате прекрасни деца.

— Така е. — Тя пое ръката на Лана. — Също и ти. Саймън е страхотен, Лана. Исках да го кажа тук, на верандата, която беше ваша с Макс. Сега виждам колко много го обичаш, колко много той обича и теб, и момчетата, и Фалън.

— Тази сутрин дойде с мен до мемориалното дърво, при звездата на Макс. Той е много добър човек, Арлис.

— Знам. Затова се надявам, че постъпвам правилно. — Тя бръкна в джоба си и извади флашка. — Много се колебах през изминалите седмици дали да ти я дам. На Макс е.

— Книгата, над която работеше.

— Да, и нещо като дневник, откъслечни мисли и наблюдения. Надявахме се да те намерим, а после, когато не успяхме, се надявахме да се върнеш, въпреки че Стар казала на Флин какво си казала ти. Двамата с Уил решихме да вземем къщата и аз открих това. Прибрах я, запазих я, ако някога ми се предоставеше възможност да ти я дам.

— Това означава много. — Лана взе флашката и я стисна в ръка. — Наистина много, Арлис. Ще я дам на Фалън. Трябва да е нейна.

— Опасявах се, че ще те натъжи.

— Не. Напомня ми, че той имаше надежда. Пишеше отново. Напомня ми какво направи той, какво направих аз, за да защитим детето, което бяхме създали заедно. Какво Саймън направи, за да ни защити, още от самото начало. Напомня ми никога да не се отказвам от възможност.

 

 

Фалън пътуваше всяка нощ с Дънкан и Антония, за да повторят заклинанието. Третата нощ пътуваха в Русия, на петата в Азия.

Не казаха на никого.

Фалън обнови картите си, отбеляза места. Вярваше, че едва след като унищожат най-ужасното оръжие, създадено от човека, могат да продължат напред.

През деня тя работеше по организирането и настаняването на пристигащите войници. Откри, че Кейти е незаменима с умението си да създава списъци, графици, да систематизира данни и с вроденото й умение да посреща непознати с топлота.

— Те трябва да започнат обучение.

Кейти седеше на маса за пикник пред казармите и работеше на лаптоп. Наоколо се тълпяха хора, деца си играеха с кучета. Две от тях бяха Джем и Скаут.

— Трябва да започнат обучение — повтори Фалън. — Имат нужда от организация, от дисциплина.

— Да, знам. — Кейти продължи да работи, без да вдига поглед. — В момента те не са войници или поне повечето от тях. Приспособяват се към новото място. А ние работим, за да им осигурим прилично място за живеене, храна. Рейчъл и екипът й все още провеждат медицинските прегледи. Дошли са над четиристотин от осемстотинте и отгоре, които очакваш.

— Знам колко много правите и ще направите. — Само че идва буря, помисли си Фалън. Задава се нещо голямо и тъмно, при това скоро. Въпреки това кристалът отказваше да й покаже ясна картина, не й показваше какво точно да очаква.

Тя седна и зачака Кейти да вдигне очи.

— Благодарение на данните, които сте събрали, вече знам колко имат медицински познания, колко са със специфични умения, с бойни умения, кои са със семействата си.

Кейти отдръпна ръка, за да покаже, че слуша.

— Вие вече сте събрали повечето от тези данни.

— Само че не всички и не достатъчно подробни. Хората разговарят с теб. Не ти съобщават, че навремето са били стажанти в хирургия. Разказват ти, че обичат да работят в градината, че това им е хоби или пък рисуват, някои се хвалят, че имат дете със склонност да строи. Разкриват ти надеждите си, страховете си. От теб научавам как да видя цялостната картина, не просто късчетата, които трябва да напасвам към цялото.

Кейти се отпусна назад.

— Независимо от всичко трябва да се обучават и тренират.

— Трябва да започнем. Помолих татко да се заеме с това. Той има опит. Ще му бъде нужна помощ, други, които могат да обучават, да вземат решения, да ръководят.

— По — отвърна без колебание Кейти и Фалън се усмихна.

— Съгласна съм.

— Знам, че спомена Маги, и тя е добър избор. Да не забравяме Дебора Харнис от военноморския флот. Била е адвокат във военноморската прокуратура. Тя е от превръщенците и мисля, че няма да има нищо против да работи в някоя от другите бази.

— Не я познавам, но щом ти предлагаш, бих искала да я попитам или да те помоля ти да я попиташ.

— Добре, ще ти я изпратя да поговорите.

— Трябват ни двама готвачи, отговорник по снабдяването и още един по комуникациите. От твоя списък и моя, имаме хората сред войниците.

— Като използваме хора от нашите и от новите даваме добра възможност да се опознаят, да се почувстват на място.

Да работиш с човек, който знае как се управлява всичко, бе от огромна помощ всичко да протече гладко, помисли си Фалън.

— Що се отнася до опознаването, много ми се иска някои от войниците — засега опитни — да участват в мисиите по снабдяване, претърсване на далечни обекти и разузнаване. Също и в лова.

— Кажи ми имена и къде ги искаш. Ще се заема със смените им.

— Благодаря.

Кейти поклати глава.

— Как само ми се иска това да не са налагаше да се прави. Помня времето, когато нямаше нужда от подобни неща. Ти не можеш. Моите деца не могат. Затова ще направя всичко възможно, за да помогна да дойде отново времето, когато няма да се налага. Нали тъкмо това правите с Дънкан и Тоня всяка нощ. Не, те не са ми казали нищо — побърза да обясни тя, когато забеляза, че Фалън стана сериозна. — Знам, че ги няма, също както знам, че са изтощени и прегладнели всяка сутрин. Също така знам, че и родителите ти знаят. Сигурна съм, че изпитват същото като мен, разочаровани са, че нито един от вас не ни се доверява дотолкова, че да поговори с нас.

— Не е това. Хич ме няма в тези неща. Не е въпрос на доверие. Знаехме, че ще се тревожите.

— Не, че не се тревожим или няма да се тревожим като криете от нас.

— Ама хич ме няма в тези неща — прошепна отново Фалън. — Извинявай. Да, продължаваме да се занимаваме с онова, което започнахме онази първа нощ, когато взехме Арлис и Чък. Натрупали сме оборудване и запаси. Би трябвало след седмица да приключим. За унищожаването на ИБК не са ни нужни толкова сили, но…

— ИБК? — въздъхна Кейти.

— Интерконтинентални балистични ракети.

— Да ти призная, досега не знаех какво означава съкращението. Ще направя онова, което правят майките, и ще ти дам съвет. Поговори с родителите си.

— Добре. Извинявам се.

— Ще приема това при едно условие. Починете си тази вечер. И тримата имате нужда от почивка. Да кажем, че трябва да презаредите. Мила, познавам децата си, наблюдавам същото и при теб. Вие карате на изпарения. Трябва да си починете.

Фалън искаше нещата да се движат и да не спира, докато не приключи напълно. Всичко й се струваше неотложно. Независимо от това се съгласи с предложението за почивка.

— Тази нощ ще почиваме.

— Добре. Простено ти е.

 

 

Не стана нито толкова лесно, нито толкова бързо с родителите й. Искаше да говори и с двамата заедно, когато момчетата не са наоколо. Сега обаче, докато премисляше, усети, че Травис е разбрал какво вършат.

Наложи й се да чака след вечеря, да вдигнат масата и да оправят, да изпратят развълнувания Итън при новия му най-добър приятел Макс, където щеше да преспи.

Като начало обсъдиха със Саймън хората, които бяха избрани за различни задачи, предложенията за други бази, помоли майка си поне отначало да наглежда готвачите и храната за казармите.

Призна си, че нарочно се бави, защото се срамуваше, че не е обърнала достатъчно внимание на тревогата в очите на родителите си.

— Искам първо да се извиня. Извинявам се, че не ви казах какво правим с Дънкан и Тоня. Вината е изцяло моя, защото ясно им дадох да се разбере, че мисията е тайна.

— Да знаеш, че майка ти се поболя от тревога, Фалън.

— Знам. По-лесно ми е да си мисля, че постигах точно обратния ефект. Само че…

Лана поклати глава.

— Нищо подобно. Недей. Знам какво си за света, знам за някои от нещата, с които ще се сблъскаш, още преди да се родиш. Знае и баща ти. Ние те отгледахме и възпитахме, колкото и да ни беше трудно, да си силна и да можеш да вземеш меча и щита. Да ни заблуждаваш, да ни държиш настрани от онова, което правиш? Това омаловажава всичко, което сме правили досега. Унижава ни.

Наистина хич ме няма в тези неща, помисли си отново Фалън. Щеше да стане по-добра.

— Мамо, няма други хора на този свят, от които да се нуждая повече, няма друг, на когото да имам повече доверие, няма други, които да обичам повече. Ще допускам грешки и знам, че понякога ще има ужасни последици. Това ме плаши повече от всичко друго. Трябваше да ви кажа поне от уважение. Повече няма да допусна същата грешка.

Нещо студено пролази по гръбнака й и тя се размърда.

— Какво има? — попита Лана.

— Не знам. Нещо… Вероятно е чувство за вина, но… — Тя вдигна поглед и не видя нищо освен звездите и бялата луна.

— Може би просто си изморена — подхвърли Саймън. — Да пазиш тази тайна, да се мяташ и прехвърляш из цялата страна и да превръщаш бомбите в счупено стъкло. — Той присви очи към нея. — Какво не разбирам?

— Просто редуваме места в Щатите с места отвъд океана като Русия, Азия, Европа.

— Ходила си в Русия, така ли? — ухили се Саймън.

— Прехвърляла си се в Русия ли? — На Лана не й беше до усмивки. — За бога, Фалън. Ами ако изгубиш връзка по пътя, ако паднеш в тъпия океан? Ами ако… ето защо не си ни казала. Това е.

Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Грешката е моя и ще се постарая повече да не я допускам.

Фалън обаче усети същата студена тръпка за втори път и нещо, което напъваше да влезе, да се разгърне.

— Усещаш ли това? — То притисна сърцето й, изви се в стомаха. — Усещаш ли?

— Какво? — Докато Лана протягаше ръка към нея, тя скочи от мястото си на верандата. — Нещо идва.

Тя чу двигателите, видя фаровете. Отпусна ръка върху ефеса на меча. След това я отпусна отново.

— Моторът на Дънкан. Тоня е на мотора на Дънкан.

Зачака.

Нещо се беше случило. Нещо определено се беше случило. Нещо идваше. Нещо беше вече тук.

Тоня слезе от мотора и го изключи.

— Здрасти. А-а-а…

Тя пристъпи към верандата.

— Както и да е. Дънкан каза, че вече е говорил и с двете.

— Дънкан ли? — повтори Фалън.

— Да, намери ме при казармите.

— И дойде да говори с мен, докато бях в общинската кухня. Получих цветя — добави Лана. — Ела, седни.

— Той е такъв смотаняк. — Тоня се усмихна. — Аз не нося цветя, но се извинявам също като него. Искрено се извинявам.

— Вината е изцяло моя. Аз поставих условието.

— Остави ти условието. — Тоня сви рамене и приближи до стълбите пред верандата. — Ние се съгласихме с теб. Ти го знаеше, ние също. Всички сгрешихме. И не се опитвай да пречиш на извинението ми.

— Да кажем, че вече сме на чисто. — Саймън погледна Фалън и приятната му усмивка отново грейна. — Добре ли си, миличка?

— Ти усещаш ли? Чуваш ли? Враните кръжат, крилата им прерязват. Плодовете и цветята. Тъмнина под маската на невинност. Кръв от кръвта, кост от костта. Чувстваш ли го?

— Сега вече да. — Тоня отпусна ръка върху ръката на Фалън и пребледня като луната. — Сега вече го чувствам. О, боже, о, боже господи. Дънкан.

Двете се прехвърлиха едновременно.

— Какво, по дяволите!

— Нещо идва.

Саймън пристъпи към Лана, стисна ръката й.

— Да не си посмяла да отидеш без мен. Чакай да си взема пушка, друго оръжие.

— Бързо. — Тя се втурна вътре след него и извика Колин. Затича по стълбите за ножа, който бе взела навремето от Нова надежда.

Колин изскочи от стаята си, стиснал меч в ръка.

— Викни Травис.

— Тук съм. Какво има?

— Не съм сигурна. Върви у Фред и й кажи, че нещо идва. Нещо идва в Нова надежда. Кажи на Еди да дойде, да събере всички, които може. — Тя се врътна към Колин и стисна раменете му. — Остани с децата.

— Мамо…

— Слушай ме внимателно и остани при тях. Ако това премине през нас… Пази децата, Колин.

— Добре. — Той погледна Травис. — Ще се погрижим.

— Обичам те. — Тя хукна надолу по стълбите и стисна ръката на Саймън. — Обичам те — повтори тя и се прехвърли.