Нора Робъртс
Кръв от кръвта (20)

19.

Докато се наслаждаваше на палачинките, осъзна колко много й е липсвала храната на майка й. Разказа на братята си историите за поставените й задачи, за езерото на феите, за Мик, който я научил как да се катери по дърветата също като елф.

Колин настоя да го докаже веднага щом приключат със закуската.

Тя представи двете години обучение като истинско приключение, но не успя да заблуди никого.

Беше празник и ежедневните задачи бяха оставени за по-късно. Остави братята си да галят Фоя Бан един след друг, а той стоически издържа бандата момчета. Когато вдигна ръка, бухалът долетя от клона на ябълковото дърво при нея.

— Това е Тайбше.

— Защо си го кръстила с това странно име? Защо на всички си дала странни имена? — попита Колин.

— Означава призрак, както Фоя Бан означава вълк, а Лоях — герой. Това е на ирландски и те дойдоха при мен с имената си.

— Защо не им даде други, английски имена? Единственият, който говори ирландски, е старата жена от фермата на сестрите.

— И аз говоря.

— Глу-пос-ти.

— Nior thug tu anthru — подсмихна се тя. — Ta tu jerk.

— Това пък какво означава?

Гозбите на майка й й бяха липсвали, помисли си Фалън, но колкото и да беше странно, беше й липсвало и подозрителното, предизвикателно изражение на Колин.

— Казах, че не си се променил и все още си смотаняк. Мога да го кажа и на други езици. Избери някой.

— Можеш ли да му кажеш да те целуне отзад на испански? — Травис докосна леко върха на крилото на бухала. — Аз ще разбера, защото съм научил малко испански от Хуан. Сега той живее в селото.

— Besame el culo.

— Спипа те — врътна се Травис към брат си. — Би ли… я кажи пак как се казваше.

— Тайбше.

— Тайбше ще дойде ли при мен?

— Може и да дойде, но ти трябва ръкавица като на соколар. Заради ноктите му.

— Фалън няма нужда от ръкавица, защото е неин. — Итън погледна сестра си. — Може ли да пояздим Лоях?

— Искаш да летиш ли?

Лана, която се радваше на децата си, трепна и пристъпи напред.

— Няма да стане.

— Ще ги кача един по един — обеща Фалън. — Ще бъдат с мен. Няма страшно. Честна дума.

— Хайде, миличка. — Саймън намигна на Лана. — Аз обаче искам едно кръгче. Обзалагам се, че и ти.

— Първо аз! Аз съм най-голям — настоя Колин.

— Първо Итън — поправи го Фалън. — Той поиска пръв. — Тя свирна.

На Лоях не му трябваха крила, за да прескочи оградата на ливадата.

Лана притаи дъх. Дъщеря й се качи на златното седло и прошепна кратка молитва, когато Саймън вдигна Итън.

— Дръж се за мен — каза Фалън на Итън.

Крилете се разпериха, предните крака се вдигнаха. Лана видя как момичето й и най-малкото й дете се издигат във въздуха, откъдето долетя дълбокият смях на Итън.

Великолепно, помисли си тя. Вълшебно. Сестрата подарява на брат си най-невероятната тръпка в живота му. Имаше и още. Това бе воин на коня си.

— Тя е същата — прошепна на Саймън. — Същевременно не е.

— Тя все още е наша. Това никога няма да се промени.

Отделиха деня за забавления и обич. Фалън прие предизвикателството на Колин и се качваше по дървета, скачаше от клони, показваше превъртания.

Заедно с Травис отиде при ябълковото дърво и гробовете.

— На татко му беше най-мъчно за тях — започна той. — Били са на майка му. Итън каза на татко, че ще си отидат вечерта, преди да умрат. Нали знаеш, че той усеща животните.

— Знам.

— Татко остана при тях, дори след като заспаха, и не ги остави, след като си отидоха. Беше му много тежко.

Тя прегърна Травис през раменете.

— Те бяха част от семейството, а преди това от неговото семейство.

— Те трябва да научат и другото. Онова, което не им казваш. Не знам какво е, но сега виждам повече отколкото преди да заминеш, само че сега успяваш да се прикриваш по-добре.

— А ти нали знаеш, че е невъзпитано да четеш чужди мисли?

Той сви рамене.

— Понякога се налага да си невъзпитан. Знам, че има нещо във връзка с меча. Може ли да го видя?

Тя го извади от калъфа и след кратко колебание му позволи да го поеме.

— Какво пише? Слънце ли е?

— Близо си. Светлина. Името му е Светлина. Никой, който ще използва Светлина за мрака, няма да може да го вдигне. Както го извадих от огъня, така ще го вдигна в битка и кръвта, която го омърси, ще бъде кръвта на звяра и всички, които го следват. Въпреки че носи смърт, острието блести чисто. Светлина за живот.

Травис й върна меча и тя въздъхна отново.

— Станала си по-страшна.

— Да, знам.

— Ние трябва ли да се научим да използваме мечове?

— Да. Аз ще ви науча.

— Супер.

 

 

Беше се надявала поне за няколко дена да отложи трудните неща и просто да се порадва на дома си. Само че Травис беше прав. Родителите й трябваше да знаят. А тя трябваше да измисли как да им каже.

Остана с Лана в кухнята, когато момчетата излязоха със Саймън, за да нахранят добитъка. Докато вдъхваше аромата на печен бекон — любимата й храна — тя помогна да приготвят картофите за печене.

Лана смяташе да подготви пиршество.

— Основно аз готвех в къщата. Малик е ужасен готвач. Трябваха ми две ястия, за да разбера, че си ми направила огромна услуга като си ме научила да готвя. Станах много добра. Не колкото теб, но доста добра.

— Винаги си била доста добра.

— Една от феите беше пекар. Тя ме научи как да правя така наречената от нея торта-дъга. Много е хубава.

— Ще ми кажеш ли рецептата?

— Трябва ни щипка прах от фея — от малките. Това прави дъгата. Срещнах се с Макс Фалън.

— Не съм и помисляла да използвам… Какво?

Лана спря да кълца подправките и вдигна поглед.

— Макс ли? Видение ли си имала?

— Не, мамо, не говоря за видение. Срещнах се с него. Разговарях с него, както разговарям сега с теб.

— Той загина, Фалън.

— Знам. Беше на първия Сауин, след като заминах. По време на ритуала, първия… в мен нахлуха сили, истински сили. Изглежда съм го призовала. Не съм си давала сметка. Същата нощ аз се измъкнах, за да проследя вълка, и се видяхме. Биологичният ми баща.

— Макс. — Лана остави предпазливо ножа и пристъпи напред. — На Сауин, когато воалът изтънее.

Фалън нямаше представа как се чувства майка й. Но трябваше да го каже.

— Той дойде при мен. Той те е обичал, мамо, също и мен. Гордее се и с теб, и с мен. Разхождахме се заедно в гората и аз го заведох при езерото на феите. Имахме цяла нощ да говорим, можах да го опозная.

Фалън пристъпи към Лана, коленичи и пое ръцете й.

— Трябва да знаеш какво ми каза. Трябва да знаеш, че той е щастлив и благодарен, че си намерила Саймън.

— О, Фалън.

Докато сълзите капеха по преплетените им ръце, Фалън стисна по-силно.

— Благодарен е, че си намерила толкова добър, толкова силен човек, който обича и теб, и мен. Щастлив е, че си имаме живот и семейство.

— Прекарала си известно време с него и не мога да ти опиша какво означава това за мен. И двамата си върнахте нещо, което ви беше отнето. Аз го обичах, Фалън. Виждам го, когато те погледна, и го обичам. Само че…

Фалън усети как нещо в нея се освобождава, защото знаеше. Знаеше какво изпитва майка й.

— Ти си го обичала, и сега го обичаш, но Саймън Суифт е голямата ти любов. Не просто твой другар, твой съпруг, не само баща на децата ти. Той е голямата ти любов. Знам го, чувствам го. Радвам се, че е така. Много се радвам.

— Толкова си пораснала. Пропуснала съм толкова много, всички промени, толкова неща, случили се за пръв път.

— Целунах момче.

— Ами… — Разкъсвана между смях и сълзи, Лана обрамчи с длани лицето на Фалън. — Мик, нали?

— Ти откъде знаеш?

— Майките знаят. Прекрасно ли беше?

— Беше… приятно. Той е мил, когато не се държи тъпо. Нещо като Колин е. Я, току-що го разбрах. Беше приятно — отвърна отново тя, — но той няма да бъде голямата ми любов. Изобщо не знам дали ще имам такава в живота си.

— Не говори така. Никога не блокирай любовта. Само че — добави тя, — такава любов може да почака няколко години.

— Аз си мислех, че съм пораснала много.

— Не противоречи на майка си, когато самата тя си противоречи.

Фалън отпусна глава в скута на Лана.

— Има още много да ти разправям, и на теб, и на татко. — Тя се отдръпна и стана. — Те се връщат.

— Не ги чувам.

— Сигурно е от елфската кръв.

— Какво?

— Имам да ти разправям много — повтори Фалън.

 

 

Абсолютно никой, нито заклинателка, нито фея, нито елф умееше да прави шунка като майка й. Никой не бе в състояние да направи по-хубава празнична вечеря. Нахраниха се като крале, докато свещите трепкаха и огънят пропукваше. Тя забеляза, че йерархията при братята й не се е променила. Колин продължаваше да властва над другите като първороден син. Травис си мълчеше, но когато искаше, слагаше Колин на място с остроумни забележки. Итън си оставаше едно слънчево дете.

Когато се усети, че се пита как да усъвършенства силите на всеки от тях, да премахне слабостите им за онова, което предстои, тя пропъди тези мисли.

Все още не му беше дошло времето.

Изчака края на вечерята, когато момчетата започнаха да мрънкат заради задълженията си в кухнята.

— Искам да проверя конете, татко. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се. Искам още веднъж да погледна супер жребеца ти.

Той пое ръката й и двамата излязоха в хладната вечер.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Никога не съм могла да те заблудя. Имам да ти разказвам много, и на двамата с мама. Но вече й казах за това, а сега трябва да кажа и на теб. Запознах се с Макс Фалън.

— Как успя?

Лекотата, с която зададе въпроса, ненатрапчивият начин, отпусна напрегнатите й мускули.

— Нали знаеш, с магия, на Сауин, ритуал, разни такива неща.

— А-ха.

— Имахме почти цяла нощ, за да се разхождаме и да говорим.

— Добре. — Той отвори вратата на конюшнята. — Това е чудесно.

— Няма ли да ме попиташ за какво сме говорили, какво ми е казал?

— Миличка, той ти е баща.

— Ти също.

— Точно така. — Той обхвана лицето й между дланите си и я целуна. — Получила си двама на цената на един.

Съвсем простичко, помисли си тя. С него бе съвсем естествено. Това беше сила, осъзна тя и в този момент разбра, че всеки мъж, с когото се запознава, всеки, за когото се замисля, ще сравнява с този.

За всички мъже летвата щеше да е много висока.

Пристъпи към бокса, към Грейс, погали главата на кобилата, предложи й един от морковите, които носеше в джоба си.

— Ти ми каза, че Макс Фалън е бил герой.

— Така е.

— Той каза същото за теб. Каза, че ти си герой.

— Аз съм фермер.

Сълзи заблестяха в очите й, но тези бяха от щастие и обич.

— Ти си моят герой.

Той я притисна до себе си.

— Нищо не означава повече за един баща от това да чуе, че дъщеря му казва това. Нищо не означава повече.

Отидоха при Лоях.

— Трябва да е два и двайсет. Едно време щях да извадя смартфона си и да го снимам.

— Ти си ме научил да яздя, да строя с дърво, да хвърлям топка, да блокирам удари, да обичам и уважавам земята, да се държа благородно, да не търпя никакви глупости.

— Не съм те учил да говориш така.

— Напротив.

Той се разсмя.

— Виновен съм.

Тя подаде на баща си втория морков.

— Ти му го дай.

— Заповядай, великане.

— Сега вече познавам Макс Фалън. Обичам го, не само като снимка на корицата на книга или заради думите вътре в нея. Не само заради историите, които са ми разказвани, ами заради онова, което е. Знам как всичко, на което си ме научил, има значение и ми е помогнало да стана каквато съм. Научих повече за теб, за това какъв човек си, докато ме нямаше. Макс Фалън е биологичният ми баща. А ти си татко. Татенце. Обичам те.

Той я притисна до себе си.

— Току-що намери нещо, което означава още повече.

Тя познаваше родителите си, навиците им, съмняваше се, че са се променили. Изчака братята си да заспят, а родителите й да предположат, че и тя е заспала. Тогава отиде в кухнята.

Те седяха, както тя предполагаше, че ще седят на масата след тежък ден, ще пият вино и ще си говорят.

— Не можеш ли да заспиш? — надигна се от мястото си Лана. — Толкова вълнения след дългото пътуване. Почти два дена си яздила, нали така каза? Ще ти направя нещо, за да ти помогне да се отпуснеш.

— Не съм уморена. Малко повече от един ден езда е дотук. Но не сме яздили.

— Да не би наистина да си летяла на коня?

Тя поклати глава към Саймън.

— Това е подходящото място, от което да започна — реши тя. — Въпреки че това е краят, а не началото. Ти някога прехвърляла ли си се? — попита тя майка си.

— В какъв смисъл?

— Ами като… — Тя трепна, изчезна и се появи в другия край на стаята.

— О, господи — ахна Лана, а Саймън се разсмя.

— Направи го отново.

— Саймън…

— Сериозно говоря. Направи го отново.

Лана притисна пръсти към очите си.

— Ще ми трябва още вино.

За да угоди и на двамата, Фалън се прехвърли в килера, а после обратно с бутилка вино.

— Пих вино.

— Така ли? — попита напълно спокойно Лана.

— Доста разредено. Беше като лекарство. Както и да е, ще те науча да се прехвърляш.

— Чувала съм, че някои го могат, но не съм забелязала да притежавам това умение и мислех, че е легенда.

— Не, ще те науча. Ти притежаваш повече сили, отколкото използваш, и онова, което си използвала… почти изцяло за домакински цели, за лечение или за посевите. Притежавала си повече сили от Макс, защото…

— Ти си расла в мен.

— Да. Затова мога да те науча на това, както и на други неща. Не на всичко — уточни Фалън, — но на много неща.

— Спомена нещо за елфска кръв. Какво имаше предвид?

— Имам такава. Малик каза, че това е част от силата на Вестителката. По малко от всичко в едно. Това съм аз.

Саймън реши, че още вино няма да им дойде зле, и наля.

— Да не вземат сега да ти пораснат крила?

— Мисля, че няма, но… може би. Ще мога да се превърна, когато се наложи.

— В какво?

— В едно от трите божества, които доведох. Във всички тях, както каза Малик. Трябва да се върна към началото. На път към къщата ни нападнаха. Похитители.

Тя им разказа за двете години, доколкото можа. Трудностите ги прескочи. Наблюдаваше как баща й покрива ръката на майка й, докато тя им разказваше за затвора, какво са открили там и какво са направили.

След известно време Лана стана, направи чай.

— Татко ме научи на основното в ръкопашния бой. Ти знаеш повече, отколкото си ни показал. Не ни учеше на всичко, защото мислеше, че сме много малки. Не бива да изоставям обучението си. Мога да призова призраците, но ти можеш да ми помогнеш да научим момчетата. А те трябва да се научат да използват мечове.

— Защо пък мечове? — попита Саймън.

— Все още има доста оръжия, но сега вече не се намират лесно, а пък муниции още по-трудно. Мечовете, стрелите, юмруците, краката са също толкова смъртоносни и лесно се намират. Някои вече ги използват, дори предпочитат меча или лъка.

Тя им разказа какво е видяла в сънищата. Мъж с меч й говори, застанал до каменния кръг, как е видяла същото това място през кристала.

— Мога да отида в него, вътре в кристала, да видя вътре в него. Аз съм и тук, и там, и на двете места. Трудно ми е да го обясня.

— Значи не става въпрос за астрална проекция? — попита Лана.

— Не, различно е. Сякаш се раздвояваш и се намираш и на двете места. Така пресрещнах спасителната група. Така се запознах с хората от Нова надежда.

— Ти… Нова надежда?

— Еди — подсказа тя на Лана. — Флин. Другите.

— Запознала си се с Еди? — За момент тревогите отлетяха. — Той е жив и е добре, така ли?

— О, да. Питаше за теб. Не му казах къде сте, все още не, но му казах, че си добре. Запознах се с Дънкан и Тоня.

— Близнаците. — Лана се разсмя щастливо и притисна ръка към сърцето си. — Близнаците на Кейти, нали? И с Хана ли?

— Все още не.

— О, боже, децата на Кейти. Те сигурно са пораснали.

— Те са воини… мисля, че Хана не е. Дънкан кара мотор и използва меч. Тоня използва лък. Обучени са да боравят и с други оръжия, но предпочитат меча и стрелите.

— Кейти сигурно е… Запозна ли се с нея?

— Тя не участваше в спасителната операция.

— Ами с Арлис, Фред, Рейчъл, Джона?

— И с тях не съм. Уил Андърсън ги води сега.

— Уил — кимна Лана. — Да. Да. Разбирам.

— Имаше засада.

— Какво? О, боже. Имаше ли ранени?

— През кристала видях какво са направили Воините на безупречната добродетел. Те планираха да примамят спасителите и им бяха устроили засада. Отидох при Малик. Той ми позволи да мина през кристала, за да ги предупредя и да им кажа как да превърнат засадата в контразасада.

— Ти ли го измисли? — попита Саймън.

— Аз съм се обучавала, тренирала съм, освен това имах предимството да видя къде е разположен врагът, какви са позициите им, затова планирах всичко.

— Трябва някой път да ми разкажеш.

— Добре. Нито един от приятелите ти не беше ранен, мамо. А те спасиха хора, които бяха измъчвани, поробени, хора, които щяха да бъдат екзекутирани.

— Замазваш нещата — скръсти ръце Лана. — Ти си участвала в битката. Била си се редом с тях. Може и да съм насочила силите си към по-обикновени неща, Фалън, и да съм направила нужното, за да осигуря безопасен живот за децата си, но съм участвала във война. Виждала съм смъртта, причинявала съм смърт. Не мисли, че ще ти позволя да останеш насаме с баща си, за да кажеш останалото.

Лана се обърна към Саймън.

— Ще разкаже и на двамата.

— Права си. — Саймън пое ръката на Лана и я целуна. — Майка ти е права. Разказвай подред.

— Добре. Те имаха цистерни с гориво — започна тя.

След това им разказа всичко.

— Знаех какво да направя — завърши тя. — Това бяха тренировките с татко, с теб, с Малик и онова, което е вътре в мен. Хората от Нова надежда са силни войници. Ще ти харесат, татко.

— Майка ти винаги е казвала същото.

— След битката, след още тренировки, след като видях първия щит през кристала и мракът се опита да ме привлече, едва тогава Книгата на заклинанията ме призова.

Луната се скри преди тя да приключи разказа си.

— Сигурно съм изпуснала някои неща, но не е нарочно. Исках да знаете всичко, защото не е редно да сте в неведение. Сега имам нужда от време да си остана вкъщи. Както днес. Просто да съм си у дома. И да се обучавам, да тренирам, да ви помагам и на вас, и на момчетата с техните тренировки. След това… ще разбера, когато трябва да тръгна. Ще знам, когато му дойде времето.

— Къде ще отидеш? — Лана посегна към ръката й.

— В Нова надежда — отвърнаха едновременно Фалън и Саймън.

Фалън му се усмихна и кимна.

— Да, в Нова надежда. Толкова много е започнало и свършено там. Толкова много има още. Там трябва да отида. В Нова надежда — каза тя и очите й станаха по-дълбоки, — където светлината ги отведе, където знаците ги насочиха, където кръвта на бащата е попила в земята. Там ще се вдигне армия, там ще бъдат изковани оръжията срещу мрака. Оттам към големите градове, към разрушенията и пепелта, през моретата, под земята. Предателство, кръв, лъжи, които раждат горчиви плодове, и някои ще бъдат повалени по пътя. С въздигането на магията, със сблъсъка на светлината и мрака, световете треперят.

Лана се изправи, извади малко шишенце от шкафа.

— Две капки — нареди тя.

— Вече не ми прилошава от виденията.

— Може и да не ти прилошава, но обикновено нямаше видения, след като си будувала цяла нощ. Две капки. Изплези се.

Въпреки че мислено изви очи, Фалън изпълни покорно. Лана се наведе и я целуна по косата.

— Знам какво е, когато дарбата ти нахлува толкова бързо и е толкова силна. Все едно си изпълнена и същевременно празна.

Фалън въздъхна и се облегна на Лана, успокоена от човек, който знаеше и бе изпитал същото.

— Онова, у нас, дава толкова много. — Лана нежно погали косата на Фалън. — И изисква толкова много. Не съм забравила какво е да усетиш мощта да се надига в теб, нито как да се биеш. Как да използваш всичко, което имаш, всичко, което си, за битката. Сега, тъй като ми е дадено време и любов, имам много повече, за което да се бия.

— Не исках… видях те през кристала. В Ню Йорк, животът, който си имала преди, начинът, по който си живяла. И колко устремена си била, винаги и само напред. Видях какво направи в планината, срещу какво се изправи. Наблюдавах те как се бориш за себе си, за мен, за други, ден след ден, месец след месец. Видях и онзи ден в Нова надежда.

— Аз бих ти спестила това.

— Защо? — Фалън се отдръпна с блеснали очи. — Видях хора, които бяха започнали да строят нещо хубаво, нещо прекрасно и истинско. Почитат мъртвите, приветстват живота. Видях лицата на онези, които дойдоха да ме убият. Сега вече познавам лицата им. Видях как другият ми баща даде живота си за теб, за мен, видях как ти отвърна на удара.

— Направих го от мъка.

— Беше мощ. Моя и твоя. Колко живота спаси в онзи ден? И колко още, докато си ме носила? С кръвта му, полепнала по теб, си избягала съвсем сама. Напуснала си поредното място, поредния дом, който си обичала, приятелите, които са се превърнали в семейство. Приела си пръстена му с любов. Взела си пистолета му. Жената мисли за пръстени, докато воинът мисли за оръжие, мамо, и дори в мъката и шока, ти си била боец.

— Трябваше да защитавам детето си.

— Защитила си ме. Сама, гладна, уплашена, ти си продължила напред.

— Едва не се отказах. Ти ми се яви.

— Ти нямаше да се откажеш. Ти никога не се отказваш. Аз просто ти дадох тласъка, от който се нуждаеше. Видях те как се качваш на хълма над фермата и видях по лицето ти нещо, което не бях забелязвала. И…

Фалън посегна и пое ръката на Саймън.

— Видях как надеждата прелива в доброта, в създаване на доверие и любов. Това е урок, че доверието може да бъде създадено между непознати, но те трябва да направят първата крачка, а това е вяра.

— Кога стана толкова умна? — попита Саймън.

Тя стисна ръката му и го погледна право в очите.

— Видях те как убиваш човек, който не ти даде избор, въпреки че ти самият му беше дал. Той не беше първият, нито пък последният. Аз произлизам от воини, от мама, от двамата си бащи. От мощ и сила. От доброта. Когато се страхувам, че няма да бъда достатъчно добра, достатъчно смела, достатъчно умна, мисля за вас, на какво сте ме учили и какво съм видяла през кристала.

Тя потри очи и в този момент заприлича на малко момиченце.

— Ще ми се нищо от онова, което е извън фермата, от онова, което предстои, да не докосва момчетата. Но това ще се случи. Вие знаете повече, воинът знае повече, отколкото си ни казал или учил. Аз… наблюдавах и войника през кристала, какъв е бил преди.

Саймън усети как нещо в него се разкъсва, когато погледна дъщеря си в очите и разбра, че пред него е другар, войник.

— Ще ти трябват няколко дни — каза той. — Наречи го почивка и възстановяване. След това ще започнем да ги обучаваме.

— Беше дълъг ден — обади се Лана. — Сега трябва да поспиш.

— Много съм уморена.

— Виждам. Върви да си легнеш.

Тя кимна, полузаспала, прегърна Лана, след това и Саймън.

— Много се радвам, че се прибрах у дома.

Лана гледаше след нея и слушаше как стъпките й се отдалечават по стълбата.

— Саймън.

— Ще поговорим. Ще помислим и ще поговорим. Сега обаче още някой има нужда от сън. Ти си изтощена, мила, аз също.

— Знаех през всичкото време. Знаех още откакто беше в мен и въпреки това ще продължа да отричам. Не, това е моето малко момиченце.

— Добре дошла в клуба.

Той стана и я хвана за ръката.

— Ще направим онова, което правят всички родители.

— Какво е то?

— Ще се побъркаме от тревоги и ще направим всичко по силите си, за да й помогнем. — Те тръгнаха към стълбите. — Мислиш ли, че ще можеш да се научиш да се прехвърляш? Защото тогава ще можеш да ми носиш студена бира просто така.

Той щракна с пръсти и тя се разсмя.