Нора Робъртс
Кръв от кръвта (2)

1.

Във фермата, където беше родена, Фалън Суифт се научи как да сади и отглежда, как да прибира реколтата, как да уважава и използва земята. Научи се как да прекосява поля и гори, тиха като сянка, докато ходи на лов и за риба. Уважаваше и животните, не посягаше към повече, отколкото се нуждаеше, не ловуваше за удоволствие.

Научи се да приготвя храната от тяхната земя в кухнята на майка си и на открит огън.

Научи, че храната е нещо повече от пресните яйца в кокошарника или добре изпечената на скара пъстърва. Храната означаваше оцеляване.

Научи се да шие, въпреки че ненавиждаше времето, което трябваше да прекара седнала, стиснала игла в ръка. Научи се да щави кожа, можеше, ако се налага, да преде. Дрехите, научи тя, не бяха нещо, което просто да облечеш. Те защитаваха тялото също като оръжие.

Тя уважаваше оръжията и още от малка бе научила как се почиства огнестрелно оръжие, как се остри нож и се стреля с лък.

Научи се как да строи с чук и трион, как да поправя оградата, как да ремонтира старата фермерска къща, която обичаше колкото гората.

Здрава ограда, яка стена, покрив, който няма да тече при дъжд — нещо повече от най-обикновен щастлив дом. И те също означаваха оцеляване.

Заедно с това се научи да прави магии. Как да пали пламък с дъха си, как да опише кръг, как да излекува малка рана със светлината, която носеше в себе си, как да се вглежда и да вижда невидимото.

Научи се, че магията е повече от дар, който трябва да се цени, умение, което трябва да се усъвършенства, оръжие, което се използва с огромно внимание.

Тя беше и щеше да си остане оцеляване.

Дори благодарение на храната, на подслона, на дрехите и оръжията, дори с помощта на магията, не всичко бе оцеляло. Нямаше да оцелее и във времето, което предстоеше.

Тя научи за онзи свят, който бе съществувал преди да се роди. Свят, пълен с хора, свят с огромни градове и високи сгради, в които всички живеели и работели. Пътували по въздух и море, дори пътували в космоса, чак до луната, която изплуваше в небето.

Майка й бе живяла в голям град, в необятния Ню Йорк. Фалън знаеше много от историите, които й разказваха, от книгите, които поглъщаше, за това място, пълно с хора, шум, светлина и мрак.

За нея това място бе пълно с чудеса и тя се зарече един ден да го посети.

Представяше си го често нощем, когато лежеше будна и наблюдаваше как феите танцуват пред прозореца й.

В онзи свят също бе имало битки, фанатизъм и жестокост, също както в нейния. От книги и разкази, а и от посетителите, които се отбиваха във фермата, научаваше много за миналото.

Знаеше, че баща й е бил войник. Той я научи да се бие и с ръце, и с крака, и с ума си, а тя се научи как да разчита и чертае карти. Представяше си как един ден ги следва по време на пътешествията, които знаеше и винаги бе знаела, че ще предприеме.

Нищо, освен родителите й, не я свързваше със света отпреди Гибелта да започне да покосява хората. Пишеше, че загиналите били милиарди, и мнозина помнеха това време. Когато великите градове пламнали, после били оставени на произвола на лудостта, на черните магьосници. Всички преживели това помнеха и с ума, и с кръвта си жестокостта, ужаса и алчността.

Когато зърваше картини от утрешния ден, тя знаеше, че предстоят още пожари, щеше да се лее още много кръв, очакваше ги още смърт. И тя щеше да е част от всичко това. Често й се случваше да лежи будна нощем, да гушка плюшеното си мече, подарък от мъж, с когото предстоеше да се запознае.

Щом усетеше, че тези утрешни дни натежават, тя се измъкваше от къщата, докато родителите й и тримата й братя спяха, за да поседне навън, докато малките феи проблясваха като светулки. Тук можеше да усети земята, насажденията, природата.

Понякога мечтаеше за своя баща, мъжа, с когото майка й беше живяла в Ню Йорк, мъжа, когото бе обичала. Мъжът, за когото Фалън знаеше, че е загинал, за да живее тя.

Бил е писател, лидер, истински герой. Тя носеше неговото име, също както носеше и името на човека, който я отглеждаше, възпитаваше, учеше. Фалън, на Макс Фалън, първия й баща. Суифт, на Саймън Суифт, втория й баща.

Две имена, мислеше си Фалън, еднакво важни. Точно както майка й носеше два пръстена, по един от всеки мъж, когото бе обичала.

И макар да обичаше баща си дълбоко, истински, както всяко дете обича, тя често си задаваше въпроси за биологичния си баща, размишляваше за мъжа, който й беше дал цвета на очите и косата, който също като майка й я бе дарил със забележителни сили.

Тя прочете книгите му, всички те бяха дарове за нея.

Веднъж, когато беше едва на шест, тя се сгуши в библиотеката с една от книгите. Макар да не разбираше всички думи, й хареса, че става въпрос за магьосник, който използва магия и ум, за да се пребори със злите сили.

Когато баща й влезе, се почувства виновна и опита да скрие книгата.

Той взе и нея, и книгата в ръцете си. Беше й толкова приятно, той миришеше на ферма — на пръст, на добитък, на растящи посеви.

Понякога й се искаше да има очи като неговите, които се променят от зелено в нещо като златисто или просто в смесица от двете.

— Книгата е хубава.

— Ти чел ли си я?

— Да. Майка ми много обичаше да чете. Затова двамата с баща ми направиха тази стая специално за книги. Няма нужда да криеш нищо от мен, миличка. Каквото и да било.

— Защото си ми татко. — Тя се обърна към него и притисна лице към сърцето му. Туп, туп, туп. — Ти си моят татко.

— Аз съм твоят татко. Само че нямаше да имам този шанс, ако не беше Макс Фалън. — Той обърна книгата така, че и двамата да видят снимката на тъмнокосия красив мъж с въздействащи сиви очи. — Нямаше да имам най-красивото момиче, ако той не беше обичал майка ти и тя не го беше обичала. Ако те не те бяха създали. Ако той не бе обичал и теб, и нея достатъчно, ако не беше толкова смел, че да даде живота си, за да ви защити. Безкрайно съм му благодарен, дължа му всичко.

— Мама обича теб, татко.

— Да, така е. Аз съм късметлия. Тя ме обича, обича и теб, и Колин, и Травис.

— И новото бебе, което очакваме.

— Точно така.

— Не е момиче — въздъхна дълбоко и тъжно тя.

— Наистина ли?

— Тя отново ще роди момче. Защо не може да ми направи сестричка? Защо винаги прави братчета?

Тя чу смеха, заклокочил в гърдите му, когато я гушна.

— Всъщност, това би трябвало да е моя работа. Така е устроен светът.

Той галеше дългата й черна коса, докато говореше.

— А това означава, че ти си оставаш любимото ми момиче. Казала ли си на майка си, че е момче?

— Тя не иска да знае какво е. Обича изненадите.

— Тогава не й казвай. — Саймън я целуна по косата. — Ще си остане нашата тайна.

— Татко?

— М-м-м?

— Не мога да чета всички думи. Някои са много трудни.

— Какво ще кажеш да ти почета преди да се заемем със задачите.

Тя се сгуши до него, а той отвори книгата на първата страница.

Тя не знаеше, че „Кралят маг“ е първият роман на Макс Фалън, а може би част от нея знаеше, но щеше да запомни завинаги, че вторият й баща й е чел книгата на първия, глава след глава, всяка вечер, преди да заспи.

И така тя се учеше. Научи се на доброта от баща си, на щедрост и благородство от майка си. Научи за любовта и светлината, за уважението в дома и семейството.

Научи за войната, за трудностите и мъката на онези, тръгнали на път, мнозина ранени, които идваха във фермата или в близкото село.

Научи за политиката и откри, докато хората говореха за нея и не вършеха почти нищо, за да променят нещата, че това е нещо дразнещо. А и какъв смисъл имаше от политиката, след като слуховете носеха, че правителството — една доста отнесена дума за нея — бе започнало да се създава отново на третата година след Гибелта, за да рухне отново преди края на Година пета?

Сега, през Дванайсетата година, столицата на Съединените щати (изобщо не изглеждаха обединени на Фалън) си оставаше военна зона с Похитители, Черни Странни и онези верни на култа Воини на безупречната добродетел, които се биеха за власт, за земя, за мириса на кръв. Биеха се едни срещу други, поне така изглеждаше, срещу онези, които се опитваха да управляват или властват.

Макар да искаше мир, тя разбираше дълга да пазиш и защитаваш. Неведнъж бе виждала баща си да се въоръжава и да заминава от фермата, за да помогне на съсед да се защити, да участва в отбраната на селото. Неведнъж бе виждала очите му, когато се прибираше, и знаеше, че е имало кръв и смърт.

Тя можеше да се бие и защитава, както и братята й. Фермата се препичаше на лятното слънце, посевите зрееха, дърветата се превиваха, натежали от плодове, докато горите бяха пълни с дивеч, но тежки битки се водеха отвъд полята и хълмовете около дома й.

А тя знаеше, че детството й отминава, отмерва времето като тиктакането на часовник.

Тя бе Вестителката.

В дните, когато братята й я ядосваха (защо бе орисана да има братя?), когато майка й не разбираше абсолютно нищо, а баща й очакваше прекалено много, тя искаше това тиктакане да забърза.

Защо нямаше избор? Никакъв избор. Искаше да ходи на лов и риболов, да си язди коня, да обикаля горите с кучетата. Дори с братята си.

Често си мислеше за онова, което беше далечно и непознато, което предстоеше. Скърбеше при мисълта, че ще трябва да напусне семейството и дома си.

Растеше висока и силна, светлината в нея се разгаряше и лумваше ярко. Мисълта за тринайсетия й рожден ден я изпълваше с ужас.

— Довечера ще има буря, усещам я. — Лана приглади карамеленорусата си коса, която прибираше на кок, когато готвеше. — Съвършената вечер да похапнем навън. Върви да отцедиш варените картофи.

Фалън стоеше нацупено до печката.

— Защо винаги ти готвиш?

Лана разтърси леко покритата купичка, в която се мариноваха нарязани чушки, откъснати от градината.

— Тази вечер баща ти ще помага — напомни тя на Фалън.

— Но ти вече си приготвила всичко. — Тя не можеше да се примири, докато се занимаваше с картофите. — Защо татко, Колин или Травис никога не готвят?

— Те ми помагат, също като теб. Итън също… той се учи. Истината е, че обичам да готвя. Приятно ми е да приготвям храна, особено за семейството си.

— Ами ако на мен не ми е приятно? — Фалън се врътна — сърдито дългокрако момиче с навъсени сиви очи. — Ами ако просто не искам да готвя? Защо трябва да върша неща, които не искам?

— Защото всички го правим. За твой късмет, в дежурството през следващата седмица ставаш от помощник-готвач — чистачка. Овкуси картофите за грила. Вече съм нарязала подправките.

— Браво, супер. — Тя знаеше какво трябва да направи. Зехтин, подправки, сол и пипер.

Майка й и тяхна съседка от близката ферма бяха отделили декар и половина и го бяха превърнали в тропически рай. Бяха засадили маслинови и бананови дървета, черен пипер, кафе, различни подправки. Фурми, смокини.

Баща й, заедно с другите, бяха направили преси за зехтин и сушилни за плодовете.

Всички работеха и си помагаха, всички се радваха после на резултатите. Това й беше добре известно.

И въпреки това…

— Защо не ги изнесеш и не кажеш на баща си да се заема с пилето?

Фалън излезе от къщата, обзета от лошо настроение. Лана наблюдаваше дъщеря си и лятно сините й очи се замъглиха. Замисли се: „Не само една буря приближава“.

Седнаха около голямата маса навън, която баща й беше направил. Хранеха се в пъстроцветни чинии, с яркосини салфетки и диви цветя в малки вази.

Майка й държеше на красивата маса. Тя позволи на Итън да запали свещите с дъх, защото това винаги го разсмиваше. Фалън се настани до най-малкия си брат. За нея той не беше толкова досаден, колкото Колин и Травис.

Но той бе едва на шест. По-късно щеше да стане същият като тях.

Саймън, гъстата му кестенява коса бе станала на светли кичури от слънцето, се настани на мястото си и се усмихна на Лана.

— Изглежда супер, мила.

Лана вдигна чашата с вино.

— За грил майстора. Искрено благодарим — добави тя и погледна дъщеря си, — за храната, която сме отгледали и произвели със собствените си ръце. Очакваме деня, в който никой няма да бъде гладен.

— Аз съм гладен сега! — заяви Колин.

— Тогава бъди благодарен, че има храна на масата. — Лана постави бутче (любимото му) в чинията на сина си.

— Аз помогнах на татко с грила — похвали се той, докато си слагаше картофи, зеленчуци и прясно откъсната царевица.

— Това няма да отлети, сине. — Саймън напълни чинията на Травис, а Лана на Итън.

Колин размаха бутчето във въздуха преди да го захапе. Той имаше очите на баща си, лешникови, обсипани със златно и зелено, няколко нюанса по-тъмна коса, отколкото на майка си, която изсветляваше на лятното слънце. Както винаги, тя стоеше на кичури, които отказваха да бъдат укротени.

— Аз набрах царевицата.

Травис, който вече похапваше, вдигна лакът.

— Заедно я брахме.

— Не е варно.

— Вярно — поправи го Саймън. — Казва се вярно и не е така.

— Аз набрах повечето царевица. Би трябвало да се брои.

— Вместо да мислиш за храната в чиниите, които ти предстои да измиеш, си изяж царевицата — предложи Лана, докато помагаше на Итън да намаже масло.

— В свободното общество всички имат право на глас.

— Жалко, че не живеете в такова общество. — Саймън сръчка Колин в ребрата и той му отправи широка усмивка.

— Царевицата е хубава! — Въпреки че на Итън му бяха паднали няколко млечни зъбчета, той гризеше ентусиазирано царевица. Имаше сините очи на майка си, красивата й руса коса и слънчев характер.

— Може да се кандидатирам за президент — не спираше Колин, който рядко се отказваше. — Ще стана президент на семейна ферма „Суифт и кооператив“. След това на селото. Ще го нарека Колинвил и никога повече няма да мия чинии.

— Никой няма да гласува за теб — подсмихна се Травис, който толкова приличаше на Колин, че двамата можеха да минат за близнаци.

— Аз ще гласувам за теб, Колин!

— Ами ако и аз се кандидатирам за президент? — обърна се Травис към Итън.

— Ще гласувам и за двамата. И за Фалън.

— Хич не ме замесвайте — измърмори Фалън и побутна храната в чинията си.

— Можеш да гласуваш само за един човек — изтъкна Травис.

— Защо?

— Защото така.

— Това е тъпо.

— Целият разговор е тъп — махна с ръка Фалън. — Не можеш да станеш президент, защото дори да имаше истинско правителство, не си нито достатъчно голям, нито достатъчно умен.

— Умен съм, също като теб — озъби се Колин, — освен това ще порасна. Мога да стана президент, ако искам. Мога да стана какъвто поискам.

— Ще ти се — подсмихна се Травис.

Тези думи му спечелиха ритник под масата, на който той отвърна.

— Президентът е лидер, а лидерът ръководи.

Когато Фалън скочи, Саймън понечи да каже нещо, но забеляза погледа на Лана.

— Не знаеш как се ръководи.

— Ти пък не знаеш нищо за никого — изстреля в отговор Колин.

— Знам, че лидерът не кръщава села на своето име. Знам, че лидерът трябва да поеме отговорност за хората, да се увери, че имат храна и подслон, да реши кой да ходи на война, кой да живее и кой да умре. Знам, че лидерът трябва да се бие, може би дори да убива.

Докато тя беснееше, искри светлина хвърчаха около нея в гневно алено.

— Лидерът е човекът, от когото всички очакват отговори, дори да няма отговори. Всички го обвиняват, когато нещо се обърка. Лидерът е онзи, който трябва да върши мръсната работа, дори да става въпрос за тъпите чинии.

Тя излезе и гневната светлина я последва в кухнята. Тръшна вратата след себе си.

— Тя защо се държи като гамен? — попита Колин. — Защо е толкова зла?

Итън се обърна към майка си с насълзени очи.

— Фалън сърди ли ни се?

— Не, миличък, не се сърди на нас. Да я оставим за малко сама. — Тя погледна към Саймън. — Просто й трябва малко време. Сама ще се извини, Колин.

Той сви рамене.

— Мога да стана президент, ако искам. Тя не е шеф на света.

Лана усети, че сърцето й се свива.

— Споменах ли, че съм направила прасковен пай за десерт? — Знаеше, че паят е сигурен начин да оправи настроението на момчетата. — Но той е само за онези, които си изядат всичко.

— Знам добър начин да изгорим калориите от пая. — За да подкрепи Лана, Саймън се беше върнал към храната си. — Малко баскетбол.

Откакто бе направил игрище отстрани на хамбара, баскетболът се беше превърнал в едно от любимите развлечения на момчетата.

— Искам да съм в твоя отбор, татко!

Саймън се усмихна широко на Итън и му намигна.

— Направо ще ги пометем, шампионе.

— Няма начин. — Колин се наведе над чинията. — Двамата с Травис ще ви смажем.

Травис погледна майка си.

Той знае, помисли си Лана. Също и Колин, въпреки че гневът и обидата го блокират.

Сестра им не беше шефът на света, но носеше цялата му тежест на раменете си.

 

 

Лошото настроение на Фалън се превърна в сълзи на самосъжаление. Хвърли се на леглото, за да се наплаче — леглото, което баща й беше направил, същото като в старите списания. Най-сетне сълзите пресъхнаха и тя отново се нацупи.

Не е честно, нищо не беше честно. Колин започна. Винаги започваше с огромните си, тъпи идеи. Сигурно защото изобщо не притежаваше магия. Може би защото завиждаше.

Да вземе нейната магия, ако иска, тогава може да се разкара с някой непознат, за да научи как да стане спасител на целия тъп свят.

Тя просто искаше да бъде нормална. Също като момичетата в селото, в другите ферми. Като всички останали.

Чу викове, смях през отворения прозорец, но се постара да не обръща внимание. И все пак стана и погледна навън.

Небето си беше синьо както във всеки дълъг, окъснял летен ден, но също като майка си усети, че наближава буря.

Видя баща си, с Итън на раменете му, да отиват към обора. По-големите момчета вече се бяха втурнали по пътеката, обули маратонките, които баща им беше намерил отнякъде.

Тя не искаше да се усмихва, когато баща й отне топката на Колин и я задържа високо, за да я хване Итън, а след това пристъпи към коша, за да може той да я пусне през обръча.

Не искаше да се усмихва.

По-големите момчета приличаха на татко, Итън — на мама.

А тя приличаше на човека от снимката на задната корица на една книга.

Това често пъти й въздействаше повече, отколкото можеше да изтърпи.

Тя чу тихо почукване на вратата, след това майка й влезе.

— Мислех, че си гладна. Почти не докосна вечерята си.

Срамът започна да измества цупенето. Фалън поклати глава.

— Тогава по-късно. — Лана остави чинията на нощното шкафче, което Саймън беше направил. — Знаеш как да я стоплиш.

Фалън поклати отново глава, но този път сълзите й потекоха. Лана пристъпи към нея и я притисна до себе си.

— Извинявам се.

— Знам.

— Съсипах всичко.

— Не си.

— А исках.

Лана я целуна по бузата.

— Знам, но не си. Ще се извиниш на братята си, но в момента виждаш колко са щастливи. Нищо не си развалила.

— Не приличам нито на тях, нито на теб, нито на татко.

Лана спусна ръка по дългата черна опашка на Фалън, след това се вгледа в познатите сиви очи.

— Разказах ти за нощта, когато се роди. Открай време това е един от любимите ти разкази. Но никога не съм ти разказвала за нощта, когато бе зачената.

— Аз… — Бузите й пламнаха. Тя знаеше какво означава зачеване и как се случва. — Ами… странно е.

— Ти си почти на тринайсет и дори да не сме говорили за всичко това, живееш във ферма. Знаеш откъде идват бебетата и как се създават.

— Странно е, когато става въпрос за майка ти.

— Малко е странно — съгласи се Лана, — затова ще ти разкажа. Живеехме в Челси. Това е квартал на Ню Йорк. Много го обичах. Имаше една симпатична пекарна от другата страна на улицата, хубав кулинарен магазин на ъгъла. Наблизо имаше приятни магазини, прекрасни стари сгради. Имахме мансарда — аз се бях преместила при Макс. И тя ми харесваше. Беше с огромни прозорци към улицата. През тях можеше да видиш как светът се изнизва. Имаше полици, пълни с книги. Кухнята не беше голяма като тази, но беше много модерна. Често канехме приятели на вечеря. Работех в хубав ресторант и в главата ми се въртяха планове някой ден да открия свой собствен.

— Ти си най-добрата готвачка.

— Сега това не е кой знае какъв комплимент. — Лана прегърна Фалън през кръста. — Прибрах се от работа и пийнахме вино, много хубаво вино. След това се любихме. А след това, минути по-късно, нещо изригна вътре в мен. Такава светлина, такова величие, такова… Дори сега не мога да обясня чувството. Остави ме без дъх, по най-прекрасния начин. Макс също го усети. Шегувахме се с него за това. Той взе свещ. Уменията ми бяха незначителни, дори запалването на свещ ставаше само понякога и то след като вложех огромно усилие.

— Наистина ли? Но ти…

— Промених се, Фалън. През тази същата нощ запалих свещта с мисъл. Тази нова сила се надигна в мен. Същото стана и с Макс, с всички, които носим магията. Но за мен онова, което носех, беше ти. Онзи момент, онзи взрив, светлината, това беше ти. Нямаше да разбера седмици наред, но беше ти. Ти заискри вътре в мен през онази нощ. Научих, а и ти ми показа, докато все още беше вътре в мен, че не си специална единствено за мен, за Макс, за Саймън, но за всички.

— Не искам да си тръгвам. — Фалън зарови лице в рамото на Лана. — Не искам да бъда Вестителката.

— Тогава откажи. Изборът е твой, Фалън. Никой няма да те застави насила, аз самата няма да го позволя. Баща ти няма да го допусне.

Тя знаеше, че е така. Открай време й повтаряха, че решението ще бъде нейно. Само че…

— Няма ли да се разочаровате? Да се срамувате от мен?

— Няма. — Лана я притисна до себе си, прегърна я. — Няма, никога. — Колко много нощи бе мислила за онова, което се очакваше от детето й? Точно това дете. Нейното дете. — Ти си моето сърчице — прошепна Лана. — Гордея се с теб всеки ден. Гордея се с ума ти, със сърцето ти, със светлината ти. О, боже, тя свети толкова ярко. Готова съм да поема тази светлина от теб без капка колебание, за да ти спестя този избор. За да не се налага да решаваш.

— Той е загинал, за да ме спаси. Другият ми баща.

— Не само заради онова, което можеше да бъдеш. Направи го, защото те обичаше. Фалън, ние с теб сме най-големите късметлийки. Обичат ни двама забележителни мъже, двама смели мъже. Каквото и да решиш, и те, и аз, ние винаги ще те обичаме.

Фалън притихна, успокоена и доволна. След това усети… отдръпна се предпазливо.

— Има и още. Усещам го. Усещам, че има още, неща, които не си ми казала.

— Разказала съм ти за Нова надежда и…

— Кой е Ерик?

Лана се дръпна стреснато назад.

— Не го прави. Знаеш правилото за вмъкването в чужд мозък.

— Не съм. Кълна се. Току-що го видях. Почувствах го. Има още — заяви Фалън и гласът й потрепери. — Има още, което не ми казваш, защото си разтревожена. Страхуваш се за мен, усещам го. Само че, ако не ми кажеш всичко, как ще разбера какво да правя?

Лана стана и пристъпи към прозореца. Погледна момчетата, съпруга си, двете стари кучета, Харпър и Лий, които спяха на слънцето, двете млади кучета, които тичаха около момчетата.

Погледна фермата, дома, който обичаше. Животът, който си бе създала. Тъмнината винаги се опитва да изтласка светлината, помисли си тя с горчивина.

Магията винаги си имаше цена.

Тя не беше споделила всичко с детето си, с най-ярката светлина, защото се страхуваше, защото искаше семейството й да остане заедно, у дома. На безопасно място.

— Не съм ти казвала някои неща, защото исках да кажеш не. Разказала съм ти за нападението, когато живеехме в къщата в планината.

— Двама от тези с вас са се обърнали към черната страна. Били са Тъмни Странни, но вие не сте знаели, докато не са се опитали да ви убият. Да убият мен. Двамата с Макс и останалите сте се били с тях и сте мислили, че сте ги унищожили.

— Да, но не бяхме.

— Те са ви нападнали отново в Нова надежда. Дошли са за мен и за да спаси теб, за да спаси и мен, Макс се е жертвал. Ти си избягала, както той ти е казал. Избягала си, защото те са щели да се върнат отново и е трябвало да ме защитиш. Била си сама дълго, преследвали са те. Тогава си намерила фермата, открила си татко.

Фалън си пое дълбоко дъх.

— Ерик един от тях ли е бил? Един от Тъмните?

— Да. И той, и жената, с която беше, жената, която мисля, че му е помогнала да обърне гръб на светлината. Те искаха да ме убият, да убият теб. Те убиха Макс. Ерик е брат на Макс.

— Негов брат? — Шокът я разтърси. Братя… помисли си тя ужасено, колкото и дразнещи да бяха братята, те бяха семейство. — Чичо ми. Моя кръв.

— Ерик избра да предаде своята кръв, да убие собствения си брат. Избра тъмната страна.

— Той е избрал — прошепна Фалън. Пое си отново дъх и изпъна рамене. — Трябва да знам всичко. Не бива да изпускаш нищо. Ще ми разкажеш ли?

— Да. — Лана притисна пръсти към очите си. Вече знаеше, докато гледаше познатите сиви очи, какъв избор ще направи детето й. — Да, ще ти разкажа всичко.