Даниел Стийл
Безценни дарове (7)

7.

Вероник отиде в базиликата „Сан Марко“ рано сутринта. Когато каза на единия от пазачите, че е там за литургията, човекът незабавно вдигна въжето и я пропусна вътре. Накрая обаче все пак остана за службата. Литургията беше простичка и красива, а църквата възхитителна. Запали свещи за Пол и дъщерите си, преди да излезе и си даде сметка, че всъщност беше дошла във Венеция именно заради платното, за да опита да разбере дали картината наистина е на Белини.

Отново посети безбройните малки църкви, сред които „Санта Мария дела Салуте“, една от емблемите на града, както и близкия манастир „Сан Грегорио“. Отиде и в „Санта Мария деи Мираколи“, където бяха ходили с Пол. По обяд спря в една гостилница за парче пица, след което продължи да броди по тесните улички и да разглежда витрините на магазините. Надникна и в бижутерийните магазини на моста Риалто, погледа и плъзгащите се отдолу гондоли.

Искаше й се да се повози на гондола, но досега не беше намерила време за това. Тъкмо излизаше от поредния малък параклис и отново се натъкна на Ейдън, който държеше сладолед в ръката. Усмихна й се. По брадичката му се стече малка вадичка. Беше се надявал да се видят отново, но бе решил да остави това в ръцете на съдбата. Вероник се беше държала приятелски и учтиво, но беше ясно, че идват от различни светове. Той бе отседнал в един от най-евтините хотели във Венеция и беше доволен от това, а тя — в един от най-елегантните и явно за нея това бе нещо обичайно. Два различни свята, но все пак беше щастлив, че я вижда.

— Тази сутрин влязох в „Сан Марко“ благодарение на теб. — Усмихна му се широко, като го видя, а той почисти сладоледа от брадичката си и успя да натика остатъка в устата си. Мина минута, преди да успее да проговори. В това време мълчаливо наблюдаваше очите й. Ясният им виолетов цвят беше омайващ.

— След това обаче реших да бъда честна и останах и за службата — добави тя. — Църквата е невероятно красива. А ти какво прави днес?

Говореха си като стари приятели.

— Снимах фрески и хората по улиците. Лицата тук са толкова красиви, почти като произведения на изкуството.

— Продаваш ли снимките на медиите? — Вероник беше любопитна, а той очевидно бе професионалист.

— Не съм такъв фотограф. — Усмихна й се, докато вървяха рамо до рамо. — Правя изложби със снимките си и се надявам някой ден да попаднат в музеите. Вълнувам се от нестандартното, от мистериозното и мрачното. Скоро ще правя представяне в Берлин. Имам доста добра репутация, което ми отваря вратите на някои интересни събития.

Вероник знаеше, че салонът на изкуствата в Берлин е авангарден форум и че много американци представяха там творчеството си, но никога не беше посещавала града.

— Миналата година имах представяне в Лондон — допълни той. — Получих добри отзиви, ако това има някакво значение, а разбира се, такова няма. Критиците могат да бъдат ревниви, дребнави хорица без капка талант и с малки мозъчета. Ти някога правила ли си изложба с твои картини? — попита той. Спомни си за скицата в кафенето предния ден. И двамата по някакъв начин бяха хроникьори на живота, което го очароваше.

— Само веднъж, когато бях твърде млада, а и то не беше истинска изложба. Баща ми я организира за приятелите си. Тогава още следвах изкуство в Париж. Почувствах се много неудобно, но все пак получих няколко поръчки. Наистина не съм рисувала от дълго време — призна тя.

— А защо? — попита Ейдън с нотка неодобрение. Той самият не беше изпускал камерата от ръцете си още от тийнейджър. Все повтаряше, че фотоапаратът е като очите му и че не може да вижда без него. Смяташе, че изкуството за нея има същото значение. Вярваше, че човек трябва да използва талантите си, а не да ги пропилява. Работеше здравата и очакваше същото от останалите.

— Бях заета — каза тя за свое оправдание. Двамата се спуснаха надолу по улицата. — Омъжих се, отгледах децата си, а сега доста ме мързи. — Опита да отклони въпроса, но Ейдън никога не се задоволяваше с повърхностни отговори. Дори и обикновената честност не му беше достатъчна — винаги искаше повече.

— Това са жалки извинения, имаш талант — заяви критично той. — Може би не те мързи, може би просто те е страх.

Думите му я сепнаха и тя замълча, докато вървяха, замислена над онова, което й каза. После го погледна.

— Вероятно си прав — каза тя. Вероник беше честна жена, пък и никога не се надценяваше. — Дълго време се боях да рисувам, особено откакто децата пораснаха и вече не мога да ги обвинявам за това.

— От какво те е било страх? — Ейдън задълба още повече, търсейки истинските, а не лесните отговори.

— Може би от това, че нямам талант, че мамя. Лесно е да нарисуваш портрет, който да се хареса на хората. Поправяш очевидните недостатъци, правиш нещо леко, което да им придаде идеален вид. Ако нарисуваш истината, ако предадеш онова, което е в душите им, те дяволски ще се изплашат и никога не биха купили картината. Винаги съм била „любезна“ в работите си, рисувах повече съвършенството, отколкото действителността. Повече не искам да правя така. И никога не съм искала, всъщност. А не искам и да съм комерсиална, така че спрях.

— Тогава рисувай онова, което наистина виждаш и чувстваш — простичко каза той. Струваше му се, че това е очевидно, но неговите обекти бяха престъпници и осъдени, проститутки и скитници, наркомани и клошари. Не му се налагаше да удовлетворява никого, освен себе си.

— И за кого ще рисувам, Ейдън? — попита тя и впери в него виолетовия си поглед. Гледаше го втренчено, той нея също.

— Рисувай за себе си, не за тях — каза той.

— Без портрети, инак никой няма да иска да го рисувам. Хората ще се плашат.

— Не може ли всичко наведнъж? Тоест, да си честна, да рисуваш действителността и пак да си вярна на себе си?

— Може би. Никога не съм мислила за това. Бях много млада, когато спрях да рисувам.

— Казваш го така, сякаш сега си много възрастна.

— Достатъчно възрастна съм — призна тя. Със сигурност имаше по-голям житейски опит от него. Въпреки прошарените си коси, Ейдън изглеждаше млад. — По-възрастна съм от теб — усмихна му се предпазливо. Имаше усещането, че двамата стават приятели. Разговорът беше твърде сериозен като за двама непознати, скитащи по венецианските улици, само няколко дни след като се бяха видели за пръв път. Само че Ейдън не беше обикновен човек — в него се криеше нещо далеч по-дълбоко.

— На четиресет и една съм — предизвикателно каза той, убеден, че е по-млада от него, макар и не с много.

— С единайсет години съм по-възрастна от теб, на петдесет и две съм.

Той се изненада. Не беше го очаквал.

— Мислех, че си на около трийсет и пет или малко отгоре. — Вероник имаше младежки вид и деликатни обноски, които я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше. Обличаше се елегантно, но не и старомодно. Лицето й беше почти недокоснато от изминалите години. — Впечатлен съм.

— Благодаря — отвърна тя с широка усмивка.

— Мисля, че възрастта няма значение. Въпросът е какво правиш и мислиш, колко е жизнен духът ти, не какво пише в паспорта ти. Познавам хора, които на половината от годините ми бяха като мъртви. Миналата година снимах стогодишен мъж, чийто дух беше по-млад от моя.

— За съжаление не си виждам духа, като се гледам в огледалото — засмя се тя. — Виждам лицето си. Понякога е стряскащо.

— Приличаш на хлапе — опроверга я той. — Колко деца имаш?

В нея имаше нещо завладяващо и той искаше да узнае повече за живота й. Тя беше не по-малко впечатлена от него. Ейдън притежаваше някаква тъмна мистичност, но внезапно слънцето се показваше иззад облаците, когато се усмихнеше или кажеше нещо мило.

— Имам три дъщери. Вече са големи, работят здравата и водят напрегнат живот.

По-напрегнат от нейния, което в момента намираше за проблем. Опитваше се да реши какво да прави със себе си. Дотук всички знаци я насочваха към рисуването — Пол го беше заявил в завещанието си, а сега и Ейдън, който едва я познаваше.

— С какво се занимават?

— Едната е социален работник, другата има фурна, а третата е актриса.

Трябваше да признае, че заниманията им бяха доста странна смесица, но това беше истината.

— Интересно. Сигурно са имали свобода на действие, за да могат да бъдат себе си.

— Не, точно. — Тя се засмя при думите му. — И трите са твърдоглави млади жени и правят, каквото поискат. — Прозвуча така, сякаш им се възхищаваше, и той също го долови.

— И ти ли си твърдоглава? — подкачи я той и потърси очите й, за да се опита да отгатне.

— Не — поклати глава Вероник. — Не чак като тях. Това е привилегия на младостта, да нямаш отговорности и да отговаряш само за себе си. Ами ти?

— О, ами аз съм дивак — гордо обяви той и тя се разсмя. Личеше, че е с труден характер. Имаше собствено мнение и не се страхуваше да го казва на глас дори и пред човек, когото не познаваше добре. — Никога не съм се женил, нямам деца и никога не съм искал. Мисля, че ще бъда отвратителен баща. Прекалено независим съм, за да оказвам добро влияние върху децата, а смятам също, че съм твърде егоистичен. Живял съм с две жени. Едната ме ненавижда до дъното на душата си, задето не се ожених за нея след пет години заедно. С другата останахме добри приятели. Бяхме заедно осем години. Връзката прекъснах аз, защото се отегчих… Всъщност и на двамата ни писна. Някак си спряхме да се развиваме заедно и се оказахме твърде различни. Тя беше адвокатка, произхождаше от богато аристократично семейство, а аз бях твърде голям бохем за нея или поне семейството й така го виждаше. Омъжи се за член на Камарата на лордовете и всички бяха доволни. Оказах се малката й забежка, преди да установи живота си. В думите му имаше лек горчив привкус.

— Не харесваш ли аристократите? — попита тя директно.

— Алергичен съм към тях — отговори разпалено той. — Особено към тези, дето имат пари. — Раснал съм в бедност и вярвам в правотата на масите. Още като дете винаги съм ненавиждал богатите. Все си мислех, че са по-щастливи от нас, а после открих, че са същите нещастници, само дето са по-учтиви и се изказват високопарно.

Думите му я накараха да се разсмее.

— Не всички богаташи са лоши, но някои наистина са такива — призна тя, като се сети за Бърти и постоянното му тичане след парите, алчността и завистта му към всички.

— А и не всички бедни са добри — отстъпи той. — Но пък обикновено са по-честни. Ако те мразят, обикновено ти става ясно, след като ти кажат да се разкараш. Не понасям претенциите и лицемерието. Семейството на Арабела ме подлудяваше — никога за нищо не бяха честни, но пък бяха невероятно учтиви. По-скоро бих приел бедняк да ми се изплюе в лицето, отколкото богаташ да ми стисне ръката. Баща ми произхожда от миньорско семейство от севера, а това на майка ми е било малко по-богато. Семействата им се мразили и те бяха нещастни през по-голямата част от брака си. Въглища и сирене, както казваме ние, англичаните. Такива съчетания не са сполучливи. Все едно риба да се ожени за птица.

Мнението му беше твърде категорично. Вероник се зачуди какво ли би си помислил за семейството й и Пол, който се беше оженил за нея заради парите й и живя безсрамно на неин гръб в продължение на трийсет години. Не беше достойно за възхищение, но двамата споделиха десет хубави години, а тя имаше три прекрасни дъщери, което я караше да мисли, че всичко си е струвало цената.

— Разведена ли си? — попита Ейдън и тя кимна.

— Но останахме близки. Бившият ми съпруг почина преди две седмици и всички бяхме съкрушени. Малко е сложно. Не беше страхотен съпруг, нито баща, но не беше и лош човек… — Само дето й беше изневерявал, беше я мамил и бе похарчил толкова от парите й, колкото му беше възможно. Тя изпитваше смесени чувства към него откакто почина, след разкритието за дъщерята, която се беше родила, докато още бяха женени. Тоя му грях вече беше прекален.

— Трябва да е починал млад — отбеляза той. — Инцидент или инфаркт?

— Преди година получи удар. Беше доста по-възрастен от мен. Почина на осемдесет. Дъщерите ми още са твърде разстроени. Ще отнеме време да се успокоят. — Това, както и шокът от появата на Софи. Зачуди се дали някога ще съумеят да го превъзмогнат. Последните разкрития бяха разрушили всичко, което беше изпитвала към Пол. Чувстваше се странно самотна, докато разговаряше с един случаен човек за хора, които той не познаваше.

— Сигурно ти звуча като комунист — усмихна се Ейдън. Седнаха на една пейка в малък парк, където деца играеха под погледите на майките си.

— Не, просто си много ясен по отношение на убежденията си. И не обичаш особено богатите хора — каза тя и също му се усмихна. — Понякога и аз съм така. И също не обичам лицемерието и лъжите. Но не смятам, че тези качества са запазени за богатите. Убедена съм, че хората без пари също лъжат.

— Непрестанно — усмихна се той. — Присъщо е повече на мъжете, но и на някои жени.

Седяха на пейката мълчаливо и гледаха децата. Спомни си за щастливите дни, когато дъщерите й бяха още малки. Липсваха й.

— За децата си ли мислиш? — попита той, сякаш прочете мислите й. Тя кимна и се обърна към него. Ейдън можеше да види цяла история в очите й. Намираше я за самотна и не съвсем щастлива. — Какво те доведе тук? — попита отново. Прииска му се да я снима, но не искаше да я притеснява. Очевидно не харесваше, когато върху нея е съсредоточено твърде много внимание. Като фотограф и на него това не му допадаше.

— Разполагам с известно свободно време и всъщност дойдох, за да проуча една картина, която бившият ми съпруг ми завеща. Купихме я тук по време на медения ни месец. Винаги съм смятала, че е фалшива, а той настояваше, че е оригинал. Белини. Трудно е да се каже дали е рисувана от някой ученик или от самия учител, а може би и от брилянтен фалшификатор. Тук има манастир, в който се занимават с изследването на такива творби. Преди все се канех да го посетя, но така и не го направих. И ето ме сега тук. — Тя се усмихна, а Ейдън изглеждаше заинтригуван.

— Може ли да дойда с теб? Сигурно ще е вълнуващо.

— Притежават една от най-богатите библиотеки в света в областта на изкуството, най-вече от периода на Ренесанса, илюстрирани ръкописи и по-съвременни книги за проследяване на произход. Открили са много откраднати творби, разкрили са някои истински загадки и фалшификати, за които частни колекционери и музеи са платили цели състояния. Нося снимка, за да видя дали ще могат да помогнат. Чувствам, че дължа това на дъщерите си.

— А ще харесваш ли пак картината, дори да се окаже фалшификат?

— Тя има сантиментална стойност за мен. Това е различно — отговори тя, като си мислеше за Пол. Картината беше спомен от едни по-добри времена, последвани от всички онези години, завършили с шокиращото му разкритие.

Ейдън беше впечатлен от познанията й за изкуството и я попита кое е провокирало този интерес.

— Дядо ми беше известен търговец на произведения на изкуството в Париж, а майка ми ме научи на много неща. Предаде тази страст на мен, преди да почине. Изкуството винаги ме е запленявало и още го прави.

Изкуството беше нейната страст, така, както фотографията — неговата.

— Гладна ли си? — попита я след малко и тя кимна. — Вчера случайно се натъкнах на една приятна гостилница. Искаш ли да отидем там?

— Разбира се — съгласи се тя с усмивка, развеселена от новото си приятелство — двама пътешественици във Венеция, които постоянно се срещаха, след като той й беше спасил живота в Рим. Това можеше да се превърне в добра история, когато се прибере у дома, ако реши да сподели с дъщерите си. Приличаше на анекдот, който може и да не ги заинтригува много. Твърде заети бяха, че да се чудят как ли прекарва тя времето си, имаха си собствен живот, за който да мислят. Изслушваха я, когато имаха нужда от помощта й или от съвет, но не и през останалото време, свързано с ежедневието й. С годините беше станала по-самостоятелна. Това правеше случайните срещи като тази с Ейдън по-приятни, сега разполагаше с време, за да се забавлява.

Малкото ресторантче, в което я заведе, беше оживено, забавно и шумно. Преобладаваха местните, но имаше и туристи. Храната беше много вкусна и те си поръчаха паста с песто, моцарела, голяма зелена салата и лимонова гранита за десерт. Перфектното блюдо за горещ ден. Прииска й се да се върне в хотела и да се излегне до басейна, но имаше още толкова много неща, които трябваше да разгледа. Цял ден скитаха по улиците и накрая спряха на площад Сан Марко. И двамата признаха, че са уморени, но заедно им беше забавно. Вероник го покани да я придружи до манастира на следващия ден и той прие с удоволствие.

— Мислех след Венеция да отида в Сиена и във Флоренция — каза Ейдън, докато пиеха лимонада в кафене на тротоара, а Вероник очакваше лодката от „Чиприани“ да я вземе. — Би ли искала да дойдеш с мен?

Тя имаше време, но не го познаваше, въпреки че й беше приятно в компанията му. Сигурна беше, че дъщерите й ще се ужасят, ако разберат, че пътува с непознат. Беше ровила за него в интернет предната вечер и изглежда Ейдън беше добър фотограф, с дълъг списък изложби зад гърба си. Беше точно такъв, за какъвто се представяше.

— Имам малко време преди изложбата в Берлин — обясни той. — Трябва да я подготвя за другия месец, но дотогава реших да си почина и да се поскитам из Италия. Исках да се върна във Венеция, както и да посетя някои от любимите си градове. Сиена е прекрасна. Ако никога не си била там, ще се влюбиш. А ако говорим за изкуство, Флоренция е любимият ми град.

Беше ходила там много пъти и също я обичаше. Замисли се за предложението му да пътува с него.

— Би ми харесало — призна тя и реши да му се довери, без да знае защо. По всяко време можеше да си тръгне, ако се появи проблем. Но досега Ейдън се държеше много мило, въпреки някои свои радикални идеи. Изглеждаше приятен, интересен и любезен, прям и интелигентен.

— Италия е прекрасна по това време на годината. — Нямаше как да не се съгласи с него, а и нямаше други планове до заминаването си за Сен Пол дьо Ванс следващия месец.

Уговориха се да се срещнат на площад Сан Марко следващия ден в единайсет преди обяд, за да отидат в манастира и после да продължат с разходките. Ейдън предложи след това да вечерят в „Бара на Хари“. Това място беше институция във Венеция и идеята страхотно й допадна. На следващия ден щяха да заминат за Сиена. Той каза, че има кола на паркинга, стар „Остин Хийли“, който поддържаше от години. Макар автомобилът да не беше впечатляващ като ферарито на Николай, идеята й хареса. Това си беше приключение, което напълно се вписваше в настоящата й философия след смъртта на Пол. Животът беше кратък, човек трябваше да го сграбчи с двете си ръце и да го държи, докато може. Изглежда и Ейдън живееше на този принцип.

Изпрати я до лодката, която се понесе към „Чиприани“. Поплува в басейна и вечеря в стаята си. Денят беше изключително приятен, а Ейдън — добра компания.

Извади снимката на предполагаемата картина на Белини и я остави на бюрото за следващия ден. Нямаше търпение да чуе какво ще й кажат монасите за платното. И макар да й се струваше малко вероятно, би било възхитително, ако се окажеше оригинал!