Даниел Стийл
Безценни дарове (8)

8.

На следващата сутрин Вероник се срещна с Ейдън на площад Сан Марко, където го завари да се наслаждава на едно еспресо в любимото си кафене. Той я забеляза да върви насреща и й помаха. Вероник се настани и също си поръча еспресо. Разговаряха, после му показа снимката на картината. Ейдън я разглежда известно време, съсредоточен върху детайлите.

— Красива картина — отбеляза той накрая. — На мен ми се струва оригинал.

Вероник му каза, че още от началото е била настроена подозрително.

— Когато нещо е прекалено съвършено, обикновено в него има нещо нередно. Твърде малко картини могат да се похвалят с такава безупречна прецизност, а онези, които я притежават, са по музеите от поне двеста години. Може да е от школата на Белини, възможно е дори да е дело на някои негови ученици, но не мисля, че е работа на самия маестро. Сигурна съм, че монасите ще поискат да видят оригинала, но поне могат да започнат да проучват произхода и къде е било платното през последните шестстотин години.

Картината със сигурност беше рисувана през петнайсети век. Въпросът беше от кого.

— Това сигурно е много вълнуващо… — отбеляза той, впечатлен от историята.

Изпиха кафето и Вероник извади адреса на манастира, който се оказа по-далеч от местата, които досега бяха обиколили из Венеция. До манастира „Сан Грегорио де ла Луче“ щеше да им отнеме поне двайсет минути пеша, ако не се изгубеха по пътя. Това беше грегорианска обител, създадена през петнайсети век, както голяма част от цялата Венеция. Нямаха уредена среща, възнамеряваха просто да идат дотам, а тя се надяваше някой в манастира да знае френски или английски. Говореше италиански, но недостатъчно добре, за да обясни подробности около картината.

Със снимката в ръка Вероник се почувства сякаш носи Светия Граал. Част от нея си мечтаеше картината да се окаже оригинал. Но беше и подготвена най-сетне да чуе, че творбата е фалшификат. С Пол я бяха купили от антикварен магазин, който вече не съществуваше. Собственикът я беше изнесъл от задната стая и бе им я продал твърде евтино. Още като пристигна във Венеция отиде да потърси магазина, но него вече го нямаше.

Докато вървяха към манастира, нямаше как да не спрат при някои от красивите малки църквици, на които се натъкваха. Обещаха си да направят същото и на връщане. Разговорът им вървеше леко. Ейдън й разказа, че предната вечер излязъл на дълга разходка и направил няколко открития около хотела си, включително малък ресторант, където вечерял. Твърдеше, че храната била изключителна, но вече се бяха разбрали да идат в „Бара на Хари“ — любимо място на Вероник. Тя си мечтаеше за тамошното ризото по милански, което според нея беше най-доброто на света. Ейдън призна, че никога не е ходил там, но би бил щастлив да го опита с нея. Мястото беше едно от най-известните, познато в целия свят. Бяха се нароили много други с подобно име, но нито един не беше добър като оригинала. Вероник му обеща чудесна вечеря.

Отне им малко по-дълго, отколкото бяха предполагали, за да стигнат до манастира. Когато се озоваха там, видяха отворени тежки бронзови порти, откриващи голям двор. Беше изпълнен с монаси, които разговаряха. Вероник се приближи към тях и попита къде би могла да се консултира относно историята на една картина. Въпросът за оригиналността беше съвсем друг проблем и не искаше да започва с него. Упътиха я към малка врата, която се оказа заключена. Позвъниха и след минута на вратата се показа монах в кафяво расо. Вероник отново обясни целта на посещението им, а монахът ги подкани да го последват.

Въведе ги в малко помещение, което приличаше на килия, а минути по-късно дойде друг монах, който ги поздрави и съпроводи навътре в манастира.

Минаха по дълъг каменен коридор и влязоха в голяма стая. Беше библиотека, с каменен под, дървени стени и лавици, отрупани с огромни старинни книги. Няколко монаси внимателно почистваха книгите. Един възрастен монах ги погледна, като влизаха, и им се усмихна. Вероник и Ейдън приближиха. Ухаеше на пергамент.

Възрастният монах се изправи, за да ги посрещне. Беше дребничък и пълен, със снежнобяла брада. Щеше да прилича на Дядо Коледа, ако не беше монашеското му расо. Покани ги да седнат и отново им се усмихна.

— Какво ви води тук? — запита ги на английски. Имаше акцент, но говореше добре. Гледаше ту единия, ту другия и Вероник заговори тихо. Обясни му историята на картината и честно сподели съмненията си, но добави, че винаги е искала да знае повече. Не скри, че е дошла във Венеция, за да научи истината. После му показа снимката.

Монахът си сложи очила без рамки, приближи снимката до лицето си и се намръщи. После бавно я завъртя и продължително време я държа на обратно.

Вероник му обърна внимание на няколко несъвършенства, които според нея се дължаха най-вече на времето. Тя определено вярваше, че картината е от онази епоха. Съмняваше се в художника, а не в това дали е рисувана по време на Ренесанса. Познаваше добре изкуството на петнайсети век и успя да направи много добро техническо описание на картината. За пореден път Ейдън бе впечатлен. Монахът, който се бе представил като брат Томазо, дълго време изучава снимката, после я сложи на бюрото и се обърна към Вероник.

— Разбирам защо сте заинтригувана. Това е много интересно платно. Говорим за образ, който художникът е рисувал няколко пъти, макар и не точно по този начин. — Картината изобразяваше Дева Мария, която държеше Младенеца, заобиколена от ангели, които изпълваха небесата. И макар да беше религиозна творба, детайлите бяха изящни, лицето на Богородица беше поразително красиво, а ангелите се носеха в небето над Венеция.

— Ако е оригинал — внимателно каза брат Томазо, — е рисувана от Джакопо Белини — баща, който е бил ученик на Джентиле да Фабриано. Не мисля, че е дело на някой от синовете на Джакопо — Джентиле или Джовани, — които не са били толкова пристрастени към ангелите като баща си, а творбите им не са притежавали тази ефирност.

Вероник го слушаше с възхищение. Беше изследвала Белини, така че имената й бяха известни, освен това знаеше и за зетя на Белини — Андреа Мантеня, който също беше художник.

Пол обичаше картината, твърдеше, че Богородица прилича на Вероник. Брат Томазо също беше го забелязал и го изрече на глас, с което я изненада. Тя самата не споделяше това мнение. След това монахът още повече я изненада, като й каза, че има подобна картина, която иска да й покаже.

Поведе ги към друга зала в библиотеката, след това преминаха през още няколко, с лавици, които стигаха чак до високите тавани, със стълби, прикрепени към тях. В петата подобна стая помоли един млад монах да се качи на стълбата, като му посочи коя книга иска да свали. Знаеше точно къде се намира. Брат Томазо отвори книгата и намери репродукция на картина, подобна на тази на Вероник, с почти идентична тема.

— Или вашият художник е бил вдъхновен от тази картина, или е част от поредица, която самият Белини е правил, а ние просто сме изгубили следите на тази през годините. Предлагате ни много интересен проект, мила. Нека да направя някои проучвания, а после може да ми изпратите и оригинала за по-обстойно изследване.

Поведе ги към друга стая, пълна с картини, изпратени от музеи и колекционери, за да бъдат оценени дали са оригинали, или копия. Манастирът изглеждаше невероятен с педантичната изследователска дейност на монасите.

После отидоха в по-малка стая, съвсем различна от тези, които досега бяха посетили. Беше компютърен кабинет, в който провеждаха модерни проучвания и контактуваха с музеи и галерии по целия свят. Имаше дори пряка връзка с Интерпол за разследване на крадени картини. Няколко монаси работеха на компютрите. Проектът на Вероник беше попаднал в добри ръце. Брат Томазо я уведоми, че не би могъл да каже кога, но ще се свържат с нея, когато са готови за следващата стъпка — проучването на самата картина.

След два часа в манастира си тръгнаха. Ейдън беше във възторг от видяното. И двамата се съгласиха, че биха могли да прекарат часове в библиотеката над древните книги.

— Благодаря ти, че ме взе с теб. Беше възхитително — каза той, все още впечатлен. След това отседнаха в любимата си малка гостилница, по пътя към Сан Марко.

— Според теб колко време ще им отнеме? — попита той, хапвайки от великолепната паста.

— Може би няколко месеца — замислено отвърна тя. — Може и повече. В света на изкуството нещата не стават бързо. А монасите трябва да се ровят из шест века история, за да проучат тази картина, преди въобще да стигнат до изследването дали е фалшификат. А ако въобще не открият никаква следа, това е съвсем друга история и също би могло да означава, че е фалшива или че дори е по-рядка, отколкото се надяваме. Просто не знам.

— Прилича на мистерия, която чака да бъде разгадана — каза Ейдън. Беше очарован от тази сутрин, прекарана с Вероник, и срещата им с брат Томазо. — Какво знаеш за това място?

— Дядо ми го беше споменал в една книга, която е написал преди почти седемдесет години. Манастирът винаги е бил един от крайните източници на проверка. Всички музеи го знаят и използват ресурсите му, а аз съм чувала страхотни неща за монасите, докато следвах изкуство.

— Невероятно нещо — призна Ейдън и се усмихна. Обичаше да научава нови неща, още повече онези, които тя споделяше с него. За фотографията знаеше много, но нейните знания в областта на изобразителното изкуство бяха цял нов свят.

Същия следобед разгледаха още няколко църкви, които по-рано бяха пропуснали. Вероник реши да понапазарува от магазините около площада, а Ейдън искаше да снима в една от църквите. Планираше да вземе и карти за пътешествието им до Сиена на следващия ден. Съгласиха се да се срещнат на пристана за вечеря.

Вероник беше истински щастлива с покупките си, включително чанта „Прада“ и малка, красива, типична венецианска брошка на „Нарди“, която представляваше бюст на мавър. Брошката беше част от историята на Венеция, имаше дори и малки диамантени обици. Мислеше, че може да изглежда страхотно по черен костюм, но беше сигурна, че дъщерите й няма да я одобрят. За Вероник това беше нещо венецианско, брошка с мавър, модерните жени от години носеха черните маври на „Нарди“.

Когато се прибра в хотела, разполагаше с достатъчно време, за да се приготви за вечерята с Ейдън. Той беше с елегантен бежов ленен костюм, с риза и вратовръзка, тя пък — на високи токчета и с къса червена рокля. Бяха хубава двойка. Взеха си водно такси, за да ги отведе до ресторанта.

Храната в „Бара на Хари“ беше точно толкова великолепна, колкото Вероник бе обещала на Ейдън. За начало тя си поръча ризотото по милански, за което копнееше, заедно с цветчета от тиквички, а Ейдън — лингуини с миди, последвани от стек, за който каза, че е изключителен. Разговорът им беше доста оживен.

Вероник с изненада разбра, че и той като нея беше прекарал известно време в Хонконг като младеж, и говориха надълго за преживяванията си там. След това беше живял в Шанхай и Сингапур, преди да се върне в Лондон. Освен това бе пребивавал и в Ню Йорк и Париж, така че имаха много неща, за които да си говорят. Ейдън все още беше впечатлен от ранния й брак с много по-възрастен мъж.

— Когато баща ми почина, бях като изгубена — обясни тя, докато отпиваха от киантито, което той беше поръчал. Храната беше великолепна, а вечерта преминаваше приятно. — Нямах родители. Не знаех как да се оправям с онова, което ми завеща баща ми.

Оказах се сама в огромна къща, без никой, който да ме напътства. Пол пое ролята на баща и ментор и за мен стана по-лесно, когато се оженихме. Нямах си никого, който да се грижи за мен, освен него.

— Може би си можела да се погрижиш и сама за себе си — внимателно каза Ейдън.

— Превърнах се в цел за много крайно неприятни хора. Пол ме защити от всички тях, а после се оженихме, родиха се децата ни и аз бях много влюбена в него. Чувствах се в безопасност с него. Добрите времена продължиха единайсет години. Сега не ми се струва толкова много, но бяхме много щастливи. — Изглеждаше спокойна, докато го казваше. — Това бяха най-хубавите години в живота ми.

— А после?

— В началото бях доста несигурна, сама с три деца. И бях свикнала да съм омъжена. Но дъщерите ми ме държаха заета и отвличаха вниманието ми. А после внезапно вече бяха тийнейджърки, след това заминаха да следват. Времето отлетя. Един ден се събудих, тях ги нямаше и всичко беше приключило. Най-малката ми дъщеря замина за колежа преди осем години и оттогава в живота ми стана доста спокойно.

— И през цялото това време в живота ти не е имало други мъже? — Това го изненада, предвид външността й.

— Имаше няколко, но връзките не бяха сериозни. На дъщерите ми нямаше да им хареса. Доста прями бяха спрямо мъжете, с които излизах. Никой не беше достатъчно добър според тях, или пък ги сравняваха с баща си. А и никога не срещнах някой, в когото истински да се влюбя. Имаше един мъж, с когото бих могла да имам съвместен живот, но и той имаше трудни деца, както и проблемна бивша съпруга, с която не ми се щеше да се разправям. Не е лесно да се срещаш с нови хора, когато имаш деца — обясни тя с усмивка. Отдавна се беше примирила с това, а Ейдън го намираше за неправилно. — Освен това Пол винаги беше наоколо, за да ми помогне със съвет или с компания, когато чувствах необходимост. Между романсите му заедно се справяхме с проблемите. Той винаги прекарваше празниците с нас. Мисля, че това донякъде потуши мотивацията ми да се обвържа сериозно отново. А после пък се почувствах твърде възрастна, за да започна връзка. Мъжете предпочитат да излизат с жени на годините на дъщерите ми, а не с такива като мен.

— Това са глупости и ти го знаеш — възпротиви се Ейдън, докато си поръчваха кафе. — Че ти дори не си опитала. А и какво право имат дъщерите ти да ти казват с кого да се срещаш? — Въпросът му я накара да се засмее.

— Децата въобще не се колебаят да ти казват какво да правиш. Освен това бяха много лоялни към баща си, въпреки че той не го заслужаваше. Като пораснаха видяха, че не е особено добър баща. Само средната ми дъщеря винаги го е намирала за идеален. Така и не разбраха как се е провалил като съпруг, а и аз не съм го обсъждала с тях, ако трябва да съм откровена. Така че те сравняваха всеки с него и все не одобряваха. Допреди няколко седмици — допълни тихо.

— Какво е станало преди няколко седмици? — Ейдън изглеждаше объркан. И преди беше споменавала нещо смътно за това, без да изпада в подробности.

— След отварянето на завещанието излязоха някои неща, които шокираха всички. Дори и за тях недвусмислено стана ясно, че никак го нямаше като съпруг. Той дори сам го беше коментирал в завещанието си. Винаги съм се стараела да го защитавам пред тях, но след като се разведохме открих, че се е държал отвратително още по време на брака ни, дори по-лошо. Имаше непогрешимо око за красиви, млади жени. Разведохме се след една негова афера, но се оказа, че е имало и други, за които не съм знаела.

— Да не си била с него, защото е имал пари? — безцеремонно я попита Ейдън. Искаше му се да разбере причината, а тя само дето не се разсмя при въпроса му.

— Не, не защото той имаше пари. Обичах го и имахме хубав десетгодишен брак, докато не се влюби до ушите в известна манекенка. Връзката му беше толкова безсрамна, че вредата бе непоправима. Накрая му простих, но бракът ни вече беше мъртъв. А се оказа, че е имало и други неща, които не съм знаела, така че беше добре, дето се разделихме. — В думите й не се долавяше горчивина, просто това бяха фактите за станалото. Вероник не искаше да споделя пред човек, когото едва познаваше, че Пол нямаше и петак и не тя, а той се бе оженил за нея заради парите й, които после през цялото време щастливо бе пръскал. Искаше й се все пак да отдаде почит на паметта му и да не казва това на Ейдън, при това не искаше той да разбира, че самата тя притежава добро състояние.

— Ето защо така и не се ожених — каза той, като допи кафето си. — Хората си причиняват такива гадни неща. Изглежда по-лесно да се приключи една връзка, ако човек не е женен. Ти поне имаш три прекрасни деца. — Вероник кимна. И на нея напоследък й беше трудно да защитава брака. Навремето имаше смисъл, но сега, когато бе разбрала колко нечестно се беше държал с нея Пол, целият й брак й се струваше една преструвка. Той беше обичал друга, имаше дори дете, а тя бе вярвала, че са щастливо женени. Това я караше да се чувства като глупачка.

Предложи да плати вечерята или поне да си поделят сметката, но Ейдън не се съгласи. Плати всичко и остави щедър бакшиш. Въпреки „бедняшкото“ си потекло, с нея се държеше като джентълмен, имаше много добри обноски и беше изключително учтив по един нормален и успокояващ начин.

След като си тръгнаха от ресторанта, Ейдън предложи да се отбият до казиното и да си опитат късмета. Казиното се намираше в двореца „Вендрамин Калерджи“, така че щеше да им се наложи да вземат водно такси и да предприемат петминутно пътешествие. Идеята й се стори забавна и различна и тя се съгласи.

Дворецът беше класическа венецианска сграда, а казиното съществуваше от седемнайсети век. Входът беше елегантен, а игралните зали — изненадващо семпли. Бяха препълнени с добре облечени жени в коктейлни рокли и мъже в костюми, така че двамата лесно се сляха с тълпата. Вероник стоя до него, докато той играеше блекджек и спечели хиляда евро. Изглеждаше сякаш не му е за пръв път. После изиграха няколко ръце на покер и си тръгнаха, преди да е станало твърде късно. Ейдън й каза, че трябва да спре на още едно място, преди да я изпрати до хотела.

Не й каза какво е това място и когато се качиха в таксито, упъти шофьора към площад Сан Марко. Щом слязоха, нае гондола. Вероник още не се беше качвала в гондола, макар всеки ден да си обещаваше да го направи. Беше заета да се разхожда, да посещава църкви и да разглежда града с новия си познат. Искаше й се да посети и стъкларската фабрика в Мурано, но и дотам не беше успяла да отиде. Ейдън настоя, че пътуването с гондола е задължително и тя не може да напусне Венеция, без да се е качила поне веднъж.

Гондолиерът беше облечен в традиционния раиран костюм, а гондолата беше особено красива. Ейдън вече беше дал инструкции къде да ги отведе, когато се настаниха. Това беше една съвършена последна нощ във Венеция, с ярката луна и нежната песен на гондолиера. Сцената беше особено романтична. Вероник погледна Ейдън с усмивка и му благодари.

Той беше помислил за всичко. Вечерта се бе оказала забавна, с „Бара на Хари“, казиното и сега с разходката с гондола. Вероник нямаше усещането, че Ейдън се опитва да я ухажва — искаше просто да й подари приятно прекарани мигове. Щом се озоваха до Моста на въздишките, гондолиерът им обясни, че трябва да се целунат, като минават отдолу, ако искат завинаги да останат заедно. При тези думи Вероник се засмя — двамата с Ейдън току-що се бяха срещнали.

— Какво ти е толкова забавно? — подкачи я той.

— Последното, което ти трябва, е да останеш с мен „завинаги“ — каза му тя. — Не познаваш лошите ми навици, нито имаш идея каква ужасна готвачка съм.

Не знаеше, вярно беше, но вече бе разбрал какъв прекрасен човек е Вероник. Усмихна се на думите й и не каза нищо, а миг по-късно вече бяха под моста и гондолиерът запя любовна италианска песен. Красотата около тях беше зашеметяваща, вечерта бе прекрасна и тя се чувстваше чудесно. Всеки миг с Ейдън беше приключение. Затвори очи, за да се наслади на момента и да послуша песента. Внезапно усети лека целувка по устните. Отвори очи и с удивление срещна погледа на Ейдън, а после отново стисна клепачи. Целувката беше истинска, първата й целувка от дълго време. Тя отвори отново очи и се взря в него.

— Спасих ти живота — спокойно напомни той. — Предполагам, че бих могъл да те задържа завинаги — добави весело. — Иначе какъв е смисълът? — Разпери ръце в типично италиански жест и я накара да се разсмее. Беше истински слисана от целувката му, не можеше съвсем да разбере какво точно се случва. През останалото време от разходката с гондолата всичко беше съвършено нормално, макар че Вероник се чувстваше леко объркана — от целувката, както и от онова кианти, което пиха. Ейдън й помогна да слезе от гондолата и даде бакшиш на гондолиера. Беше доволен от спечеленото в казиното. Една прекрасна вечер и за двамата.

После я изпрати до „Чиприани“ и й каза, че ще я очаква там на сутринта. Вероник го покани да пийнат едно последно питие в бара. Благодари му за чудесната вечер и никой не спомена целувката в гондолата. Беше убедена, че я бе целунал от учтивост или може би, за да спази местната традиция, но в онази минута беше успял да я накара да забрави всичко. Целуна я целомъдрено по бузата, когато й пожела лека нощ. Не искаше да я кара да се тревожи за пътуването до Сиена или да си помисли, че се кани да я съблазнява. Просто му харесваше да е с нея повече, отколкото с която и да е друга жена от дълго време насам.

— Лека нощ, Ейдън. Прекарах фантастична вечер — каза тя и наистина го мислеше. Той беше направил пътуването й до Венеция далеч по-прекрасно от очакваното.

— Аз също. Ще се видим на сутринта. — Внезапно му хрумна, че тя може би пътува с доста багаж. Не беше помислил за това. — С колко куфара си, между другото? — Неговият „Остин Хийли“ имаше малък багажник и тясна задна седалка, подходяща само за малко куче. Стигаше му колкото да си остави раницата, не и за нещо повече.

— А, само четири големи куфара и два сандъка — невинно отговори тя и го погледна с огромните си сини очи. — Проблем ли е?

Ейдън се паникьоса, взе да се чуди как ще се доберат до Сиена и Флоренция. Сети се, че би могъл да наеме кола, и тогава я видя, че се смее. Шегуваше се с него.

— Имам една чанта с размерите на ръчен багаж и още една, по-малка — увери го тя и той също се разсмя.

— За миг ме разтревожи… Е, така става. Отново й пожела лека нощ, изчака я да се качи в асансьора и тогава си тръгна. Взе лодка до Сан Марко, а после вървя до хотела с широка усмивка. Вероник беше жената, за която винаги беше мечтал, само че в малко по-различна опаковка, отколкото бе очаквал. Очевидно произхождаше от богато семейство, беше се омъжила за богат човек, а освен това беше с единайсет години по-възрастна от него. Само че той не се интересуваше от произхода й, за кого е била омъжена или на колко години е — никога дотогава не беше срещал толкова чудесна, умна, прекрасна и сексапилна жена. И вече нямаше търпение да тръгнат за Сиена на следващия ден. Дотук времето им заедно във Венеция беше като сбъднат сън и той си мечтаеше това да продължи завинаги. Вероник беше толкова ефирна и грациозна, с вродена елегантност и нежност, каквато не беше откривал в никоя друга жена. Вероник Паркър, която и да беше тя и откъдето и да идваше, беше жената от мечтите му. И докато вървеше към малкия си хотел в задните венециански улички, усмивката не слизаше от лицето му. Първата им целувка беше истинска. Не можеше да повярва, че наистина я целуна под Моста на въздишките. Чувстваше се като някое хлапе. Подсвиркваше си и чак му се искаше да затанцува, докато влизаше в стаята си, нетърпелив за утрешното пътуване.